Свещената крипта

22.

Макар и вътре в храма, увита като пашкул в спалния си чувал и навлечена с няколко ката дрехи, Нина се събуди треперейки. Еди вече беше станал и топлеше вода на печката.

— Добро утро, слънчице.

— Добро утро — измънка тя. — Колко е часът?

— Към седем без двайсет. Слънцето ще изгрее скоро. Щом се покаже, трябва да тръгнем. Чака ни доста ходене.

— Очаквам го с нетърпение. — Тя се надигна и видя, че външната врата е широко отворена и пропускаше утринната светлина. — Къде са Кит и Джирилал?

— Кит излезе да се облекчи. Не знам къде е старецът; той излезе преди около двайсетина минути. Може да е бил на зор.

Нина изпъшка.

— Можеше и да не ми го споменаваш, Еди. — Тя дръпна ципа на спалния чувал. — Какво има за ядене?

— Първо кафето, после закуската. Доста е калорична, ще имаме нужда от нея. Питки, овесена каша, такива неща.

— Ммм. Вкусно — каза тя без капчица ентусиазъм.

— Хей, ти поиска да дойдем тук. Между другото, сега, като познавам терена, пак погледнах картата. Мисля, че избрах правилния маршрут. Според Джирилал е безопасно.

— А той колко добре познава района?

Еди се усмихна заговорнически.

— По-добре, отколкото си признава. Хитър кучи син. Мисля, че това не е първия път, когато се качва тук горе през зимата.

Нина посочи съседната зала.

— Сигурно е идвал да се моли на шивалингам. Горкият човек. За каквото и да се кае, според мен не вярва, че ще получи опрощение.

— Ами може пък в следващия му живот да му провърви. — Еди се обърна към входа, където се появи Кит.

— Добро утро, Кит — каза Нина. — Джирилал навън ли е?

Той търкаше усилено премръзналите си пръсти.

— Да. Каза, че иска да наблюдава изгрева на слънцето.

— Сигурно е премръзнал там!

— Сигурно е луд — поправи я Еди. — Каква ирония, нали вече се правеше на такъв.

Нина поклати глава.

— Просто търси опрощение, а аз не виждам как ще го намери, след като сам не може да си прости. Наистина го съжалявам.

— Няма нужда, доктор Уайлд — каза бодро Джирилал, прескачайки торбите с пясък, за да влезе в храма. Нина се изчерви от притеснение, че я е чул. — Но аз съжалявам за вас. Няма да намерите Криптата на Шива, защото тя не е тук. Моля ви, ощастливете този стар човек и се върнете в Гаурикунд. Не рискувайте живота си заради една легенда.

— Ами това ни е работата — рече Еди с крива усмивка.

— А после казвате, че аз съм луд!

Нина се усмихна.

— Благодаря ти за загрижеността, Джирилал, но се страхувам, че вече сме стигнали твърде далеч.

— Поне мога да ви пожелая успех и да ви изпратя по пътя ви.

— След закуска — каза тя. — Ще се присъединиш ли към нас?

Той се засмя.

— Разбира се! Аз съм луд, не съм глупав!

Когато напуснаха храма, слънцето вече беше изгряло, макар небето да бе покрито с облаци. Джирилал се ръкува с тях.

— Моля ви, слезте обратно с мен — рече той с надежда в гласа. — Скоро ще завали сняг, сигурен съм.

— Ще се оправим — увери го Нина; дъхът от устата й се кълбеше в студения въздух. — Благодаря ти за помощта.

Той скромно наведе глава.

— Направих просто онова, което трябваше да се направи. Но помолих господаря Шива да бди над вас и се надявам, че ще прояви щедрост.

— Аз също — каза Кит и погледна преценяващо към хребета.

— Тогава ви пожелавам безопасно — и безметежно пътуване. Може би пак ще се видим, ако се върнете.

— Когато се върнем, искаш да кажеш — рече Еди.

