Сянката на Кондора

Възрастният човек се върна във Вашингтон на следващата сутрин с полета от 8,30 часа. В единадесет той взе участие в съвещанието на Съвета за координация. Тези съвещания не се провеждат редовно и до голяма степен зависят от събитията в света и в сферата на разузнаването. Когато настъпи един от редките моменти на спокойствие, тези съвещания могат да се провеждат дори само веднъж седмично. В период на криза и особено ако както обикновено САЩ са пряко замесени в тази криза, съвещанията се провеждат поне веднъж на ден. Тъй като по това време в света нямаше някакви мащабни кризисни явления, въпросното съвещание беше първото от три дни. За по-късно следобед беше насрочено заседание на Комитета „Четиридесет“ и Съветът за координация искаше всичко да е подготвено за тогава.

Тази сутрин председателстваше заседанието представител на Държавния департамент. Независимо че Възрастния ръководеше „К“ и в това си качество беше най-важният член на Съвета за координация, председателството се поемаше от ведомството, чиито проблеми бяха най-належащи за съответния ден. В „спокойни“ дни, когато нямаше неотложни въпроси за решаване, председателството обикновено се поемаше от Държавния департамент.

Представителят на това ведомство беше нов в разузнаването. Преди това беше работил като селскостопански експерт в Африка и в резултат на търпеливата си и усърдна (макар и скучна) работа, както и на разместванията, последвали един бюрократичен конфликт, в който той не беше взел участие, един ден беше направен помощник на държавен служител, на подминистерско ниво. Новата работа му хареса. В добавка на добрата заплата и повишения обществен статус задачите му не бяха нито трудни, нито изискваха някакви особени усилия. Към административните въпроси, свързани с разузнаването, той се отнасяше почти по същия начин, по който боравеше с данните за африканското селско стопанство, макар че, трябваше да се признае, той знаеше твърде малко за съдържанието на разузнавателните данни, докато все пак циклите на тропическите реколти му бяха ясни.

— Така — каза председателстващият от Държавния департамент, след като военноморското разузнаване завърши редовния си доклад за разположението на съветските и китайските военноморски сили. — Чухме редовните доклади. Има ли някой, който би желал да повдигне някакъв друг въпрос?

— Имам един въпрос — избумтя гласът, на генерал Рот от далечния край на масата. Генералът рядко присъстваше на съвещанията на Съвета за координация, до голяма степен защото главният шеф на военновъздушното разузнаване не го насърчаваше да го прави. Възрастният човек присъстваше на всички заседания и веднага щом видя, че влиза генералът, разбра, че ще се случи нещо интересно. Усмихна се.

— Както повечето от вас знаят — продължи генерал Рот, като говореше по-силно, отколкото е необходимо, — следвайки инструкциите и правилата, свързани с работата ми, и след като получих съгласието на комитета „Четиридесет“, предадох един случай, по Който работеха моите хора, директно на Група „К“. Оттогава не съм чул нищо за този случай и не знам докъде са стигнали нещата. Бих желал въпросът ми да се запише в протокола.

Човекът от Държавния департамент се намръщи. Преди да му остане време за повече безпокойства, възрастният човек взе думата:

— Генерале — каза той с успокояващ глас. — Сигурен съм, че сте запознат с ежедневните доклади, които ви изпращаме. Както знаете, няма много какво да се докладва. Ние сме по следите на руски агент, който по всяка вероятност е замесен в операцията, на която вие попречихте. Веднага щом Получим повече информация и овладеем положението напълно, ще направим това, което „Четиридесет“ счете за нужно. Вашата роля, разбира се, също ще бъде определена от този комитет. Ако имате някакви несъгласия с начина, по който се решава въпросът, с който ги помолихте да се заемат, предлагам ви да го отнесете направо към тях.

Генералът се намръщи. Останалите около масата потиснаха или усмивки, или гримаси на отвращение. Всички познаваха генерала и способността му да се превръща в досаден трън. Представителят на Отдела по управлението и бюджета се притече на помощ на Възрастния отчасти, за да си повиши акциите пред него, отчасти, за да ускори края на заседанието.

