Свещената крипта

1.

Ню Йорк

Три седмици по-късно

— … Затова искам да вдигна тост — един позакъснял тост — за сватбата на двама мои много добри приятели… Еди Чейс и Нина Уайлд.

Избухнаха аплодисменти, а Нина се наведе зад гърба на съпруга си към мъжа с посивяваща коса, който седеше от другата му страна.

— Много хубава реч, Мак.

— Да — промърмори Еди, далеч не толкова впечатлен. — Спомена само няколко смущаващи момента от времето, когато служех в Полка.

Джим „Мак“ Маккримън се ухили.

— Че за какво иначе са кумовете? Освен това — продължи брадатият шотландец, — никога не бих разказал най-смущаващите истории в смесена компания. И със сигурност не пред баба ти.

Нина се изправи.

— Добре — рече тя, прокарвайки смутено ръка през червената си коса под погледите на всички, — знам, че не е прието… ъъъ… „младоженката“ — тя показа кавичките с пръсти, предизвиквайки смях в залата, — да изнася реч в този момент, но откакто се срещнахме, животът ни е всичко друго, но не и традиционен. — Нов смях. — Затова искам да ви благодаря, че сте тук — чудесно е, че толкова много от вас успяха да дойдат на първата ни годишнина, а и получихме наистина страхотни картички и съобщения от онези, които не са тук. Но най-вече бих искала да благодаря на човека, който направи всичко това възможно — моят странно-очарователен, понякога много щур, но винаги невероятен съпруг. — Тя целуна йоркширеца, което доведе до нова вълна от ръкопляскания.

— Искаш ли да добавиш нещо, Еди?

— Ами ти общо взето каза всичко. Освен… До дъно! — Той вдигна чашата си. — Приятно празненство!

Диджеят схвана намека и пусна песен — която според инструкциите на Еди беше кавър на „Por Una Cabeza“. Той стана и протегна ръка.

— Един танц?

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, това май съм го упражнявала няколко пъти…

— Много добре — защото в Монако беше трагедия! — Той я поведе към дансинга, като по пътя двамата разменяха поздравления и шеги с приятелите си, преди да заемат позиция за танго.

— Готов ли сте за танц, господин Чейс? — попита Нина.

— Само ако вие сте, госпожо Чейс — отвърна Еди. Нина повдигна вежда. — Добре де, доктор Уайлд — каза той със закачлива усмивка. — Просто си помислих, че в брака ни може да има поне едно традиционно нещо.

— Толкова си старомоден — подразни го тя. — Едно, две и… танцувай!

— Всъщност съм впечатлена — каза Елизабет Чейс на по-малкия си брат. След изпълнението на Еди и Нина диджеят беше преминал на поп музика, на дансинга се струпаха по-младите и понапилите се гости, докато домакините се разделиха и започнаха да обикалят залата. — Нямах представа, че си толкова грациозен. Не трябва ли да носиш лъскави панталони и да танцуваш със знаменитости?

Баба и изпуфтя неодобрително.

— Е, според мен се справи много добре, Едуард.

— Благодаря ти, бабче — отвърна Еди. — А аз се радвам, че си тук, за да го видиш. Както и ти, Холи — усмихна се той на племенницата си, — и ти, Лизи… искам да кажа Елизабет.

Елизабет го погледна с някаква смесица от сестринска закачливост и неодобрение. Но на лицето на Холи беше изписано истинско задоволство.

— Толкова се радвам, че съм тук, чичо Еди! Трябваше да ви видя двамата с Нина — трябва ли вече да я наричам леля Нина? Звучи ми много странно — и да разгледам Ню Йорк, и да не ходя на училище! Обикновено мама не ми позволява да кръшкам.

— Сигурно постъпва правилно, въпреки че аз кръшках от училище непрекъснато и никак не ми навреди — отвърна Еди, подхилквайки се на саркастичното изсумтяване на сестра му. — Но пък е хубаво цялото семейство да се събере тук.

— Не е цялото — обади се многозначително Елизабет.

Еди се престори, че не е чул думите й.

— Някой да иска питие?

— Аз! — изчурулика Холи, вдигайки празната си чаша от шампанско.

— Достатъчно пи — рече твърдо майка й.

