Сянката на Кондора

Той е луд, помисли си Нурич, абсолютно луд. Осъзнаването на това не му помогна особено. Въпреки прохладата в стаята по челото му изби пот. Той кимна, за да окуражи трескаво шепнещия си събеседник.

— От години очаквам това, някакъв знак, някакъв малък лъч на надежда, че ревизионистите и троцкистите са победени, че отново делото на великия мъж ще бъде подновено — съскаше човекът, седнал срещу него. — Ти не знаеш, нямаш представа колко ужасни бяха последните години. И сега всички тези приказки за разоръжаване! Накъде сме тръгнали? Кажи ми! Накъде?

Нурич прекъсна човека под предлог, че иска да му отговори. Всъщност искаше той да се успокои и да понижи гласа си, за да могат да свършат работата си колкото се може по-бързо.

— Да, да. Мога да разбера тревогите ти. Но сега всичко е наред. Затова съм тук. Както виждаш, вярата ти е била оправдана.

Дребният човек се облегна на стената на сепарето. Възбудата му сякаш беше преминала.

Нурич се свърза с човека в Чикаго същия ден, в който Малкълм и Шийла отидоха в Шелби. Както и досега, до самата среща Нурич не знаеше с кого ще бъде тя. Той знаеше по какви причини шофьорът Пу-ласки желаеше да му помогне, но хората от Англия и Ню Йорк за него бяха имена без лица, докато не се срещна с тях. Очакваше нещо такова, защото работеше с нов апарат. Докато не стигна в Чикаго, агентите, с които се срещна, нито го впечатлиха, нито го разочароваха с нещо. Времето, прекарано заедно, беше твърде малко, за да може да си състави професионално мнение. Но този от Чикаго…

Името на човека от Чикаго беше Чарлс Удуърд — самопредложил услугите си агент, който досега не беше участвал в никакви операции. Беше на тридесет и четири, но изглеждаше два пъти по-възрастен. Нисък, префинен, непрекъснато нервничещ, той напълно покриваше представите на психиатрите за невротичен параноик.

Беше намерил пътя си към съветското разузнаване, след като фанатично се беше привързал към Сталин и идеите му, без да напуска Чикаго. Поради факта, че той не беше много изобретателен и му липсваше дар слово, едва през 1961 година успя да намери начин да служи на идола си. Разбира се, по това време Сталин вече беше мъртъв и Удуърд осъзнаваше, че служи на една легенда.

През 1961 година той прекара трите си седмици отпуск по болест в гледане на съветско търговско изложение. По това време, след като издаде агентите на ФБР, отговарящи за персонала на изложбата, той реши към кого да се обърне, за да бъде вербуван. Избра някакъв дребен секретар, когото не наблюдаваха много внимателно. Един ден го изненада в някакъв магазин и уплаши почти до смърт горкия руснак, докато гледаше рафта с ризи. Беше толкова стреснат, че прие пакета, който Удуърд му тикна в ръцете. Самото приемане на пакета беше нечувано нарушаване на правилата за сигурност — в него би могло да има уличаващи материали, които да го компрометират. Фанатичното настояване на Удуърд накара секретаря да забрави опасенията си, защото, от друга страна, се страхуваше от това, което би станало, ако откажеше на този побъркан американец.

Началниците на секретаря не бяха доволни от действията му, но не го порицаха много усърдно. Само отбелязаха в досието му, че при извънредни обстоятелства не реагира правилно. След като прегледа материалите на Удуърд — преди всичко дълги, хаотично философски есета върху величието на Сталин, — резидентът на КГБ в Чикаго реши да ги изпрати нагоре по веригата на командването за допълнителна преценка. Шефовете в Москва решиха, че е по-добре да имат пиле в ръката, макар и не съвсем нормално, отколкото да мечтаят за две в гората. Използваха всичките си възможности, за да проучат Удуърд за евентуални връзки с контраразузнаването и решиха да го изпробват с някои задачи, които не биха провалили истинските им операции. Удуърд се справи чудесно, макар че фанатизмът му разтревожи ръководителя му. Той с право прецени, че този американец може да бъде много опасен. От друга страна, не беше хубаво да се губи такава възможност. Оставиха го в такова положение, че да не бъде опасен нито за себе си, нито за тях, докато не възникне случай, в който да го използват. Рижов позволи на подчинения си Серов да „съживи“ Удуърд и да го използва за спасяването на Гамаюн.