— Но разбира се, когато се върнете! Доктор Уайлд, господин Чейс, господин Джиндал… пазете се.

— Ти също — каза Нина. — Ще успееш ли да се върнеш в Гаурикунд?

Джирилал се ухили.

— Ще пея и ще танцувам, и ще се върна там толкова бързо, сякаш съм отлетял като птица! — Той изтанцува кратка джига в снега.

Еди вдигна ръка.

— Чуй ме, приятел — знаем, че не си наистина луд. Няма нужда да продължаваш да се преструваш.

Джирилал сви устни.

— Дори не се усетих, че го правя. Може би защото съм го правил толкова дълго, че вече ми е станало навик.

— Може би си го правил твърде дълго — каза многозначително Нина.

— Може би. В такъв случай ще си вървя съвсем нормално по пътя към Гаурикунд. Довиждане. И късмет.

— Благодаря — отвърна тя. — Надявам се да намериш онова, което търсиш.

— И аз се надявам — рече старецът, махна с ръка и пое обратно по дългата пътека.

Еди се обърна и погледна към техния път.

— Така, проходът в хребета се намира на около три мили оттук и е на височина от около една миля. Очаква ни доста дълго изкачване. Да тръгваме.

Нина усети новата нотка в гласа му.

— Това си беше съвсем по войнишки, Еди. Така ли командваше в SAS!

— Ако го правех както беше в SAS, нямаше още да се мотаем тук — щяхме да тичаме нагоре по планината с пълно бойно снаряжение още преди слънцето да е изгряло.

— Като говорим за оръжия — рече Нина и го погледна подозрително, — да не си донесъл…

— Разбира се, че съм. — Той свали ципа на якето си и показа уайлдито, затъкнато в кобур на кръста му.

Тя се хвана за главата.

— О, боже. Защо?

— Хей, човек никога не знае — може пък да се натъкнем на някое йети.

— Да, точно така си представям заглавията в пресата: „Открит е легендарният хималайски човек — и получава куршум в главата от един побъркан англичанин“.

— По-добре, отколкото „Най-прочутата археоложка извън света на киното е изядена от снежно чудовище“, нали? — Той тръгна нагоре по хълма. — Хайде, тръгвайте. Криптата на Шива няма да се намери сама. О, и още нещо! Какво имаше предвид под „побъркан“?

Нина и Кит го последваха, усмихвайки се.

Изкачването започна сравнително лесно, но не след дълго склонът стана достатъчно стръмен, за да започнат да използват телескопичните алуминиеви колове и дори ръцете си, за да издрапат нагоре. Тревата, скрита под снега, беше заменена от пръст и скали.

Те не спираха да се изкачват; Еди търсеше най-добрия маршрут. Въпреки опита му, няколко пъти се наложи да се връщат, когато пътеката ставаше твърде стръмна, за да я изкачат без алпинистки приспособления — нещо, което той искаше да избегне колкото се може по-дълго. Но към подножието на хребета наистина имаше път, колкото и заплетен и изтощителен да беше той.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-чести ставаха спиранията за почивка.

— Господи, направо съм скапана — изпъшка Нина, след като се отпусна върху един камък. Тя свали едната си ръкавица и разтърка слепоочията си.

След миг Еди се озова до нея.

— Главоболие ли имаш?

— Малко. Нищо сериозно — успокои го тя. — Просто трябва да си поема дъх.

— Сутринта си изпи хапчето против височинна болест, нали?

— Да, изпих го. Добре съм, наистина. А ти, Кит?

Полицаят дишаше бавно и дълбоко.

— Добре съм, мисля. Това е най-изтощителният случай, по който съм работил.