— Мога да разбера загрижеността на генерала — каза той. — В края на краищата той играе голяма роля в тази операция. Но сигурен съм, че няма защо да се тревожи. Нашият отдел например има пълно доверие на Група „К“. От чисто управленска гледна точка ние сме доволни от провеждането на операцията. Вярно е, че са включени много средства, но всички те са оправдани. И мога да добавя, сър — той се обърна към Възрастния, — че вашият помощник ни помогна много, за да изясним тези неща.

Възрастният мъж кимна в знак на благодарност.

— Най-много сме доволни — продължи финансистът — от възвръщаемостта на тези средства. От всичко получено досега става ясно, че ще имаме какво да покажем. Не просто данни, а нещо по-сериозно, като този руски агент. Ето това е един резултат, който финансовите комисии биха разбрали. Бог ми е свидетел, това не се случва много често. И така, ние сме доволни, че Група „К“ пое операцията и я води по този начин.

Възрастния му кимна любезно и се усмихна тържествуващо на генерала. Генералът изсумтя, но не каза нищо.

— А какво ще кажете за фактора „правдоподобно отричане“? — попита представителят на Държавния департамент. Той чувстваше, че като председател трябва да каже нещо по всеки въпрос и беше много доволен, че успя да си спомни евфемизма за „оправдана лъжа“.

Възрастният мъж му се усмихна. Наистина трябваше да положи малко повече усилия, за да държи този новак в течение. Отговори му:

— В нашия случай не мисля, че един анализ на фактите би оказал влияние на който и да било етап от операцията. Всичките ни хора действат от името на ФБР. В „Четиридесет“ са доволни и смятат, че това наше прикритие е достатъчно, дори че не е нужно. При всички случаи операцията е добре обезпечена в правен смисъл.

— Добре тогава — отвърна председателстващият. — Предполагам, че всички са доволни. Убеден съм, че колегата ще държи в течение нашите ведомства и „Четиридесет“. Ако няма нищо друго, можем ли да считаме заседанието за закрито?

Малкълм остави чашата кафе на кухненската маса на Нийл и Фран Робинсън в Уитлаш, Монтана, по времето, когато представителят на Държавния департамент закри заседанието във Вашингтон. Къщата на Робинсън беше първото му посещение за деня и той се надяваше то да се окаже съществено. Между „град“ Уитлаш и ракетната площадка имаше само една ферма. Тя не лежеше на правата линия между площадката и градчето, но беше най-близо до ракетите от всички останали постройки. Малкълм знаеше, че Паркинс може да е тръгнал от тази ферма и да е решил да бяга (от какво, мислеше Малкълм) към ярко осветената ракетна площадка вместо към тъмното тогава градче. Тази ферма беше собственост на братята Бел — Луис и Даниъл. Когато ги анкетира, те му казаха, че на тази „случайно“ подбрана дата не са били там. Не добавиха почти нищо повече. През повечето време лицата на тези братя на средна възраст бяха враждебни. Сега му трябваше потвърждение на думите им и се надяваше, че Робинсън ще му го дадат.

Пристигна достатъчно рано, за да намери всички вкъщи. Бащата, Нийл, и племенникът Пийт, двамата мъже, живеещи постоянно във фермата, се бяха прибрали от работа, за да си починат и да вземат някакви сечива. Жената на Нийл, Фран, печеше нещо във фурната и през цялото време, докато Малкълм седеше до голямата маса, си тананикаше нещо. Там бяха още Нийл, Пийт, Дейв Ливингстън (роднина от Канзас, дошъл на гости) и бабата Клеър Стоу — удивително жизнена старица, — за която Малкълм реши, че е на седемдесет, макар че при външния й вид не можеше да е съвсем сигурен. Дъщеря й, Фран, изглежда, беше прехвърлила четиридесетте. Нийл изглеждаше на около петдесет. Пийт беше на около тридесет и пет и в цветущо здраве. Дейв Ливингстън също беше някъде на средна възраст.