И сега Удуърд седеше срещу Нурич — първата му истинска среща с истински съветски агент. Срещнаха се в зоологическата градина на чикагския „Линкълн Парк“, до клетката на лъва, след това отидоха до кафенето. Поръчаха си кренвирши и седнаха в едно сепаре. Неотстъпчивата зима беше прогонила ранната пролет и във ветровитото заведение беше много студено освен в ъгълчето до печката. Нурич и Удуърд трябваше да седнат в най-далечното сепаре, за да не ги чуват малкото други посетители. Нурич не си свали ръкавиците и нямаше вид, че това му пречи.

В продължение на повече от половин час Нурич трябваше да слуша бълнуванията на Удуърд за Сталин, за ревизионистите и за ужасните тенденции в революцията. В началото руснакът беше само нетърпелив, но сега беше ядосан. Ядосан и уплашен. Искаше да приключи разговора колкото се може по-скоро.

— При теб ли са машината и останалите неща?

— Разбира се, разбира се. Е, почти всички. Утре ще взема колата от място, което ще ми посочат сутринта. Шефът ми се обажда в различни телефонни кабини. Никога не съм го виждал. Ти си първият другар, когото ми позволяват да срещна.

Не беше нужно дълго да търси причините за тази изолация. Нурич продължи:

— Сигурен ли си, че си взел всичко?

— Да. Както казах, остава да прибера само колата. Дадох ти ключовете, които ми изпратиха. Машината се намира в склада на работодателя ми. Той не знае нищо. Ще я заключа в багажника на колата. Взех другото оборудване и парите завчера. Картите и другите инструкции ще бъдат в колата, когато я вземеш. Тъй като ключовете са у теб, няма да има нужда да се срещаме отново. Това е жалко.

— Да, така е — отговори Нурич, като доста убедително прикри облекчението си. Отпусна се достатъчно, за да успее да изяде обяда си. Точно когато мушна вилицата в устата си, Удуърд заговори:

— Защо са ти дали американски пистолет?

Нурич почти се задави с хапката си. Продължи да дъвче бавно, много бавно.

— Гледал си нещата ми! Пипал си ги?

— Само пистолета, другарю. Интересувам се от оръжия. Защо са ти дали американски, калибър „45“? Защо не хубав съветски пистолет, като този, който нося аз?

Този път Нурич се задави. Нямаше как да не го направи.

— Ти носиш пистолет? Имаш пистолет?

— Разбира се. Купих си съветски Токарев от една заложна къща. Трябваше да платя на собственика допълнително, за да не ме издаде. Нося го непрекъснато.

Нурич затвори очи и едва се сдържа да не потрепери от ужас. Погледна отново и каза:

— Другарю, това не е ли малко рисковано? Ами ако те хванат с него? Само заради това могат да те вкарат в затвора.

— Но аз имам нужда от пистолет!

Нурич изостави темата. Започна да се храни колкото се може по-бързо.

— И още нещо. Каква е тази машина? Знам, че ще я носиш на Запад, но какво общо има тя с революцията? Каква работа ще върши? Ако ми кажат, мога да направя стотици машини и да взривя целиятози град, да накарам капиталистите да се влачат на колене.

Нурич бързо изпи кафето си. Всъщност то още не беше изстинало както трябва и изгори езика му, но искаше да свърши и да си тръгне колкото се може по-бързо. Също така знаеше, че трябва да спре Удуърд, защото въпросите му можеха да доведат до по-опасни изблици. Той погледна строго дребния човек и каза:

— Другарю Удуърд, партията и революцията се движат по сложни и трудни пътища. Всички ние сме само инструменти на движението и не бива да обсъждаме ролите си. Истинският комунист не пита „защо“, а „как по-добре да изпълня задачата“. Както би казал великият Сталин, предлагам ти да направиш същото.

Удуърд се вцепени при упрека, но Нурич забеляза, че в очите му има богоговение и почти мазохистичен блясък.