— Кражбите на произведения на изкуството едва ли са те отвеждали до Хималаите — рече Еди, оглеждайки терена. Районът под краката им беше скрит от мъглата, но той можеше да види как облаците видимо се издигат, тласкани от силните планински ветрове. Той погледна по-нависоко. Облачната покривка беше станала още по-гъста и мрачна, а въздухът беше осезаемо по-мъглив, отколкото когато напуснаха Кедарнат. — Джирилал беше прав. Мисля, че скоро ще завали сняг.

Нина погледна нещастно към облаците.

— Приятен коледен сняг като от картичките, или сняг, завихрян от пронизваща до костите виелица?

— Познай от три пъти. Как ти е главата?

— По-добре. Малко.

— Дай й още една минутка. — Той я потупа по рамото.

Докато чакаше главата да я отпусне, Нина започна да се оглежда. Въпреки снежната покривка, беше видимо, че склонът е стъпаловиден, сякаш в него са изсечени дълги тераси.

— Забеляза ли това? Изглежда като направено от човешка ръка.

— Тук горе? — рече скептично Еди. — На тази височина няма дори трева.

— В миналото е имало топли периоди — дори в Антарктида е имало растителност, забрави ли? Може би по времето на Талънор свещениците от Кедарнат са отглеждали зеленчуци тук. А може би е имало хора, които са живеели по-близо до Криптата на Шива — все отнякъде е трябвало да си намират храна.

Той поклати глава.

— Може да са просто каменни пластове.

— Да, знам. И ако са били използвани за сеитба, то ще да е било преди много време — ужасно са ерозирали. Но все пак е интересно предположение.

— Зависи каква е представата ти за интересно.

— Я замълчи там.

Щом главоболието на Нина отшумя, те потеглиха отново. Над тях се издигаше хребетът, колосална каменна стена. От близо „прорезът“ се оказа дълбок проход. Еди го огледа през бинокъла си.

— Има път до него. Доста е стръмен и има много завои, но според мен ще се справим без да се налага да се връзваме.

— Ще го стигнем ли преди да започне да вали? — попита Кит.

Еди погледна към небето. Облаците се бяха сгъстили още повече.

— Сигурно не. Но пък може да се окаже не чак толкова зле. Вятърът не е много силен.

— Да се надяваме, че ще си остане така — каза Нина.

Поеха по стръмния път към прохода. След около половин миля спряха, за да похапнат. Минаваше обяд; оставаха само пет часа до залез-слънце. Отпочинали и нахранени, тримата ускориха крачка, докато не стигнаха до края на пътеката.

Слънцето се беше скрило зад един облак, температурите падаха. Нина осъзна, че облаците се сгъстяват все повече. Върховете на Кедарнат вече не се виждаха, а горната част на прохода се губеше в оловна сивота. Докато гледаше, край нея прелетя самотна снежинка. Възможно бе да е случайност… но после се появи още една. И още една.

— Мамка му — промърмори Еди, когато снеговалежът се засили. Той се опита да открие криволичещата пътека. — Имаме да изкачваме още сто метра, а горе няма къде да намерим убежище в случай, че нещата загрубеят. Трябва или да се върнем долу и да изчакаме да спре, или да се изкачим на върха въпреки времето.

— Ще успеем ли да се изкачим догоре? — попита Нина.

— Не знам. — Еди огледа облаците. — Ако вятърът не се засили, бихме могли, но… — Той сви рамене. — Зависи колко силно искаш да видиш какво има там горе.

— Времето ни притиска — напомни му тя. — Ако семейство Коил направят връзката с Кедарнат, те също ще потеглят насам — и то най-вероятно с хеликоптер.

— Лошото време ще попречи на хеликоптера, също както и на нас. Щом не можем да се качим там, и те няма да могат.

— Но когато се проясни, те ще могат да отлетят право до върха. — Нина погледна към криволичещата пътека. — Ако смяташ, че рискът е твърде голям, тогава… ще изчакаме, докато времето се пооправи — каза неохотно тя. — Но ако смяташ, че ще успеем, то трябва да опитаме. Възможно е Криптата на Шива да се намира от другата страна на прохода. А може и да е вътре в него.