— О, стига де! Та аз съм на седемнайсет, почти съм пълнолетна.

— Не, тук не си — каза Еди. — В Щатите консумацията на алкохол е позволена след двайсет и една години. — Съзирайки ужасения поглед на Холи, той продължи: — Знам, каква гадост, нали? Но ако пиеш още, може да се наложи Ейми да те арестува. — Той подръпна ръкава на една от гостенките. — Нали така, Ейми? Тъкмо казвах на племенницата ми за това колко стриктно американските ченгета следят за спазването на закона.

— О, да — отвърна Ейми Мартин, присъединявайки се към групичката. Тя погледна чашата на Холи. — Като гледам тук имаме потенциален 10-64Д. Аз не съм на работа, но може да се наложи да докладвам и да те откараме в управлението. — Холи побърза да остави чашата си.

Еди се разсмя и представи младата полицайка на семейството си, след което се обърна и се загледа в неразборията, която се беше заформила пред входа на сервизното помещение.

— Трябваше да се досетя, че ще предизвика суматоха, по дяволите. Почакайте малко. — Той прекоси залата, за да затвори вратата, което се оказа доста трудно, заради опитите на събралите се отвън зяпачи да надникнат вътре. — Това е частно парти, така че се омитайте от тук! — предупреди ги той, затръшвайки вратата, след което се обърна към новопристигналия и неговата придружителка. — Радвам се, че успя. Закъсня само с един час.

Както обикновено, Грант Торн не обърна никакво внимание на сарказма му.

— Извинявай, пич — рече холивудската звезда. — Джесика не можеше да реши коя рокля да облече.

Еди разпозна в придружителката му Джесика Лейнс, холивудска старлетка, станала известна с две успешни тийнейджърски комедии и един хорър, както и с готовността си да се съблича пред камера.

— Радвам се да се запознаем — каза той на русокоската, която се усмихна безизразно.

— Еди тук спаси живота ми — каза и Грант. — Той е готин тип, нищо че е британец.

— Леле, спасил си живота му? — попита Джесика. — Страхотно. Значи ти си някакъв телохранител?

— Нещо такова — отвърна безучастно Еди. Някой се опита да надникне в залата; той мина зад Грант, за да залости вратата отново, прошепвайки му: — Мислех, че ще доведеш другата Джесика. Нали се сещаш, тъмнокосата?

— Назад си с новините, старче — тихо му отвърна Грант. — Освен това все е Джесика, нали?

Еди поклати глава, след което поведе двамата през залата, която изведнъж се наелектризира от присъствието на звездната двойка. Холи особено много беше зашеметена от появата в реално време на мъжа, когото досега беше виждала само на плакатите по стените в стаята си.

— Народе, това са Грант и Джесика, които… сигурно познавате.

Докато Еди се занимаваше с представянето им, бабчето ги гледаше втренчено.

— О, теб те знам — каза тя на Грант. — Видях те по телевизията. Ти участваш в онази реклама, нали?

— Не! — изсъска ужасената Холи. — Това беше реклама за филма му! В който играе главна роля! Като звезда!

— О, това обяснява всичко. Напоследък не гледам филми — рече доверително бабчето на Грант. — Всичките са толкова шумни и пълни с насилие, големи глупости. Но съм сигурна, че твоят е много добър — добави учтиво тя.

Еди сподави смеха си при вида на смутеното лице на Грант.

— За питиета отивах, нали?

Той се запъти към бюфета, разминавайки се с Нина.

— Коя е тази с Грант? — попита тя.

— Една Джесика.

— Мислех, че приятелката му е с тъмна коса.

— Стига, скъпа. Самата ти си знаменитост, знаеш как стават тия неща.

— Не съм знаменитост — отвърна Нина, леко смутена от думите му.

— Да бе. Все едно това, че двеста милиона души те видяха на живо по телевизията във вътрешността на Сфинкса, не се брои.

Тя изръмжа.

— Не ми напомняй. До после. — Целуна го по бузата и се отдалечи, забелязвайки група приятели и колеги до една от масите. — Мат, Лола! — извика тя, приближавайки се към тях. — Всичко наред ли е?

— Страхотно е, благодаря — отвърна Мат Трули, вдигайки чашата си. — Страхотен купон сте спретнали двамата с Еди. Поздравления!