Малкълм хареса домакините си. Както и останалите фермерски семейства, които беше посетил, те знаеха всичко за него. Поне, мислеше си Малкълм с леко чувство за вина, знаят прикритието ми. Бяха готови да му помогнат и му даваха повече, отколкото беше поискал. Особено Нийл. Високият, почернял от слънцето глава на семейството пое ролята на говорител и изглеждаше зажаднял за нова публика, която да чуе старите му истории, които всички наоколо, изглежда, бяха слушали стотици пъти. Докато говореше, той жестикулираше със загрубелите си ръце.

— Дявол да го вземе, Малкълм, няма нищо особено във фермерството край тия ракети. Приемаме го както е. Семейство Ливингстън винаги е гледало така на нещата още откакто са дошли на тази земя и са я облагородили преди много години. Много работи са се случили през това време. Не ни хареса, че загубихме земята заради ракетите, но ако не е едно нещо, все ще изникне друго, така че каква е разликата? Въобще не се притесняваме. И не мисля, че някой друг наоколо се притеснява.

— Нийл Робинсън — обади се старицата, — не досаждай на мистър Малкълм със скучната ни семейна история. Не му е изтрябвало да знае всичко за Ливингстън или за Стоу. Сигурно ще се отегчи до смърт, освен ако не извадим някой истински скелет от гардероба.

Малкълм се засмя заедно с всички останали. Забеляза, че Нийл Робинсън не сметна гълченето на тъща си за забавно. Наистина той се усмихна, но Малкълм забеляза как устните му се присвиват, как един нерв трепна в ъгълчето на окото му.

— Права си, майко. Права си. — Нийл се изправи бавно и отиде до хладилника. Отвори го и извади ниска, тумбеста бутилка. — Ще отида до Кинсайд да видя да не би Мат да има нужда от помощ с трактора, дето го е заразглобявал.

С наведена глава и бира в ръката, Нийл бавно излезе от къщата. След като се затвори вратата, известно време никой не каза нищо. Когато пристигна, Малкълм беше забелязал касата с бирени бутилки пред вратата, но досега не се беше сетил за тях. Никой не го гледаше и той не гледаше никого. Жената на Нийл тропаше зад него с някакви тенджери, след това обяви:

— Мисля да се кача горе да оправя леглата.

Тя излезе бързо от кухнята. Малкълм чу стъпките й по стълбата. Отново настъпи тишина.

— Трябва да извиниш Нийл и Фран. — Тишината беше нарушена от Дейв Ливингстън. Мекият му тон загатваше за това, което Малкълм се беше досетил. — Нийл… Нийл има проблем.

Малкълм кимна и си спомни детинството си, с редките и конфузни визити на чичо си.

— Да… добре — продължи Малкълм, като несръчно се мъчеше да излезе от неловкия момент и да се насочи към работата, — но исках да ви попитам за определения в изследването ден. Всички ми казахте какво сте правили в него и всичко е в реда на нещата. Чудех се дали няма да можете да ми кажете какво са правили съседите ви, ако, разбира се, сте забелязали. Вече разговарях с тях, зададох им същите въпроси, но понякога хората забелязват по-добре какво са правили другите, отколкото да си спомнят за себе си.

— Колко вярно е това! — обади се племенникът Пийт. Той стана бавно и каза: — Ще отида да видя как е Нийл.

— Е — каза Дейв, протегна крака и се облегна на стола си, — нека помисля… През цялото време бях наоколо, така че сигурно ще си спомня какво са правили съседите. Когато съм в отпуск като сега и разполагам с толкова много време, нещо, с което не съм свикнал, наблюдавам нещата и хората, макар че в градче с три обитаеми къщи като това няма много за гледане. Все пак то е някакво разнообразие в сравнение със службата.

