Свещената крипта

16.

Индия

— И така — каза Мак, облягайки се на седалката срещу Еди, — какво научи за Индия?

Еди вдигна пътеводителя, който се беше купил на аерогара „Кенеди“, преди да отлетят за Делхи.

— Ами разбрах, че Делхи и Ню Делхи са едно и също място, че Бангалор го наричат „Силициевата долина на Индия“, макар да не е долина, и че ако някога ми се прииска да разглеждам храмове, мога просто да бодна карфица на картата и ще попадна на някой. Освен това, обаче… не ми помогна особено. Нямам представа кое място ще е добро за размяната.

— Нямаш ли някакви полезни контакти в Индия?

— Само Сахели, а тя е извън страната. Напоследък се запознах с един тип от Интерпол, Кит, но не знам дали ще се съгласи да ми помогне за нещо такова — струва ми се от хората, които правят всичко „по книгата“. Ами ти? Идвал си тук, докато си служил в SAS, нали?

— Да, но това беше преди почти трийсет години. Освен това бях съветник към Националната гвардия по време на държавното посещение на Кралицата, а не турист.

— В такъв случай ако не успеем да привлечем някой от местните на наша страна, ще се наложи да импровизираме.

— Което никак не е добре в ситуация със заложници.

— Да, знам. — Еди затвори книгата. — Мак… Наистина съм ти благодарен за това, което правиш за мен.

Шотландецът се усмихна.

— Че за какво са приятелите? Освен това знам, че ти би направил същото за мен. — Очите му проблеснаха. — Въпреки че не мога да си представя какво бих могъл да направя, за да се нуждая от точно този тип помощ. На вас двамата с Нина страшно ви се удава да попадате в екстремни ситуации.

— На мен ли го казваш — отвърна печално Еди. — През последните четири години по мен са стреляли повече пъти, отколкото по време на цялата ми служба в проклетия Полк! Но — продължи той решително — аз ще измъкна Нина от тази ситуация.

— Двамата ще го направим — каза Мак твърдо. Той протегна ръка; Еди я сграбчи и стисна силно. — Бой до край!

— Бой до край — повтори Еди. Те размениха приятелски погледи. В този миг лампичката над предпазните колани светна зелено. Самолетът се спускаше.

— Ще се видим на земята. — Мак се отправи към седалката си. Двамата мъже седяха на различни места по една много проста причина: сигурност. Еди подозираше, че новините за кражбата на Кодекса на Талънор са се разпространили отвъд Ню Йорк. Нищо чудно на летището да ги чакаше — него и всеки който го придружава — индийската полиция.

Или още по-лошо — хората на Коил.

И в двата случая скоро щеше да разбере.

Разбра още преди да стигне до терминала.

Въздушният лайнер спря малко преди входа на ръкава си на международното летище „Индира Ганди“ и капитанът обяви, че поради проблеми с безопасността пътниците трябва да останат по местата си, докато не им бъде разрешено. Мак погледна загрижено към Еди и в отговор получи само примирено кимване. След това самолетът продължи до ръкава. На борда се качиха трима въоръжени полицаи и водачът им поговори със стюардесите, преди да тръгнат по пътеката между седалките.

— Едуард Чейс? — попита полицаят.

Еди се усмихна учтиво.

— Приятелите ми ме наричат Еди.

— Моля, елате с нас.

Той се изправи и прикри тревогата си зад презрително-пренебрежително свиване на рамене, докато полицаите му слагаха белезници и го извеждаха от салона. До тук с издирването на подходящо място за размяната; може би дори нямаше да се стигне до размяна.

Той трябваше да накара полицаите да му повярват за причините, довели до кражбата на Кодекса. Ако успееше да ги убеди да му позволят да извърши размяната, това не само щеше да спаси живота на Нина, но и щеше да доведе до връщането на Кодекса и арестуването на човека, който беше наредил да бъде откраднат, може би дори щеше да получи възможност да…

Възможността изчезна в мига, когато го въведоха в зоната за сигурност на терминала. Пред едната от стаите чакаше човекът, който беше видял на самолета на Коил — онзи с изпилените зъби.

Главният полицай се огледа, за да провери дали някой не ги гледа, след което грабна пачката банкноти, които бързо пъхна в джоба си.

— Хей, какво е това? — каза Еди на висок глас, макар да знаеше много добре какво е: Коил плащаше на полицията.

Ако направеше сцена, може пък да успееше да привлече вниманието на някой честен полицай — но от двете страни на коридора се редуваха стаи за разпит, а не кабинети. Шумните протести бяха нещо обичайно… на което не се обръщаше внимание.

— Предайте го на господин Сингх — каза полицаят и кимна към страничния коридор, който водеше към изхода. Двете ченгета хванаха Еди под мишниците, а Сингх му се усмихна с неприятната си усмивка.