— Да, другарю! — В краткия отговор на дребния човек имаше удовлетворение.

— Много добре. Утре в десет часа ще ти се обадя в тази телефонна кабина. Знаеш паролата. Ако не успееш, ще използваме другия номер един час по-късно. Ще действаме по същия начин, когато осъществявам редовната връзка от мястото. Утре ще ти кажа къде да ме чакаш с колата. Донеси всичко.

— Да, другарю.

— Добре. А сега изчакай тук поне десет минути след като си тръгна. Поръчай си още едно кафе, за да изглежда по-естествено. — Нурич бързо стана и излезе от заведението. Мъжът, който остана вътре, беше много възбуден и много доволен.

По пътя назад към хотела си Нурич смени три таксита. Като крайна предпазна мярка той слезе от последното на осем пресечки от него. Сега седеше на скъсания розов шезлонг в занемарената си стая, а студеният вятър караше стъклата да дрънчат и вкарваше в стаята изгорели автомобилни газове. Нурич гледаше към вратата и се потеше.

Не му харесваше. Никак. Още откакто Серов му беше възложил задачата, му се струваше, че нещо не е наред. В цялата сложна схема имаше нещо гнило. Беше споделил съмненията си с истинските си началници от ГРУ и те се бяха съгласили с него. Но също така бяха признали, че Нурич няма избор, освен да се заеме с мисията — поне засега. Докато пътуваше от Русия към Чикаго, се беше мъчил да убеди себе си, че опасенията му са безпочвени. Не беше успял, но поне беше съумял да потисне чувствата си, за да избегне излишните тревоги. Дори по време на неудобното пътуване с камиона положението му се беше струвало управляемо — особено, но управляемо.

А сега, мислеше той, в последната фаза на пътуването, се оказвам в Чикаго, свързан с влюбен в оръжията луд сталинист, който всеки момент може окончателно да откачи и да започне да хвърля бомби. И може да се окаже, че животът ми зависи именно от този смахнат човек.

От ГРУ му бяха дали телефонен номер, който да използва в краен случай, ако име проблеми и не може да се довери на работодателите си от КГБ. Нурич знаеше, че абонатът на този телефонен номер се намира в Сан Диего, Калифорния — твърде далеч, за да може да му бъде от особена полза в Чикаго. И във всеки случай, мислеше той, какво мога да кажа? Че КГБ вербува смахнати? Нима не го знаят? Че операцията вони? Нима и това не знаят? Вероятно би могъл да убеди човека на ГРУ, да му позволи да се оттегли от нея още сега, но ще трябва да се информира КГБ, че той работи за ГРУ. Това никак няма да им хареса, но поне не биха се опитвали да го убият, ако знаеха истината, както биха направили, ако напуснеше, без да каже на никого. Ако неочаквано изоставеше работата, щяха да го сметнат за предател. Нурич нямаше желание да влезе в списъците на издирваните от КГБ лица.

Нямам избор, помисли си той. Трябва да продължа да работя и поне да се мъча да избягна неприятностите, които ме чакат. Поклати примирено глава и се помъчи да мисли за по-добри дни и нощи, прекарани в Москва.

— В Чикаго е студено, сър — каза Кевин в телефонната слушалка. Той не обичаше да говори за дреболии, макар че с Възрастния това никак не беше трудно. Но сега шефът му сякаш не беше разположен за работа, така че Кевин трябваше да продължава с празните приказки. През цялото време се надяваше линията да е толкова засекретена, колкото чикагският клон твърдеше, и му се искаше Възрастния да заговори за съществени неща.

— Но това е ужасно! — отвърна Възрастния. Гласът му долиташе съвсем ясно по линията. — Тук, във Вашингтон, времето е наистина прекрасно. Тази сутрин с Карл направихме чудесна разходка в парка. Вече е пълно с туристи, но дори и те не могат да развалят впечатлението от цветята, от новата зеленина и цъфтящите череши. Прекрасно е!

— Сигурно е така, сър.

— Е, добре, а сега стига за красотата. Както разбрах от доклада ти, „Розата“ е осъществил още един контакт. Вече проучихте ли го?

