Сянката на Кондора

Когато се събуди на следващата сутрин, Малкълм намери вратата отключена. Застана на горната площадка на стълбището само по долни гащи и намръщен се вслуша в звуците от долните етажи. Няма какво да разсъждаваш повече, помисли си той най-накрая, защото дори и да имаше шанс да избягаш (а нямаш, каза си той), тези хора биха могли да бъдат полезни. Все пак открих нещо. Той въздъхна и влезе в байята, за да се изкъпе, избръсне, да си сложи контактните лещи и да се приготви за деня.

Когато Малкълм влезе в кухнята, момичето не се обърна. Нарочно, помисли си той. Или се опитва да покаже, че ми се доверява, или пет пари не дава, че съществувам. Малкълм застана неловко на прага с поглед насочен към гърба й, докато тя се суетеше с един тиган до печката. Дългата до раменете черна коса беше прибрана в стегнат кок. Избелялата жълта фланела висеше свободно на раменете й. Малкълм отбеляза здравото й телосложение — не беше прекалено мускулеста, но беше стегната, закръглени рамене и изправен гръб, стесняващ се леко, широк таз, стегнат от джинсите. Краката й бяха мускулести и не можеха да минат за слаби. Беше с бели маратонки. Малкълм се прокашля леко, като се опита да звучи естествено, а не като предупреждение за пристигането му.

— Ще ти обърна внимание след минута — каза тя. Гласът й не беше прекалено дружелюбен, но не беше и студен. — Пържа ти яйца. На масата има портокалов сок.

— Благодаря. — Малкълм седна на масата. Изпи чашата сок бавно и това му даде извинение за мълчанието. Момичето му донесе яйцата и малко препечени филийки. Размениха неловки усмивки. Тя седна срещу него и започна да пие кафето си също толкова нервно, колкото той ядеше закуската си.

— Каква очарователна сцена! Колко приятно е да виждам, че двамата се разбирате. — В кухнята влезе Чоу. Изглеждаше малко нелепо в джинсите си, с риза и сако, почти като японски турист, издокаран за Запада. Само работническите ботуши и мръсотията по дрехите му разваляха тази представа.

— Добре ли спа? — Докато говореше, Чоу гледаше през прозореца. Не обърна поглед към двамата, седнали на масата.

— Добре — отвърна Малкълм. — Зад заключената врата изобщо не ме беше страх от чудовища и други нощни страхотии.

Чоу се засмя.

— Наистина. Елементарна предпазливост, приятелю. Просто за да сме сигурни. Отсега нататък, когато спиш тук, вратата ще бъде отключена.

— Когато спя тук?

Чоу отново се усмихна и отговори:

— Да, когато спиш тук. Може би скоро ще се върнеш в Монтана. Но ще знаем повече днес следобед, може би към четири часа.

— Какво ще стане тогава?

Отново усмивка.

— Тогава ще разбереш. Защо да се тревожиш отсега? Защо не разведеш Малкълм наоколо, след като прибереш масата? Заведи го най-напред при горичката.

Малкълм и момичето не разговаряха много, докато разтребваха масата. Размениха безсмислени фрази за времето, за миенето на чинии и домакинските задължения. Още веднъж му се стори, че тя е не по-малко неспокойна от него самия, но не можеше да разбере защо.

Фермата на японските емигранти беше малко по-голяма от десет акра. Шийла му разказа как през годините възрастната двойка е трябвало да продава все повече и повече земя, за да може да живее. Сега там се отглеждаха само зеленчуци, които Шийла продаваше на ресторантите от Летбридж — най-близкия голям град на север. Един съсед плащаше минимална сума, за да пасе на ливадите няколкото си крави, но като цяло фермата беше финансова катастрофа.

— Как я поддържаш? — попита Малкълм. — Искам да кажа, как поддържаш прикритието си? Съседите не може да не знаят колко нерентабилно е това място.

Шийла вдигна рамене.

— Създавам впечатлението, че заедно с имота съм получила от старците и малко наследство, с което се мъча да съживя фермата. Но никой не ми досажда с въпроси за тези неща. Аз все пак съм емигрантка.

Запомни разположението, каза си Малкълм, когато излязоха с момичето навън. Минаха покрай гаража, встрани от черния път. Навсякъде наоколо се простираха хълмисти полета, много подобни на тези в Монтана, но все пак имаше някаква разлика, която Малкълм не можеше точно да определи.

