Сянката на Кондора

— Какво, по дяволите, прави той? — попита сътрудникът на Кевин за стотен път. — Нищо не мога да разбера.

Кевин, седнал на предната седалка, не отговори. Нямаше какво да каже.

Беще сряда, два дни след като „Розата“ взе колата в Чикаго. След като тръгна в понеделник, беше карал почти без прекъсване през целия ден и през по-голямата част от нощта. Спираше само за да се храни и за бензин. В ранните часове на следващия ден, вторник, той се регистрира в един мотел край Джеймстаун, Северна Дакота, като си спечели благодарностите на Кевин и изтощените членове на екипа му. Те отседнаха в друг мотел, като временно повериха работата си на хората от местната служба на ФБР. Кевин остави трима от своите хора да координират работата на местните агенти, изпрати кратък доклад във Вашингтон и се присъедини към съня на колегите си.

Нурич не остана дълго в Джеймстаун. Преди девет часа в сряда той вече беше станал и закусваше. Тъй като нямаха много време и не знаеха накъде ще се отправи Розата, те трябваше да се откажат от лукса да закусват в ресторант. Местната полиция успя да им осигури сандвичи от една денонощно работеща закусвалня и да им ги даде, когато сядаха в колите. Двама от местните агенти на ФБР бяха в ресторанта с Розата. Не докладваха нищо необичайно.

След закуска Нурич се тръгна по федерално шосе 94 — съвременна, четирилентова магистрала, пресичаща пустите равнини на Северна Дакота. Зеленината тъкмо започваше да ги оцветява. Почти нямаше възвишения и имаше видимост с мили наоколо. Преследвачите трябваше да стоят много пред и много зад Нурич, за да не ги забележи. Всичко вървеше добре, докато не стигнаха до Бисмарк, центъра на щата. Тогава, без видима причина, „Розата“ започна да променя скоростта си. Най-напред забави до 35 мили в час, после ускори до 70 и 75. При първото намаляване на скоростта челната кола на преследвачите се приближи прекалено много и трябваше да го отмине. Кевин нареди на тази кола да отиде в Бисмарк, защото реши, че „Розата“ ще си я спомни, ако я види пак. Този спомен би могъл да провали всичко. Едва Кевин успя да се свърже с колите от екипа и да реорганизира кутията, когато „Розата“ изведнъж ускори до 75 мили в час. Той задмина втората кола от тези пред него и едва не забеляза първата. Кевин моментално нареди на провалената предна кола да изостане, а на другата да избърза много напред. Кевин също започна да се поти.

Именно тогава помощникът му каза за първи път:

— Какво, по дяволите, прави? Не може да има проблеми с мотора!

— И аз не мисля, че е това — отговори Кевин. — А ми се ще това да беше причината. — Той огледа пустите равнини наоколо. Виждаше с мили надалеч. — Ако продължи да скача така, ще провали всички ни.

— Мислиш ли, че е разбрал, че го следим?

— Не — отвърна Кевин замислено. — Не, струва ми се невъзможно. Не мисля, че се безпокои защото сме тук, а защото бихме могли да сме тук. Странно. Той би трябвало да е в капана, а ето че обърна играта.

— А защо изчака досега, за да си играе на котка и мишка?

Кевин се усмихна.

— Не, той играе още от самото начало. Спомни си автобуса. Спомни си колко внимателен беше в Ню Йорк и Чикаго. Той пак играеше, но големите ходове е запазил за сега. Гледай — каза Кевин и посочи през прозореца на колата. — Би ли си представил по-лошо място за следене?

Помощникът му бавно погледна широката прерия на Дакота. Той потрепери.

— Сто пъти предпочитам Бронкс и проблемите с паркирането там. Поне можеш да се изгубиш в тълпата. А какво ще правим сега? В края на краищата, ще останем без коли, кутията ще се разпадне и той ще се измъкне. Дори и да можехме да вземем хеликоптер, той щеше да бие на очи повече, отколкото ако го гонехме и с двадесет коли.

Кевин не отговори. Продължиха мълчаливо, докато не стигнаха в Бисмарк.