— Да, сър, макар че изглежда малко необикновен. Името му е Удуърд. Чарлс Удуърд. Живее сам в евтин апартамент, работи във фирма за търговия на дребно с електроника и не се среща с хора. Не е женен и няма близки приятели, доколкото можем да кажем. Но, разбира се, продължаваме да го наблюдаваме много внимателно. Той е типичен градски отшелник.

Никъде няма нищо за него, ФБР, чикагската полиция, никъде. Биографията му и истинска, не е пътувал в чужбина, няма големи суми в банките и не харчи повече пари, отколкото печели. Той е толкова чист гражданин, че е почти невидим.

Последва тишина, докато Възрастния мислеше. Най-накрая той каза:

— Интересно, Кевин. Много интересно. И сме сигурни, че Удуърд и „Розата“ са се срещнали?

— Да, сър. Не можахме да се приближим достатъчно, защото през повечето време бяха на открито. Използвахме една възрастна жена, която успя да постои известно време в кафенето, в което бяха. В чантата си тя имаше малка кинокамера, така че им направихме чудесни кадри, докато разговарят. Изпратих ги в Ланглиг за да могат специалистите да се опитат да разшифроват разговорите по движението на устните, но се съмнявам, че ще излезе нещо от това. Искаше ми се да беше взела и микрофон, но се страхувахме да не възникнат проблеми. Освен това — добави Кевин тъжно — момчетата от ФБР не бяха особено възхитени от тази идея. Но филмите им харесаха и ще им потрябват, ако се наложи да се явят в съда с Удуърд.

— Да — отговори Възрастния замислено. — Ако някога се наложи да застанем в съда във връзка с тази работа, филмите ще са от полза. Знаеш ли, Кевин, от това, което ми каза за Удуърд, мога да заключа две неща. Той е или невероятна резерва, много добър, много ценен агент, когото са пазили за нещо едро, или е някоя съвсем дребна риба, за работа, за която не искат да хабят куриер. Ако беше нещо друго, той не би могъл да бъде толкова чист.

— Може би е така.

— Да — продължи Възрастния, — може би. За нас е важно да знаем някои дреболии. В доброто старо време цялата работа щеше да се уреди без никакви проблеми. И сега би могло, ако не работехме с толкова много други ведомства, които само дебнат да уловят „К“ или ЦРУ в грях. Е, при други условия бихме могли да организираме едно малко неофициално проникване, както пише в наръчниците. Просто да огледаме жилището му, да добием представа за човека, да видим дали не е забравил нещо неприбрано. И после да си излезем без никой, и най-малкото Удуърд, да разбере. Би могло да стане през деня, когато е на работа.

Но сега, разбира се, дори и да си помислиш такова нещо, е абсурд. Ако ни хванат, другите ведомства ще вдигнат пушилка до Бога, макар че съм сигурен, че ако не бяхме ние, те щяха да действат по същия начин. Това, което биха намерили, би било много ценно. Е, Кевин, трябва да се задоволим с това, което можем да направим.

Кевин се усмихна.

— Да, сър. Така е. Има ли още нещо?

— Не, момчето ми, не мисля, че има. Кондора се върна в Щатите. Пътуването му до Канада беше толкова безплодно, колкото си мислех, че ще бъде, но ще продължи с изследването си. Не мисля, че ще открие много нещо. Казва, че няма нищо свързано с твоите разкрития досега, но ще продължим да го информираме и за в бъдеще. Никога не можем да сме сигурни какво ще измисли плодовитият му малък ум. В края на краищата нетренираното му въображение е най-ценното му качество. Не бива да го похабяваме, като не го култивираме. Може и нищо да не се получи, но кой може да каже?

— Наистина, сър, наистина — отвърна Кевин тихо. — Ако няма нищо друго, бих желал да се заема с някои рутинни задачи. Ще ви докладвам по някое време утре.

— Ще очаквам доклада ти с нетърпение, Кевин, с нетърпение.

Двамата поставиха слушалките на местата им едновременно. Карл изчака почтително, докато възрастният го погледна въпросително, и каза:

— Мислите ли, че разбра, сър?