Между последната фермерска постройка и горичката имаше към стотина метра. Когато наближиха дърветата, момичето му кимна да мълчи.

Отначало Малкълм не видя Чоу, което го учуди, защото сините му дрехи би трябвало да се открояват на фона на зеленината. Той се стресна, когато различи фигурата на мъжа, застанал в края на горичката. Някак си се слива с обстановката, помисли си Малкълм, умее да се прикрива като хамелеон, който чака наблизо да бръмне муха — изложен на показ и все пак невидим. Чоу ги остави да наближат на петнадесетина крачки, след което вдигна нагоре ръка, за да спрат. После ръката му бавно се насочи вдясно, там, накъдето беше обърнато лицето му. Бавно и тихо, макар че не знаеше защо, Малкълм извърна глава в същата посока.

На четиридесет метра от тях Малкълм видя малка купчинка прясно изровена пръст. На това разстояние очертанията й едва се различаваха. Загледа се в купчинката, защото в тази посока не видя нищо друго, заслужаващо вниманието на Чоу. Шийла стоеше малко зад Малкълм. Той не я виждаше, но чувстваше присъствието й, чуваше как дишането й става по-дълбоко, усещаше леко киселата миризма на потта й.

— Там! — каза неочаквано Чоу, като посочи към купчинката. — Видяхте ли я?

Малкълм бавно поклати глава. Виждаше само пръст.

Нетърпението на Чоу се появи в шепота му:

— Съсредоточи се! Погледни купчината внимателно, почувствай я с очи!

Малкълм продължи да се взира. Нищо, помисли си той, купчина пръст, камъчета, изровен чим с трева вляво, дупката, и… той мигна, за да намести лещите си и се вгледа още по-внимателно. Не трепна ли нещо? Не беше ли това някакво движение? После къртицата се показа от дупката си. Главатаедва се виждаше над пръстта.

— Виждам я — прошепна Малкълм и животинката отново се скри.

— Добре — каза Чоу бавно. Дясната му ръка се плъзна надолу. — Сега гледай. Следващия път. Гледай главата.

Изведнъж Малкълм разбра какво чакат. Понякога и той беше ловил къртици, когато като ученик беше ходил на ранчото на леля си през лятото. Чоу искаше да я убие, да я застреля и това беше нелепо. Чоу не носеше пушка. Малкълм не беше ловец, но от опита си и от уроците на Макгифърт знаеше, че да се улучи с пистолет такава малка, едва забележима цел от това разстояние е почти невъзможно. С периферното си зрение Малкълм забеляза, че ръцете на Чоу висят празни и отпуснати край тялото му. Да извадиш, да заредиш, да се прицелиш и да улучиш такава мишена, беше повече от невъзможно.

Стана прекалено бързо и Малкълм не можа да различи отделните движения. Видя отново главата на къртицата. Вляво от него фигурата на Чоу сякаш загуби очертанията си и силен пукот разцепи утринната тишина. Малкълм премигна. Зад къртичината се появи нова кафява купчинка. Чоу стоеше вляво с елегантно протегната напред дясна ръка. В нея имаше автоматичен пистолет със синкава цев. Малкълм чу въздишката на момичето, сякаш се освобождаваше от някаква болка или напрежение. Някъде запя чучулига.

Чоу свали оръжието бавно, със задоволство. Не се обърна към Малкълм, но се усмихна и каза:

— Иди да видиш. За да съм съвсем сигурен, се прицелих в тялото вместо в главата. Не исках да й дам възможност да се шмугне обратно в дупката. Трябваше да я ударя някъде по-надолу, за да съм абсолютно сигурен.

Когато Малкълм се приближи до къртичината, задните крака на животното още потрепваха. Лежеше по гръб. Макар и заоблено, животното беше младо, може би от тази зима. Предните лапи бяха отпуснати върху корема като ръце на дебел банкер, подпрени на натъпкан с коледни лакомства търбух. На гърдите имаше неголяма червена дупка. Съдейки по кръвта под тялото, Малкълм прецени, че тази отзад е по-голяма. Вдигна глава и погледна Чоу.

