Свещената крипта

30.

— Не се разпадай! — умоляваше Еди древната летателна машина, докато скърцането и тракането от повреденото крило се засилваха.

— Ще стрелят! — проплака Нина. Към тях полетяха нови трасиращи куршуми, които се забива в скалата…

Внезапно силен порив на вятър подхвана виманата и я издигна над скалата с невероятна скорост. Буреносните въздушни потоци се движеха нагоре, придавайки на облака — знаменосец отличителния му вид — и ги носеха право към средата му.

Видимостта беше сведена почти до нула, виещите ветрове ги блъскаха от всички страни. Единственото, на което Еди можеше да се надява, беше да дърпа ръчките достатъчно силно, за да държи глайдера по-далеч от планината.

Към пропукванията на простреляното крило се прибави почти гръмотевичен трясък — другата подпорна греда също беше поддала. Виманата се разпадаше…

Те излетяха от облака — знаменосец — толкова близо до скалата, че можеха да се протегнат и да я докоснат. Еди направи рязък завой с глайдера, отдалечавайки се от нея. Въпреки че вихрите им помагаха, те губеха скорост, имаше опасност да спрат…

Писък на двигател и бръмчене на перки — хеликоптерът изскочи от облаците.

Той също беше повдигнат от вихрите, но крилете на виманата я бяха понесли почти паралелно на стръмния склон, а хеликоптерът се появи твърде близо до безмилостната скала… Роторните перки се удариха в нея и се натрошиха на парчета. Хеликоптерът изгуби цялата си подемна сила и корпусът му се стовари върху планинския склон. Стрелецът, който се беше показал отвън, за да открие мишената си, беше размазан по скалата и от него остана само една дълга червена линия. Хеликоптерът се взриви на хиляди парчета и заля буреносния облак с дъжд от пламтяща течност.

Бяха се справили с едната опасност — но над тях надвисваше друга. Вятърът подхвърляше виманата, разкъсаното крило пляскаше яростно. Еди прехвърли единия си крак през глезена на Кит, помагайки му да не се плъзга, и отново насочи носа на глайдера надолу към подножието на планината.

— Така! Остава ни само да се надяваме, че това нещо няма да се разпадне! — извика той.

Нина погледна напред. Докато подминаваха облака, тя забеляза едно село, което се гушеше в полите на планината.

— Колко е разстоянието?

— Около пет километра — но ще се опитам да стигна колкото се може по-навътре в долината — ох! — Виманата рязко пропадна, преминавайки от бурните възходящи течения в по-спокоен въздух.

— Няма да е зле, ъъъ, да премислиш — каза Нина.

— След всичко, което преживяхме, нямам намерение да умирам в самолетна катастрофа. — Той отново дръпна ръчките към себе си. — Може пък да хванем някой въздушен поток.

— А може и просто, нали се сещаш, да се приземим — възрази тя.

— Трябва да наберем още малко височина и после ще полетим право към долината.

— Долината, която е пълна с големи камъни и реки, както и други неща, в които не бихме искали да се блъснем?

— Я, колко е придирчива!

— Аз също подкрепям плана за незабавно приземяване — намеси се и Кит.

— И да вървиш надолу с тоя крак?

— По-добре, отколкото да остана без крака!

С приближаването към долината вятърът се засилваше. Еди вдигна носа на виманата, тя бавно започна да се издига.

— Видяхте ли? Знам какво правя — не съм просто едно красиво лице!

— Господи, дано си прав! — рече Нина.

Той изпухтя.

— Посочи ми един път, когато не съм бил прав.

— Когато отиде в Швейцария да спасяваш София и накрая се оказа, че й помагаш да открадне атомна бомба?

— Да, помислих си, че ще кажеш това — промърмори той, смушквайки Кит. — Виждаш ли, това е проблемът на брака. Съпругите помнят всяко проклето нещо…

— Ще си спомня думите ти, ако доживея да се оженя — отвърна Кит.

