Сянката на Кондора

В събота сутринта телефонът разбуди Малкълм в 7, 14. Острият звън го стресна и той събори очилата си от нощното шкафче, когато пипнешком се мъчеше да вдигне слушалката. Той изруга, вдигна очилата си и се обади.

— Кондор? — попита гласът хладно.

— Да — отвърна Малкълм. Той погледна през рамото си. Шийла лежеше до него и гледаше неподвижно тавана. Той протегна ръката си към нея. Без да го погледне, тя извади своята над завивката и намери неговата. Той хвана слушалката така, че тя да може да чува.

— Обажда се Карл. Рано тази сутрин предотвратихме съветска операция срещу ракетната площадка. „Розата“ е мъртъв. Единственото нещо, което не е приключило, е твоето изследване. Сложи му точка в понеделник, сбогувай се с града и върни джипа в базата. Там те очаква заповед за пътуване.

— Разбирам — каза Малкълм, след като Карл замълча.

— Получих инструкции да те информирам, че сме доволни от работата ти. Макар че от нея не получихме никакви конкретни резултати, ти беше важен елемент от операцията.

Малкълм не отговори и това раздразни Карл.

— Между другото — продължи той, без да скрива подигравателната нотка в гласа си, — информацията за тези хора се получи преди около час. Очевидно си ни дал погрешни данни, защото властите в районите, от които според теб са се преселили, нямат никакви данни за тях.

— Съжалявам, ако съм допуснал грешка. — Малкълм внимателно контролираше гласа си.

— Хм. Няма нужда да ни се обаждаш, докато не стигнеш „Малмстром“. Операцията е прекратена.

Малкълм бавно затвори телефона и погледна Шийла. Тя продължаваше да фиксира тавана.

— Чу ли? — попита той. Тя бавно кимна.

— Според мен Карл греши. Тук определено нещо не е наред, но ми се струва, че е по-добре да се обадиш на Чоу. Той ще иска да знае какво е станало и освен това имам нужда от помощта му.

Шийла бавно се обърна към него. Тя поклати отрицателно глава.

Той се намръщи.

— Какво значи това? — Той се приближи до нея и нежно докосна лицето й. — Рано или късно ще трябва да му се обадим, знаеш това.

Малкълм усети как една сълза потече по ръката му. Шийла го прегърна и го накара да легне.

— По-късно — прошепна тя с болка. — Ще му се обадим по-късно. Все едно е, но ще бъде твърде късно за всичко останало, ако му се обадим сега. По-късно. Сега ме прегърни.

— И не ти казаха нищо повече? — попита Чоу, докато крачеше из стаята. Нищо повече за този човек? — Чоу посочи снимката на „Розата“, която Възрастния беше изпратил на Малкълм преди четири дни.

— Нищо повече от това, което са открили или по-скоро не са открили за Робинсън и Кинсайд.

Бяха се обадили на Чоу малко преди единадесет. Той пристигна в мотела им в дванадесет и десет. При този интервал Малкълм не можеше да прецени къде е отседнал. Би могъл да е в мотел в другия край на града, както и в някой град на двадесет мили.

Чоу се намръщи към снимката и я хвърли на леглото.

— Мисля, че този е прекалено млад, за да е Крумин. Освен това този тип операции не са в стила му.

— А какъв е стилът му? — попита Малкълм. — Какво според теб прави той тук? Какво го свързва с Робинсън, Кинсайд и убития снощи?

Чоу му се усмихна.

— Колко нетърпелив си, приятелю. Толкова припрян, дори агресивен! Мисля, че преди те харесвах повече. Тогава ти също имаше своята индивидуалност, но пък знаеше и къде ти е мястото.

— Нещата се променят.

— Да, така е — отговори Чоу. — Мисля, че мога да отговоря на повечето твои въпроси. Но няма да го направя. Поне не сега. Трябва ни още една малка проверка, преди да мога да ти кажа и преди да започнем да действаме.