— Остави я на птиците — извика домакинът му. — За да дойдат отново, им трябва храна. Може би те интересува пистолетът ми?

Когато Малкълм се върна при тях, Чоу продължи:

— Малко лек е за работа като нашата, но това прави нещата по-интересни. Много неща могат да се кажат за страната ти — продължи китаецът (сякаш чете лекция, помисли си Малкълм), — повечето от тях, лоши. Но когато става дума за производство на разнообразни огнестрелни оръжия, вие сте ненадминати. И сред изобилието от пистолети малко са наистина отлични. Моят например.

Ръката на китаеца се мушна под сакото му и се появи отново, стиснала пистолет, преди Малкълм да разбере какво става. Имаше чувството, че нарочно направи движението бавно, сякаш за да му даде възможност да си представи истинската бързина.

— Използвам — продължи Чоу — „Браунинг-Челинджър, калибър 22“, автоматик, с четири и половинаинчова цев. Целият е дълъг почти десет инча. По-голям не бих могъл да нося, без да се вижда. Както разбрах, обучението ти по използване на огнестрелни оръжия е било недостатъчно, но съм сигурен, че ще оцениш избора ми.

Този пистолет, разбира се, е преди всичко за стрелба по мишена Сигурен съм, че хората от „Браунинг“ биха се ужасили, ако разберяха, че го използвам като бойно оръжие. Освен за подбиването на реномето им биха ме сметнали и за глупак, задето не съм избрал нещо с по-тежък калибър и по-удобна за прикриване конструкция. Като твоя 38-ми калибър например. Да, знаем всичко за него, дори и къде се намира в стаята ти. Тези наркотици са чудесни.

Калибър „22“ има много малка възпираща мощ. Ако улучиш човек където и да било по тялото например с „Магнум-44“ или „45“, все едно, че си го блъснал с камион. Този калибър гарантира, че улученият е неутрализиран. Но с „22“? Сякаш чувам как твоят Макгифърт цъка с език. Има много малко места по човешкото тяло, които трябва да улучиш с такъв малък калибър, за да гарантираш безопасността си. Именно това е голямото предизвикателство. Да извадиш такъв голям пистолет изпод сакото си дори и ако имаш специален кобур като моя отнема много време. Трябва да си глупак, за да разчиташ на такова оръжие.

Малкълм се усмихна, макар че не виждаше нищо смешно. Той разпозна суфльорския знак и знаеше репликата си. Представлението продължава, помисли си той.

— Или много добър.

Чоу се усмихна:

— Много, много добър. Бърз, но и точен. Както видя от малката демонстрация, аз притежавам и двете качества. Някои хора се раждат с естествени заложби — за танци, писане или пеене. Аз имам вроден талант да използвам оръжие. Имах щастието, че моят талант беше открит и усъвършенстван, а не погубен, както на стотиците Бетовени, които гният в Харлем. И след години практика с помощта на отличните оръжия, създадени от майсторите на „Браунинг“, сега сам можеш да видиш резултата.

— Да — отговори Малкълм, докато Чоу си поемаше дъх след възбудената си реч. Искаше някак си да го уязви, да развали удоволствието му, да го направи по-малко самоуверен и да предизвика желанието му да се самодоказва още повече.

— Ти си много, добър, когато става дума за убиване на къртици. Ами как си с хората?

Чоу се усмихна и Малкълм разбра, че не е успял.

— С хората — отвърна бащински Чоу — използвам малко по-различна система. Вземи под внимание факта, че куршум, изстрелян в черепа на човек, може и да не го убие. Може да не попадне в мозъка или да отскочи. Куршум калибър „22“, попаднал в сърцето, може и да не попречи на улучения да натисне спусъка, преди да умре. Попадение в стомаха само би накарало съперника да се превие и пак да успее да стреля. Ами ако носи бронирана жилетка? Попаденията с малък калибър в крайниците са неефективни. Сега виждаш ли предизвикателството? То не съществува, ако човекът не е с лице към теб. Всеки луд, всеки убиец с пушка би могъл да застреля неподозираща нищо жертва. А какво ще направиш, когато си въоръжен като мен и застанеш лице в лице срещу сериозен враг? Не забравяй, че в нашия занаят всеки враг е сериозен, докато не бъде неутрализиран.

Чоу застана съвсем близо до Малкълм, толкова близо, че той усети дъха му от закуска.

