Сянката на Кондора

Обичаше ребусите. Винаги ги беше обичал. Толкова интересно беше, когато се решават сякаш по някаква своя, собствена воля. Почти всички ребуси го изпълваха с възхищение — от стандартните забавления за гости до обърканите факти на историята. Но пък и самият живот го изпълваше с възхищение. Погледна безчувственото тяло на Малкълм, проснато върху леглото. Възхитително, помисли си той, просто възхитително. И още по-възхитителен беше чудесният начин, по който се разплете ребусът. Погледът му се плъзна по голата ръка на Малкълм. Върху леко потъмнялата му кожа личаха три точици. Момичето подреждаше инструментите си върху бюрото в другия край на стаята. Не можеше да не признае, че е компетентна. Беше поставила точно това, което трябва, в точния момент. Не се наложи да я предизвика нито веднъж и това беше добре, защото, макар и да се възхищаваше от химиотерапията, той не беше посветил много време на изучаването на тънкостите, които момичето беше научило в Центъра. Неговата специалност беше друга.

Момичето се обърна към него. Не каза нищо, но явно очакваше заповеди.

— Мисля — каза той бавно на английски, — че положението изисква да се свържем с ръководителя.

Думите му я изненадаха.

— Защо? — попита тя. — Едва ли ще може да предложи нещо друго. Докато успее да се свърже с директора, ще стане твърде късно, за да съставим нов план.

— Знам — отвърна събеседникът й. Усмихна се. — Но ръководителят има право да одобрява план за действие в непредвидени обстоятелства, ако настоя аз.

Момичето не каза нищо, но той усети, че не й е приятно. Просто животът й не е достатъчно интересен, помисли си той. Колко добре беше, че той ръководи всичко! Интонацията му само леко се промени, но заповедническият тон се промъкна в думите му:

— Ще го пазиш тук, докато се върна. Използвай това време, за да научиш за него всичко, което можеш. Не толкова фактите, колкото личността му, от какво се страхува, какво харесва, какво не харесва. Най-вече, от какво се страхува. Не искам да проведеш някакъв перфектен психоаналитичен сеанс, а да го опознаеш съвсем добре. Това може да помогне да измъкнем от него някакви отвратителни лични тайни, които в удобен момент да използваме срещу него.

— Смяташ да го оставим жив?

— Повече от това, много повече. Смятам да го използвам.

— Как? Съмнявам се, че ще успеем да го подкупим. Не можем да го накараме и да мисли като нас. Можем да го заплашваме известно време и да получим нещо дребно в резултат на това, но от него няма почти никаква полза. Дори не е професионалист. Защо му е да ни помага?

— Защото всички ние искаме едно и също нещо. Американците знаят, че в момента се провежда съветска операция, че съветски агент е на път за тук и че агент на име Крумин по някакъв начин е свързан с убития техен човек. Ние искаме Крумин и те искат Крумин. Мисля, че ще успеем да убедим „Контролата“ да ни помогне.

— Ще се свържеш ли с „Контролата“?

— Незабавно. Можем да задържим американеца до довечера. Ако не се обади на своите хора, все едно че е мъртъв. Не искам началниците му да знаят за това. Може да се заинтересуват прекалено много от нас и да се окажат склонни да направят нещата както те искат.

— Колко време той трябва да е под наш контрол според плана ти?

— Може би седмица, десет дни. Събитията се развиват много бързо и се съмнявам, че ще ни трябва повече време от това.

Момичето не си направи труд да прикрие съмненията си.

— Мислиш, че ще можем да се справим?

— Но разбира се. Заедно можем да се справим. Трябва да се върна до четири и тридесет.

— Ами ако те не приемат идеята ти? Мъжът се намръщи.

— Е, няма да е толкова интересно. Ще трябва да следваме първоначалния план.

Мъжът заслиза енергично по стълбите, като си подсвиркваше. Грабна едно яке и излезе от къщата. Момичето го наблюдаваше от прозореца на горния етаж. Когато той изчезна от погледа му, то въздъхна и остана още известно време загледано навън през прозореца. Най-накрая отиде до бюрото, за да вземе инструментите си. Две минути след като постави на Малкълм подкожна инжекция, той простена и остана в състояние на полусъзнателност. Тя задаваше въпросите си много бавно.