— Е, всъщност Еди го организира — призна тя на тантурестия австралийски инженер. — Аз бях малко заета с работа — повечето време прекарах в Сан Франциско. Но щом ви е приятно, с удоволствие бих си приписала заслугата за това!

— Изглеждаш страхотно, Нина — каза Лола Джианети. Нина усети как се изчервява от комплимента на личната си асистентка — макар че трябваше да признае, че кремавата и рокля беше много по-елегантна от костюма, който носеше в офиса или раздърпаните и удобни дрехи, които предпочиташе да носи на терен. — Освен това не знаех, че двамата с Еди можете да танцувате!

— Това танго беше доста разгорещяващо — обади се Мат.

— Има ли много… ъъъ… самотни жени на курса по танци?

Появата на един от гостите спаси Нина от отговора на този въпрос.

— Ето те и теб, Нина — каза Роуън Шарп. — Мислех си, че въобще няма да успеем да поговорим.

— Прекарахме почти цяла седмица заедно, Роуън — каза тя с усмивка. — Човек би могъл да си помисли, че вече ти е писнало да ме гледаш.

— О, стига глупости. — Високият, чернокос мъж от Кънектикът беше на около трийсет години и облечен в смокинг изглеждаше още по-елегантен от обикновено. Нина забеляза развеселено, че той веднага привлече вниманието на Лола. — Никога нямаше да го пропусна — дори ако трябваше да долетя от Сан Франциско, за да присъствам.

— Роуън, това е Мат Трули — представи го Нина. — Той работеше за UNARA, а сега е в Организацията за океанографски проучвания. Мат, това е мой стар приятел, доктор Роуън Шарп. Той отговаря за изложбата „Съкровищата на Атлантида“.

— О, нима аз отговарям? — попита Роуън, преструвайки се на изненадан. — Странно, мислех, че ти си шефът. Та ти непрекъснато обикаляш и раздаваш нареждания…

Нина се изсмя.

— Ако аз съм шефът, значи ми е позволено да давам нареждания. Освен това тази изложба е много важна за мен. Просто искам всичко да е идеално.

— Е, ти винаги си била перфекционист. — Той и намигна, след това я огледа от главата до петите. — Като говорим за перфекционизъм, изглеждаш невероятно тази вечер. Ужасно завиждам на Еди. — Той въздъхна, усмихвайки се. — Ех, пропуснатите шансове…

— Престани, Роуън — каза Нина, но не и преди Лола и Мат да разменят любопитни погледи. — С Роуън излизахме известно време — обясни тя. — Преди много години, когато още бях студентка. — Двамата отново се спогледаха. — Да, имала съм гаджета и преди да срещна Еди. Защо всички толкова се изненадват от това?

— Макар че всъщност я познавам от доста по-рано — добави Роуън. — Бях приятел на родителите й — Хенри Уайлд беше преподавателят ми по археология. Дори му помагах при част от проучванията му на Атлантида. — Той нежно постави ръка на рамото на Нина. — Хенри и Лора щяха да се гордеят с теб. Ти намери онова, на което те бяха посветили живота си.

— Благодаря ти — отвърна Нина с лека тъга: родителите и бяха загинали, докато търсеха Атлантида. Тя се опита да потисне мисълта за това. Целта и на предстоящата изложба, и на тази вечер беше да отпразнува онова, което бе спечелила по време на търсенето на Атлантида, а не да тъгува за онова, което и беше отнето. — Но важното е, че сега целият свят ще може да й се наслади.

— Жалко, че не можеш да дойдеш с мен за цялата обиколка. Но Еди сигурно ще се ядоса, ако те отнема от него за цели четири месеца.

— Напълно е възможно — усмихна се Нина. — Като стана дума за Еди, трябва да отида да го намеря, така че до после.

— Забавлявай се. — Роуън вдигна чашата си в наздравица, след което каза на Мат: — С какво точно се занимаваш в ООП?

Мат се впусна в тирада, която обещаваше да бъде изпълнено с техническа терминология обобщение на работата му като проектант на роботизирани подводни съдове, а Нина тръгна из залата, търсейки Еди. Но преди да го намери, тя се сблъска с други познати лица.