Единствените хора тук са Кинсайд от другата страна на пътя и старият Гордън, който държи магазина и бензиностанцията на завоя. Не ме питай как оцелява. Парите си получава от социалните осигуровки. Не мисля, че енергийната криза въобще го е засегнала, защото никой не купува бензин от него освен някой случаен камион или заблудил се турист, който е пресякъл границата тук вместо по магистралата покрай Суийтграс. О, всички му помагат по малко, но нищо значително.

— Нийл се мъчи да купи имота му от години, така че той да може да отиде в града и да получи подобри грижи — добави бабата, без да скрива упрека си към своя съвременник. — Ми той е почти сляп и не чува, а си няма никой, който да се грижи за него. През цялото време го държим под око, да не би да загази нещо.

— През цялото време беше както обикновено — продължи Дейв. — Седя на прозореца до тъмно, после си легна. Може би се е махнал оттам, за да хапне или да отиде до клозета, но почти не стана от стола си. Той какво ти каза?

Малкълм се засмя.

— Немного. Почти не разбра какво го питам, макар че ми се струва, че го правеше нарочно. Май не обича правителството.

Дейв също се усмихна.

— Малко хора го обичат.

— А тези, Кинсайд? — продължи Малкълм.

Дейв се намръщи.

— Те са само двама, Шърли и Мат. Предполагам, че Мат е работил цял ден. Видях го един-два пъти. Мисля, че подготвяше камиончето. Шърли отиде до града.

Малкълм кимна. Беше чул всичките неприятности с това камионче от Шърли Кинсайд — хубава, макар и малко похабена жена на около тридесет. Време е за главния въпрос, помисли си той.

— Ами тези… най-близо до градчето, струва ми се, че бяха Бел, двамата братя надолу по пътя. Спомняте ли си какво са правили този ден или вечерта? Видяхте ли ги, нещо случи ли се в тяхната ферма?

Дейв погледна бързо към бабата. Тя се усмихна и вдигна рамене. Дейв продължи:

— Е, ние не контактуваме много с братята Бел. Те се държат настрана, а ние нямаме нищо против.

Малкълм облиза устни. Може би. Само може би.

— Държат се зле?

Дейв се засмя подигравателно:

— Да кажем, че не са от нашия тип.

— В какъв смисъл? — Пулсът на Малкълм се ускори.

— Е — Дейв се наведе напред, сякаш не искаше бабата да чуе, — ще кажа само, че откакто се пренесоха тук някъде през шестдесетте, не са се сприятелили с никой освен помежду си и се говори, че не са само братя и съдружници, ами и още нещо.

— Не разбирам.

Дейв отвори уста да заговори, но старицата го прекъсна:

— Стига, Дейв! Недей да клюкарстваш.

— По дяволите — отвърна Дейв. — Рано или късно ще научи за това, какво толкова, ако го чуе от нас? Истината е — Дейв шепнеше, — всички ние смятаме, че Бел не са братя.

— Ами какво са? — прошепна в отговор Малкълм, усещайки нелепостта на шепненето им.

— С обратна резба — отсече Дейв и се облегна на стола.

— О!

Дейв се ухили.

— Можем ли с нещо друго да бъдем полезни? Още кафе? Още някакви въпроси?

Малкълм благодари, каза, че няма нищо повече, сбогува се и се качи на джипа. Остана за миг на седалката, без да потегли. Къщата на Робинсън беше вляво. Малко по-надолу имаше някакви складови постройки и гараж, от същата страна на пътя. На западната страна на улицата беше къщата на стария Гордън и двете бензинови колонки отпред отбелязваха края й — едната беше обърната успоредно на пътя, водещ на юг, а другата беше успоредна на по-лошия, черен път на север, към канадската граница и към един малък заслон, използван понякога от шофьори, опитващи се да избягнат контрола на щатската комисия по търговията. Вдясно от Малкълм, срещу къщата на Робинсън, се намираха имотите на Кинсайд — къща, складово помещение, гараж и малка барака за сечива. Другите къщи на това някога процъфтяващо градче бяха зад него — празни, дървени черупки със заковани врати и прозорци заради вандалите, които така и не са дошли. Общо имаше към двадесетина постройки.