— Ще направиш това, което правя аз — продължи Чоу тихо. — Ще стреляш в окото. Резултатът е моментален и значителен. Опонентът ти загубва всякакъв контакт със света микросекунда преди куршумът да пръсне мозъка му и да го убие. И цялата красота е във факта, че опонентът сам те насочва натам, защото трябва да те погледне, да ти предостави окото си като мишена, преди да направи каквото и да било друго. Иронията е, че за да се защити, той трябва да се открие. Как би могъл да ти навреди или да се защити, ако не те вижда? Ако не те погледне? Ако окото му не се насочи към теб, за да получи куршум? Чудесна, удивителна ситуация, не си ли съгласен? Не разбираш ли какво искам да кажа?

Малкълм се чувстваше стар, премръзнал и му се повдигаше. Преглътна и каза:

— Да, разбирам.

Чоу се усмихна и се отдръпна назад.

— Не се и съмнявах. Шийла — каза той и се обърна към момичето, — защо не се разходите с Малкълм из фермата? Ще се пораздвижите приятно и ще можете да се опознаете. Аз трябва да проверя дали планът ни е окончателно одобрен и да се занимая с някои други подробности.

Чоу се обърна отново към Малкълм:

— Аз тръгвам. Имам ти доверие и смятам, че си достатъчно интелигентен, за да не нападаш Шийла. Макар че тя не е толкова добра, колкото съм аз, все пак е въоръжена и е много по-добра от теб, дори ти да беше въоръжен. Съмнявам се, че би я победил и с голи ръце. Във всеки случай най-близкият съсед е на мили оттук, не би ти повярвал и би ликвидирал прикритието ти. Махнал съм микрофона на телефона, така че не можеш да се обаждаш. Джипът ти е тук, но смятам да взема със себе си дистрибуторните капачки и от него, и от пикапа. На практика няма как да си тръгнеш. Ще се върна след няколко часа.

Чоу направи няколко крачки, после се обърна и каза любезно:

— Приятен ден.

Малкълм и Шийла изчакаха мълчаливо Чоу да потегли с колата. След като се скри от погледите им, те и двамата тръгнаха сякаш по сигнал. Тръгнаха безцелно през полето, не много далеч от къщата. Вървяха няколко минути, без да разговарят и после Малкълм каза:

— Той е луд. Болен. Абсолютно луд.

Шийла го погледна и се усмихна. После отново сведе поглед към земята.

— Така ли мислиш? — попита тя. — Наистина?

Малкълм я погледна. Беше развързала гъстата си коса. Главата й достигаше до рамото му и когато се наведе напред, черните кичури скриха лицето й. Той беше решил с нея да бъде искрен винаги щом е възможно. Защото знаеше, че тя му е задавала повече въпроси от Чоу, докато е бил упоен. Това означаваше, че тя знае доста неща за него. А и освен това тя му се струваше по-уязвима от Чоу.

Тя е по-човечната, помисли си Малкълм. Той се намръщи и попита:

— Ти не мислиш ли така?

— Не.

— Не разбирам. Сигурен съм, че не можеш да наречеш нормални тази малка демонстрация, тази лекция, това предизвикателство да стреляш в окото и почти всичко останало, което върши, нали?

В гласа й долови насмешка:

— Тази малка демонстрация беше именно това, а не нещо друго. Беше предназначена да ти покаже колко безсмислено е да се опитваш да го нападнеш, да ни нападнеш. За Чоу не беше нищо особено. Помниш ли какво каза за птиците? Ако си забелязал, наоколо няма много врабчета, макар че в градината има доста храна за тях. Това е, защото Чоу се упражнява ежедневно и най-много обича да стреля по врабчета. Прави го само когато летят и на голямо разстояние. Рядко не улучва. Ако не улучи, то е само с първия, най-много с втория изстрел. Не повече от три секунди на врабче.

Лекцията му? Сигурна съм, че в американските университети могат да се чуят и по-егоистични лекции, така че, ако се наложи, студентите да ги преповтарят с чувството, че са прави. Чувам подобни неща в колежа, където ме обучават, за да приема гражданството.

А що се отнася до здравето му, да мислиш, че е болен, това е абсурдно. Той не е болен, той преуспява. Само неудачниците могат да са болни. По принцип Чоу никога не може да бъде „болен“, „луд“ или „ненормален“. Поне докато не се провали. А какво е нормалността?