Мълчанието наруши помощникът:

— Какво, по дяволите, прави сега? Това не е правилният път!

Логично беше „Розата“ да поеме на запад от шосе 94, за да се насочи към Монтана. Не тръгна по логичния маршрут. Премина през търговската част на Бисмарк и после на север, по един второкласен път. Предната кола едва успя да пресече града по други улици и отново да застане пред него, преди „Розата“ да излезе от очертанията на града.

Кевин погледна шофьора и помощника си. И двамата се потяха и бяха нервни.

— Сър — каза шофьорът, — ако направи още няколко неща като тези, ще го изпуснем със сигурност. Най-напред ще отидат тези пред него, след това ще излови задните коли една по една.

— Знам — отвърна Кевин. — Знам. — Замисли се за минута и каза: — Имаме една възможност. Малка възможност, но е по-добре от нищо. Подай ми радиостанцията.

Почти тридесет минути бяха нужни на Кевин, за да се потвърди, че планът му е изпълним. Трябваше да се обади на Възрастния, а пък той трябваше да се свърже с областния прокурор, за да осигури нужните пълномощия. Наложи се да предложи в замяна: няколко политически услуги. Когато „Розата“ влезе в Андъруд, Северна Дакота, по средата на пътя между Минът и Бисмарк, Карл съобщи потвърждението по радиото. Планът беше рискован, но Кевин знаеше, че няма друг избор.

Той се отдели от преследвачите, като нареди на резервите да запълнят празнината. Поиска всички необозначени автомобили на силите за сигурност, които можеха да му бъдат дадени на разположение — на ФБР, на пътната полиция, на местния шериф, дори и на военната полиция, да дойдат в Централна Северна Дакота. След това обърна и тръгна назад към Бисмарк. С пуснати сирени взеха разстоянието за два пъти по-малко време. Планът на Кевин се базираше на опита и логиката. „Розата“ щеше да се измъкне от наблюдението, както бе казал шофьорът. В равнините нямаха почти никакъв шанс да го държат под око, без да ги забележи. Ясно беше, че нещо трябва да се направи.

Почти във всяка кола на пътната полиция има радари, с които засичат нарушителите на ограниченията за скорост. С тези радари се работи сравнително лесно, преносими са и могат лесно да се монтират на всяка кола. Обхватът им е сравнително малък. В Северна Дакота пътната полиция разполага с апарати, които могат да засичат превозни средства на, около осемдесет мили, ако има пряка видимост. Няма и хълмове, които да пречат.

Кевин нареди на три от колите му да се монтират такива радари, взети от местната пътна полиция. Също така взе четирима квалифицирани полицейски служители.

Трима техници монтираха устройствата за двадесет минути. Докато чакаше, Кевин поддържаше връзка с колите, следящи Розата. После, с ескорт от полицейски коли и с пуснати сирени, той се отправи с хората си на север по второкласни пътища, за да засече Розата, който след отделянето на Кевин беше тръгнал на изток и след това се беше върнал назад по друга магистрала.

Кевин постави едната от колите с радари пред, а другата след Розата. Сам той застана отзад, в другата кола с радар. Също така освободи излишните коли, които беше повикал — щеше да се справи и без тях. „Розата“ вече беше направил шест от колите неизползваеми.

— Трябва да приемем — обясни Кевин на помощника си, шофьора и на младия полицай, — че „Розата“ ще се отклони неочаквано и ще се отърве от предните коли. Когато това стане, ще трябва да продължаваме след него, докато те успеят да се върнат, да ни изпреварят и отново да застанат най-отпред. Ако направи подобна маневра втори път, първото място ще заеме някоя от задните коли, защото той вече ще е виждал другата. Тя ще изостане и ще се движи най-отзад. Ще трябва да смени посоката шест пъти, за да види една и съща кола два пъти. Ако имаме късмет, няма да го изпуснем.

— Надявам се разбирате, сър — обади се полицаят, — че радарите не вършат много работа в градовете или при голямо движение.

— Би трябвало да успеем да го следваме през по-големите градове само с колите. А що се отнася до движението, тук такова няма и именно затова сме в сегашното положение. Знам, че решението ми е свързано с проблеми, но просто няма друго.