Сънищата се смесваха в съзнанието на Малкълм — грозни, отвратителни фантазии се обединяваха в някакъв миш-маш от емоции и предизвикваха у него нещо средно между безпокойство и страх. Тези сънища продължиха необикновено дълго, бяха изтощителни и рационалната част от ума му не можеше да овладее положението и само объркваше възприятията му. Първите му съзнателни мисли го стреснаха така, че едва не извика.

Върнах се, каза си той, макар че не беше сигурен къде е бил. Сякаш влизаше и излизаше от състояние на много лошо пиянство. Чувстваше тялото си отпуснато. Върнаха се спомените за момичето край пътя и за „мисията“ му — неговата работа. Веднага се застави да остане напълно неподвижен, да се помъчи да си спомни как се е държал, как е изглеждал по време на ступора, така че да успее да имитира състоянието и да запази в тайна факта, че е дошъл в съзнание. Остана със затворени очи. Тайно започна да свива мускулите си. Тялото му, изглежда, беше в ред с изключение на болезненото пулсиране в тила. Знаеше, че контактните му лещи са все още на очите му. Лежеше по гръб и краката му бяха разкрачени и завързани за нещо, така че не можеше да ги движи повече от няколко инча. Китките му бяха оковани с белезници, усещаше, че някаква верига се докосва до пръстите му — явно тя беше заключена, така че да не може да движи ръцете си. Главата му беше наклонена надясно — с бузата си усещаше нещо хладно и меко. Лоши чаршафи, помисли си той. Това под главата ми може би е възглавница. Беше сигурен, че освен ризата с дълги ръкави и обувките всичките му други дрехи са на него.

Малкълм се съсредоточи върху звуците. Някъде в стаята се чуваше слабо бръмчене. В другите части на сградата, приглушени от врати и стени, се долавяха човешки гласове и тиха музика. Радио? Напрегна слух, но звуците бяха далечни. Внимателно, без да поема шумно въздух, Малкълм започна да проучва миризмите. Усети своята — киселата, остра миризма на засъхнала пот. Не ми е горещо, помисли си той, защо се потя толкова много? Отново пое въздух. Обикновени домашни миризми, дезинфектанти, странна миризма напомняща на лекарски кабинет, мирис на готвеща се храна и… кафе.

Бавно, внимателно Малкълм отвори дясното си око, като се надяваше да види поне малко, без да разберат, че е дошъл в съзнание, тъй като тази му страна беше опряна до хладната повърхност.

Беше в легло. Погледна през покритата с бял чаршаф равнина и видя стая с бяло боядисани стени. Малка стая. От мястото си видя отворена врата, водеща към някакво коридорче и стълби. Вляво от вратата имаше малко кафяво бюро. Малкълм видя две чекмеджета и реши, че под тях има още две, но не можеше да ги види. Върху бюрото имаше голям електрически часовник със светещи стрелки. Беше достатъчно светло, за да види колко е часът и без светлината им. 4,45. Същият следобед? Слабото бръмчене идваше от часовника.

Малкълм продължи да се прави на заспал повече от минута. Не чу нищо ново, но се чувстваше все по-зле — и физически, и психически. Не можеше да разбере дали ако помръдне крайниците си, изтръпването ще изчезне, така че се застави да остане неподвижен. Тревогата му също нарастваше. Нямаше представа кой го е отвлякъл и защо, но можеше да се предположи, че са същите хора, които са убили Паркинс. Най-накрая успя да разбере на какво се дължи странното физическо усещане и психическото му объркване. Веднъж го бяха разпитвали с помощта на наркотични вещества. Сега чувстваше нещо подобно. Най-вероятно похитителите му са измъкнали всичко, което знае, от опиянения му мозък, още повече че най-малко от половин ден е в ръцете им.

Това, разбира се, доведе до друг смущаващ въпрос. Малкълм не знаеше достатъчно, че да могат да го разпитват дълги часове. Един човек с опит би измъкнал от него всичко за съвсем кратко време. Ето защо струваше му се невероятно, че още е жив. Доколкото можеше да прецени, той все пак беше някаква заплаха. Наистина, мислеше той кисело, не много голяма, но все пак заплаха, поне проблем. Един куршум би решил този проблем съвсем икономично.

Е, добре, помисли си той, поне формално ще остана при живите колкото се може повече време. Отвори очи, извърна глава, докато се изправи нагоре, протегна изтръпналите си мускули, доколкото му позволяваха оковите.

— Според мен през последните няколко минути се преструваше — долетя мек, културен глас някъде отляво.

