Свещената крипта

6.

Ню Йорк

Кодексът на Талънор лежеше на бюрото на Нина. Около него бяха пръснати множество фотографии и десетки разпечатки — справки на АСН и преводи на древния документ.

Но нищо не можеше да й помогне. Сутринта беше прегледала всичко по два пъти, но още преди да започне да ги чете за трети път, знаеше, че няма смисъл. Талънор беше описал всичките си пътувания твърде методично… което означаваше, че количеството информация беше огромно. Как би могла да открие онова, което и трябва в един дневник, обхващащ три континента?

Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху задачата, колкото пъти да препрочиташе древния текст, тя не успяваше да се отърси от постоянното, разяждащо чувство за вина. Знаеше, че използва работата, за да откъсне мислите си от събитията в Сан Франциско, аналитичната част на мозъка и се опитваше да натика емоциите в кутия някъде в ъгъла. Но опитите бяха обречени на провал. Самият Кодекс беше символ на провала й и непрекъснато й напомняше за него. Роуън Шарп беше умрял заради това.

Тази мисъл отвори кутията. Съдържанието завладя мислите й — спомените за Роуън от целия й досегашен живот. Като колега, като приятел… като любим. Но най-ясно си го спомняше заедно с родителите й, когато тя беше сляпо влюбена в него тийнейджърка, а те тримата работеха заедно, за да разрешат загадката на Атлантида.

Загадка, която щеше да струва живота на родителите й. А сега, четиринайсет години по-късно, макар и разкрита… тя беше отнела живота и на Роуън.

Очите й се напълниха със сълзи.

Еди влезе в кабинета и с вдървена походка.

— Здрасти — поздрави я небрежно той, но когато забеляза изражението на лицето й, се намръщи загрижено. — Добре ли си?

— Не — призна тя и избърса очите си, опитвайки се с всички сили да сдържи хлиповете си. Той се наведе и я прегърна през раменете. — О, боже, Еди. Аз съм виновна за смъртта на Роуън…

— Не си виновна ти — отвърна твърдо той. — Защо говориш така?

— Защото… защото аз го въвлякох в това. Аз го наех да ръководи изложбата. Ако не бях аз, той щеше още да е жив… — Тя покри лицето си с длани, за да скрие мъката и срама си.

— Нина, погледни ме. Погледни ме. — Той бавно отмести ръцете й, за да я погледне в очите. — Знам, че малко ревнувах от Роуън, но не беше сериозно. Той беше добър човек. Но ти не си го убила, чуваш ли? Не трябва да спираш да си го повтаряш. Същото се случи и… — Той замълча, припомняйки си ужасното чувство за загуба, което го беше връхлетяло година и половина по-рано. — Същото се случи и когато загина Мици, докато търсехме Ескалибур. Аз се обвинявах за смъртта й. Спомняш ли си?

— Да.

— Но… но с времето осъзнах, че не съм я убил аз. Само това, че беше с мен, не означава, че съм виновен — не аз дръпнах спусъка. Знам, че сега това може да ти прозвучи сурово, но същото се отнася и за теб. Не ти си убила Роуън. Нито пък са го убили заради теб.

— Но няма да е правилно, ако…

— Не си — повтори той още по-настойчиво. — Разбра ли? Човекът, който го направи, е арестуван. Той е виновен, не ти. Не трябва да се обвиняваш за това. Аз постъпих така с Мици и… е, спомняш си как беше. Нещата не вървяха добре известно време. Не искам и ти да преминеш през това.

— Нищо не мога да направя — каза тя. — И… знам, че трябваше да говоря с баща му, да му разкажа, какво се е случи… но не можах. От болницата му казаха, той знае, че Роуън е мъртъв, но… — По бузите и започнаха да се стичат сълзи, гласът и премина в шепот. — Ами ако обвини мен за това? Ако той също си мисли, че вината е моя?

Еди я прегърна по-силно и тя зарови лице в рамото му.

— Хей, хей — каза той и я погали по косата. — Няма да те обвини, защото ти не си направила нищо лошо.