Еди се ухили, след което насочи вниманието си към опитите да задържи глайдера във въздуха. Трябваше да жертва скоростта за сметка на височината, като рискуваше да изгуби скорост всеки път, когато се издигаше.

Прелетяха над селото и криволичещата линия на реката, която течеше надолу към долината. Той леко зави, следвайки курса й.

— Виждате ли? Много по-добре е от ходенето.

— Остават ни още тринайсет километра — напомни му Нина. — Освен това се снижаваме.

— Планината също.

— Спускаме се все по-бързо.

— Мислех, че ти се иска да се спусна по-бързо!

— Еди!

— Ще успеем — увери я той.

Но вече бяха изгубили поне половината от първоначалната си височина. Еди отново вдигна носа, свистенето на вятъра леко започна да утихва с намаляването на скоростта им. Когато изравни, се почувства като безтегловност, както в увеселителните влакчета, след което отново започнаха да се спускат.

По-бързо от преди. Откъм повреденото крило се разнесе слабо съскане от разкъсваща се тъкан и виманата се наклони надолу. Еди бързо компенсира, но този път трябваше да вложи повече усилия.

— Добре де, ще стигнем само донякъде.

Нина започна да се оглежда за потенциално място за приземяване. Преминаваха над сравнително ниска предпланинска област в близост до селото, носеха се над неравни склонове, през които реката си беше прорязала клисура.

— Колко ни остава?

— Не знам — три километра. Ако извадим късмет.

— Добре, добре — рече Нина, опитвайки се да не изпадне в паника. — Дръж се вдясно, по-далеч от реката. — Тя се вгледа в далечината с присвити очи, забелязвайки тъмни сенки, които с приближаването им придобиваха форма. Бяха слезли до такава височина, където вече вирееше по-разнообразна растителност. — Еди, онези храсти — ако успеем да стигнем до тях, те ще омекотят кацането ни.

— Дано — отвърна той. Ако се движеха твърде бързо, щяха да минат право през тях — и да се забият в клисурата. — Дръжте се здраво!

Те се спуснаха към долината, профучавайки над вълнистия терен — който обаче се приближаваше застрашително бързо. Храстите бяха пръснати из долината като снопчета косми от четка за рисуване. Еди откри едно по-гъсто обрасло местенце и пресметна разстоянието до него. Ако забавеше максимално скоростта си и после се спуснеше рязко, би могъл да ги хване, преди отново опасно да ускори.

Тук важните думи бяха „би могъл“.

Той направи последни корекции в курса.

— Добре, спускаме се.

Кит изгледа приближаващата се растителност с все по-нещастно изражение на лицето.

— Ами ако не ни спре?

— Тогава ще разберем чия религия е била права! Пригответе се, готови… дръж се!

Той дръпна ръчките с всички сили. Носът на виманата рязко подскочи нагоре, дървото изстена. Набираха височина, но забавяха, забавяха…

— Сега! — Той натисна ръчките напред. Носът се спусна…

Твърде късно. Движеха се твърде бавно — виманата спря и започна да пада почти вертикално.

— Ох, мамка му, мамка му!

Той се вкопчи отчаяно в ръчките. Нещо в крилото изпука. Земята се приближаваше застрашително към тях…

Платното на крилете изплющя, улови вятъра и се изпъна за последен път. Виманата се стрелна напред като безстрашна птица, която се гмурка почти до земята, преди отново да се издигне нагоре. Нина изпищя и прикри очите си с ръка, а глайдерът мина с гръм и трясък през храстите, вдигайки облак от сняг.

Но не спря.

Виманата изтръгна храстите от пръстта. За миг изглеждаше, че отново ще се издигне — но след това със силен трясък крилата най-после се отчупиха и глайдерът се плъзна върху шините си, влачейки след себе си счупените подпори и накъсаната коприна.

Но въпреки това не спря. Превърна се от летателен апарат в шейна и се плъзна надолу по склона с нарастваща скорост.