— А аз мисля…

— Недей! — прекъсна го Чоу. — Не мисли, не си създавай мнения, не напрягай логиката си. Не си достатъчно добър, за да можеш да се справиш с това.

— За какво говориш?

— За това, че всичко е изписано на лицето ти. Още не си се научил да живееш в двойна и тройна лъжа. Още не. Сигурен съм, че една от причините шефовете, ти да ти казват толкова малко е именно това. Те знаят, че действаш по-добре, ако не разбираш напълно какво става. Ти си от тези, които се издават, ако знаят нещо. Така че не се мъчи да разширяваш кръгозора си прекомерно тъкмо сега.

— А какво ще правим — попита Малкълм след малко.

— Днес? Нищо. — Чоу стана и отиде до вратата. — Мисля, че засега сме свършили достатъчно. Нека да изчакаме затишието след бурята. Утре е неделя, хубав, пролетен ден. Ще можем да действаме… А днес… Ще се върна в Канада. Трябва да се погрижа за-някои неща и да взема други. Скоро ще се върна. Може би ще се видим след час, може би утре. За вас двамата е най-добре да продължите да чакате. Отпуснете се, забавлявайте се някак. След тези дни и нощи ми се струва, че сте достатъчно съвместими един с друг, за да го направите.

Между другото, Малкълм, трябва да те похваля. Държа се удивително добре. И дори ми се струва, че си успял да опитомиш способната ми сътрудничка, макар и не докрай, надявам се. Не ми се ще тя да забрави положението си. Е, почивката би била полезна за нея и ми се струва, че тази приятна пауза ще бъде едно хубаво бягство от играта, която се налага да играе с глупавия военен от базата.

Ако нещо се случи, ми се обадете. И не се отдалечавайте прекалено от тази стая. Когато се върна, искам да ви намеря бързо.

Малкълм затвори вратата след Чоу. Той се загледа в гладката дървена повърхност и слушаше как стъпките на китаеца се отдалечават все повече повече.

— Той знае — каза Шийла. — Той знае за нас.

Наистина съм остарял, помисли си Серов, докато ставаше от леглото, за да вдигне телефона. Някога успявах да грабна слушалката на второто иззвънява-не. Сега съм толкова зле, когато отворя очи, че ми трябват две иззвънявания само, за да се събудя, и още две, за да прекося кабинета. Да, помисли си той, като вдигна по средата на петото иззвъняване, твърде стар съм.

— Серов. — Поне, помисли си той, гласът ми не е старчески.

— Другарю Серов — каза твърдо гласът от другата страна. — Боя се, че трябва да ти съобщя лоши новини.

Стомахът на Серов се сви. Разговаряше с Рижов.

— Да?

— Както знаеш — продължи Рижов, — една друга оперативна група разполага с високопоставен двоен агент във ФБР. Използват го рядко и той се свързва с ръководството само за много важни неща. Преди един час той е съобщил, че американските сили за сигурност са убили руски шпионин недалеч от ракетна площадка до северната граница на Монтана. Агентът е носел със себе си устройство, което е унищожил преди смъртта си, за съжаление на американците. Също така са заловени двама цивилни американски граждани, за които се твърди, че са му помогнали, а трети е убит при престрелка на улицата. Нашият агент от ФБР докладва, че шефовете му са много доволни от начина, по който е унищожена поредната съветска шпионска мрежа. Остава да се решат някои политически проблеми — дали ще има открит процес и дали да се раздуе случилото се, или ще се съгласят тихомълком да разменят арестуваните за техни хора оттук. Все едно, американците са много доволни от успеха си.

Сърцето на Серов се разтуптя от радост. Искаше му се да изкрещи от радост, но вместо това той прие саркастичния тон на началника си.

— Наистина е жалко, че се провалихме.

— Да, да. Смятам, че ще се погрижиш необходимото да достигне където трябва по подходящи канали.

— Разбира се.