— Аз… знам, че си прав. Осъзнавам го, но не го чувствам.

— Трудно е, знам. Повярвай ми, знам го много добре! Но ти ще го преодолееш и ще спреш да се обвиняваш. Това също го знам. Виж какво, най-добре е да се прибереш у дома.

Нина повдигна глава и отново избърса сълзите от очите си.

— Не… предпочитам да работя. По-късно ще дойде един човек от Интерпол. Ако успея да разбера защо тези хора искаха да вземат точно Кодекса, а не нещо друго, това ще им помогне да разберат кой стои зад обира и зад кражбата на всички останали съкровища. — Тя се стегна и си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се вземе в ръце. — Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

Измъчена усмивка.

— Доколкото мога.

— Това е моето момиче. — Еди я целуна и се изправи, за да огледа разпилените по бюрото и материали. — Какво успя да откриеш досега?

— Все още нищо — въздъхна тя. — Може би трябваше да приема предложението на онзи Коил за превода на книгата.

— И с какво разполагаш, всъщност?

— Най-вече, че като изследовател Талънор трябва да бъде поставен редом с Колумб, Кук и Марко Поло. Кодексът отразява само една от експедициите му, но ние знаем, че той е посетил и Южна Америка — открил е мястото на тамошната колония на атлантите, която ние намерихме. Сигурно е имало и други експедиции; просто още не сме открили тези записки.

Еди прегледа няколко страници.

— Преводът точен ли е?

— Доколкото ни е известно. Защо?

— Защото начинът, по който е написан, ми е познат. Прилича на военен доклад, тактическа оценка — само фактите, мадам. Когато стигне до някое място, описва само колко мъже, годни да носят оръжие, живеят там, какъв е теренът, къде са разположени височините, такива неща. Този тип Талънор не е бил изследовател — бил е разузнавач.

— Атлантите са били завоеватели — напомни му Нина. — Предполагам, че военната мощ на потенциалната им цел е била по-важна от културното й наследство. — Тя се сети нещо и порови из листите. — Макар че… тук. Проявява по-голям от обичайното, интерес към една група хора.

— Какви хора?

— Някакви индуистки свещеници. Срещнал ги в Хималаите, докато пътувал нагоре по поречието на Ганг. След това изминал около стотина мили на североизток в Тибет и намерил Златния връх — друго важно за атлантите място.

— Да, доста добре се позабавлявахме там, нали? — каза Еди с лека саркастична нотка в гласа. — И какво за тези свещеници? Преди толкова много години имало ли е индуисти въобще?

— Индуизмът съществува от много време — много по-дълго от останалите авраамически религии. Още преди да открием Кодекса и той да потвърди — тя отвори книгата на страниците, които бяха показани в Сан Франциско, и посочи частта, написана на ведически санскрит, — че древните индуисти са били съвременници на атлантите, имаше доказателства, че тази религия е съществувала поне от трихилядната година преди новата ера. А епическите индуистки текстове описват цивилизация, която е съществувала още отпреди това.

— Нали не става въпрос за Ветерес?

— Не знам. — При споменаването на отдавна изчезналата раса, която беше открила година по-рано, тя го погледна с леко огорчение. — Но дай да не раздухваме тази възможност, нали? И без това разни фанатици от трите религии се опитват да ни убият заради това — не искам да добавям към тях още една.

— Ще го запазя за себе си — увери я той. — И какво казва Талънор за тях?

Нина започна да чете от превода.

— Тук пише: „Упътиха ни на север от реката, към място с ширина едно — тук очевидно става дума за атлантските мерки — където се намираше грамаден храм. Макар обитателите му да не се държаха враждебно, те бяха добре подготвени да защитават свещената си планина…“ После продължава да описва колко е трудно да се планира нападение заради терена, така че може би си прав — това е тактически доклад. Както и да е… „Свещеникът ми оказа честта да вляза в храма, където ми показа техния бог — в когото разпознах великия Посейдон по тризъбеца, който държеше в ръката си, макар че тези хора го наричаха с друго име“. След това се чуди дали заради близката митология тези хора са братовчеди на атлантите — което всъщност е интересна теория. Ще трябва да я проверя… — Тя замълча, замисляйки се върху възможността.