— Разбира се, Карл. Без съмнение, той ще даде ясни и твърди заповеди, които ще предпазят колегите ни от прибързани и необмислени действия. И съм сигурен, че официално ще регистрира тези заповеди. Мисля, че Кевин ще продължи работата си по този въпрос по най-добрия начин. Най-добрия начин.

Серов беше загубил ориентация за времето. Той седеше зад бюрото си в голия московски кабинет без прозорци, потънал в мисли. Понякога, обикновено не повече от веднъж в месеца, напрежението и количеството административна работа, която трябваше да свърши, нарастваха неимоверно. Най-често той знаеше кога ще се случи това и в някои дни казваше на жена си, като жест на внимание, да не го очаква, докато не се прибере. Тя не задаваше въпроси и не искаше от него да й съобщава дневния си график. През годините беше свикнала с непостоянното му работно време, но нищо не можеше да намали напрегнатостта, с която го очакваше, когато закъснее. Не смееше да го пита за работата му, нито пък се интересуваше от нея. Тя дори се страхуваше да признае загрижеността му, когато й кажеше, че ще се забави, с нещо повече от бегла усмивка.

Серов не беше виждал жена си от няколко денонощия. Когато нещата станеха толкова напрегнати, колкото сега — с проблемите в Бейрут, с неочаквания инфаркт на стария възрастен резидент в Париж, да не говорим за Гамаюн, — Серов се хранеше и спеше в кабинета си. Не гледаше часовника си и очакваше от подчинените си да го предупреждават за наближаващите по график негови задължения. Усилията, които хвърляше през тези периоди, го изтощаваха, но всъщност повече го тормозеха несгодите на ежедневието, отколкото напрежението на самите кризи. Те поне щяха да преминат. Кризите свършваха — добре или зле, дори можеха да доведат до смъртта му, но свършваха. Ежедневното съществуване не беше толкова добро, защото той не знаеше какво ще му донесе и не знаеше кога ще свърши. Серов се изненада, но не се разтревожи, когато началникът му Рижов влезе в кабинета му. Имаше представа защо идва.

— Добре ли вървят нещата с Гамаюн!

— Както се очаква — отговори Серов внимателно. — Нурич се е свързал с Удуърд в Чикаго. Американецът още не се е отказал от работата. Нямам информация, че Нурич е напуснал града, но ми се струва, че и това ще стане скоро. Мога да позвъня на помощника си и да го накарам да разбере точно.

Рижов махна отрицателно с ръка и се заразхожда из кабинета.

— Това няма да е необходимо. Запознат съм с графика. Кажи ми, имаш ли някакви предположения?

Полека, каза си Серов. Умората не беше ликвидирала съвсем страховете му.

— Доста мислих върху предишните ни разговори. Нурич е добър. Най-вероятно е да успее да се добере до мястото за „разузнаване“. Нашите агенти съобщават, че американците го следят. Очевидно, те очакват от наша страна да положим големи усилия и провеждат мащабна акция. Затова можем да приемем, че са се хванали на въдицата.

Но се боя, че може и да се пуснат, ако не им помогнем още малко. Без съмнение, преди Нурич да бъде предаден на ФБР, за да бъде съден, с него ще се занимава ЦРУ. И това, което измъкнат от него, може да разклати легендата. Не знам точно доколко и как, но според мен това е реална възможност.

Освен това ми се струва, че можем да възнаградим усилията на американците малко по-добре. В края на краищата те очакват нещо едро и бляскаво, така че трябва да им го дадем. Мисля, че в подходящия момент трябва малко да нагорещим обстановката.

Рижов се усмихна на подчинения си:

— Продължавай.

Бавно и педантично Серов изложи идеята си. Рижов се усмихваше, но не каза нищо, докато Серов не млъкна, след като обясни, че току-що казаното е най-трудно изпълнимият вариант на предложението му.

— Знаеш ли, Серов — каза Рижов. — Според мен ти се справяш много добре. Доволен съм. Сигурен съм, че и Крумин ще е доволен. А това ще е много добре за теб.

Серов отговори:

— Изпълнявам дълга си.

След като Рижов излезе от стаята, Серов остана неподвижен, без да издаде звук, докато не се убеди, че началникът му няма да се върне. Преди да се върне към парижкия проблем, той въздъхна и прогони опасенията си.