— Вече информирах Крумин. И…

— Да? — попита Серов нервно.

— Няма да забравя отличната ти работа по този проблем. И други няма да забравят.

— Благодаря. Направих каквото можах.

— Съвсем достатъчно. — Линията се прекъсна.

Серов постави слушалката на мястото й, затвори очи и си позволи да въздъхне с облекчение. Свърши се, помисли си той. Остава само чрез двойните агенти към американците да „изтече“ нужната информация. След няколко часа можеше да се прибере вкъщи. Въздъхна пак и вдигна телефона с нов прилив на сили, предизвикан от радостта му.

— Изглежда, не се радвате, сър — каза Кевин. Очите му бяха зачервени от безсънието, но все пак достатъчно наблюдателни, за да доловят нюансите в поведението на Възрастния. — Наистина, би било по-добре, ако бяхме успели да го заловим жив заедно с устройството, но все пак успяхме да го спрем.

— Да — въздъхна възрастният човек замислено. — Успяхме поне това. — Той остави чашата кафе на масата и се загледа в чинията недоизядени пържени яйца. Не обичаше в неделя да закусва в кабинета си.

Кевин не знаеше какво да каже. Беше се върнал във Вашингтон в събота вечерта с военен транспортен самолет, след като се беше погрижил за няколко дреболии. В този самолет бяха пренесени останките на устройството и трупа на руснака. Експертите на ЦРУ щяха да ги проучат щателно. Първоначалните данни бяха интересни — отпечатъците от пръстите на руснака не бяха регистрирани в нито едно от разузнавателните ведомства, нито пък снимката му се намери сред хилядите фотографии на заподозрени съветски шпиони. Но патоанатомът, който беше запознат с някои подробности по операцията, побърза да постави на трупа табелка, на която пишеше: КРУМИН (псевдоним „Роза“).

— Има нещо, което ме тревожи — каза накрая Възрастния. — Нещо, което не мога да определя точно. Много рядко научаваме всичко, което ни е необходимо да знаем. В сегашния случай знаехме много повече от друг път и това ми се струва необичайно.

— Мога ли да направя нещо? — попита Кевин бързо. Той погледна към открехнатата врата. Беше сигурен, че там се спотайва Карл и подслушва.

— Не, момчето ми. Нищо. Ти свърши много добра работа. Много добра. Веднага щом Кондора се върне и разговаряш с него, искам да си вземеш малко почивка. След това с теб и доктор Лофтс ще го поемем под крилата си, за да му помогнем да израсне малко повече. Досега работата му беше лесна и приятна, без никакви опасности. Предполагам, че му се е отразила добре. Като прибавим и нашите резултати, картината изглежда много по-добре. Много по-добре.

Малкълм дръпна рязко ръчната спирачка и се облегна, с ръце върху волана на джипа. В добре излъскания капак на мотора се отразяваха малките къщички на Уитлаш.

— Чудесна неделя — беше казал Чоу, когато ги събуди тази сутрин, — тиха, спокойна, красива. Прекрасен ден за почивка след края на кризата. И какъв по-добър ден може да има, за да отидете и да размътите водата още малко, а, Малкълм? Нима Кондора може да намери по-добър ден, за да полети?

Малкълм бавно слезе от джипа и отиде до колата зад него. Когато той се наведе, Шийла отвори прозореца. С тялото си той прикриваше докосването на ръцете им и от къщата зад него не можеха да го видят.

— Бъди внимателен — каза му тя. — Прави точно каквото ти каза Чоу. Не би трябвало да има нищо опасно. Ако все пак се случи нещо, помни, че ние сме наблизо. Ако не излезеш до половин час, ще влезем, за да те потърсим.

Малкълм се усмихна.

— Ще изляза след по-малко.

Той се обърна и се изкачи по стъпалата към къщата на Робинсън. Зад него Шийла включи на скорост и потегли.