Стреснат, Малкълм бързо се обърна към гласа. Беше му се сторило, че е сам в стаята. Принадлежеше на строен, среден на ръст мъж, седнал небрежно на кафяв дървен стол вляво от него. Кожата на мъжа беше кафява, макар и много по-светла от цвета на кестен, сякаш беше получил ранен пролетен тен. Но нещо в този цвят говореше, че по-скоро става дума за гени, а не за пролетно слънце. Лицето му беше слабо, малко по-слабо, отколкото трябва, за да е хубаво. Носът беше нормален, устата — с приятна форма, а ушите — съвсем правилни. Усмихнатото лице на мъжа обграждаше недълга, черна коса. Преди всичко Малкълм обърна внимание на очите. Те бяха леко наклонени и с големи зеници. На цвят бяха сини, изпъстрени със сиво. В бялото им не се виждаха червени капиляри.

— В самото начало — продължи мъжът — искам да кажа няколко неща. Първо, възможността ви да се движите е ограничена по сигурен начин. Да се напрягате, за да се измъкнете от оковите, би било безсмислено. Но дори и да не бяхте завързан, всички опити за бягство са напразни и фатални. Ще останете ограничен в движенията си, докато не се уверя, че подобни опити вече ви се струват неразумни. Осуетяването им ще се окаже интересно само за момента, то няма да е никак трудно и в края на краищата ще ме принуди да реагирам. Моля, не ме дразнете и не ми досаждайте с опити да нападнете някой от нас, за да избягате.

Малкълм преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло и каза:

— Никога не съм бил досадник.

— Много добре! — възкликна мъжът доволно. — Мислех си, че може би имаш чувство за хумор, Малкълм. За да си това, което си днес, би трябвало да имаш. Но и остроумие! Прекалено хубаво, за да бъде истина.

Играй, помисли си Малкълм, спечели благоразположението му.

— Е, радвам се, че ви харесва — отговори той. — Ще се постарая играта да продължи колкото се може по-весело.

— Надявам се. Това ще направи връзката по-приятна и интересна и за двама ни. По-този начин ще можем да се разделим с приятни спомени. Но, разбира се, на този етап е трудно да разбереш за какво става дума, та ти все още не знаеш нищо. Мускулите ти трябва да са изтръпнали. Би ли могъл да слезеш долу, или предпочиташ да говорим тук?

Виж колкото се може повече от тази къща, помисли Малкълм.

— Ще се опитам да ходя. Освен това налага се да отида до тоалетната.

— Разбира се — измърмори домакинът му, — разбира се.

Без никакво усилие той се изправи и се наведе над леглото. Носеше пуловер с отворена яка и риза без вратовръзка. Под лявата му мишница Малкълм видя издутина. Мъжът развърза въжетата от глезените му, после отключи веригата, с която белезниците бяха завързани за рамката на пружината. Белезниците останаха на китките му. Похитителят му трябваше да се приближи съвсем, за да го освободи. Малкълм за миг си помисли да го ритне по главата или да се опита да го удари с белезниците. Но уводните думи съдържаха непоклатима самоувереност. Мъжът се движеше твърде добре, твърде гладко и сякаш се досещаше за мислите му. Малкълм беше сигурен, че дори и да бяха при равни условия, този странен човек с кафява кожа не би имал никакъв проблем да го победи в каквато и да било схватка. Чувстваше се като някаква малка, пухкава мишка, с която се забавлява жилава невестулка. Това чувство не го успокояваше.

„Домакинът“ му помогна да стане, после го изведе от стаята и надолу към тоалетната. Малкълм вдигна окованите си ръце, много бавно, добронамерено, изразявайки немия си въпрос. Мъжът се усмихна със съжаление, но поклати отрицателно глава. Белезниците останаха.

Отиването до тоалетната се оказа трудна, почти неизпълнима задача за окования Малкълм. Беше сигурен, че похитителят му го държи окован повече за да го унижи, отколкото от страх да не направи нещо.

След като свърши работата си и оправи с мъка дрехите си, Малкълм се погледна в огледалото. Очите му бяха почервенели от дългото спане с контактните лещи и кожата му беше по-бяла, отколкото сутринта. Иначе изглеждаше нормално — уморен, рошав и мръсен, но нормален.

Мили боже, помисли си той, дори се чувствам нормален. Защо не започна да викам? Защо съм само неспокоен, а не изпитвам панически страх? Поклати глава, но не намери отговор. Чу как пред вратата мъжът си тананика. Темпото и тонът на мелодията леко се промениха, показвайки според Малкълм неудоволствие и нетърпение от това, че се е забавил толкова време. Прикрито, двусмислено, но резултатно, много резултатно.