Малкълм не намери отговор дълго време. Вървяха мълчаливо и тишината се нарушаваше само от хрущящите под краката им буци и шумоленето на дрехите им. Най-накрая Малкълм спря рязко, което накара и момичето да спре. Шийла го изгледа въпросително и той попита:

— А ти харесваш ли го?

— Какво общо има това? — Тя се обърна и тръгна отново.

Бяха се отдалечили на около половин миля от постройките. Спряха край един напоителен канал. Пролетта беше покачила нивото на водата и беше увеличила скоростта й.

— Чоу каза, че трябва да се опознаем — каза най-накрая Малкълм. — От думите ви мога да съдя, че вие знаете по-голямата част от биографията ми. — Той не изказа поканата докрай.

Шийла се усмихна, но не каза нищо.

— Е — подкани я той нервно.

— Е — отвърна тя подигравателно, — знаеш как да ме наричаш. Знаеш, че съм китайка и комунистка. Какво има повече?

Още от демонстрацията на Чоу Малкълм се чувстваше все по-отчаян. Нервите му взеха превес и той изкрещя:

— Ти си проклето лайно, ето това си ти!

Избухването му я стресна. Тя трепна, сякаш я беше ударил, и за първи път тази сутрин го погледна съсредоточено и внимателно. Гледаха се дълго време, без да знаят какво да кажат или какво да очакват. Тогава, точно толкова неочаквано, колкото Малкълм изкрещя, момичето избухна в смях — силен, невъздържан, заразителен. След моментно объркване Малкълм също се разсмя.

— Добре — каза най-накрая Шийла с широка усмивка, — поне изяснихме това нещо. Хубаво е да знаеш къде ти е мястото и какво си.

Малкълм понечи да се извини и да обясни, но реши, че това не само ще е безсмислено, но и глупаво. Вместо това, той каза:

— Не би ли могла да добавиш поне малко плът, както биха се изразили американските бюрократи, към думите си. Боже, каква отвратителна метафора!

— Аз съм малко по-стара от теб — отговори Шийла. — С около две години.

— Това все пак е някакво начало. А сега очевидният въпрос: „Какво те доведе в занаята?“

Момичето се обърна и тръгна към постройките. Малкълм я последва. Когато мислеше или слушаше, тя държеше главата си наведена. Когато заговори, погледна право пред себе си:

— Основният талант на Чоу са огнестрелните оръжия. Той е също толкова добър и с карабина, и с автомат. Просто е невероятен. Аз също имам дарба. Имам — тя спря, за да го погледне и да му се усмихне — склонност към езиците. Знам английски, китайски и няколко други езика, които няма защо да споменавам, еднакво добре. Мога дори да имитирам диалекти и акценти, макар че „бостънският“ ми не е съвсем съвършен. В нашата работа тази дарба е безценна, както знаеш. Чудя се колко ли по-добре биха се отнасяли с теб работодателите ти, ако освен подобието на френски и испански, които си научил в училище, знаеше и още някой език?

Малкълм се усмихна.

— Никога няма да разбера това. Но все пак тази дарба не обяснява защо… защо се занимаваш с тази работа.

Момичето спря и го изгледа. Малкълм стана неспокоен. Най-накрая тя каза:

— Значи това те интересува? Какво прави момиче като теб на място като това? Чудех се дали ще ме попиташ. Всъщност искаш да ме попиташ — каза тя ледено — защо служа на тоталитарното, зло комунистическо правителство на Китай. Защо не давам мило и драго да съм при вас, на страната на доброто, правилното и неопетненото.

— Не съм казал това — отговори Малкълм тихо. — Не съм толкова…

— Толкова тъп? — прекъсна го Шийла, повишавайки тон. — Надявам се, че не си, Роналд Малкълм, Кондор. Надявам се, че не си. Питаш ме защо съм тук. Казах ти вече. Аз съм китайка. Докато твоите предци са тичали из Европа, облечени в животински кожи, моите са изучавали изкуствата. Когато Европа се е съвзела благодарение на изобретения в Китай барут, най-напред е отишла в моята страна, за да си избърше краката и да си изпере мръсното бельо. Използвате ни от векове. Повече няма да се повтори.