Щом зърна накъде са се запътили, Нина бързо разви ръцете си от ремъците.

— Ще паднем в реката!

— Всички да слизат! — рече Еди.

— Какво ще правим? — попита Кит и очите му се разшириха при вида на бързо приближаващата се клисура.

— Просто скачай! — Еди го хвана и скочи от задната част на платформата. Нина го последва. Паднаха на земята и се затъркаляха след бившето си превозно средство. Колкото и да се стараеше, Еди все пак изпусна Кит. Двамата мъже се разделиха и продължиха да се плъзгат по гръб.

Нина, като най-лека, първа спря заради грамадната купчина сняг, която беше събрала пред себе си. Тя надигна замаяно глава и видя двата снежни фонтана, които продължаваха да се плъзгат.

— Еди! — изкрещя тя, а потрошената вимана излетя през ръба на клисурата и се разби окончателно върху скалите.

Еди също забеляза внезапното изчезване на глайдера. Той протегна ръце и крака, за да забави плъзгането си и заби токовете на ботушите си в снега.

Усети как подметките му откъртват малки камъни от скованата от лед земя, а след това — нищо…

След миг се досети, че е спрял. Отърси снега от лицето си и внимателно се надигна. Двата му крака стърчаха от ръба на клисурата. На петнайсетина метра отдолу реката влачеше останките от виманата.

Той се издърпа нагоре към по-стабилна земя. Нина слизаше надолу по склона, препъвайки се, а Кит лежеше на една страна, спрял на трийсетина сантиметра от ръба на пропастта.

— Добре ли сте? — попита Еди с прегракнал глас.

Кит леко разклати лявата си китка.

— Ръката ми…

Еди я прегледа. Не му изглеждаше счупена, но предположи, че е лошо разтегната. Използва колана си, за да му направи импровизирана превръзка през рамото, и после двамата с Нина му помогнаха да се изправи.

— Намираме се на около шест километра от Гаурикунд — каза той, припомняйки си географията на терена от спускането им. — Смяташ ли, че ще се справиш?

Кит успя да се усмихне.

— Е, поне надолу по хълма ще успея.

— Ще се оправиш. Хвана ли го, Нина?

Тя подкрепяше индиеца от другата страна.

— Хванах го. Готов ли си, Кит?

— Готов съм.

Започнаха да се спускат по хълма.

— Значи… това е то археологията?

— Да. Не е ли страхотно? — попита Нина с натежал от сарказъм глас. — Точно когато си мислиш, че от това по-лошо няма накъде, и нещата отново се объркват.

В долината отекна буботещо тракане.

— Като сега, например — каза Еди. В далечината се виждаше червено-белият хеликоптер на семейство Коил, който се беше запътил към тях.

— О, боже! — възропта Нина. — Защо не ни оставят на мира?

— Към онези храсти — каза Еди, сочейки към покрития със сняг храсталак наблизо. Двамата избутаха Кит дотам и се свиха край тях, наблюдавайки напрегнато приближаването на хеликоптера. Дали пътниците му бяха забелязали спускането на виманата — и сега Зек се подготвяше да стреля по оцелелите? Хеликоптерът се приближи, премина почти над главите им…

И продължи да се отдалечава на юг.

— Сигурно се връщат в Делхи — рече Нина, наблюдавайки го как изчезва в далечината.

— Страхотно — каза Еди. — Те ще са там след един час, а ние, ако имаме късмет, ще стигнем до Гаурикунд до падането на нощта. Може би трябваше да ги спрем на стоп.

Кит поклати глава.

— Дори аз предпочитам да ходя пеша.

Еди и Нина се усмихнаха, подхванаха Кит от двете страни и започнаха дългото пътуване в долината.

Изчисленията на Еди бяха точни: когато най-накрая стигнаха до Гаурикунд, вече беше се беше стъмнило. Първо се погрижиха за Кит, но основната му задача беше да се обади в квартирата на Интерпол в Делхи. За нещастие новините, които получи след доклада си, не бяха добри — семейство Коил вече бяха напуснали Индия на борда на частния си самолет.