И изминах целия този път само за да открия двама педерасти, които си живеят заедно в една ферма, помисли Малкълм, който беше свикнал да попада на гадости. Запали мотора на джипа. Преди да включи на скорост, той погледна между постройките вляво към нивите. Ракетната площадка, където беше убит Паркинс, се намираше на пет мили оттук, зад три хълма. Площадката не можеше да се види оттук, но той си помисли, че отблясъкът на силното осветление нощем сигурно се забелязва. Погледна страничното огледало. Както беше разместено, в огледалото се отразяваше малкото кафяво петно, което беше покривът на Бел. Той едва можеше да го различи на хоризонта, а под него бяха единствените двама подозрителни индивиди, на които беше попаднал при разследването си.

Мили боже, помисли си той и включи на скорост.

Късно следобед той излезе от мотела си, за да намери някой нов ресторант. Докато се чудеше в коя посока да тръгне, един автобус на фирмата „Грейхаунд“, тръгнал към Сейнт Луис, бавно потегли от манхатънската автогара „Порт Оторити“. С този автобус пътуваха канадският турист Рене Ериксон и четирима агенти на американското контраразузнаване — една жена и трима мъже — заедно с няколко енергични възрастни жени, беззъб старец, изпоцапан моряк, няколко изтощени студенти, завръщащи се в колежите си, двойка на средна възраст от Дюбюк, завръщаща се у дома на „разумна“ цена след неразумен втори меден месец, един нервен, избягал от дома тийнейджър и две монахини на неопределена възраст, които продължаваха да носят традиционни одежди. По време на тридесет и две часовото пътуване освен хората за крайната спирка в автобуса щяха да се качват най-различни хора за по-малки разстояния. Дори и шофьорът не знаеше, че още от напускането на Ню Йорк пред и зад него се движат автомобили на американските служби за сигурност.

Един час преди този автобус да потегли, Кевин се обади на възрастния мъж:

— Нашият човек се размърда, сър. „Розата“ си купи билет за автобус до Сейнт Луис. С него ще пътуват наши хора и ще го държим под око през цялото време.

— Добре, Кевин, добре. Този автобус директен ли е, или има спирки по пътя?

— Има, при това много, но само два престоя са по час и половина, останалите са по за няколко минути. Тази линия обслужва селища встрани от главните пътища. Трябва да пристигне някъде следобед вдругиден. От ФБР в Сейнт Луис ми казаха, че нямат сведения след това да си е запазил място за пътуване другаде с обществен транспорт, така че е възможно да осъществи контакт там.

— Добре, момчето ми. Не го изпускайте от очи.

— Няма, сър. Как е Кондора?

— Справя се добре, но се боя, че силно се отегчава от задачата си. Поиска да проверим двама заподозрени, но не е сигурен, че ще открием нещо, което да ги свързва с нашия проблем. От това, което ми каза, мога да съдя, че е прав, но все пак се радвам, че успя да изрови нещо. Това показва, че мисли, защото, ако търсиш както трябва, винаги можеш да намериш нещо подозрително. Държа го в течение на събитията досега. Не можем да бъдем сигурни какво ще му роди главата.

— Нещо друго?

— Не — отвърна Възрастния. — При нас няма нищо. Ще се чуем скоро.

Възрастният мъж беше излъгал Кевин, макар и неволно. Наистина, той не знаеше нищо ново, но това не означаваше, че не се опитва да научи. Много внимателно с помощта на ЦРУ и независимо от операцията във връзка със смъртта на Паркинс Възрастния опипваше почвата в руското разузнаване с надежда да открие нещо необичайно. Чувстваше, че нещо не е наред и искаше усилията му или да потвърдят, че страховете му са безпочвени, или да му подскажат някакъв изход.

Всичките тези проучвания не му донесоха нищо, което вече не знае. Това го караше да се чувства още по-несигурен.