Еди изсвири остро и потупа с пръст по Кодекса.

— Едно по едно, любов моя.

— Да, извинявай. Докъде бях стигнала? „Свещеникът беше заинтригуван от разсъжденията ми. Каза ми, че познанието на Посейдон може да съдържа отговора, но тъй като текстовете бяха прибрани на сигурно място, трябваше да почакам, преди да ги видя. Когато го попитах колко дълго трябва да чакам, свещеникът отвърна, че на аколитите му ще им бъде нужен един ден да стигнат до свещената гробница, но ще се върнат само за един час. Когато го попитах как е възможно това, той се усмихна и каза, че Посейдон имал много тайни“.

— Какво, да не би да се телепортират?

— Нямам представа. — Нина прегледа превода. — Но да, Талънор решил да изчака и един ден по-късно те се върнали с няколко каменни плочи — които били изписани с текст на ведически санскрит. — Тя посочи текста, изписан върху листа от орейхалк. — Това тук е копие на част от познанието на Посейдон… чакай малко! — Тя щракна с пръсти, щом привидно различните елементи внезапно се подредиха идеално в ума й. — Колко съм глупава! Как не съм се досетила до сега? Въобще не става въпрос за Посейдон. Това е Шива. В текстовете често се среща, че е използвал тризъбец като оръжие.

— Шива ли? — попита Еди.

— Един от индуистките богове.

— Знам това. Имам предвид какъв е той? Каква му е титлата?

— О, нищо особено — отвърна Нина. — Просто Унищожителят на светове.

Той се намръщи.

— Значи е от лошите?

— Не, съвсем не. Индуизмът е създаден въз основа на идеята за цикличността — всичко преминава пред безкраен процес от раждане, живот, смърт, прераждане, дори цялата вселена. Шива е богът, който слага край на всеки цикъл чрез акт на унищожение… но така дава възможност да се създаде нов цикъл. Той е една от най-важните фигури в индуистката митология. Преведохме го като Посейдон, защото Талънор прилага собствените си вярвания, за да опише чужда култура, с типичната за атлантите арогантност. Така че когато пише, че свещеникът му говори за познанието на Посейдон, всъщност е имал предвид познанието на Шива. А във ведическия санскрит думата за познание е веда — но веда има и друго значение. Ведите са някои от най-древните индуистки свещени текстове, които са създадени поне преди хиляда и петстотната година преди новата ера — но тези… Шива-веди са много по-стари. И те са съхранявани в неговата гробница… Криптата на Шива.

Еди обърна на следващата страница, където имаше още текст, написан на ведически санскрит, преди отново да премине на атлантски език.

— Какво друго пише тук?

Нина погледна страницата.

— Най-вече за циклите на живота. Унищожение и сътворение. Талънор сигурно е харесал идеята. — Тя отново погледна към текста, написан на езика на атлантите. — Свещеникът му показал и ключа за Криптата на Шива — което трябва да е ей това нещо тук. — Тя затвори кодекса и показа щампата върху корицата от орейхалк.

Еди се вгледа отблизо в начупената линия. Тя имаше дължината на протегната ръка, в центъра и имаше богато украсен релеф на човешко лице, чиито устни бяха извити в загадъчна усмивка. Обграждаха го пет по-малки лица, всичките женски.

— Свещеникът ще да е бил твърде доверчив, щом му е позволил да копира ключа им. Ами ако реши да ограби мястото?

— Според написаното в текста, те са му казали, че дори и да намери Криптата, той никога няма да успее да влезе вътре, защото „само онези, които познават любовта на Шива“ могат да използват ключа — каза му Нина. — Изглеждат много сигурни в това.

— Едва ли са щели да са толкова сигурни, ако тогава е имало динамит. Кои са жените?

— Богини. Жените на Шива, предполагам.