— О, мистър Малкълм! — каза старицата Стоу, когато отвори вратата и го въведе в кухнята. — Каква приятна изненада. Не знаехме кой е, когато пристигнахте с дамата. Наистина не очаквахме гости, но вие сте повече от добре дошли.

— Благодаря — отговори Малкълм и седна на стола, предложен му от Фран Робинсън, чието гостоприемство на домакиня беше донякъде засенчено от озадачена усмивка.

— Всички вкъщи ли са? — попита Малкълм колкото се може по-любезно.

Фран Робинсън погледна майка си бързо и отговори:

— Да, разбира се. Пит работи под навеса, Нийл е полегнал горе. Нещо не се чувства добре. А Дейв, помните, Дейв Ливингстън, беше тук, когато дойдохте с… с вашите въпроси, той е горе, О, Дейв, не усетих кога си слязъл.

Дейв Ливингстън беше застанал до вратата, водеща към всекидневната. Малкълм си помисли, че изражението на лицето му би могло да мине за усмивка, но тази усмивка някак си го състаряваше.

— Ходя много тихо. Нийл вече е добре. Заспа отново. Как сте, мистър Малкълм? — попита той и прекоси кухнята. Седна на масата срещу него. — Не очаквах да ви видя толкова скоро. Да не би да има въпроси, които сте забравил да ни зададете?

— Дейв, не забеляза ли, че този път Малкълм не дойде сам? — прекъсна го старицата Стоу. — Беше с едно момиче, което си тръгна, но видях как флиртува с нея.

Малкълм се усмихна. Много добре, помисли си той. Сега е моментът да им дам повече подробности.

— А, тя е стара моя позната. Искаше да дойде с мен, но реших да не ви притеснявам и й казах да ме чака малко по-нататък. Ще се срещнем след няколко минути. Тя ще се разтревожи, ако закъснея.

— Сигурно е така — каза Дейв замислено. Усмивката му леко се промени. Известна част от младостта му се върна, но Малкълм не хареса това, което се появи заедно с нея.

— Всъщност — продължи той да следва съвета на Чоу, да влезе, да заложи бомбата и да си тръгне — дойдох за нещо, което до известна степен е свързано с работата ми.

— Така ли? — попита Дейв. — Изследването включва още нещо?

— Официално то е приключило — каза Малкълм. Не го изпускай от очи, помисли си той, — но има някои неща, които ми се сториха вълнуващи.

— Може би ще съм в състояние да помогна — каза Ливингстън услужливо.

— Мисля, че да — прие поканата Малкълм. — Става дума за историята, но, за жалост, аз нищо не разбирам от история. Жалко, че го няма Нийл, защото той ме наведе на тази мисъл.

Малкълм видя как Фран и старицата разменят бързи въпросителни погледи. Ливингстън не отклони очи от него през цялото време. Малкълм продължи:

— Хрумна ми, че в това изследване липсва историческият аспект. То прекалено много е свързано с настоящето. Бързината на събитията ни кара да забравяме историческия фон, на който те се случват. Ние гледаме вас тук и сега, но забравяме, че сте живели по тези места и вчера. Според мен това е лошо.

Особено когато става дума за вашето семейство. Толкова се впечатлих, когато Нийл спомена заселването на тези земи и, знаете ли, колкото повече се замислях за историческата гледна точка, толкова повече неговите думи ми идваха наум. И тогава, в петък, съвсем случайно попаднах на някакви стари вестници в обществената библиотека.

За жалост, там имаха броеве само от Втората световна война насам, но независимо от това ги прегледах. И знаете ли? Намерих дописка за семейството ви! Стори ми се удивително — пишеше за вас черно на бяло.

Но се озадачих. Когато бях тук, Нийл спомена дните, в които семейството ви е облагородявало тези земи, как е дошло от Пенсилвания и е основало тази ферма. Но във вестника пишеше, че сте купили фермата от някакви други хора. Стори ми се много странно и реших да се отбия, за да задоволя любопитството си, преди да замина утре за Вашингтон.