„Розата“ продължи на север, като от време на време променяше скоростта си. Често спираше в крайпътни заведения или за да зареди гориво. През цялото време Кевин и хората му стояха толкова далеч, колкото им позволяваха радарите. Всеки път, когато навлизаха в населено място, колите без радари се приближаваха достатъчно, за да могат да го виждат. До вечерта бяха направили пълен кръг и се бяха върнали отново в Джорджтаун. „Розата“ се настани в друг мотел. Преследвачите му зарадваха собственика на предишния си мотел, като го напълниха за втора нощ.

— Значи не мислиш, че е разбрал, че го следите — попита възрастният човек тази вечер по телефона.

— Не, сър. Все още си мисля, че просто е предпазлив. Имахме много голям късмет. Освен това той не прави всичко, което би могъл. Може би защото не ни е видял и не иска да прилага всичките си трикове, без да има конкретна нужда. Ако ни е видял, може би умишлено ни разкарва.

— Всичко е много объркано — каза Възрастния. — От ЦРУ научих, че руснакът от съветската мисия в ООН, когото обработват, им е дал информация, която би могла да ни бъде полезна. Агент от чикагската резидентура на КГБ е взел някакво устройство от търговското представителство в края на седмицата. Получил е също така неизвестно количество пари и някои други неща, включително и пистолет. Казал им е, че тези неща са предназначени за агент, който щял да мине през Чикаго. Секретарят смята, че ще се прибегне или до местен човек, или до някакъв куриер. Също така той смята, че всичко това е свързано с нещата, за които ги е информирал по-рано.

— До каква степен може да се вярва на този секретар?

— В ЦРУ смятат, че е честен.

— Притиснали ли са го за нещо друго, полезно за нас?

— Още не. Радвам се, че са успели да го накарат да им каже и каквото е казал досега. Някой от досегашните контакти на Розата, раздвижил ли се е?

— Не — отговори Кевин. — Жената от Ню Йорк и Пуласки стоят спокойно. Агентите, наблюдаващи Удуърд, казват, че се държи странно, но според мен това се дължи повече на характера му, отколкото на задачите, които изпълнява.

— Без съмнение.

— Надявам се една моя догадка да се окаже правилна. Почти сигурни сме, че „Розата“ се свързва с предишния си контакт малко преди да започне нова фаза на операцията. Ако и сега спази тази закономерност, би трябвало да позвъни на Удуърд съвсем скоро.

— Но каква полза ще имаме ние от тази работа? Не можем да подслушваме всички телефонни автомати в Чикаго.

— Не е и необходимо — каза Кевин. — Екипът, наблюдаващ Удуърд, съобщи, че са го видели да приема телефонен разговор в улична телефонна кабина точно по времето, когато „Розата“ е звънял от друг телефон. Малко след това Удуърд е оставил колата на паркинга. Предполагам, че връзката между тях е точно тази телефонна кабина. Ако не греша, „Розата“ ще се обади след известно време именно на този телефон. За всеки случай съм наредил да го подслушват непрекъснато. Вероятно ще говорят закодирано, но бихме могли да разшифроваме нещо, а и ако изпуснем Розата, преди да се обади, ще можем приблизително да разберем къде се намира по телефонния разговор.

— Кевин, момчето ми — каза Възрастния възхитено. — Това е умно. Много умно. Срамувам се, много се срамувам, че не се сетих за това сам.

Кевин не обърна внимание на комплимента. Похвалите го изнервяха.

— Дали не трябва да уведомим Кондора?

— Не. Още не. Все още се надявам, че ще открие нещо сам. Ако разбере всичко, което знаем ние, може да се престарае и да ликвидира шансовете си. Засега сме му казали къде се намира Розата, но не и че се държи странно. Не го изпускайте сега, Кевин — изкомандва Възрастния. — Той наближава. Все повече и повече.

— Вече би трябвало да е много близо — каза Серов на началника си. — Напуснал е Чикаго и би трябвало да е в Северна Дакота. Не толкова далеч от ракетата. След петнадесет часа трябва да се свърже с Удуърд.