Малкълм се опита да охарактеризира мъжа пред вратата, да му придаде по-човешки вид, да го направи по-лесен за разбиране. Той е някакъв хибрид, изведнъж си помисли Малкълм, чудата смесица между… между Възрастния, Кевин и Карл. По нещо от тримата, поставено на едно място. „Очовечаването“ не успокои Малкълм Той потрепери и отвори вратата.

Домакинът му се усмихна. Малкълм реши да експериментира и каза:

— Сигурно решихте, че съм паднал вътре.

Усмивката на мъжа се разшири и от специфична стана искрено весела. Той дори леко се засмя.

— Е, не съвсем. Добре е, че не е станало. Плуването с тези белезници е почти невъзможно.

— Да, така е — отвърна Малкълм.

— Да отидем при моята сътрудничка.

Момичето беше в кухнята, режеше месо и приготвяше вечеря. То за миг вдигна очи, за да посрещне погледа на Малкълм, после отново се наведе, за да довърши работата си. Малкълм си помисли, че гледа на него точно така, както на месото, което режеше. Той последва знака на мъжа и седна на масата. Момичето свърши с месото и без да каже дума, поднесе на Малкълм чаша кафе. Погледна мъжа, който поклати отрицателно глава. Той посочи с кимване друг стол и момичето се подчини, като седна. Мъжът учтиво изчака Малкълм да изпие първата чаша и докато му пълнеше втората от кафеника, който момичето беше оставило на масата, каза:

— Предполагам, че искаш да зададеш някои въпроси.

Преди да отговори, Малкълм се замисли. Бъди остроумен, каза си, но не прекалено.

— Аз имам ли право да ползвам серума на истината?

Мъжът се усмихна на шегата, но не му беше много приятно. Хуморът си има граници и подходящо време.

— За твое разочарование, ще трябва да се довериш единствено на инстинктите си.

Малкълм вдигна рамене.

— Предполагам, че съм отвлечен. Вероятно знаете какво ме интересува. Няма ли да е по-лесно, ако ми кажете за какво става дума, без да задавам въпроси. Може би ще искам да питам още нещо, но така поне ще можете да ми разкажете каквото имате, без да ви прекъсвам.

Мъжът кимна благосклонно.

— Чудесно предложение. Кондор… какво ужасно кодово име. Понякога липсата на въображение у твоите началници ме ужасява. Такъв лош вкус. Но това ще запазим за друг път. Името ми е Чоу. Помощничката ми се нарича Шийла Минг. Това не са нашите истински имена, но дори и да бяха, пак щяхме да ги изменим така, че да можеш да ги произнасяш. Ние работим за разузнаването на Китайската народна република. Ти се намираш в една къща на канадска територия, непосредствено до границата с Монтана.

Може би ще е най-добре да се върна няколко години назад. Както знаеш, отношенията между огромната държава, която вие, американците, наричате Русия, и нашата страна са напрегнати от години. Всъщност това е така още откакто Китай се обедини след Втората световна война. Това напрежение периодично се е засилвало и намалявало. Макар че двете страни са в общи линии „съюзници“, нерядко се стига до враждебни ситуации. Тази враждебност, съвсем естествено, се проявява в „тъмния свят на шпионажа“, както би го нарекъл някой от вашите писатели. Някой път трябва да проведем дълъг разговор за този жанр. И аз като теб съм го изучавал обстойно, макар и не „професионално“.

През годините сме работили съвместно със съветския разузнавателен апарат върху много проекти. Също така сме употребили много време и усилия, за да спрем опитите им да ни шпионират и да се месят във вътрешните работи на страната ни. Понякога нашето разузнаване достига толкова близо до открит конфликт със съветските агенти, колкото и с ЦРУ. Но обикновено се придържаме към по-поносимите и най-малко дестабилизиращи мерки, като например експулсирането на дипломати, някои превантивни действия, оказването на тих натиск. Точно след началото на вашата нова 1974 година се случиха цяла поредица такива събития, включително експулсиране на дипломати и от двете страни.

По онова време ние открихме някои много интересни неща. От един съветски агент получихме информация, за която дотогава само бяхме подозирали. Получихме я по такъв начин, че ни се струва невъзможно те да са узнали, че разполагаме с нея. Няма да те отегчавам с ненужни подробности.

