Сянката на Кондора

Следващата сутрин в Монтана беше ясна. Настроението на Малкълм се подобри чувствително, когато стигна до ресторанта, за да закуси. Вече познаваше повечето от сутрешните посетители, поне по физиономия, и любезностите, които разменяше с тях, бяха съвсем искрени. В 7,45 той беше на десет мили от Шелби, където трябваше да излезе от шосето и да тръгне по прашния път, който щеше да го заведе в квадранта между север и изток от ракетната площадка, където бе убит Паркинс.

В дългите часове, докато пътуваше, Малкълм слушаше различни радиостанции на УКВ — от малките местни програми, пълни с фермерски новини, местни клюки и умерено „популярна“ музика, до големите, които непрекъснато предаваха кънтри-музика. През повечето време той слушаше една станция от Грейт Фолз.

По-голямата част от съвременната популярна музика отегчаваше Малкълм и му беше противна, но сутрешната програма на станцията от Грейт Фолз беше насочена към по-старото поколение — родените в първите дни на рокендрола, в края на петдесетте и през шестдесетте години.

Тази музика караше Малкълм да се чувства свеж. Денят беше топъл, на необятното синьо небе нямаше облаци и джипът му се движеше гладко по пътя. Караше с умерена скорост, прозорецът му беше отворен и чистият пролетен въздух обливаше лицето му с ароматите на земя и зеленина. Тананикаше си и си пееше заедно с радиото.

Пътят беше пуст. Половин час, след като се отклони от главното шосе, той не срещна никого. В този сектор имаше малко ферми и най-близката беше на единадесет мили от ракетната площадка. Съмняваше се, че Паркинс може да е дошъл някъде оттук. Възрастният мъж се беше съгласил с него предната вечер — за да не събуди подозрение, трябваше да обиколи и тези ферми.

На три мили от първата ферма Малкълм се изкачи по един хълм и видя спряна край пътя кола. Първата му мисъл беше, че е опасно да се спира на такова място, тъй като няма видимост. Колата беше в дъното на долчинката от другата страна на хълма. Той намали скоростта. Не разбираше от автомобили, но видя, че е доста нов модел и в добро състояние въпреки няколкото драскотини по синята боя. Някой се беше навел над предницата, с гръб към него. Човекът чу мотора на джипа и се обърна. Беше жена и се мъчеше да се справи със спукана гума. Малкълм спря на няколко крачки от колата и слезе, за да помогне.

Веднага забеляза канадския регистрационен номер. Вероятно е заблудила се туристка, помисли си той, или пък фермерско момиче от Алберта, тръгнало на гости и озовало се, без да иска, в Съединените щати със спукана гума.

Второто нещо, на което обърна внимание, беше самата жена. Средна на ръст и някак си набита. Спомни си уроците по идентифициране на Макгифърт и полу на шега я описа като за полицейски доклад — ръст един и шестдесет и пет, телосложение нормално, тъмнокафява кожа (индианка?), приятно, привлекателно лице. Кафяви очи, черна коса. Облечена с мушамено яке (средно голям бюст, помисли си Малкълм непрофесионално), джинси, маратонки. Приятна усмивка.

— Извинете — каза тя. Гласът й беше мек и плътен. — Бихте ли ми помогнали?

Малкълм също й се усмихна.

— Ще опитам, макар че, трябва да ви предупредя, нищо не разбирам от коли.

Тя се засмя.

— Не е кой знае какво. Не мога да развинтя гайките.

Малкълм се замисли. Това беше първата неомъжена жена (той реши, че липсата на халка означава и липса на съпруг), горе-долу на неговата възраст, с която разговаряше, откакто беше пристигнал в Монтана. Разбира се, глупаво беше да се опитва да установи някакви „отношения“ с нея — тя щеше да се върне в Канада, а той продължаваше изследването си. Въпреки това още преди да стигне до колата й, той видя във въображението си как двамата вечерят заедно в Шелби.

— Ще опитам — каза той. Смръщи се, за да изглежда компетентен и сериозен.

Хвана гаечния ключ с две ръце и клекна (панталони, не се късайте, изкомандва наум). Промърмори:

— Може би сте въртели на другата страна.

Отговор нямаше. Стори му се, че чува шумолене на дрехи и хрущене на чакъл, но беше твърде съсредоточен върху работата си, за да обърне внимание. Последното нещо, което си спомняше, беше силата, с която натисна студения ключ. Момичето го удари с палката по тила и той се свлече на земята, като загуби съзнание. При падането ключът се измъкна от гайката на колелото и го удари по глезена. Не почувства болка.