— Имал е пет жени? Мислех, че е индуист, а не мормон.

— Не са му били жени едновременно. — Нина посочи две от лицата. — Не знам кои са всичките, но тези двете са Шакти, богинята на женската сила, и Кали, богинята на смъртта.

— О, знам много добре, коя е Кали — отвърна Еди и се ухили. — От „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“, нали?

Нина примигна.

— Да, но ако някога говориш с някой вярващ индуист, никога не го споменавай! Веднъж разговарях с един индийски учен за представянето на археологията в медиите и споменах за Индиана Джоунс — той въобще не ми се зарадва. Кали не е богиня, срещу която би искал да се изправиш, но определено не е и зла, и той беше доста ядосан, че първото нещо, за което много американци се сещат, когато стане въпрос за религията му, са човешките жертвоприношения и замразения маймунски мозък. — Телефонът иззвъня.

Обаждаше се Лола.

— Доктор Уайлд? Човекът от Интерпол, когото очаквахте, е тук.

— Добре. Би ли го довела, ако обичаш?

Лола влезе, следвана от висок мъж, облечен с бледо син костюм.

— Доктор Уайлд? Това е господин Джиндал.

— Здравейте, заповядайте — каза Нина, изправяйки се да го посрещне. Както беше очаквала от името му, международният полицейски агент се оказа индиец; около трийсетте, с ъгловата, но все пак привлекателна физиономия и черна, зализана коса. — Аз съм Нина Уайлд; това е съпругът ми Еди Чейс.

— Анкит Джиндал, главен следовател от Интерпол — представи се новопристигналият и се ръкува с тях, разкривайки белите си зъби в широка усмивка. — Радвам се да се запознаем. — За разлика от скованите Прамеш и Ванита Коил, които бяха срещнали два дни по-рано, говорът му, макар и типично индийски, беше по-гъвкав и сърдечен.

— Няма да споменавам Индиана Джоунс — прошепна Еди на Нина, която леко се усмихна.

Джиндал погледна към артефакта на бюрото й.

— Кодексът на Талънор?

— Точно така — отвърна тя.

Той кимна одобрително.

— Радвам се, че не е пострадал. Не мога да кажа същото за всички съкровища, които открива отделът за престъпления срещу културното наследство.

— Как бихме могли да ви помогнем, господин Джиндал?

— Първо бих искал да ви кажа лично добрите новини: идентифицирахме водача на престъпниците. Урбано Луис Фернандес. Испанец, бивш член на Grupo Especial de Operaciones — спецчастите на испанската полиция.

— Много радикална смяна на професията — каза Еди.

— Ето защо толкова дълго време успяваше да се измъква — познава всички номера на полицията. Но сега, благодарение на вас, той е в ръцете ни.

— И какво ще правите този кучи син? — попита Нина. По лицето и премина нетипична за нея жестокост. — Ако питате мен, заслужава електрически стол.

— Може и така да стане. Макар че не сме сигурни къде. Бяха нужни много дипломатически усилия, за да убедим американското правителство да го предаде на Интерпол. Търсен е в поне дванайсет държави и всички искат да го съдят за кражбата на културни ценности — както и за убийствата на хора.

— Мога да си представя. Давид на Микеланджело срещу теракотените воини? Италианци и китайци сигурно вече са на нож за това кой да го докопа пръв.

— Не само това. Ще ви кажа нещо поверително — отвърна Джиндал, поглеждайки ги предупредително. — Има и други обири, които не са разкрити пред обществото — дали защото са политически неудобни, или защото могат да бъдат опасни. Един от откраднатите предмети е Черният камък в Мека. Саудитците са го заменили с дубликат, но ако това се разбере, ще настъпи хаос.

— Настина ли? — каза стреснато Нина.

— Кое? — попита Еди.

— Смята се, че Черният камък е поставен в храма Кааба от самия Мохамед — обясни тя. — Той е ключова част от хадж, ислямското поклонение — ако се разбере, че е фалшив, цялата страна ще се взриви.