От 1964 година насам в нашето разузнаване непрекъснато се случват отвратителни инциденти. Достатъчно е да кажа, че това никак не ни е приятно. Сведенията, които получихме от въпросния съветски агент след известно убеждаване, ни помогнаха да свържем тези събития в логическа схема. Той ни съобщи едно име — на агента, който ръководи повечето от тези операции. Крумин.

От разпита научихме, че това име не е непознато и за теб. То е свързано с мистериозната смърт на вашия агент Паркинс. Точно каква е тази връзка, ние не знаем, както и вие, но сме сигурни, че я има. Информация, получена по други канали, потвърждава съществуването й.

Съветският агент беше обикновен куриер на средна възраст, но с много солиден стаж още от началото на Втората световна война. Имаше добра памет и беше видял много. Разказа ни някои интересни неща, несвързани с отвратителните инциденти, от които най-много се интересувахме. За нещастие, този Крумин, изглежда, много държи на сигурността и агентът имаше само бегла представа за него. Но това беше достатъчно.

Крумин, изглежда, няма постоянен район за действие. Той ликвидира неочаквано възникнали проблеми, но, забележи, проблеми, които е създал сам. Работи във всички райони на света директно срещу враговете на СССР. Агентът, когото разпитахме, смята, че Крумин е малко ангажиран в страните от третия свят. Той е Специалист в някаква специфична област, но, разбира се, тази област беше неизвестна за агента. Но той ни даде едно безценно сведение. В момента Крумин провежда операция в САЩ, някъде в този район. И нещо повече — той ще прекара много време в района на операцията. Агентът беше помогнал за подготовката на част от операцията.

Нямаме описание на Крумин. Знаем само, че не е млад. Не знаем каква е задачата му в САЩ, с какъв апарат разполага в страната. Но мислим, че или се намира в Америка, или е на път. Затова и сме тук.

Шийла действа в Канада вече от две години. Пребивава в страната със специална емигрантска виза, тъй като е наполовина японка. Успяхме да я снабдим з някакви роднини тук. Далечни, но правдоподобни. Те са нищо неподозиращи възрастни хора. Не задават никакви въпроси за самоличността й. Имат стара къща в Летбридж. Тяхната далечна племенница ги посещава веднъж седмично и се готви да приеме канадско гражданство. Живее тук, в тяхната стара ферма, където отглежда зеленчуци за близките ресторанти. Аз влязох в страната нелегално преди един месец и сега минавам за неин роднина, дошъл на гости, нещо, което склеротичните старци приеха без никакви проблеми. В този район на Канада има много жители от Изтока. За жалост повечето от тях са японци, но ние успяваме да се смесим с тях. Това, че в очите на белите хора изглеждаме еднакви, не винаги е неприятно. Във вашата страна е много трудно да не бием на очи освен в Сан Франциско или Ню Йорк. Доколкото знам, вашите агенти се сблъскват с подобни проблеми в Китай или Африка.

Мисията ми е проста. Трябва да открия Крумин и да науча всичко за операциите му в Китай. Ако успея, той ще бъде компрометиран и безполезен, освен това руснаците ще получат един добър и много неприятен урок.

До много скоро нямахме никакъв късмет. Макар че не можем лесно да действаме в Монтана, ние се свързахме с някои хора там, освен това знаем с какво се е занимавал Крумин в Китай. Тук нямаше нищо такова. До смъртта на Паркинс.

Шийла с помощта на някои методи успя да вербува човек от базата „Малмстром“. Тласкан от мисълта за печалба и за, как да се изразя, някакво бъдещо облагодетелстване, той ни снабдява с доста добра информация.

Малкълм погледна момичето. В гласа на Чоу имаше садистични, пробождащи нотки, но то не даваше вид, че се впечатлява. След като направи пауза, за да има време да схванат думите му, Чоу продължи:

— Този човек от военновъздушните сили смята, че помага на Шийла да върши контрабанда с марихуана, като й съобщава данни за инсталациите около ракетните площадки. Освен това той ни съобщава за всичко необикновено, което се случва в района. Много ни улеснява желанието на американците да казват всичко.

Смъртта на Паркинс ни направи силно впечатление. Разбира се, в базата тя не е тайна, макар че се съмнявам дали някой от цивилното население знае за нея. Макар че нашият информатор не знаеше нищо повече от самия факт, ние можем да заключим, може би с малко прекален оптимизъм, че е замесен Крумин. Когато информаторът ни каза, че е пристигнал „офицер по сигурността“, че е направил голяма обиколка из района и после се е отправил към Шелби, се досетихме, че вашето правителство знае нещо повече от факта, че е станало убийство.