— Разкарайте се от мен, по дяволите! — извика Еди. Той се опита да се измъкне, но движенията му бяха ограничени от белезниците — а двамата полицаи бяха подготвени за евентуални неприятности и единият го удари злобно в бъбреците. После го повлякоха по коридора…

— Спрете! — извика някой със заповеден глас. — Какво става тук?

Еди се огледа — и за негова голяма изненада видя Анкит Джиндал, който тичаше към тях, следван от някакъв по-висш, неуниформен полицай. Ченгетата замръзнаха, без да знаят как да постъпят — а Сингх веднага хукна към изхода.

— Тези задници се канеха да ме предадат на онзи тип, за да ме разпита насаме — изръмжа Еди.

Кит стигна до него и погледна надолу по коридора, но Сингх беше изчезнал.

— Кой беше той?

— Един от хората на Коил.

Висшият полицай погледна подчинените си, излая нещо на хинди и протегна ръка към шефа им. Мъжът неохотно му подаде банкнотите. Полицаят изсумтя презрително и трите ченгета се изпариха на мига.

— Аз ще се оправя с тях — каза той на Кит. — А този човек?

— Това е работа на Интерпол — отвърна Кит. — Аз ще се занимая с него. Имаш ли свободна стая?

Полицаят посочи близката врата и тръгна след подкупните си колеги по коридора. Еди ги изпрати с поглед.

— Какво ще стане с тях?

Кит въздъхна.

— Сигурно ще ги плесне през ръцете. Подкупите са твърде често срещано нещо в Индия — всички от чиновниците до политиците си имат хора, които им плащат. Имаме някакъв прогрес в борбата с това, но когато имаш един милиард души, които са живели в системата през целия си живот, трябва да мине доста време, преди нещо да се промени. — Той отвори вратата и вкара Еди в стаята за разпит.

— А ти какво правиш тук? — попита Еди. Той седна до масата, а Кит се настани срещу него.

— Интерпол издаде заповед за арест срещу теб. Не успяхме да ти попречим да излетиш от Ню Йорк, затова реших да те посрещна като пристигнеш тук. И, изглежда, се появих тъкмо навреме. Какво, за бога, става, Еди?

Еди му разказа накратко какво се беше случило, след като си тръгна от Франция.

— Така че страшно се зарадвах, като те видях — завърши той. — Коил — или по-вероятно жена му — са решили, че могат да измъкнат с мъчения от мен местонахождението на Кодекса. Доста щях да ги озоря, но все пак се радвам, че не се наложи.

Кит се облегна замислено назад.

— Направих доста проучвания за семейство Коил. Излязоха някои интересни неща.

— Какви неща?

— Различни финансови операции. Купували са земя и имоти на странни места и са влагали огромни суми в благотворителните им организации. Всичко е законно, но като че ли се извършва по добре организиран план. Обаче не знам какъв е той.

— Но е предизвикал подозрението ти.

Кит леко се усмихна.

— Радарът ми се обади. Няма никакви улики, които да свързват Коил директно с кражбите, извършени от бандата на Фернандес, но ние се сдобихме с банковите извлечения на сметките му и се оказа, че през последните няколко месеца в тях са преведени доста големи суми, като същите суми са били изтегляни от сметките на Коил. Като се извади процентът, който обикновено задържат за себе си перачите на пари, разбира се.

— Това не е ли достатъчно, за да задействате процедурите срещу него?

— Не, това са само косвени улики. Няма нищо на хартия. Но мисля, че си прав за съучастието им. Но ще ни бъде трудно да го докажем. Все още нямаме нищо за мъртвата жена в Лион, освен думата ти, че работи за Коил.

— Не сте ли ги разпитали още?

— Не искам да прибързвам. Еди, трябва да разбереш, че семейство Коил са изключително могъщи. Аз може да съм член на Интерпол, но ние работим във връзка с местните сили за сигурност. Нито едно индийско ченге няма да рискува кариерата си, като предприеме нещо срещу тях, освен ако не е абсолютно сигурно в обвиненията. Ала дори и тогава на Коил няма да му е трудно да се откупи, както сам видя.

— Какво ни остава тогава? — попита Еди. — Ще ме върнеш обратно в Ню Йорк?

— Може би. — Кит го погледна безмълвно… след което извади ключ от джоба си и отключи белезниците му. — Но не веднага. Наистина вярвам, че Коил не е чист, и че ако ти помогна, не само ще успеем да спасим Нина, но и ще го хванем на местопрестъплението. Отвличането през граница е работа на Интерпол и тъй като Нина беше отведена от Щатите, процесът ще трябва да се проведе там. Прамеш и Ванита доста ще се поозорят с подкупите в Ню Йорк.

Еди свали белезниците си.