Веднага беше уреден хеликоптер, който да откара изтощените пътешественици в столицата. След като докладва в Интерпол, Кит беше отведен да се погрижат за раните му. Нина и Еди също бяха разпитани, преди лекар да прегледа и техните наранявания, които бяха незначителни. След това ги оставиха сами в конферентната зала — нямаше какво повече да направят, освен да чакат тромавата бюрократична машина да се задвижи.

— Добре ли си? — попита Нина, отпуснала глава на рамото на съпруга си. Един телевизор със спрян звук, който беше монтиран на стойка в ъгъла, показваше CNN, където вървеше материал от посещението на президента Коул в Япония в навечерието на срещата на Г-20.

Еди зачопли с пръст превръзката върху раната, която беше получил от Кали.

— Всичките ми важни части са си на мястото, значи съм добре. А ти?

— И аз. Повече или по-малко. Мислех си за Джирилал. Той не заслужаваше да умре по този начин.

— Въобще не заслужаваше да умира. Но ни спаси живота. Два пъти. Това сигурно е добре за кармата му.

— Надявам се, че вярата му е помогнала накрая — каза навъсено Нина. — Но поне отново видя сина си и двамата изгладиха различията си.

Еди я погледна остро.

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава… каквото е. — След миг осъзна какво е имал предвид. — Знаеш ли, това, че не искаш да говориш с баща си е твое решение и не означава, че всички останали се опитват да те накарат да го направиш.

— Да, да, да. Добре. Извинявай. — Той смени темата. — Обаче нищо не мога да кажа за кармата на Шанкарпа и останалите. Накрая минаха на наша страна, но все пак се опитаха да ни убият. Един бог знае на колко народ са видели сметката преди нас.

— Предполагам, че индийското правителство ще реши какво да прави с тях. Но поне Криптата оцеля сравнително непокътната. Което е от значение за нас.

— Но пък онези каменни плочи са у милото семейство Коил — напомни й той. — Така че каквото и да замислят, вече могат да го направят.

— Смятат да сложат край на сегашната цивилизация, ми каза Прамеш. За да можел да я изгради отново, но според неговите условия — и да наложи неговото апокалиптично виждане за Шива като световна религия.

Еди изсумтя развеселено.

— Изглеждаше доста разтревожен, когато Джирилал му каза, че общо взето е голям задник.

— Прамеш е истински вярващ — това, че един свят човек му казва, че Шива го е срам от постъпките му, сигурно е наранило ужасно егото му. Но какво всъщност планират да извършат? Той каза, че било свързано с манипулирането на информацията, но му бил нужен катализатор, нещо, което да накара милиони хора да търсят отговори — които от своя страна ще бъдат използвани, за да ги разгневят… — Тя погледна към телевизора. Материалът за визитата на Коул в Япония привършваше, графика показваше как последният кръг от обиколката му ще го отведе в Делхи. — Сигурно е свързано със срещата на Г-20. Това обяснява защо толкова много бързаха да се доберат до ведите на Шива — имат си краен срок. А ако искаш да поставиш началото на глобален хаос, избиването на група световни лидери е най-добрият катализатор, който ти трябва.

— Но как ще преминат през охраната? — попита Еди.

— Не знам, дявол да го вземе! — Той изненадано повдигна вежди при резкия й отговор. — Съжалявам, извинявай. — Тя изсумтя раздразнено. — Просто ме е яд, че се измъкнаха. И нямаме представа къде може да са отишли.

— Всъщност имаме. — Те се обърнаха и видяха Кит да влиза с накуцване в стаята, с патерица в едната ръка, а другата увесил в превръзка през рамото си. След него вървеше Мак, който се усмихна широко щом ги видя, както и още един мъж със слабо лице и увиснали мустаци, който изглеждаше не особено доволен от присъствието им — или поне от Еди.