— А Близкият изток има нужда точно от това.

— Ето защо се опитваме да накараме Фернандес да ни разкрие името на работодателя си, за да можем да открием и върнем всички откраднати съкровища — каза Джиндал. — Но… той не иска да говори. Което е другата причина да ви потърся — може да успеете да ни помогнете. И по-точно господин Чейс би могъл.

— Аз ли? — попита Еди. — Как?

Джиндал извади няколко документа от куфарчето си и ги остави на бюрото на Нина. Към всеки един от тях беше прикрепена по една снимка.

— Това са трима от престъпниците, които бяха убити в Сан Франциско. Те са от различни националности: никарагуанец, украинец, португалец. Но общото между тях е, че всички са известни наемници.

— Наемници, а? — Еди погледна отблизо снимките, но не разпозна нито едно от лицата. Обърна се към Джиндал. — Добре сте ме проучили, нали?

Индиецът се усмихна.

— Надявам се, че не се обиждате от това.

— Не, само че аз от доста време не се занимавам с такава работа. Пък и никога не съм се смятал за наемник, а по-скоро за посредник при уреждане на спорове.

— О, да — каза Нина. — Скарат ли се двама, застрелваш единия.

— Хей, навремето не се оплакваше! Та кои са тези мъже?

Джиндал започна да показва снимките по ред.

— Рамон Малтес Еспиноза; Генади Скляр…

— Скляр ли? — прекъсна го Еди.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го срещал, но го знам по име. Работеше предимно в Африка… Хараре, там чух за него.

— Ходил си в Зимбабве? — попита Нина. Макар да смяташе, че знае за някогашните пътувания на съпруга си, той не спираше да я изненадва.

— Преди около шест години — отвърна Еди. — Не възнамерявам да се връщам там — не съм особено популярен. Но името на този тип Скляр ми е познато оттам.

— Светът е малък.

— Постепенно опознаваш основните фигури в бизнеса. Поне професионалистите — онези, които са достатъчно добри, че да не ги убият. — Той се обърна към Джиндал. — За работата, която е вършил, този Фернандес се е нуждаел от най-добрите, които е можел да намери. А не са много посредниците, чрез които да се свърже с тях.

— Съмнява ме, че ще поискат да говорят с Интерпол — каза Джиндал.

— Може би не, но може да разговарят с мен. Някой все ще знае нещо — може би дори кой плаща на Фернандес. Може дори да не се наложи да ходя при тях — току-виж мисълта, че мога да го направя, се окаже достатъчна да накара Фернандес да проговори.

Джиндал се замисли.

— Опитваме се да сключим сделка с него, но на този етап той отхвърля всяко предложение. Може би ако към моркова добавим една тояга той ще стане по-сговорчив… — Помисли още малко. — Съгласен ли сте да се върнете в Лион с мен? Не само заради това — вие сте очевидец на събитията и всяка помощ от ваша страна относно връзките на Фернандес с наемниците ще ни бъде изключително полезна. Но ако не успеем да го убедим да приеме сделка, тогава може би заплахата ще бъде по-ефективна стъпка. Не физическа заплаха, разбира се — побърза да добави той.

Еди се ухили.

— Изобщо не ми е минало през ума. Но съм съгласен. — Той се обърна към Нина. — Обаче само ако ти нямаш нищо против. Ако не искаш да оставаш сама…

— Ще се справя. Особено след като пътуването ти ще помогне за разобличаването на това копеле.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — настоя тя. — Щом ще помогне за залавянето на човека, отговорен за всичко това, имаш пълната ми подкрепа.

— Отлично — кимна Джиндал. — Ще уредя полета. — Той отново погледна към древната книга. — Що се отнася до Кодекса… открихте ли някаква причина Фернандес да иска да го краде?

— Мисля, че да — отвърна Нина. Тя му изложи разсъжденията си за връзката между бога на атлантите Посейдон и индуисткия бог Шива, отваряйки Кодекса на страниците, които бяха показани на изложбата, за да илюстрира идеята си.