Малкълм искаше да наблюдава лицата на жените, докато продължаваше неловкото мълчание, но не смееше да отклони поглед от Ливингстън. Той също го гледаше, при това спокойно.

Тишината наруши старицата Стоу:

— О, този Нийл и приказките му! Е, той се опитваше да си придаде важност. Ако бяхте останали тук по-дълго, щеше да ви докара до сълзи с брадатите си лъжи, че в рода ни е имали велики каубои и какво ли още не. Страшен е, като започне. — Всъщност — продължи тя — ние дойдохме през петдесетте, но това беше толкова отдавна, че ни се струва, че сме родени тук. Преди това бяхме в Пенсилвания. От нашия род само ние се изселихме оттам.

Малкълм погледна старицата. Кърпата за съдове беше омотана около юмрука й.

— Така си и помислих — каза той. — Че ме е будалкал.

Фран Робинсън нервно се засмя.

— Ще останете ли за вечеря? — попита Ливингстън учтиво. — Сигурен съм, че дотогава Нийл ще е по-добре и ще ви разкаже какви ли не истории.

— Не, благодаря — отвърна Малкълм и стана. — Трябва да тръгвам. Чакат ме.

Когато стигна до вратата, той спря и се обърна към тримата роднини, които стояха замръзнали като на снимка.

— Ако не се видим повече, сбогом и благодаря за помощта ви.

След като Малкълм излезе и затвори вратата, Дейв Ливингстън взе недокоснатата чаша с кафе, която Фран Робинсън беше наляла за Малкълм. Отиде до умивалника и изля съдържанието й, докато гледаше как джипът потегля. Когато той изчезна зад завоя, Ливингстън се обърна към двете жени. Усмивката му се превърна в гримаса, той вдигна ръката си и запрати чашата в стената.

Малкълм погледна часовника си. Беше девет минути след полунощ. Във въздуха още се усещаше дневната топлина. Радваше се, че под якето не си сложи по-топла дреха. Беше твърде късно, за да съжалява, че е там, където е, така че се опита да се забавлява, като търси добрите страни на това изпитание.

Малкълм облегна глава на покрива. Небето над него беше пълно със звезди. Не си спомняше да е виждал толкова много и толкова ярки. Поне не от дете. Погледна в другия край на покрива, където беше залегнал Чоу. Скоро щеше да стане време да го смени. Мина му през ум, че би могъл да се опита да го хвърли долу в тъмнината, но знаеше чие тяло ще излети от високия четири етажа и половина покрив, ако прояви такава глупост. Освен това, помисли си той, вече е твърде късно за такова нещо.

Намираха се на покрива на съда. Оттам се виждаше почти целият град. Вляво от тях, на същата страна на улицата, се намираше библиотеката, а вдясно, на върха на възвишението, имаше запустяла къща. Мотелът на Малкълм беше на отсрещната страна на улицата. Рецепцията и стълбите, водещи към стаята му, се виждаха ясно.

Малкълм и Чоу проникнаха в сградата на съда почти веднага след като се върнаха в Шелби. В неделя в сградата нямаше никой. Чоу отключи външната врата и вратата към тавана за съвсем малко време. Малкълм беше сигурен, че увереността на китаеца е резултат на предварително проучване. Това беше в стила му — доколкото беше възможно, той не оставяше нищо на случайността. За миг се разтревожи за Шийла, но си помисли, че тя се чувства добре в наблюдателния си пункт — една барака за сечива зад мотела.

Малкълм се срещна с Чоу и Шийла на главния път пет минути след като излезе от къщата на Робинсън. Отидоха в западния край на града, паркираха джипа и се върнаха в мотела пеша. По пътя Чоу им прочете една лекция.

— Разбира се, има много възможности. Но едно е доста очевидно. Нещо със семейство Робинсън, а може би и с Кинсайд не е наред. Като вземем предвид всичко, което знаем, логично е да заключим, че по някакъв начин нашият приятел Крумин е замесен. Мисля, че този Ливингстън, роднината, който ги посещава, е всъщност неуловимият Крумин.