— Добре — отговори Рижов. — Много добре. И след това той ще направи каквото трябва и ние повече няма да чуем за другаря Нурич от ГРУ.

— Да — отговори Серов почтително. — Може ли да направя едно предложение?

— Разбира се.

— Може би сега е времето да им подхвърлим малко разбираема, но непълна информация.

Рижов се усмихна.

— Може би си прав. Да, да. Мисля, че си прав. Действай.

Серов кимна. Под бюрото той избърса потните си длани в крачолите на панталона.

Агентът на ФБР, отговарящ за Удуърд, беше нещастен. Четвъртък обикновено за него беше почивен ден, но не и днес — беше четвъртък, хубав топъл пролетен ден след неприятното застудяване, а той седеше в една кола пред магазина за електроуреди, в който работеше Удуърд, и очакваше нещо да се случи. През петте дни, откакто агентът работеше по този случай, не се беше случило нищо, освен че наблюдаваният се държеше странно — нещо, за чиято вероятност предупреждаваха инструкциите. Агентът погледна часовника си. Десет сутринта. Нормално по това време той още щеше да е в леглото и може би щеше да повика жена си, за да я откъсне за малко от домакинските задължения. Замисли се за меките ръце и широките бедра на жена си и въздъхна.

Партньорът му го извади от унеса.

— Гледай!

Удуърд беше излязъл от магазина. Стоеше нервно на ъгъла и оглеждаше хората, минаващи покрай него. Беше с риза, кадифено сако и евтини памучни панталони. Най-долното копче на сакото му беше закопчано. Агентът на ФБР се зачуди дали наистина носи пистолет. Когато светна зелена светлина, Удуърд бързо прекоси улицата. Агентът взе микрофона на радиостанцията.

— „У4“ вика „Център“ и останалите групи „У“. Целта напусна работното си място, тръгна на запад. Всички да тръгват след него.

Удуърд се качи на един автобус, отиващ в северна посока. Колата с шефа и още две други коли оформиха „кутия“ около него. Нямаше голямо движение. След двадесет минути Удуърд слезе от автобуса и влезе в една закусвалня на „Кларк Стрийт“.

— „У4“ вика „Център“ и всичко останали! Насочва се към телефона. Уведомете подслушването и заемете позиции.

Удуърд мина покрай кабината до закусвалнята. Кевин беше наредил да я подслушват. Малко по-нататък от телефона Удуърд влезе в един бар. Двама агенти го последваха вътре. Две минути по-късно единият от тях излезе навън и каза:

— Обаждат му се по телефона в бара!

— „У4“ вика „Център“. Целта влезе в „Клуб-бар“ и разговаря по телефона оттам. Изчаквам.

— Май някой не е познал — промърмори шофьорът. Агентът не каза нищо.

След по-малко от пет минути Удуърд излезе отново от бара. Имаше вид на развълнуван и се втурна нагоре по улицата. Спря до подслушваната телефонна кабина и се облегна на вратата й, без да спира да се оглежда наоколо.

— „У4“ до всички. Изглежда, в края на краищата очаква да му се обадят в кабината. Бъдете нащрек.

Телефонът иззвъни само веднъж, преди Удуърд да влезе в кабината и да вдигне слушалката. Подслушващият екип свърза разговора с радиостанцията, така че следящите го да могат да чуват.

— Да? — Удуърд явно беше нервен.

— Аз съм Стийл. — Гласът се чуваше много слабо. Явно се обаждаше отдалеч.

— Аз съм Айрън. Ти ли си, другарю? Моля, ти ли…

— Разбира се. Успокой се. Имаш ли съобщение за мен?

— Да. Освен това ми казаха…

— Първо съобщението — прекъснаха го от другата страна. — Най-напред ми кажи съобщението.

— Казаха ми да кажа… ето го, записал съм го… ще изгоря всичките си бележки, няма нужда да ми казваш, особено сега, след като…

— Най-напред съобщението, после ще ми кажеш какво не е наред.