— Здрасти!

— Нина! — извика радостно Мейси Шариф. Студентката по археология разговаряше с йорданците Карима Фаран и Ради Башир, тя — приятелка на Еди от годините му на наемник, той — продуцент от близкоизточна новинарска агенция.

— Как си?

— Добре, благодаря — отвърна Нина и я прегърна. — Как върви следването?

— Ами, нали се сещаш, че не бях кой знае колко силна ученичка? — рече Мейси с наперена усмивка. — Е, сега имам… само петици! Пет плюс дори! Понякога.

— Страхотно! Остават ти още година и половина, за да изкараш шестици — пък и както вече казах, ако искаш работа в АСН, след като се дипломираш, само ми кажи.

— Мисля, че ще искам. Благодаря. — Тя погледна покрай Нина. — Хей, това Грант ли е? — Нина кимна с глава, а очите на Мейси проблеснаха хищнически. — Отивам да го поздравя. Дали ще ме помни?

— Теб трудно може да те забрави човек — увери я Нина. Мейси бързо си сложи червило и се устреми през тълпата. — Той е дошъл с компания — извика Нина след нея.

— Ще видим!

— Тя е много… дръзка, нали? — каза Карима.

— И така може да се каже — отвърна Нина развеселено.

Рад кимна.

— Тъкмо ни разказваше с плашещи подробности за нощта, която прекарала с някакъв автомобилен състезател в Монако. А се срещаме едва за втори път! Аз може да съм журналист, но въпреки това съществува и нещо, наречено потоп от информация.

— Много е жизнена, определено. А вие двамата как сте?

— Все повече се приближаваме до момента, когато ще се оженим — каза Карима, поставяйки ръка на рамото на годеника си. — През пролетта, може би.

— Или лятото — добави Рад. — Или есента. — Карима заби в рамото му дългите си нокти. — Ох!

— Фантастично! — възкликна Нина. — Ужасно много се радвам, че успяхте да дойдете тази вечер. Благодаря.

Красивата йорданка се усмихна.

— По никакъв начин нямаше да го пропуснем. Макар че превърнахме пътуването ни в нещо като ваканция.

— Две седмици в Щатите — каза Рад. — Ще си направим обиколка. С нетърпение чакам да видя Гранд каньон.

— Има предвид Вегас — обади се многозначително Карима.

— Сигурна съм, че ще ви хареса — рече Нина. — Казахте ли на Еди, че почти сте определили датата?

— Още не — отвърна Рад. — След като пристигнахме, успяхме само да поговорим за малко.

— Отивам да го намеря. Сигурна съм, че ще бъде ужасно развълнуван. — Нина забеляза съпруга си да разговаря с Мак.

— Еди! Еди! — Мак се обърна към нея, но Еди не реагира. — Остарява и оглушава!

— Жена ти те вика — каза Мак.

— А?

— Жена ти. Около метър и шейсет и пет, червена коса, много красива, прочута археоложка?

— О, тази жена. — Еди се обърна, но хората, които се бяха струпали около Грант и Джесика, му пречеха да я види. — Не я чух.

— Повярвай ми, това извинение може да мине само веднъж. — Мак му се усмихна кисело, но усмивката му изведнъж се изгуби, след като не предизвика очакваната реакция. — Да не би нещо да не е наред?

— Не, нищо — отвърна Еди твърде бързо, оглеждайки залата. Мак повдигна вежди, но не каза нищо повече. — Доста народ дойде. Жалко, че не всички, които поканих, са тук, но не мога да очаквам хората да прелетят през половината земно кълбо, само за да хапнат сирене и туршия на клечка.

— Да, жалко — съгласи се Мак. Усмихна се отново, този път закачливо. — Някак си се надявах да видя Ти Ди…

Еди изохка с отчасти престорен ужас при мисълта да види бившия си командир и много по-младата африканка заедно.

— Дръж се прилично, дърт пръч такъв. Господи, изобщо не мога да разбера какво намира в теб.

— Ами неща като чар, галантност, мъдрост… Може да си чувал за тях.

— Пфу! Заслужаваш да те ритна по тенекиения крак за тия думи. — Кракът му спря на сантиметри от протезата на по-възрастния мъж.