Разбира се, това е само предположение, но си мисля, че смъртта на руснака и всичко това е свързано с Крумин по някакъв начин, макар и не пряко. Във всеки случай със смъртта си той отклони от Уитлаш вниманието на американското контраразузнаване. Не е ли интересно?

— Е? — попита Малкълм. — Дори и така да е, какво ще правим? Не смятам, че си толкова глупав, та да ме оставиш да се обадя на моите хора.

— Точно така — отвърна Чоу добродушно. — Поне засега. След като аз свърша е него, той ще бъде ваш.

— И кога ще бъде това?

— Много бързаш, момче. Ами ако в къщата на Робинсън са ти казали истината? Съмнявам се, но как можем да сме сигурни? Но да предположим, че Ливингстън е Крумин. Какво прави тук? Защо Робинсън му помагат? Замесени ли са и Кинсайд? Преди да можем да направим нещо срещу Крумин, трябва да разберем дали ще отхапе ръката ни, ако се опитаме да го докоснем. Ако можех да рискувам и да се доверя на твоите шефове, щяхме да разберем всичко много бързо, но не смея да го направя. С тях се работи много трудно. Трябва да разчитаме на собствените си сили. И на помощта на заподозрения господин Крумин.

Днес те изпратих в къщата им не за да чуеш лъжата им. Исках да ги обезпокоиш. Крумин е знаел, че си агент. Ако не знаеше, би трябвало да е глупак, а той не е. Сигурен съм, че е научил и за смъртта на другия руснак. Обикновено поддържа много стабилна връзка с ръководството си. Без съмнение, в дома на Робинсън има мощна радиостанция, която може да приема и предава скоростно. Ако няма, добрият домашен телефон винаги може да се свърже с къщата, в която има.

Посещението днес го е убедило, че виждаш нещо съмнително при тях. А това вече е опасно за него.

Първата му реакция би била да приеме най-лошото и да се скрие. Но след това ще разбере, че е безсмислено. Ако американците искаха да го заловят, нямаше да те изпращат само за да го безпокоиш. Освен това знае, че ако го наблюдаваш, бягството му ще означава потвърждение на подозренията ти.

Но той не може да стои, без да направи нещо. Ти си прекалено голяма заплаха. Явно е, че ти го подозираш — след като си си осигурил безпрепятственото излизане от фермата чрез срещата с Шийла, ясно е, че не му се доверяваш. Дори и да не знаеш нищо, дори и нищо да не си съобщил на шефовете си, той трябва да приеме, че ще продължиш разследването си. Това, че второто ти посещение беше съвсем непрофесионално, дори глупаво, още повече влошава нещата. Да го убеждаваш, че си свършил работата си, но си любопитен, е направо нелепо. Никой агент не би постъпил така и никой социолог не любопитства, след като е свършил изследването си. С други думи, това, което ти направи, беше аматьорско, абсурдно, безумно. Той няма да може да го обясни с нищо.

Освен това става дума за негова операция. От това, което знаем досега, е ясно, че той и шефовете му считат тази операция, каквато и да е тя, за много важна. Не би могъл да я подложи на такава неопределена, но все пак истинска опасност. За да отговори на въпросите си и за да вземе решение, ще му трябва още нещо.

— И аз съм това „още нещо“? — обади се Малкълм.

— Точно така. Той ще пожелае да научи за теб колкото се може повече. Вече може и да знае нещо, но това, което ти направи днес, ще го накара да се размърда. Ще излезе от скривалището си и ще тръгне да те търси. А по начина, по който го направи, ще разберем каквото ни трябва за всички останали.

Планът на Чоу беше прост. Паркираха джипа на другия край на града, за да потвърдят това, което беше казал на рецепцията — че ще закъснее и не знае кога ще се върне. Шийла каза същото по телефона.