— Ето го: „Ударник, седем пет“. Само това. „Ударник, седем пет“. Но ми казаха…

— Какво? Бързо кажи какво са ти казали?

— Казаха ми, че може би съм провален. Че ФБР може би знае, че съм… че и ти може би си провален! Това ли значи кодът? Какво ще правим? Какво…

— Млъкни и се успокой. Има ли още нещо, свързано с мен, с операцията, каквото и да било?

— Само бележката, която прочетох.

— Изгори я и пръсни пепелта. Веднага. После се погрижи за себе си. Стой настрана от тях, ако тръгнат след теб.

— Да, другарю! — изкрещя Удуърд в слушалката. — Не се тревожи! Те никога няма да ни спрат. Никога! Никога няма да… — Той продължи да бълнува в продължение на известно време, след което разбра, че другият е затворил.

Удуърд бавно постави слушалката на мястото й и излезе от кабината. Значи най-накрая беше дошла. Революцията — времето й беше настъпило! Той зави зад ъгъла и тръгна на юг по Кларк стрийт. Не се върна на работа. Щеше да стане нелегален. Да им се изплъзне. Да се бие с тях. Никога нямаше да го заловят! Никога! Той ускори крачка, а лицето му блестеше от пот.

Може би те се приближаваха към него, но не знаеха, че той е готов да ги посрещне. Не знаеха! Той разкопча сакото си и бързо се огледа. Стори му се, че няколко души го гледат някак странно. Тази жена с дипломатическото куфарче. Мъжът с пазарската чанта. Той ускори крачки, докато едва не започна да тича. Блъсна старицата, застанала на автобусната спирка.

Не можеше да бъде сигурен кои са те, знаеше това. Освен ФБР съществуваха и троцкистите. Може би и те го преследваха. И китайските ревизионисти. И кубинците. И ЦРУ. Едва не се спъна в една бебешка количка. Детето изпищя и се разплака.

— „У4“ до всички. Според мен Удуърд е изпаднал в паника. Бъдете готови.

На петстотин метра зад Удуърд двамата агенти, които го следваха пеша, разкопачаха саката си. Агентът, облечен като работник, който ходеше успоредно с Удуърд на отсрещния тротоар, разкопча ципа на армейското си яке.

Чернокожият изникна неочаквано. Блъсна се в Удуърд, двамата за миг изгубиха равновесие и отстъпиха назад. Бяха на три крачки един от друг, когато чернокожият — адвокат, тръгнал на среща с любовницата си — изкрещя:

— Ей, ти! Защо не гледаш къде вървиш? Пиян ли си, що ли?

Удуърд го погледна през рамо. Едрият негър го наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, той (жена му по-късно каза, че винаги се е палил лесно) вдигна нагоре дясната си ръка свита в юмрук, с изправен среден пръст. Удуърд, без да гледа къде върви, се блъсна в електрически стълб. От удара се обърна и застана лице в лице срещу негъра. Застана на едно място с треперещи ръце.

— Ти, гадно копеле! Да не мислиш, че можеш да се блъскаш в хората по улицата и после да се чупиш ей така? Ще ти насиня задника, за да се научиш!

Ръката на адвоката се сви заплашително в юмрук. Точно когато той разбра колко нелепа сцена е предизвикал, ръката на Удуърд се мушна под сакото и се показа отново, стиснала руски „Токарев“. По лицето на негъра се изписа стъписване и страх, а Удуърд натисна спусъка. Два от трите изстрела преминаха през скъпия плат на сакото и през тялото на един от най-перспективните млади адвокати на Чикаго. Третият се заби в стената на един магазин. Адвокатът издъхна два часа след като падна на тротоара, сред писъците на изплашените минувачи.

Първи реагира агентът на отсрещната страна на улицата.

— Удуърд! — изкрещя той и извади пистолета си. — Хвърли оръжието!

Удуърд се обърна и стреля два пъти по посоката на гласа. Куршумите разбиха витрината на един японски ресторант, но не нараниха никого. Агентът стреля и се скри зад паркирана кола. Куршумът му премина през стъклата на спрените отсреща коли, през една витрина, манекен и накрая заседна в контейнер с кожуси, подготвени да бъдат откарани в склад. Когато агентът погледна отново иззад прикритието си, Удуърд беше хукнал по една пряка и се отдалечаваше от Кларк стрийт.