— Щом смяташ, че това е начинът шансовете ни да се изравнят… — Двамата се разкикотиха и Мак вдигна чашата си. — За успешния ви брак, Еди.

— Благодаря. — Чашите им се чукнаха.

— Как ти се отразява семейният живот?

— Засега нормално. Но имаме нужда нещо да ни подсказва колко дни са минали от последния път, когато някой се е опитал да ни взриви. Засега сме на около пет месеца.

— Да се надяваме, че ще поставите много, много по-дълъг рекорд. — Зад гърба на Еди се появи Нина и отново го повика. Мак умишлено повиши глас, за да може да го чуе. — Макар да подозирам, че скоро ще започне да ти липсва да бъдеш мишена на някого.

— Хич да не се надява — каза Нина, заставайки до изненадания Еди. — Не ме ли чуваш?

Той сви рамене.

— Тук е доста шумно.

— И за какво разговаряха двама стари бойни коне като вас?

Еди я погледна обидено.

— Ей! Какви са тия „стари“ приказки!

— Тъкмо се чукнахме за щастливия ви брачен живот — каза Мак. Нина погледна Еди с блеснали очи и го прегърна през кръста. — А Еди ми казваше колко се радва, че толкова много хора са успели да дойдат.

— Знам — каза тя, оглеждайки гостите. — Не е ли страхотно? Макар да съм малко разочарована, че Питър Олдърли дори не се обади. Какво ти каза, като му даде поканата?

Мак примигна.

— Покана ли?

— Да. Пъхнах я в твоя плик, защото не му знам адреса.

Шотландецът я погледна озадачено.

— Не съм получавал покана за Питър.

— Не си… — Нина погледна подозрително съпруга си. — Еди? Какво си направил с поканата за Питър?

— А, това ли… — отвърна равнодушно Еди. — Изпадна от плика, преди да успея да го оближа. А после някак си… се озова в канала.

Нина се отдръпна от него.

— Еди! Не мога да повярвам, че си го направил! Особено след всичко, което той направи в МИ-6, за да ни помогне.

— Олдърли е нещастно онанистче, а и без това не може да ме понася.

— Не е там работата!

— Еди пак ли създава проблеми? — попита Елизабет, присъединявайки се към групичката им. — Защо ли не съм изненадана.

— Боя се, че да — въздъхна Нина.

— Бабчето започна да се уморява, така че е време да се качи в стаята си — каза Елизабет на брат си. — Но преди да отиде, иска да ти пожелае лека нощ.

— Да, добре — отвърна Еди ухилено. — Нали съм любимият й внук.

— Един бог знае защо. Хайде, идвай. Ти също, Нина, нека цялото семейство се събере при нея. — Тя ги поведе през стаята, обръщайки се рязко към Еди, докато Нина отиде до близката маса, за да остави чашата си: — Почти цялото.

— Вярно. Шашавият братовчед Дерек го няма, нали? — рече Еди.

Елизабет нямаше намерение да се отказва.

— Знаеш много добре кого имам предвид.

— О, не започвай пак — промърмори той.

— Не си разговарял с татко повече от двайсет години, Еди. Синът му се жени, за бога. Не казвам, че трябва да се сдобряваш с него пред всички в холивудски стил…

— Добре, ’щото това няма да го бъде.

— … но поне можеше да му се обадиш.

Лицето на Еди приличаше на каменна маска.

— Защо? Нямам какво да му кажа.

— Ами ако с Нина имате деца? Нима ще растат, без да познават дядо си? Той няма да стане по-млад. Нито пък ти, като стана въпрос за това.

— Знаеш ли какво — изрече той раздразнено, — дай да сложим край на разговора, преди да е съсипал тотално този прекрасен ден, а?

— Помисли си, Еди — каза Елизабет, докато се приближаваха до Холи и бабчето, които чакаха до входа.

— Отдавна съм го премислил. Здрасти, бабче!

— Ела тук, Едуард! — каза бабчето, а той се наведе и я прегърна. — Ох, малката ми агнешка пържолка. Отново женен! — Тя размаха закачливо пръст. — Обаче донякъде съм ти сърдита, че не ме покани на истинската сватба.