— Значи ще ми помогнеш?

— Да. Това е професионален риск, но мисля, че си заслужава да го поема. — Той се усмихна. — Та какво точно си намислил?

Дори в този декемврийски ден температурата беше над 20 градуса по Целзий. Колата на Кит нямаше климатик, затова Еди свали прозореца, но силно замърсеният въздух на задръстената магистрала бързо го накара отново да го вдигне.

— Винаги ли има такива задръствания?

— Почти — отвърна Кит, докато пълзяха към центъра на Делхи. — Но сега е по-зле от обичайното заради предстоящата среща на Г-20. Няколко от главните улици са затворени.

— Политиците винаги гледат да причинят неудобства на останалите, нали?

За изминаването на последната миля от пътуването им бяха необходими близо четирийсет минути. През цялото време ги придружаваха звуците на гневни клаксони и скърцащи спирачки. Както беше предупредил Кит, затворените улици ги принудиха да се отклонят доста преди да стигнат до хотел „Орчард“, който се намираше на миля от централната правителствена зона „Виджай Чок“. Във фоайето ги чакаха — и за голямо облекчение на Еди това не беше някой от хората на Коил.

— Защо се забавихте толкова? — попита Мак.

Еди се ухили и разтърси ръката му.

— Малък проблем на митницата. Как успя да стигнеш толкова бързо до тук?

— Взех метрото. За по малко от един паунд се стига от летището право в центъра на Делхи. Ще ми се лондонската Тръба5 да е толкова евтина. — Той погледна Кит. — Освен това си мислех, че нямаш никакви приятели в Индия.

Еди ги запозна.

— Кит е разследвал семейство Коил — каза той. — И смята, че е попаднал на нещо.

— Нищо конкретно — обади се Кит с извинителен тон. — Но достатъчно, за да привлече интереса ми във връзка с кражбите на произведения на изкуството. Трябва ми само доказателство.

— Ние ще ти го осигурим — каза Еди. — Заедно с доказателство за отвличане. Разполагаме и с идеалната примамка. Поне се надявам, че разполагаме. Мак?

— Да видим. — Той отиде до рецепцията. — Имате ли пратка за мен? Името е Маккримън, Джим Маккримън.

Рецепционистката провери в компютъра си.

— Да, имаме. Сега ще ви я донеса. — Тя отиде в задната стаичка и се върна с голям и тежък кашон.

— Какво е това? — попита Кит.

— Онова, за което ме издирват — отвърна Еди. Освен марките и щампите на куриерската служба, на кашона имаше печат на митническата служба на ООН и безброй лепенки с надпис „Да не се подлага на рентген“, наслагани от Лола, което позволяваше кашонът да бъде транспортиран без обичайните проверки — номер, който Еди беше използвал и преди, за да се сдобива с предмети, които обикновено биха повдигнали доста въпроси в останалите държави. — Това е Кодексът, заедно с новия ми уайлди.

Кит го погледна въпросително.

— Твоят какво?

— Пистолет. Голям пистолет. Може да ми свърши работа.

Мак поклати глава.

— Да не би да си си купил нов екземпляр от тия абсурдни оръжия?

Еди изсумтя.

— Пистолетът си е добър и всеки, който си прави с мен шегички, че така компенсирам нещо друго, да ходи да си гледа работата. Сега си имаме други проблеми на главата — като например как да спасим Нина.

Те се усамотиха в един тих ъгъл на хотелския бар.

— Защо не ги накара да направят размяната в Делхи, вместо в Бангалор? — попита Кит, след като Еди му обясни ситуацията. — Така щеше да ми е по-лесно да осигуря подкрепление.

— Коил настоя — отвърна Еди. — Или по-скоро жена му. Може би наистина не трябваше да се съгласявам, но така или иначе това е минало.

— Това му дава предимство — отбеляза Мак. — Което и място да изберем за размяната, той ще успее да прати хората си много преди това.

— Нямам намерение да му давам голям аванс. Звъня му, казвам му да се срещнем на еди-кое си място след един час. Ще можем да следим всеки, който се появи. — Той погледна Кит. — Но първо трябва да си изберем място. Познаваш ли Бангалор?

Кит кимна.

— Доста често ходя там. В Бангалор има много нови милионери от всички технологични компании… някои от тях се опитаха да си съберат колекции от произведения на изкуството, без да се интересуват откъде са дошли предметите.

— Познаваш ли местната полиция? — попита Мак.

— Познавам някои, обаче те може да не пожелаят да се изправят срещу Коил без някакви солидни доказателства. Но поне бих могъл да помоля за помощ.

— Страхотно — каза Еди. — А мястото за извършването на размяната? Да е много посещавано, за предпочитане да има охрана.

Кит се замисли за момент, след което се усмихна широко.

— Харесвате ли крикет?