Нашият човек си направи труда да разбере къде отиваш и да ни снабди с някои нужни неща, като снимки — твои и на джипа ти. С малко собствени усилия успяхме да те срещнем в прерията, когато беше тръгнал да изпълняваш задачите, свързани с хубавата ти фалшива мисия.

— А защо ме отвлякохте?

Чоу се усмихна:

— Отвличането ти беше пресметнат риск. Нашите ръководители се съгласиха, че трябва да разберем какво знаят американците. Това би ни спестило време и усилия. Освен това ние трябва да се доберем до Крумин преди вас или поне едновременно с вас. Иначе репутацията ни пред Съветите би пострадала значително.

Първоначалният план включваше отвличане, разпит и после твоята смърт, вероятно след автомобилна катастрофа. Естествено смъртта ти би привлякла вниманието към района, но се надявахме да сме достатъчно напреднали, за да можем да пипнем Крумин и да излезем от играта. Но ми дойде по-добра идея.

— Аз оставам ли жив според нея? — попита Малкълм. Докато Чоу разказваше за момичето и за човека от военновъздушната база, Малкълм слушаше разказа му като хипнотизиран. Сега, след като стана дума за него, изведнъж се усети много неспокоен.

— Но разбира се! Стига да изиграеш ролята си както трябва.

— И каква е…

Чоу го прекъсна:

— Хайде да не изпреварваме събитията. Всяко нещо с времето си. Най-важната ми задача е да неутрализирам Крумин. Не провеждам никакви операции срещу Съединените щати или техните преки интереси, макар че конфликтът между Китай и СССР е напълно във ваш интерес. Напоследък отношенията между вашата и нашата страна се подобриха значително. Един добър жест от наша страна ще бъде оценен от вас, може би дори ще получим същия в замяна. Такова сътрудничество ще накара руснаците да побеснеят. При това положение защо ми е да убивам американски агент, който не върши нищо срещу мен или страната ми? Особено ако той е толкова незначителен и неопитен като теб?

Аз съм в Канада само временно. Прикритието ми никога няма да бъде използвано пак. Прикритието на Шийла вече не е много сигурно. Когато приема канадско гражданство, тя ще бъде подложена на щателно проучване. Още в началото едва успяхме да заблудим емиграционните власти. Да успеем втори път е доста невероятно, а тя скоро ще трябва да застане пред тях. Освен това тук тя не може да получи добра реколта от информация, както би се изразил ти.

След като те разпитахме и научихме всичко, каквото знаеш, стана ясно, че планът ни трябва да бъде променен. Като взех под внимание собствената си задача да неутрализирам Крумин, факта, че САЩ не са враждебна на нас страна в операцията, несигурното ни бъдеще в Канада и това, до което би могло да доведе проследяването на съветския агент от вашите хора, реших, че ще е най-добре да те оставя жив. Ръководството се съгласи с този план.

— Все още не разбирам.

— Ще трябва да станеш двоен агент.

Малкълм се усмихна:

— Така ли?

Чоу върна усмивката му:

— Така. Помисли си за положението си. Ти също търсиш Крумин. Опитваш се да разгадаеш смъртта на Паркинс. А в момента се мъчиш да оцелееш. Всичко, което казах за моята страна, важи и за твоята. В сегашния случай ние не сме врагове. Не сме и приятели, но интересите ни са еднакви. На вас ви трябва Крумин и на нас ни трябва Крумин. Защо да не го използваме заедно?

Предлагам следното. Познавам инструкциите ти, паролите, плановете ти толкова добре, че винаги ще мога да разбера, ако ме излъжеш. Не смятам да ти преча да изпълниш задачата си докрай. Просто искам да се намеся в изпълнението й. Преди да предадем Крумин на вашите хора, ще го разпитаме ние и ще научим каквото ни трябва за дейността му в Китай. След това той е ваш. И пътищата ни ще се разделят. Има възможност, разбира се, никой от нас да не успее да се добере до Крумин. Може и Кевин Пауъл с екипа си да стигне до него първи. Нищо чудно Крумин да е агентът, когото следят в момента. В такъв случай ние не губим нищо и поне ще сме сигурни, че той е неутрализиран.