— Нямахме време, бабче — каза Еди, когато Нина се приближи. — Всичко стана набързо.

— Да, съжалявам много за това — обади се Нина. — Прощаваш ли ни?

— Разбира се — каза бабчето. — Ела, искам да прегърна новата си внучка.

— Искаш ли да те изпратя до стаята ти, бабче? — попита Еди.

Тя му махна с ръка.

— Стига глупости! Вие двамата трябва да останете и да се забавлявате. Холи ще ме отведе.

Холи погледна скръбно към Грант, от чиято компания беше отведена насила, което накара майка й да въздъхне и да пристъпи напред.

— Всичко е наред, бабче, аз ще те заведа. Никакво шампанско повече — рече тя твърдо на Холи.

— Вдругиден заминаваме за Сан Франциско — каза Еди на бабчето, докато Елизабет я водеше към изхода, — но преди това пак ще се видим.

— Толкова се радвам, че ви видях — рече бабчето. — Надявам се да имате чудесен брак. Всъщност знам, че ще бъде такъв.

— Благодаря — отвърна Нина. Бабчето им махна за последен път и Елизабет я изведе навън. Пред вратите се бяха струпали още повече хора; слухът, че Грант и Джесика са вътре се беше разпространил из всички социални мрежи. Щом вратата се затвори, Холи изтича право при групичката около Грант, където в борбата за вниманието му се озова пред конкуренцията на Джесика и Мейси. Нина се обърна към Еди. — За какво разговаряхте с Елизабет?

— Нищо важно.

Но тя го познаваше добре.

— Семейни въпроси?

— Само за една част от семейството.

— Да позная ли от три пъти?

— Както вече казах, не е важно. — С надеждата да смени темата, той посочи с пръст към другия край на залата. — Хей, виж, това е Роуън! — Той му махна с ръка.

— Внимавай, Еди — подразни го Нина, докато Роуън се приближаваше към тях. — Може да ме открадне от теб.

— Всеки, който опита нещо такова, ще съжалява — изръмжа Еди, преди да се усмихне не съвсем искрено на високия мъж. — Здрасти, Роуън. Радвам се, че успя да дойдеш.

— И аз се радвам, че съм тук! — отвърна Роуън. — Извинявай, че напоследък така бях обсебил Нина.

— Да, хубаво е, че тази вечер най-накрая ще останем насаме. Стига да не е домъкнала вкъщи куп задачки.

— Да, когато стане въпрос за Атлантида, тя винаги се вманиачава, нали? — каза Роуън. — Докато подреждахме изложбата, тя дори не пожела да се разходи из Сан Франциско. Абсолютен експлоататор.

— На мен ли го казваш — отвърна Еди. Той се ухили на съпругата си, която полагаше големи усилия да не отвърне на закачката, и изимитира с фалцет нюйоркския и акцент: — Еди, ще преместиш ли тези кашони? Еди, можеш ли да обезвредиш този капан? Еди, можеш ли да убиеш тези лоши момчета?

— Въобще не говоря така — възрази Нина. Тя погледна към Роуън. — Нали?

Той й намигна.

— Въобще. Но просто искам да ти кажа, Еди, че си един голям късметлия. Поздравления. И за двамата — амулетът на Нина явно действа и при други хора.

Нина докосна медальона си, направен от късче атлантски артефакт, намерен при експедицията на родителите и.

— Да се надяваме, че ще продължи да действа така, нали? Иска ми се „Съкровищата на Атлантида“ да има голям успех.

— Ще има — и то не заради амулета ти, Нина. А заради самата теб.

— И теб.

— Благодаря ти. — Роуън се усмихна и я целуна.

— Ей, ей — обади се Еди и дръпна Нина към себе си. После посочи към дансинга. — Искаш ли да танцуваме?

Диджеят беше пуснал песента на Рики Мартин „She Bangs“.

— Това не е точно танго.

— Ами ще импровизираме. Хайде.

Той я поведе към дансинга. Нина го прегърна през кръста.

— Благодаря ти, че направи всичко това.

— Хей, винаги си намирам повод да се напия.

— Сантиментален както винаги, а? — Но тя знаеше, че под безцеремонната му външност, оплешивяващият англичанин със счупен нос се забавляваше също като нея.