Нашите хора не са вече полугладни слуги. Не ни се налага да вземаме съдбоносни решения от типа на какъв модел кола да си купим. Нашата задача е да оцелеем. Един американец веднъж ми каза, че когато бил млад, преобладавало мнението, че Китай никога не можел да стане велика сила, защото многобройното му население винаги щяло да държи страната в подчинено положение. И когато говорите за нас, имате предвид „историческата неизбежност“. Е, сега Китай е световна сила и се справихме въпреки бамбуковата ограда, която построихте. Просто пожънахме друга реколта, не тази, която вие си мислехте.

Забелязах как ме гледаш и знам какво си мислиш. Че не приличам съвсем на китайка. Помниш ли легендата ми? Половин японка с роднини тук. Част от това е истина. Аз съм донякъде японка. Майка ми е била изнасилена, когато последните японски войници напускали страната ни в края на войната. Това е наградата й, задето е китайка. Станало е преди години, но не е чак толкова отдавна. По-малко е от човешки живот. И за по-малко от един човешки живот моята страна стана силна. Достатъчно силна, за да нахрани хората си, за да не допусне повече нашественици да изнасилват и командват.

Шийла почти изкрещя последните думи:

— Защо съм тук? Очевидно съм „враг“ на „твоята“ страна, на „демокрацията“. Защото твоята демокрация не храни моите хора, не им помага. Страната ти, която толкова обича свободата, прави всичко възможно, за да ни зароби. Въпреки войната за опиума, промените в началото, въпреки подкрепата ви за китайската марионетка ние сме това, което сме, независимо от вас.

И какво още? Ще ми дръпнеш ли лекция за свободата на избора?

Освен това ме питаш защо правя това, което правя. Аз съм китайка. Чувствам се китайка, живея като китайка, аз съм такава. И имам причини.

А ти? Какво си ти? Дребен правителствен чиновник, отегчен, донякъде сноб, надменен, мързелив. Човек, който е попаднал случайно на някаква пътека и продължава да се препъва по нея. Защо трябва да ме питаш каквото и да било?

Шийла спря, за да си поеме дъх. Очите й блестяха, косата й беше в безпорядък, раменете и гърдите й се повдигаха и спускаха. Малкълм, блед и потресен, я изчака, докато мине ядът й. Дори и след като се успокои, той не знаеше какво да каже. Точно когато тя тръгна отново към къщата, той протегна ръка и докосна лакътя й. За първи път я докосваше. Тя отскочи назад и зае отбранителна поза. Ръката му остана протегната. Тя само леко се отпусна, макар че виждаше, че той не представлява заплаха. Той бавно навлажни устните си и колебливо каза:

— Аз не съм изнасилил майка ти.

Когато Чоу се върна два часа след това, ги завари в различни стаи, Шийла беше в кухнята и усърдно миеше чинии, а Малкълм седеше във всекидневната, полусъсредоточен върху собствения си вариант на пасианса „Лас Вегас“, който беше измислил още като ученик. Чоу забеляза колко са мрачни, долови напрегнатата атмосфера още с влизането си, но реши да не обръща внимание. Мислеше, че знае причините, и те не го тревожеха никак. Знаеше, че момичето ще му каже всичко, ако той поиска. Ентусиазмът пролича в тона му:

— Е, приятели, имаме успех. Директорът е одобрил плана ми.

— Добре — каза Малкълм, като обърна осмица пика. Не можеше да продължи играта. — Сега какво ще правим?

Шийла беше дошла при тях. Чоу й махна да седне на канапето срещу Малкълм, а той донесе стол и седна в началото на масата. Той ги огледа и каза:

— Какво ще правим? Продължаваме да изпълняваме плана. Сега вие двамата трябва да го осъществите.

— Забравяш — каза Малкълм бавно, докато обръщаше друга карта, — че не знам нищо за този план.

— Няма какво толкова да знаеш — успокои го Чоу. — По същество ти трябва да продължиш да изпълняваш официалната си мисия така, както досега. Ще продължиш това „изследване“ и ще се опитваш да откриеш нещо. Каквото и да било. Ще чакаме, за да видим какво ще открият колегите ти. При цялата тази дейност все нещо някъде ще се пропука. Ние тримата ще трябва да се доберем до него преди всички останали. Когато това стане, когато заловим Крумин, а трябва да приемем, че това ще стане, аз и Шийла искаме да прекараме с него и чудесните препарати само няколко минути. След това той е твой и на възрастния човек от Вашингтон.