Разбира се, докато приключи операцията, ти ще си под наш контрол. Когато се върнеш в Монтана, някой от нас ще бъде винаги край теб. Повярвай ми, че сме професионалисти и всеки опит да се откажеш от поетите към нас ангажименти ще бъде наказан сурово и ефективно. Когато всичко свърши, ти можеш да докладваш всичко на началниците си. Без съмнение, те няма да се зарадват особено, но и няма да се разтревожат прекалено много. Но няма да ги информираме, неволно или умишлено, за връзката си, докато сме заедно.

Малкълм се намръщи:

— Какви възможности имам?

Чоу се усмихна отново:

— Възможност? Тя е само една: смърт. Не можем да рискуваме с теб, освен ако не ни сътрудничиш поне до някаква степен. Ако отклониш предложението ни, това ще означава, че въобще не желаеш да ни сътрудничиш, така че няма да имаме избор.

— И сигурно трябва да взема решение веднага?

— О, не. Помисли си малко. Остава ни още половин час, преди да се върнем в Монтана, за да се свържеш с началниците си.

Малкълм се усмихна, а умът му заработи трескаво. Опита се, без успех, да намери слаби места в думите на Чоу. Този Китаец би могъл да лъже. Без съмнение, не всичко казано от него беше истина. Но Малкълм беше сигурен в едно — не лъжеше, когато каза, че ще го убие. Не виждаше друга възможност за себе си. Ако умре, надеждата възрастният човек да научи за смъртта му беше малка. Това заедно със силното му желание да живее бяха много силни аргументи да приеме предложението на Чоу, поне засега. Винаги съществуваше възможността нещата да се променят и Малкълм да се окаже в по-изгодна позиция.

Освен това мислеше Малкълм това предложение не е безполезно за мисията. Чоу и момичето (Шийла?) биха могли да бъдат много полезни. Те бяха професионалисти, работили много срещу руснаците и знаеха някои неща за Крумин. Наистина, помисли Малкълм, нямам избор.

— Съгласен съм — каза той. — Предполагам не се съмнявахте, че ще приема.

— Не съвсем — отвърна Чоу. — Не знаех дали няма да се заинатиш и до каква степен си „идеалист патриот“. Радвам се, че се оказа реалист. Защото това ще ти помогне да разбереш нещата, които ще направим после.

Малкълм вдигна въпросително вежди.

— Когато става дума за доверие — каза Чоу, сякаш се извиняваше, — винаги е приятно човек да има някакви гаранции. Смятаме отново да използваме опиатите, за да се уверим, че наистина приемаш предложението ни.

— А аз? Какви гаранции ще получа?

— Боя се, че никакви — извини се Чоу тихо. — Ще трябва просто да ни се довериш.

— Така си и мислех.

Чоу кимна едва забележимо на момичето. То веднага стана и се качи в стаята на горния етаж. Чоу също стана и кимна на Малкълм да я последва.

— Трябва ли отново да се качвам горе? Тук е толкова по-приятно!

Малкълм въздъхна, остави чашата и се подчини на желанието на домакина си.

Тази вечер Кевин се обади на възрастния човек в Чикаго. Беше уморен, много уморен. Денят беше дълъг и тежък.

— Нашата „Роза“ слезе от камиона в южния край на града, взе надземната железница и се настани в някакъв хотел в северната част, вечеря и се прибра в стаята си. Досега не е излизал. Доколкото можем да кажем, не се е свързвал с никого.

Камионът е собственост на Фриц Пуласки. Той е дребен, независим превозвач и разполага с пет камиона. Никъде не открихме нищо за него, но все пак се добрахме до възможна връзка. През 1958 година е бил в Германия с армията. Там е срещнал и се е оженил за млада унгарска емигрантка, която е довел тук. Получила е гражданство през шестдесет и шеста. Намерихме досието й в емиграционната служба. Споменава се, че има някакви роднини в Унгария. Предполагаме, че руснаците оказват натиск върху нея, за да държат Фриц. Следим семейство Пуласки, в случай че „Розата“ отново се свърже с тях, но съм почти сигурен, че е използвал камиона само като еднократна маневра.

— А разбрал ли е нашият човек, че го следим? — попита Възрастния.

— Мисля, че не. Поради две причини. Най-напред прекачването на камиона е много сложно да се организира за кратко време, ако разбере, че е разкрит. И, второ, ние бяхме много внимателни. Това, което прави, вероятно е обикновена предпазливост. Наистина, добра предпазливост, може би дори малко прекомерна, но вероятно става дума за голяма игра. Паркинс, изглежда, се е натъкнал на нещо едро. „Розата“ не се държи като човек, който играе голяма игра и е бил компрометиран. Поведението му е твърде естествено. Не мисля, че се съмнява в нещо.