— „У4“ до всички! Удуърд побягна! Застреля цивилен гражданин! Хванете го, неутрализирайте го! Гледайте да е жив, но пазете другите хора!

Колата ускори надолу по улицата и зави рязко в пряката, след Удуърд. Единият от двамата, които го бяха следвали пеша, вече тичаше след него. Колегата му остана при ранения адвокат. Агентът, който стреля пръв, също се втурна по пряката.

Удуърд се шмугна между две постройки. Значи е бил прав! Преследвали са го! Всички те! Все по-трудно му ставаше да си поема дъх, далакът започна да го боли от тичане. Бягаше без посоки, уплашен, но някак си доволен, чувстваше, че действията му са оправдани. Той беше прав!

Пред него със свистене спря една кола и запуши изхода на прохода между сградите. Шофьорът се сви надолу, за да се скрие зад вратата. Този, който седеше до него изскочи навън, приклекна и се прицели над капака на мотора. От задната врата изскочи друг и се прикри зад някакви боклукчийски кофи.

— Остави оръжието, Удуърд! ФБР!

Удуърд стреля два пъти. И двата куршума удариха колата, без да засегнат някого. Докато агентите го гледаха и се чудеха какво да правят, Удуърд сложи нов пълнител. Хората на ФБР не дават предупредителни изстрели. Агентите знаеха, че Удуърд е важен за мисията им, и се бояха да не я застрашат, като го убият. Удуърд бързо зареди пистолета си. Агентите стреляха, когато той вдигаше ръката си.

Шефът на групата се почувства зле, когато се запъти към проснатата фигура, от която се изцеждаше кръв. Спря на десет крачки от нея. Беше достатъчно близо, за да идентифицира трупа. Обърна се и закрачи към колата. Някъде далеч чу приближаващи се сирени. Някои по-смели граждани се показаха на прозорците си и започнаха да надничат иззад ъглите. Той взе микрофона.

— „У4“ вика „Център“. Удуърд е мъртъв. Няма ранени агенти. Един цивилен е в критично състояние. Ще задържим положението, докато дойде полицията, после ще се разберем с тях. Информация ще се получава само чрез вас, нали?

— Тук „Център“. Продължавайте.

Шефът мушна микрофона отново в колата. Той отскочи от предната седалка и падна на пода. Шефът погледна към прохода. Към него се приближаваше едра, облечена в кожа фигура. Той бавно тръгна, за да посрещне ченгето.

И всичко това в почивния ми ден, помисли си той.

Нурич бавно затвори телефона в кафенето в Минът, Северна Дакота. След това допи кафето си, плати сметката и потегли на северозапад, по шосе номер 52! То водеше до шосе номер 2 и до една стара двулентова магистрала, минаваща успоредно с канадската граница. Нурич беше смятал да стигне до местоназначението си по това шосе, но след съобщението на Удуърд, което само потвърди смътните му, но упорити опасения, той се отказа.

Съобщението беше просто. Преди да тръгне, Нурич беше наизустил кодовете и методите си за осъществяване на контакт. „Ударник“ означаваше „опасност“. Операцията му беше отчасти провалена. Американците поне знаеха за съществуването му. Може би не знаеха къде е и точно каква беше задачата му, но беше разкрит. „Седем“ означаваше степента на важност на операцията за КГБ. Това не беше най-високата степен, но беше достатъчно висока, за да изисква значителен риск. „Пет“ беше заповедта за действие. От него се искаше да продължи операцията, но колкото се може по-бързо, в границите на безопасността. Ако се натъкнеше на непредвидени обстоятелства, той трябваше да изостави мисията и да унищожи по възможност всички уличаващи го материали. Трябваше да направи всичко възможно, за да не го заловят. Вариант „пет“ мълчаливо намекваше, че самоубийството не е нежелан изход.