— Не разбирам — каза Малкълм. — Ще продължа изследването, нали? А откъде сте сигурни, че ще ви уведомя, ако открия нещо?

— Сигурни сме — отвърна Чоу, — защото няма да си сам. Нито за миг, дори за да отидеш до тоалетната. Отсега нататък Шийла ще бъде с теб.

— Какво?

— Да — увери го Чоу. — Отсега нататък. Наложило се е да повикаш асистентката си и тя е долетяла от Вашингтон, за да ти помага.

Малкълм се вгледа в него изумен. Избягваше да погледне Шийла открито. Усещаше, че и тя не го гледа. Най-накрая Малкълм каза:

— Това е пълно безумие. Дори и началниците ми да не разберат, никой в Шелби няма да повярва. Никога няма да ги убедим. Хората там мислят, че изследването ми е пълна глупост и е загуба на време и средства. Ако видят, че с него се занимаваме двама души, вече чашата ще прелее. Ще започнат да пишат в отдела, в Министерството на отбраната, на разни конгресмени, по вестниците, навсякъде. Ще се разбере какъв съм за двадесет и четири часа. Същото важи и за нея.

— Точно така — каза Чоу. — Точно така. Ето защо ще дадем на хората още една тайна за разгадаване. Ще подшушнеш на този-онзи, че помощничката ти комбинира отпуската си с помощта си към теб. Дискретно, разбира се, но ще пуснеш слуха.

— Какъв слух?

— Че „сътрудничката“ ти е дошла при теб неофициално, като любовница. Това ще приемат.

Малкълм се облегна назад, забравил за пасианса. Видя, че Шийла не проявява никакви чувства, нито пък изненада.

— Шегуваш се — каза Малкълм.

— Напротив — отговори Чоу. — Планът е съвършен. Една известна „тайна“ ще прикрива истината. Това е стар похват, Ако двамата се заемете с работата както трябва, ще успеете. Имаме няколко часа, за да отработим легендата ви. Предостатъчно време, тъй като не се налага да запаметявате много неща, за да направите разказа си убедителен.

— Ами какво ще стане, ако се провалим? — попита Малкълм с надеждата, че съмненията му ще накарат Чоу да се откаже.

Китаецът не им обърна внимание.

— Няма да се провалите. Разбира се, ако не смяташ, че планът е осъществим и ако не положиш всички усилия, за да успее, ще трябва да се върнем към първоначалния вариант. — Бавно, демонстративно Чоу разкопча най-долното копче на якето си. То се отвори.

Малкълм отговори веднага:

— Каквото и да е, ще бъде по-добро от първоначалния план.

Чоу се усмихна.

— Не съм се и съмнявал, че така ще приемеш нещата. А сега да започваме с биографиите ви. Шийла, тъй като ти познаваш Сан Франциско, а там и без това живеят много китайци, да кажем, че си родом оттам, макар че доста си пътувала. Вие сте приблизително на една и съща възраст и сте се срещнали… кога? Известно време сте били заедно в колежа, после сте се видели миналата година, когато си постъпила на работа в неговия отдел. Така. Къде се срещнахте? Как? Кога? Първата ви среща? Общите ви интереси? Къде сте ходили заедно? Някои смешни случки от общия ви живот? Малкълм, предложения?

След четири часа бяха съставили легендата. След това Шийла събра багажа и преминаха границата с джипа и с колата на Чоу. Не видяха никого. Беше почти тъмно, когато Чоу спря край черния път на няколко мили от главното шосе за Шелби. Той слезе от колата, даде знак на Малкълм да отвори стъклото и погледна за миг Шийла, която седеше на предната седалка на джипа.

— А сега, нови приятелю — каза той на Малкълм, — започва времето на истината. Трябва да знаеш, че Шийла и аз имаме график за радиовръзка в най-различни часове от денонощието. Знаеш, че ако нещо не стане както трябва, аз ще те намеря бързо и ще се постарая да ти причиня колкото се може повече неприятности. Знаеш, че ако работиш с нас, не можеш да загубиш нищо и само ще спечелиш. Поради всичко това и поради факта, че те оставям на компетентните и деликатни грижи на моята сътрудница, аз си позволявам да те изпусна от погледа си. Моля те, не ме разочаровай. Намирам, че жив си много приятен, и не бих искал да посрещна с куршум следващия ти поглед.