— Страхотно, накарай съпруга си да вземе решението на живот и смърт… — Еди отново огледа прохода. — Добре, ще опитаме. Имаш ли нещо против, Кит?

— Щом смяташ, че ще успеем, аз ти вярвам. — Той се усмихна. — Изглеждаш ми като човек, който знае какво прави.

— Боже, ще ми се това да е истина. Добре, да тръгваме. Внимавайте.

Еди ги поведе нагоре, проверявайки скалата под снега с алуминиевия си пикел. Около тях се вихреха големи снежинки, поривите на вятъра ги запращаха в лицата на катерачите.

Нагоре пътеката се стесняваше, стръмният склон преминаваше в гола скала. Беше рано следобед, но надвисналите мрачни облаци оставяха впечатлението, че е вечер. Снегът се засили и пейзажът под краката им се потопи в мрачно сиво море. Проходът едва се виждаше през заблуждаващите ги снежни вихри.

Продължаваха да се изкачват. Не след дълго алпинистките пикели станаха непотребни, трябваше да се вкопчват с ръце в скалата, за да не се изпуснат. На края на поредния завой по зигзагообразната пътека, Еди спря и се взря, примижавайки, в сипещите се снежинки.

— Има още малко, но пътят се стеснява и ще се наложи да извадим малко клинове и да се вържем. Това ще ни забави, но пък ще бъде по-сигурно. — Той се обърна и погледна към планината Кедарнат — и изражението на лицето му се промени. — Чакайте, мамка му! Трябва веднага да се изкатерим догоре, и то бързо!

Нина погледна.

— Защо, какво има? — Над върха беше надвиснал тъмен облак, който се беше накривил надолу по склона като ръка, вдигната в нацистки поздрав.

— Идва буря! Този облак се нарича облак — знаменосец и когато е наклонен така, означава, че вятърът наистина е много силен.

— За каква сила говорим? — попита нервно Кит.

— Седемдесет, осемдесет мили в час — това си е шибана буря и тя идва право към нас! Размърдайте се! — Той тръгна бързо нагоре по пътеката.

— Мърдам де, мърдам! — извика Нина, пристъпвайки странично по тесния перваз толкова бързо, колкото смееше. Кит вървеше зад нея. Вятърът се засили, пронизителното му свистене ги смразяваше.

Приближаващата се буря беше толкова реална, колкото и скалата, и се носеше към тях като черна стена. Еди стигна до финалната права на пътеката, която водеше към прохода на върха. Той разчисти с крака по-широка пъртина върху перваза и усети как камъните се размърдват под краката му. Опита се да запази равновесие и почувства прилив на адреналин. Зарови ботуша си в скалата, търсейки стабилно място, и щом го намери, прескочи от другата страна, предупреждавайки останалите да внимават.

Нина стигна до финалната отсечка, видя прохода — както и бурята, която се надигаше като атакуваща мечка. Задъхана, тя се придвижи до дупката; вледеняващият въздух пронизваше дробовете й. Вятърът вече ревеше и се опитваше да разкъса дрехите й. Кит се беше залепил за скалата на няколко стъпки зад нея.

Еди чакаше от другата страна с протегната ръка. Нина се засили, скочи — и премина.

— Кит, хайде! — извика тя.

Той скочи…

Бурята ги връхлетя.

Вятърът ги удари като с юмрук. Само за секунди видимостта се стопи до няколко сантиметра. Еди стисна ръката на Нина; тя протегна другата си ръка назад, за да хване Кит за ръкава и дръпна с всичка сила. Тежестта на раницата му го накара да се олюлее, единият му крак се подхлъзна — но той намери опора. Нина се опита да му извика да тръгне след тях, но самата тя не успя да чуе гласа си през воя на бурята. Оставаше й да дърпа индиеца в същата посока, накъдето я теглеше Еди, с надеждата, че никой от тях няма да падне и да повлече останалите през ръба…

Последните няколко фута бяха най-трудни, стръмният, покрит със сняг склон не предлагаше никаква опора. Еди забиваше силно носовете на ботушите си в замръзналия сипей и влачеше Нина след себе си. Протегнатата му ръка, която беше започнала да изтръпва, докосна нещо твърдо.