Момичето извика тихо. Мъжът, скрит в дренажната тръба под пътя, излезе и застана до Малкълм. Цветът на кожата му също беше кафяв. Той бързо го претърси, а момичето в това време му направи инжекция. Преди да напъхат Малкълм в багажника на колата, мъжът облече якето му. Напомпа гумата с бутилка сгъстен въздух, спусна крика и мушна инструментите до Малкълм в багажника. След това от една брезентова торба извади канадски номера от Алберта и ги завинти на джипа. Докато правеше това, момичето скри с лепенки емблемите на Министерството на отбраната върху вратите. Мъжът се качи на джипа и потегли на север, а момичето го последва на около миля по-назад. Всичко това, от пристигането на Малкълм до потеглянето, им отне по-малко от пет минути — съвсем приемлив риск при дадените обстоятелства.

Мъжът и жената не размениха нито дума помежду си.

Колата и джипът се движеха по пътища, покрити с чакъл, но най-често минаваха по калните коловози, прокарани от фермери и контрабандисти. След двадесет минути бяха на канадска територия. След още половин час се намираха на тридесет мили от мястото на отвличането и не бяха срещнали никого по пътищата. Целта им беше ферма на около десет мили от едно градче, горе-долу четири пъти по-голямо от Уитлаш. Отклониха се от пътя и влязоха в двора на фермата. Момичето спря колата отзад, недалеч от вратата на кухнята. Мъжът паркира джипа в гараж и затвори вратата. Тръгна към къщата, като си тананикаше леко. Двамата невъзмутимо пренесоха отпуснатото тяло на Малкълм вътре.

Кондора беше заловен и никой дори не можеше да предположи това.

На петнадесет мили източно от Синсинати автобусът, с който пътуваше Нурич, се отклони от магистралата. Един нормален автобус би продължил до града, без да спира, но тази линия се поддържаше именно за да обслужва множество странични малки станции. Шофьорът нямаше нищо против да работи по нея. Наистина, досадно беше да се отклонява от магистралата и да проверява дали има нови пътници във всяко малко селище, но поне щеше да види тези градчета, преди да изчезнат или да бъдат погълнати от разрастващите се предградия.

Той сиря между два камиона с работещи двигатели. Шофьорът нямаше нужда да подканя пътниците да слязат, да се разтъпчат, да си починат, а тези, които могат да си позволят, да опитат храната. Агентите, пътуващи с Нурич, не го изпускаха от очи, макар че това беше само една от многото спирки по пътя към Сейнт Луис. Досега не беше извършил нищо подозрително. Тук също не очакваха да се случи нещо. Размениха погледи, когато руснакът взе пътната си чанта, но когато излезе от тоалетната избръснат и с нови дрехи, се успокоиха.

Нурич си поръча доста голяма порция телешко печено с картофи и зеленчуци, пай, мляко и кафе. Четиримата агенти се пръснаха наоколо. Двамата по-възрастни седнаха с гръб към него. Илейн, жената, и по-младият агент, който беше с дълга коса, джинси и протрита риза, за да прилича на студент, седнаха на бара от двете страни на руснака. Един агент от двете коли, движещи се пред автобуса, чакаше на бензиностанцията и се правеше, че говори по телефона. Всъщност разговаряше по малка радиостанция с Кевин, който беше паркирал на пет мили по-назад по пътя.

— Седи и се храни, както преди — каза агентът. — „Розата“ е под наблюдение. По разписание автобусът трябва да потегли след осемнадесет минути. От самото начало шофьорът спазва разписанието до секундата, така че няма причини да мислим, че този път ще закъснее.

— Къде са останалите от екипа? — попита Кевин, който гледаше колите, профучаващи покрай него по магистралата.

— „Едно“ е пред бензиновите колонки. Ако „Розата“ се надигне, би могъл да го види. Готов е да тръгне, но един от нашите се прави, че човърка нещо по мотора, и задава тъпи въпроси на бензинджията. „Две“ е паркиран до някакви постройки на стотина метра от бензиностанцията. Те са готови да действат.

— Окей — въздъхна Кевин отегчено. Вероятно до Синсинати нищо нямаше да се случи, но дори и там нямаше голяма вероятност. „Розата“ отиваше в Сейнт Луис и Левин не знаеше какво го очаква там.

— „Две“, говори „Център“. Ще тръгнете три минути преди потеглянето на автобуса. Карайте бавно, за да не се отдалечите много. „Едно“, вие ще тръгнете при самото потегляне на автобуса. Дръжте се близо, но не дотам, че на „Розата“ да му се стори интересно. Кажете ни, когато тръгне автобусът, тогава ще потеглим и ние и ще влезем заедно в града. Там ще ни очакват два местни екипа в случай, че нашият човек реши да слезе. Дръжте се само още няколко часа. Край.

Кевин окачи микрофона на мястото му. Пое изсъхналия сандвич със сирене, който му подаде човекът от задната седалка. Шофьорът, които изчака да минат няколко коли, мушна тежкото си тяло зад волана.

— Братко — каза той, — омръзна ми да съм в тая кола. Мислиш ли, че ще слезе в Синсинати? С удоволствие бих поработил пеша.

Кевин поклати глава.