— Така мислех и аз — каза възрастният човек. — Кевин, той се приближава към целта. Не го изпускайте. Ако сега го изтървете, той ще успее да осъществи мисията си, преди да успеем да го открием отново. Това ме кара да се безпокоя.

— Мен също. Но ние разполагаме с Кондора и с екипите от Монтана. Как е Малкълм?

— О, съвсем добре. Не е открил нищо съществено. Тази вечер се обади и даде доста добра идея. Смята да поразрови без много шум в Канада под претекст, че си взема няколко дни отпуск. Каза, че местният човек на Министерството на селското стопанство — единственият, с когото се е сближил достатъчно, за да си помисли, че в тази работа има нещо гнило — изобщо не се е изненадал, когато му е казал, че ще си вземе малко почивка. Когато и „Розата“ наближи, ние ще изтеглим нашия Кондор достатъчно близо до гнездото, така че да не пострада или да не пречи. Не смятам да го използвам като резервен вариант — „Розата“ се оказа прекалено добър за него. Има ли още нещо?

— Не — отвърна Кевин. — Това е всичко. В общи линии положението е в наши ръце.

— И аз мисля така, момчето ми — каза възрастният човек. — И аз мисля така.

На повече от хиляда мили разстояние, в канадската ферман Чоу също смяташе, че положението е в ръцете му, само че с малко повече причини да бъде уверен.

Момичето, наречено Шийла, не беше толкова сигурно. Бяха пресекли границата при Коутс — малко гранично градче, разположено на север от Шелби. Нямаха никакви проблеми, защото просто прекосиха една улица, по която минава границата, разделяща Коутс, Алберта, Канада и Суийтграс, Монтана, САЩ. Малкълм се обади на Джери Стюарт, после в мотела си и накрая на номера за свръзка от телефонния автомат пред някакъв западнал бар. След това тримата минаха отново границата пеша, върнаха се във фермата и вечеряха спокойно. Малкълм беше заключен в стаята без прозорци на горния етаж. Вратата беше подсилена с метал специално за такива случаи.

Китайката не каза нито дума през цялата вечер, като практически не обръщаше внимание на почти непрекъснатия поток от думи на Чоу и кратките забележки на Малкълм. Сега тя седеше във всекидневната и наблюдаваше как Чоу смазва пистолета си с почти любовно чувство. Гледаше го как гали черния метал с парче мек плат. Почистването и смазването бяха редовен вечерен ритуал, на който колегата й се наслаждаваше. Момичето се отвращаваше от страстта му, насочена към нещо студено, безжизнено и свръхчовешки ефективно. Тя изчака да свърши, да прибере оръжието в специално направения раменен кобур след един последен, пълен с копнеж поглед и заговори:

— Ами ако разбере истината?

Чоу я погледна с лека изненада и насмешка.

— Каква истина? — попита той. — И каква част от нея би могъл да разбере? И най-накрая, какво, като я разбере?

— Истинската ти цел с Крумин например. Освен това ти пропусна да му кажеш, че ръководството одобри плана ти само условно. Какво ще стане, ако в крайна сметка го отхвърлят?

— В такъв случай — отвърна рязко Чоу — ръководството ще прояви голяма глупост. Да оставим настрана всичките ти странни идеологии, скъпа. Пет пари не давам дали ще ме докладваш на политическия офицер. Той ме познава и знае мнението ми за вашите политически игри. Също така знае колко ценен съм за неговите цели. Моля те, не си прави труда мрачно да ми обясняваш, че положението може да се промени. Смятам да изпреваря всякакви промени. Политическият знае това. Дребният човечец толкова усърдно се мъчи да преценява колко струвам, точно да улови момента, в който ще стана „непродуктивен“. Истинско предизвикателство е да го държиш изправен на нокти. Не невъзможно предизвикателство, но все пак интересно.

Във всеки случай, ако директорът за този район не приеме решението на нашия ръководител, е, тогава нещата не са в наши ръце. Направих искрено усилие да помогна. Разбира се, бих се подчинил на всяка официална заповед.

Шийла кимна, загледана към тавана.

— А какво ще стане с него?

Чоу нарочно не отговори веднага, макар че не му трябваше време, за да обмисля отговора си. Бавно на лицето му се изписа широка усмивка и той каза:

— Скъпа моя, утре той може да умре също толкова лесно, колкото можеше да умре и днес.