Чоу млъкна и погледна Шийла.

— Погрижи се за всичко. — Той тупна с ръка джипа и се върна в колата си.

Няколко минути след като Чоу тръгна към Канада, Малкълм остана неподвижен. Най-накрая той погледна Шийла. Тя гледаше безчувствено напред през прозореца. Малкълм въздъхна, запали мотора и подкара към главния път.

Първото изпитание беше, когато регистрираха Шийла в мотела. Малкълм си помисли, че естественото му безпокойство помагаше повече за убедителността на обяснението му, отколкото съзнателно допуснатите недостатъци и несъответствия в него. Собственичката изслуша внимателно всичко, което й каза, и даде на Шийла стая до неговата. После ги изгледа с насмешка, докато се качваха по стълбите. Шийла успя някак се да се изчерви и увереността на Малкълм нарастваше с всяка крачка.

Останаха в стаята й колкото да оставят едната от двете й пътни чанти. Имаше и една по-малка чанта, в която държеше тоалетните си принадлежности, оборудването си и радиостанцията. Тя влезе с Малкълм в стаята му.

Първата й работа беше да вземе пистолета му, да го изпразни и да го заключи в собственото си куфарче. Докато не обезопаси пистолета, не се обърна с гръб към него нито веднъж. След това, сякаш го предизвикваше да опита да направи нещо, тя престана да му обръща внимание и започна да оглежда стаята. Най-накрая го погледна отново.

— Ще оставя другата голяма чанта, която донесохме, тук. Все едно се мъчим да скрием, че спя тук. Ще я оставим зад твоя багаж в шкафа. Камериерката няма как да не я види и ще реши, че сме оставили другата в съседната стая за заблуда.

— Добре — отговори Малкълм. Той я наблюдаваше, докато тя извади дрехите, които щеше да облече на следващата сутрин. Знаеше, че тя усеща погледа му. Спокойно, без доловимо колебание в движенията си, тя свали фланелата си. Носеше сутиен и под него, закопчан на гърба, имаше кобур, в който имаше пистолет, не по-голям от ръката й. При нестегната дреха този кобур не се виждаше от издатината на средно големите й гърди. Сутиенът й ги държеше много вдигнати. Тя събу маратонките си, след това спокойно махна джинсите.

По бикини и сутиен, с кобур под гърдите, тя се обърна към Малкълм. Той я гледаше онемял. Докато махаше сутиена си, лицето й беше безизразно. Остави го внимателно върху другите дрехи. Широките й кафяви гърди се залюляха, когато се наведе напред. Имаше тъмни, големи зърна. С пълно безразличие тя взе някаква памучна риза и я облече, без да я закопчава. Най-накрая погледна Малкълм и каза:

— Трябва да изясним някои неща. Тук сме като професионалисти и партньори. Положението не ми харесва особено, предполагам, че и на теб. Колкото съм твоя събеседница, толкова съм и твоя охрана. Не притежавам способността на Чоу да убивам, нито съм склонна към такива неща. Но и при най-малкото предизвикателство, при най-малкото съмнение, че не изпълняваш споразумението, ще те ликвидирам без никакво колебание. Умея да го правя. Ти не представляваш никакъв проблем.

Също така ние сме мъж и жена и играем роля на любовници. И ще правим точно това — ще играем роля. Тази роля при друго положение би могла да е различна. Фактът, че сме от различен пол, е без значение. Пред хората аз ще бъда твоя приятелка, не много влюбена, но ще бъда убедителна. Ти ще се държиш по същия начин. Когато сме сами, ще бъдем само професионалисти.

Ще спя на стола с допълнителните завивки. Предупреждавам те, че спя много леко. Както видя, пистолетът винаги е у мен. Моля те, не ме карай да го използвам. До необходимата и неизбежна степен аз ти се доверявам. Не искам да измамиш доверието ми. Сега можеш да си свалиш контактните лещи и да се приготвиш за сън, както смяташ за добре. Утре ни чака тежък ден.