Сега Малкълм и Чоу наблюдаваха рецепцията през стъклото.

— Могат да направят няколко неща — каза Чоу. — Да те отвлекат, както направихме ние, да претърсят стаята ти, докато те няма, или да те убият веднага, приемайки, че представляваш прекалено голяма заплаха.

Малкълм не отговори.

— Малкълм! — привлече вниманието му шепотът на Чоу. — Гледай! Там долу!

Едно малко камионче мина бавно покрай мотела отляво надясно пред тях и изчезна. Чуха как шумът на мотора се отдалечава в тъмнината.

— Минава за втори път.

Чоу предупреди Шийла по радиото. След още две минути се обади тя:

— Идва отново откъм вашата страна.

Този път камиончето мина още по-бавно. На Малкълм се стори, че вижда двамата души в кабината да оглеждат рецепцията. Дежурният я напускаше в полунощ и сега в нея нямаше никой.

Чоу не предложи на Малкълм бинокъла си. Малкълм не го поиска. Те напрегнаха слух, когато камиончето се скри от очите им. Но този път моторът остана да се чува доста по-дълго време от преди. После изведнъж престана.

Няколко минути по-късно Малкълм позна двамата дори и без бинокъл — бяха Питър Робинсън и Мат Кинсайд. Те се приближиха и влязоха в рецепцията. Питър отиде за малко зад бюрото, после се присъедини към съседа си. После тръгнаха по стълбите към стаята на Малкълм.

— Ела! — изкомандва Чоу. — Нямаме много време.

Докато се спускаха тичешком надолу по стълбите, Малкълм се спъна два пъти, но не успя да падне, Чоу тичаше надолу без никакво усилие. Спряха за малко пред вратата, за да се обадят на Шийла и да разберат дали могат незабелязано да излязат от сградата.

Когато намериха пикапа, Малкълм извади пистолета си, както му беше наредено и изостана назад, за да прикрива Чоу. В кабината нямаше никой. Чоу се приближи до него предпазливо, увери се, че никой не чака в засада, и мушна малкият предавател под седалката, като преди това залепи бутона му за предаване във включено положение. После тихо затвори вратата и се скри зад един жив плет на десетина метра пред пикапа. Малкълм се сниши зад някакви боклукчийски кофи на десетина метра зад пикапа.

След петнадесет минути Малкълм чу стъпки. После вратите се отвориха и затвориха тихо. Малкълм знаеше, че Чоу слуша какво си говорят в кабината. Дръжката на пистолета се плъзгаше в потната му длан.

Двете остри пуквания прозвучаха веднага едно след друго. Малкълм излезе иззад кофите с насочен пистолет. Подобно пукване беше чул, когато Чоу уби къртицата. Чоу стоеше откъм страната на шофьора и му махна да се приближи.

— Неизбежно беше — каза Чоу шепнешком. — Смятах да ги заловя живи, но когато се приближих, единият съвсем ясно каза: Момичето също е китайка. Нямах избор. За щастие, стъклото откъм шофьора беше свалено и не се наложи да стрелям през него.

Малкълм не погледна в кабината.

— Както очаквах. Забележи цивилната радиостанция. Това нещо тук не е рядкост и им е била много полезна. С примитивното подслушвателно устройство ги чух да викат базата си. Докладваха, че не са ви намерили и че властите ви не са открили нищо. Наредиха им да заемат позиция, да наблюдават мотела и да ви изчакат да дойдете. Също така да не се обаждат, ако нямат нищо определено.

Всъщност — продължи Чоу — за нас не би могло да бъде по-добре. А сега отиди да докараш джипа. Аз се обадих на Шийла.

Когато Малкълм се върна, Чоу и Шийла бяха скрили труповете под един брезент в каросерията. Шийла не каза на Малкълм нищо. Чоу му нареди да ги закара до колата му, на която се качи Шийла. Тя тръгна след тях по пътя към Уитлаш.