Нурич се замисли за миг върху възможността да се обади на човека от ГРУ, но реши, че няма смисъл да компрометира и него, след като сам той е провален. Щеше да използва тази връзка по-нататък, когато всички други възможности са изчерпани. Също така премисли и изостави възможността да прекрати операцията. И по-рано беше изпадал в трудни ситуации. Макар и на КГБ, операцията най-напред беше в името на Русия. Не би могъл да измени на родината си заради няколко некомпетентни бюрократи. Беше сигурен, че до сегашното му положение е довела неумението на КГБ, и той донякъде се радваше при мисълта за неприятностите, които би създал за началниците си, когато и ако някога се върне в Москва.

Но на първо място стои операцията, помисли си той. А за да я осъществя, трябва да съм сигурен, че американците не знаят къде съм.

— Имаме проблем. — Гласът на възрастния човек се чуваше примесен с пукането на радиостанцията. Думите се разбираха, но Кевин се безпокоеше, че връзката може да се влоши още повече.

— Може да е от радара, сър — обади се човекът от полицията, като се надяваше правилно да е изтълкувал намръщеното изражение на Кевин.

— Изчакайте малко, сър — каза Кевин. Той погледна полицая. Те сега бяха последна кола и бяха включили радара си за всеки случай. Виждаха „Розата“ на пет мили пред тях. Кевин се замисли за миг, после реши да изключи радара, за да чуе какво има да му каже Възрастния. Той кимна на полицая, който на свой ред изключи устройството. Кевин отново заговори пред микрофона.

— Слушам.

Връзката се подобри значително.

— Удуърд изгърмя в Чикаго. Убил е един цивилен и нашите момчета са го ликвидирали. Има и малко материални щети, но това е нищо.

— Защо е станало това?

— Това, което мислеше за телефонния разговор, се оказа вярно. За жалост, Удуърд е използвал два телефона. Единия, за да се свърже с ръководството си, а другия, за да предаде съобщението на „Розата“. Каза му, че е възможно ФБР да е по петите му, и някакво закодирано съобщение. Няма възможност да го разшифроваме. Изглежда, Удуърд е бил окончателно завладян от параноята си и е започнал да стреля.

— Какво ще правим сега?

— Не знам. До голяма степен зависи от „Розата“. От това, какъв следващ ход ще предприеме. Как се държи той?

— Обади се от едно кафене в Минът, изяде си закуската и тръгна на север по шосе 52, без да престава да прави обичайните си номера — забавяне и ускоряване, спиране във всяко крайпътно заведение за различни периоди от време. Пресече по едно малко шосе и тръгна на юг по шосе номер 83. После отново се върна. Ако има предвид нещо по-различно, с нищо не го показва.

Може и да се досеща, че го следим, но освен ако не грешите, няма как да знае със сигурност. Предупреждението на Удуърд е доста неопределено. Надявам се, че и кодът не означава нещо по-конкретно.

— Предполагам, че ще продължи да работи по задачата си, но ще бъде два пъти по-предпазлив.

— Мислите ли, че би могъл да поиска външна помощ? Да потърси други агенти, с които разполагат в района?

Възрастния беше мислил много по този въпрос.

— Не. Нещо ми подсказва, че той е напълно сам. Не мисля, че ще се опита отново да се свърже с Удуърд. Не само, че той е чудак, но и му призна, че е възможно да го следят. Според мен „Розата“ ще продължи сам. Наблюдавай го, Кевин.

— Да, сър. Вие ще вземете ли някакви други мерки?

— Е, след като Удуърд пропадна, мисля, че вече няма смисъл да оставяме на спокойствие останалите хора от веригата му. Освен това може би ще изкоп-чим нещо от тях. Не ми харесва, но ще трябва да ги заловим.

Естествено, ще обезвредим цялата мрежа и се надявам да научим нещо от тях. Но ще трябва да използваме ФБР. Защото опяват, че искат да арестуват някоя едра риба още откакто започнахме тази операция. „Четиридесет“ просто не ми позволява да наруша прерогативите на ФБР. Много лошо. Ако можехме да ги задържим за двадесет и четири часа без всичките тези формалности около ареста, сигурно бихме научили много неща. Трябваше да проведа истинска битка, докато накарам ФБР да ги арестува колкото се може по-тихо. Няма смисъл да оставим „Розата“ да прочете за тях във вестниците.