— Кит! — извика Нина и скочи. — Добре ли си?

— Докторът каза, че ще се оправя — отвърна индиецът. После погледна унило превързаната си ръка. — Все някога.

Тя се усмихна и приветства топло Мак, преди да целуне бързо мустакатия мъж по бузата.

— Питър. Радвам се да те видя отново.

— И аз теб, Нина — отвърна той и се обърна с пренебрежение към Еди. — Чейс. Здравей.

— Олдърли — отвърна Еди със същата антипатия.

— И така — рече офицерът от МИ-6, — как мина празненството?

Нина го погледна извинително.

— Съжалявам, че не си успял да получиш поканата си, Питър. Някой — тя погледна към Еди, — здраво бе объркал нещата.

— Съвсем случайно — му каза Еди, без да полага особени усилия да прикрие усмивката си. — Беше ми много криво, че не присъства.

— Очевидно — каза Олдърли с каменно лице.

Мак се изкиска.

— В такъв случай можеш да се извиниш на Питър за, ъх, объркването, нали? — Когато Еди не отговори веднага, тя го смушка с лакът. — Нали?

— Предполагам — отвърна Еди без всякакъв ентусиазъм. — Олдърли, съжалявам, че не можа да дойдеш на сватбата ни, за да бърбориш непрекъснато за реставрацията на твоя Форд Капри.

Ново смушкване.

— Еди!

— Няма нищо — отвърна саркастично Олдърли. — Важното е, че сте се сетили. Както и да е, имам информация за вашите приятели семейство Коил. — Той постави куфарчето си на бюрото и извади от него няколко папки и един лаптоп. — Тъй като МИ-6 нямат никакви наблюдения върху тях, онова, което Мак ни разказа, беше достатъчно, за да ни вдигне по тревога. И в светлината на срещата на Г-20, всяка потенциална заплаха трябва да се разследва.

— И какво открихте? — попита Нина.

— Множество финансови операции — което не е особено изненадващо, предвид това, че Коил притежава мултинационална компания, но нашите банкови експерти вече търсят подозрителни трансакции. Те създават… наричат ги „защитени архиви“, всъщност, но вие бихте ги нарекли бункери. Изолирани съоръжения, оборудвани с всичко необходимо за дълготрайно оцеляване — точно от типа, който ще ви е необходим, ако смятате да разпалите Трета световна война. Една стара солна мина в Монтана, нещо в Австралия, Монголия — и едно местенце в Гренландия, където отиват според летателния им план.

Нина се обърна към Кит.

— Можеш ли да издадеш заповед за ареста им?

— Боя се, че не. В момента нямаме достатъчно доказателства, за да издадем международна заповед; можем само да предупредим местната полиция за възможна криминална активност.

— Защо им трябва да ходят в Гренландия, по дяволите? — извика Еди. — Там няма кой знае какво.

— Може би точно затова отиват там — рече Нина, досещайки се за една възможност. — Прамеш каза, че една от причините да крадат произведения на изкуството е за да ги защитят, когато всичко се срине. Видяхме какво се случи в Ирак с държавните музеи — те бяха плячкосани и голяма част от съдържанието им все още не е открита. Представете си това нещо, но в глобален мащаб! Но ако искате да запазите нещо на сигурно място, ще го отнесете колкото се може по-далеч от цивилизацията — като международното семехранилище в Норвегия. Може би те крият всичко, което са откраднали, в Гренландия. Питър, знаеш ли точно какъв тип е съоръжението там?

Олдърли прегледа папките и поклати глава.

— Някаква извадена от употреба станция от времето на Студената война. Подробности не са ми известни.

— Ако това е убежището им, то трябва да е отбелязано по някакъв начин. — Тя посочи лаптопа. — Мога ли да го използвам?

Олдърли кимна и Нина вдигна капака му.

— Какво търсиш? — попита Мак.

— С какво се занимават там.

— Как ще разбереш? — попита подозрително Олдърли.