Стената на прохода. Бяха стигнали до него…

Но не им стана по-лесно. Процепът в хребета беше широк едва осем фута — и служеше като канал за бурята. Вледеняващият вятър сваляше неумолимо температурите. Само за няколко мига гърбовете на тримата бяха покрити със сняг и лед, дрехите им се ветрееха като знамена по време на ураган.

— Не спирайте да се движите! — изпъшка Еди. Ако останеха в изсечения от природата тунел, само за няколко минути щяха да измръзнат до смърт — нямаше време да разпънат палатката, дори и тя да можеше да издържи на бурята. Прикрил лицето си с ръка, той протегна другата към Нина, за да я придърпа до себе си. Кит се държеше за раницата й и се препъваше след нея.

Сега Еди разбра защо тази част от планината има толкова страховита репутация. Проходът очевидно беше пряк път — но времето се променяше толкова рязко, че той можеше да се превърне в смъртоносен капан.

Каква ли беше дължината му? Еди свали ръката си, студът захапа лицето и очите му. Не се виждаше нищо, освен снежните вихри наоколо.

Той стисна ръката на Нина с надеждата тя да направи същото, но не получи желаната реакция. Вдигна отново глава и се запрепъва напред. Не се виждаше нищо, освен дезориентиращия тунел през хиперпространството от бушуващи снежинки. Усещаше как лед сковава мишите му и ги слепва.

Протегна лакът, за да усети стената. Може би някъде имаше завет, някой паднал камък, мъничка пещера, която може да им осигури убежище, докато отмине бурята. Но не усещаше нищо, освен солидна скала…

Вятърът внезапно промени посоката си, започна да го блъска не отзад, а отстрани. Около него се завихри торнадо от снежинки. Насили се да отвори залепналите си от скрежа очи и се огледа. Скалните стени не изглеждаха по-различни от останалата част от прохода.

Защо вятърът бе сменил посоката си? Нещо го отклоняваше — може би дори го блокираше. Убежище? Но той все още не можеше да види нищо…

Вдигна глава — и го забеляза.

На около седем фута над източната стена се виждаше пукнатина, хоризонтална рязка в скалата. Височината й беше около метър и половина и тя беше достатъчно дълбока, за да не се виждат стените й. Ако успееха да се съберат вътре…

Той се обърна срещу ледения вятър и извика на Нина и Кит:

— Пещера… там горе! Нина, качвай се!

Тя приближи качулката си към неговата. Дори така той едва успяваше да я чуе през воя на вятъра.

— Не си усещам… ръцете.

— Това е единственият ни шанс! Хайде! — Той я побутна към стената. — Кит, помогни й да се качи!

Двамата мъже хванаха Нина и я повдигнаха.

— Протегни се! — извика Еди. — Влез в дупката!

Тя размърда вдървените си ръце и тромаво опипа стената за отвора. Намери го. Еди и Кит я избутаха нагоре и тя се строполи вътре. Осъзнавайки, че вятърът изведнъж е спрял, тя пропълзя към дъното на цепнатината.

— Ти си сега! — каза Еди на Кит. Индиецът отвърна нещо, но вятърът отвя думите му. Еди се наведе, за да му направи стъпало със замръзналите си ръце. С подгъващи се крака, Кит се оттласна към тесния отвор.

Еди скочи нагоре след него, но ръбът на малката пещера беше хлъзгав от леда. Безполезните му измръзнали ръце не можаха да се хванат за него. С последни сили Еди задраска по стената, забивайки ботушите си в леда.