— Колко време, мислите, ще запазите задържането им в тайна?

— Може би два дни. Ще ги обвиня в някаква измама, а не в шпионаж. Естествено, няма да има никакви доказателства за измама, но поне ще можем да ги задържим за двадесет и четири часа, без много да се разчуе. Може дори да ги убедим да ни сътрудничат и да не се безпокоят за после, когато формално ги обвиним в шпионаж. Поне успяхме да накараме чикагската полиция да смята случая с Удуърд за пропаднал опит за грабеж. Така няма да се появи в националните новини. Да, в голяма каша се забъркахме тук. Аз и Карл наистина изнемогваме. Как ми се иска да бях при вас с Кондора!

— Сигурен съм, че е така, сър. Но това, което правите, е не по-малко важно.

Радиовълните донесоха въздишката съвсем ясно.

— Така е, така е, Кевин. Но каквото и да правиш, не изпускай „Розата“. Бъди внимателен. Много внимателен. Ако се наложи да го арестуваш, за да не избяга, арестувай го. За жалост, той ще отиде във ФБР, но поне ще знаем, че сме спрели операцията му. Надявам се да не се стигне до това. Съмнявам се, че доброволно ще ни каже каквото и да било, но все пак кой знае? Кой знае?

Нурич продължи на юг по шосе 82, без да престава да маневрира. Следящите го бяха принудени да изостанат доста далеч назад и да наблюдават само радарите.

На три мили от Андъруд, град, край който се пресичат няколко магистрали, на радарите видяха как колата забавя скорост и после спира. Спряха край пътя, което беше доста неудобно, защото шосето беше тясно.

— Там има паркинг, сър — каза полицаят на Кевин. — Всъщност не е кой знае какво. Няколко маси и кофи за боклук.

— На радара се появява още една точка.

— Може би е друга паркирана кола — отговори полицаят. — Помните ли онези, които видяхме вчера? Гледайте! Тръгва! Нашият човек още чака, за да види дали няма да му налетим.

Кевин взе микрофона и нареди на всички да останат по местата си.

След още двадесет минути „Розата“ пак не беше тръгнал. Кевин нареди на една от колите без радар да мине покрай мястото.

Две минути по-късно по радиото се чу възбуден глас:

— „Център“ тук Маклачи! Минахме покрай мястото! Колата е там, но наоколо няма никой! Няма жива душа наоколо и няма къде да се е скрил!

— „Център“ вика всички! Тръгваме! Маклачи, стой, докато пристигне някой от нас, и тръгвай! „Двойка“ и първият радар остават, където са, готови да блокират пътя. Тръгвайте!

Четири коли спряха с хрущене на покрития с чакъл паркинг. Кевин и колегите му излязоха от колите с извадени пистолети. Колата на „Розата“ беше празна.

— Добре — каза Кевин, — вие тримата обиколете наоколо и потърсете следи, да не би да е тръгнал пеша. Останалите стойте тук и не пипайте колата повече, отколкото се налага.

Кевин изтича до колата си.

— „Център“ вика „Радар едно“!

Пет мили по-нататък по шосето старшият на колата вдигна микрофона и отговори нервно:

— Слушам ви.

— „Розата“ избяга. Не сте ли го видели случайно да минава покрай вас като шофьор или пътник с друга кола?

— Не, но ние гледахме радара. Поне една дузина коли трябва да са минали покрай нас. Спрели сме зад една купчина чакъл и не видяхме никоя от тях.

Кевин отпусна ръката си, загледа се в земята и започна тихо да ругае. Главата му пулсираше. Най-накрая той отново вдигна микрофона, включи станцията на голяма мощност и започна да предава:

— „Център едно“ вика „База“. „База“, обади се, „Алфа едно“. — Това беше кодът за максимално важно съобщение.

— Тук „База“. „Център едно“, слушаме „Алфа едно“.

— Е, чуйте го! „Розата“ потъна и го изпуснахме!