Тя отвори браузъра — и зареди търсачката Кексия.

— Ще ти цитирам собствената им реклама — отвърна ухилено тя. — Просто попитай.

Само след минута мрежата от връзки изкара резултат, който изненада всички в стаята.

— Това е базата му данни? — рече Еди, четейки статията, преведена от датски, която беше придружавана от снимка на Коил, застанал пред странна сграда. — Дявол да го вземе. А пък аз си мислех, че къщата му е върхът.

— Тук пише, че се намира на сто и шейсет километра от най-близкото населено място — каза Нина. — Ако искате да скриете нещо, това е едно много добро място.

— И какво ще правим сега? Ще отлетим там и ще почукаме на вратата?

— Ако Интерпол открие нещо, което да свързва Коил с Криптата на Шива, тогава да — това директно ги свързва с опита за кражба на Кодекса на Талънор в Сан Франциско. Щом се сдобием с нещо, те ще издадат заповед за арест. Права ли съм, Кит?

— Индийското правителство изпраща екип до планината Кедарнат още утре сутринта — отвърна Кит. — Там има два разбити хеликоптера. Ако номерата на опашките им отговарят на наетите от компанията на Коил, ние получаваме нашата връзка. Можем да издадем международна заповед за арест и заедно с гренландската полиция да потърсим това място — той посочи странните сгради на екрана на лаптопа.

— Ти ще отидеш ли? — попита Нина.

Той потропа с патерицата по пода.

— Едва ли. Но ще ни трябва експерт, който да идентифицира артефактите, които бъдат открити там. Ако ти искаш да отидеш.

— Разбира се — отвърна веднага Нина.

— Това нямаше да бъдат моите думи — обади се шеговито Еди. — Току-що се върнахме от Хималаите, а сега ти искаш да отидем някъде, където е още по-студено?

— Заслужава си да видя изражението на лицата на семейство Коил, когато ги арестуват. — Тя се обърна към Олдърли. — А междувременно има ли нещо, което бихте предприели, за да защитите срещата?

— Без да има някаква определена заплаха, единственото, което мога да направя, е да убедя индийците да повишат нивото на сигурност — което и без това си е доста високо. Но… — Той се замисли за миг, поглаждайки мустаците си. — Всички държави от Г-20 имат офицери от разузнаването в делегациите си — мои колеги, така да се каже. Бих могъл да поговоря с тях, да ги убедя сами да поровят за семейство Коил. Ако съберем повече информация, може да открием нещо полезно.

— Само че колко време ще отнеме? — попита Нина. — Срещата започва утре.

— Да — добави Еди. — Няма да ни помогне особено, ако Коил реализира плана си, докато вие си говорите на някое шпионско парти.

— Това доста се различава от намеренията ми — отвърна раздразнено Олдърли. — Всъщност възнамерявах да предложа на Мак да дойде с мен, за да поговори с някои от онези хора. Както и господин Джиндал. Разговорът с очевидци първа ръка много ще ускори нещата.

— Можеш ли да ни осигуриш пропуски за срещата? — попита Мак.

— За един съветник на МИ-6 и един полицай от Интерпол? Никакви проблеми. Вие не сте някакви си дискредитирани типове. — И той погледна право в Еди, който безгласно изруга.

— Ще се радвам да помогна колкото мога — рече Кит.

— Страхотно. Ще уредя нещата. — Олдърли извади телефона си.

Мак се приближи до Нина и Еди, за да поговори с тях.

— Значи ще летите за Гренландия? По-добре вие, отколкото аз. Едно от най-хубавите неща при пенсионирането от Полка е да знам, че повече няма да стъпя върху глетчер.

— Странно, и аз така си мислех — каза Еди. — Но нещо не се получи.

Шотландецът се усмихна.

— Ами, късмет тогава. И се обличайте добре.

— Не се безпокой — успокои го Нина. — Нямам намерение да прекарам на студено и секунда повече, отколкото се налага.