Свлече се в процепа, като едва не събори Кит. Пещерата беше по-дълбока, отколкото си беше представял; те се придвижиха навътре в тъмнината, снежните вихри се вкопчваха в тях в последен опит да спрат бягството им, докато най-накрая свирепият вятър утихна.

— Благодаря — изпъшка Еди и получи леко изпъшкване в отговор. Той забеляза Нина напред в мрака и се завлече до нея. — Помогни ми… с печката.

Тя свали раницата му и я отвори. Минута по-късно парафиновата печка беше запалена. Те струпаха раниците си на входа, за да блокират вятъра. Тримата се скупчиха около печката и Еди започна да масажира ръцете на Нина през ръкавиците.

— Не се опитвайте да се стоплите твърде бързо — предупреди ги той. — Първо си възстановете циркулацията на кръвта.

— Дали ще получим измръзване? — попита разтревожено Нина.

— Не мисля, че ще се наложи да режем пръсти, но няма смисъл да рискуваме. Усещаш ли нещо?

— Да. Навсякъде ме бодат топлийки.

— Ако щеш вярвай, но това е добре. А ти, Кит?

Кит размърда пръстите си.

— Вече съм по-добре. Освен това мисля, че всички пръсти са си на мястото…

— Страхотно. Тогава да видим къде се намираме. — Той порови из раницата си за фенерчето.

Нина раздразнено примигна, когато лъчът на фенерчето я заслепи, преди да се плъзне по каменните стени, които продължаваха все по-навътре.

— Докъде ли стига? — На около десет метра по-нататък проходът се изгубваше от погледа им.

— Не знам. Но мисля, че си намерихме добро място, където да изчакаме да премине бурята.

Тя погледна пода, който беше покрит с пясък и чакъл.

— Прилича ми на наносен слой. Сигурно е донесен от водата по време на пролетното топене на снеговете.

— Не знаех, че си и геолог — каза Кит.

— Това са все полезни неща за археолозите — помагат ни да разберем на каква дълбочина може да са заровени нещата. — Тя взе фенерчето от Еди и огледа стените. — Но пък откъде идва водата? Сигурно някъде има отвор.

Тя се надигна, сякаш се канеше да пропълзи надолу по коридора, за да разследва, но Еди я дръпна обратно.

— Ей! Първо трябва хубаво да се стоплиш. Може и да похапнем нещо, докато сме тук.

— Ами щом трябва… — Те се усмихнаха един на друг, след което Еди бръкна в раницата за провизии.

След половин час се бяха по съвзели и бяха готови да тръгнат. Нина беше поела водачеството.

— Продължава зад този ръб — докладва тя, осветявайки скалата с фенерчето.

— Още колко? — попита Кит.

— Не знам — все още не се вижда краят. Но пък става по-широк. — Тя продължи да върви напред.

— Боже, намали малко — оплака се Еди. — Нали не сме намерили Криптата на Шива… — Гласът му секна.

— Да не би да мислиш… — рече Кит с ококорени очи.

— С нейния късмет не бих се учудил. Хайде! — Той тръгна напред по тесния коридор, следван от Кит.

Двамата настигнаха Нина. Тунелът наистина се разширяваше — и ставаше по-висок.

— Виждам дневна светлина — каза тя. Върху стените пред тях танцуваха сивкави сенки.

Еди свали качулката си.

— Тук няма вятър. — Това не беше съвсем вярно — той усещаше лек полъх върху зачервените си от студа бузи — но това не можеше да се сравни с вихрите в другия край на тунела. Оставаше им още един завой, но слабата дневна светлина вече се забелязваше ясно зад него.

— Тук се разширява още — каза Нина. Еди и Кит стигнаха завоя и застанаха от двете й страни.

Всички замръзнаха от изненада.

— Е, дявол да го вземе… — прошепна Еди, след като огледа невероятното място. — Мисля, че я намерихме.