— Ако тази Крипта на Шива все още съществува, то съдържанието й ще представлява невероятно археологическо откритие.

— За което си заслужава да убиеш? — попита Еди.

Джиндал погледна замислено към древните слова.

— Текстът на ведически санскрит, индийската връзка, беше една от причините да поискам да получа тази задача. Черният пазар за древни индуистки артефакти е огромен — и да, за нещастие има хора, които са готови да убият заради тях. Но мащабът на този случай ще надхвърли в пъти всичко, с което съм си имал работа досега.

— От кога работите в Интерпол? — попита Нина.

— Около три години. Преди бях детектив в делхийската полиция — бях се специализирал в залавянето на крадци на произведения на изкуството и тъй като голяма част от случаите включваха международна търговия, беше напълно естествено да се прехвърля в Интерпол при първа възможност.

— Струва ми се интересна работа — каза Еди. — Пътувания, арест на лоши момчета, откриване на откраднати съкровища…

— Има си своите добри моменти, макар че според мен не може да се сравни с онова, което правите вие. — Той забеляза витрината. — Това египетският артефакт ли е?

— Знаете ли за него? — попита Нина, изненадана, че той е запознат с малката виолетова фигурка.

— Да, египтяните ни помолиха да проверим в базата данни на Интерпол дали не съвпада с нещо откраднато или открито. Не намерихме нищо такова, затова предполагам, че са го дали на АСН с надеждата вие да го идентифицирате.

— Засега нямаме успех — призна Нина. — Но не спираме да опитваме — поне докато на египтяните не им омръзне да чакат и не си го поискат обратно!

Тримата се засмяха, след което Джиндал събра документацията си.

— Благодаря ви за помощта, доктор Уайлд. Господин Чейс, ще ви се обадя веднага, щом потвърдя полета. — Той се сбогува с тях и излезе.

— По-добре да се прибера и да си опаковам четката за зъби — каза Еди.

— Смяташ ли, че ще успееш да накараш този Фернандес да проговори? — попита Нина.

Хитра усмивка.

— Стига да ми дадат пет минути насаме с него в присъствието на нещо остро.

— Съмнявам се, че Интерпол ще одобри… но в този случай аз не бих имала нищо против. — Тя внимателно постави Кодекса върху подплънката в голямата стоманена кутия и я затвори. — Но докато не открием кой точно стои зад обирите, трябва да държим това нещо на сигурно място. Можеш ли да го занесеш?

— През повечето време си мисля, че се омъжи за мен само да имаш хамалин под ръка — оплака се Еди на шега и вдигна кутията, изпъшквайки напълно искрено: — Ох, по дяволите!

— Добре ли си?

— Да, добре съм. — Той притисна ръка към ребрата си. — Изведнъж ме преряза нещо.

— Имам болкоуспокояващи в чекмеджето.

— Не, добре съм — настоя той. — Просто от едната страна се чувствам така, сякаш някой я е изтъркал с шкурка.

— И така изглежда. Сигурен ли си, че си добре? Мога да накарам някой друг да го отнесе в сейфа.

— Не, няма проблем. — Той отново вдигна кутията. — Макар че библиотекарите сигурно са били адски доволни, когато на някого му хрумнало да прави книгите от хартия, вместо от метал.

Слязоха с асансьора до сутерена на сградата на Секретариата. По-голямата част от етажа беше окупирана от центъра за обработка на данни, компютърните сървъри поемаха терабайтовете информация, която преминаваше през ООН, но те търсеха нещо с телесна форма.

На входа се виждаше познато лице.

— Здрасти, Лола — каза Нина, която беше забелязала, че асистентката и си говори с един от охранителите, висок млад хаитянин на име Анри Вернио.

— О, Нина, здрасти. — Лола се изчерви, сякаш беше хваната на местопрестъплението; Нина се зачуди дали приятелката й не излиза с мъжа. Тя забеляза една малка количка, пълна с папки. — Тъкмо мислех да ти ги донеса.

— Благодаря — отвърна Нина и добави закачливо: — Не е спешно.

— Така или иначе смятах да се качвам горе — рече Лола, сбогува се набързо с разочарования охранител и забърза навън с количката.

Нина се усмихна и се обърна към другия охранител, Лу Яблонски, бивше ченге от Бруклин с наднормено тегло.

— Ще оставим Кодекса на Талънор обратно в сейфа.

— Разбира се, доктор Уайлд — каза Яблонски. Той започна да вкарва данните им в компютъра. — Здрасти, Еди. Добре ли си? Лола ни каза, че доста си пострадал във Фриско.

— Да, добре съм — отвърна Еди. — Само изглежда така, сякаш някой е работил с ренде върху задника ми.

Яблонски се ухили.

— Някой шантавели плащат добри пари за подобни неща. Така, елате с мен.

Силно защитеният сейф беше само част от охранявания архив: голяма част от пространството беше заета от лабиринт от рафтове с шкафчета и чекмеджета, със зона за четене в единия ъгъл, където изследователите можеха да разглеждат класифицирани материали, спестявайки си цялата бюрократична процедура, необходима, за да ги изнесат от стаята. Разположени на тавана камери наблюдаваха всеки квадратен сантиметър от помещението с контролиран климат. Самият вход към сейфа представляваше огромна врата от неръждаема стомана, която се виждаше идеално от стаята на охраната. Яблонски прекара картата си през устройството до вратата и погледна към Вернио, който пъхна своята карта в друг четец и въведе някаква команда в компютъра.

Виеща аларма предупреди всички в близост до сейфа да отстъпят назад, докато дебелата врата се отключи и бавно започна да се отваря. Нина изчака Яблонски да й кимне, след което влезе вътре, следвана от Еди, който носеше кутията. Вътрешността на сейфа представляваше тясна кръгла стая; стените й бяха покрити с метални шкафчета с различни размери. В центъра, върху малко бюро, се намираше компютърен терминал, чиито екран показваше общото тегло до един грам на посетителите и онова, което носеха: подът беше чувствителен на натиск, още една добавка в охранителната система, чиято цел беше нищо да не бъде измъкнато навън.

— Господи — каза Еди, поглеждайки към решетката на вентилацията на тавана. — Тук винаги е адски студено.

— Но пък през лятото е приятно — напомни му Нина. Тя седна на бюрото и вкара кода си за достъп. Някакъв панел на компютъра светна и тя постави дланта си върху него. Ярка светеща линия го прекоси по дължина — пръстов скенер. Червената лампичка над дръжката на един от най-големите шкафове светна зелено.

Еди плъзна кутията вътре и затвори вратата. Лампичката отново светна червено.

— Добре, готово. — Яблонски, който ги наблюдаваше от входа, изчака, докато посетителите напуснат сейфа, и махна картата си. Отново се разнесе предупредителната аларма и вратата се затвори.

Еди погледна доволно бариерата.

— Да видим дали някой може да разбие това!

— Да се надяваме, че никой няма да се опита — каза Нина, когато се върнаха в стаята на охраната и се подписаха. — Така, щом ще летиш до Франция, мисля да си взема малко работа за вкъщи. Да видим дали ще открия още нещо в онези преводи.

— А хората разправят, че не знаеш как да се забавляваш.

Нина присви очи.

— Кой го разправя?

— Не съм аз — отвърна бързо той.

Те влязоха в асансьора. Еди протегна ръка, за да натисне бутона за етажа на АСН — и едва успя да се сдържи да не изпъшка от болка. Разкърши рамото си, опитвайки се да раздвижи мускула си.

— Мамка му.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Нина. — Ако не ти се пътува…

— Разбира се, че ми се пътува — рязко отвърна той. — Да не би да съм сакат! И по-зле съм бил.

— А сигурен ли си, че не искаш някакви болкоуспокоителни?

Еди се поколеба, преди да отговори.

— Да, добре съм. Сравнително. — Той внимателно докосна едно особено зле натъртено място. — Но мисля, че по време на полета ще ми трябва още една възглавничка.