— Съмнявам се. Освен ако не трябва да се срещне с някого там. Но с него не можем да бъдем сигурни за нищо.

Шофьорът изпухтя и се протегна да вземе термоса с кафе. Кевин отхапа от сандвича. Спомни си, че последния път беше ходил в Синсинати, за да вземе Малкълм. За миг се зачуди какво ли прави той, след това преглътна и се замисли за една секретарка в нюйоркското бюро на ЦРУ.

Шофьорът на автобуса подкани пътниците да се качват едва пет минути преди времето за тръгване. Собственикът на заведението му беше симпатичен и знаеше, че колкото повече стоят пътниците му, толкова повече ще купуват. Никога не е лошо да направиш услуга на приятел, мислеше шофьорът. Близо половината пътници веднага се качиха, включително двамата по-възрастни агенти. След още две минути бяха заели местата си всички, с изключение на петима души — една старица, морякът, двамата други агенти и „Розата“.

Старицата шумно допи кафето си, хлъцна и започна да брои монети, за да си плати сметката. Качи се на автобуса две минути преди тръгването. Останаха морякът, двамата агенти и „Розата“. Руснакът нямаше вид да бърза. Двамата агенти станаха неспокойни.

Морякът даде на жената добър претекст. През целия път той й хвърляше погледи. Не беше особено хубава, но пък и той не беше претенциозен. Тя беше единствената жена, по-възрастна от осемнадесет и по-млада от петдесет, която пътуваше сама в този автобус. Илейн беше забелязала вниманието на моряка и й беше забавно да си представя как ли би реагирал, ако научеше, че в чантата си има пистолет и радиостанция, а към корема й с лепенка е прикрепен остър като бръснач нож. Докато старицата плащаше сметката си, морякът реши, че е време да действа. Той се наведе и без да й спестява дъха си, вонящ на вкиснато, я попита дали не би седнала до него в автобуса. Илейн бързо се възползва от предоставената й възможност. Силно и категорично тя му отказа и му обясни, че ако не я остави на мира, ще повика шофьора. Разочарованият моряк измърмори едно много красноречиво пожелание и се отдалечи. Тази случка даде възможност на Илейн да отложи качването си на автобуса до последната възможна минута.

Нурич не мърдаше. Беше платил още когато келнерката му донесе поръчката, така че явно не чакаше сметката си. Оставаше една минута до тръгването. Илейн много внимаваше да не го погледне, но както тя, така и колегата й, който се канеше да тръгне, бяха забелязали, че чантата на руснака е до краката му. Никой друг в ресторанта не беше видял това. Келнер-ката правеше нещо зад бара, касиерът не можеше да види чантата от мястото си, а готвачът беше в кухнята. Единствените други посетители бяха трима шофьори, седнали в другия край на заведението.

Младият агент се качи на автобуса преди „Розата“. Мястото на Нурич беше в предния край. Тримата мъже седяха зад него, а Илейн — на предания ред. Младият агент и Нурич се качиха на автобуса, тридесет секунди преди тръгването.

Умът на Илейн работеше трескаво. Трябваше да избира — или да тръгне след руснака, или да остане и да наблюдава чантата му. Нямаше време внимателно да обмисли решението си или да потърси помощ. „Розата“ можеше да е оставил чантата си нарочно, за да я вземе някой или наистина да я е забравил. Ако извадеше радиостанцията, за да предупреди другите, получателят можеше да я забележи и всичко да се провали. Ако отидеше да се обади от стаята за почивка, нямаше да има кой да наблюдава чантата. Можеше и да изпусне автобуса и така да се издаде — ако не се качеше, руснакът щеше да разбере, че някой е останал заради чантата му. Не искаше да разваля плановете му, като се направи на услужлива дама и му занесе чантата. Захапа устната си, след това наум използва ругатня, подобна на тази на моряка, и се качи на автобуса миг преди шофьора.

Потеглиха бавно. Двамата по-възрастни агенти, които се бяха качили първи, не знаеха за чантата, но усещаха, че може би нещо не е наред. Никога досега не се беше налагало някой от тях да се качва в последния момент. Всичко необяснимо или необикновено автоматично означаваше неприятности. Но както и двамата им колеги, които знаеха за чантата, те бяха безпомощни. Не можеха да разговарят с никого. „Розата“ седеше спокойно на мястото си.

Автобусът премина покрай бензиновите колонки и после тръгна към разклона. Нурич стана точно когато шофьорът спря, за да се убеди, че по него няма движение.

Успя елегантно да се приближи до човека зад кормилото и да го заговори. Момичето го чу да казва:

— Вижте, забравих си чантата. Искам да сляза. Ще взема друг автобус за града. Ще оправя нещата с представителя ви в Синсинати.

Изненаданият шофьор машинално натисна бутона за отваряне на вратата. Преди да успее да каже каквото и да било, Нурич беше слязъл. Шофьорът вдигна рамене, затвори вратата и потегли. Когато вратата, се прибра зад гърба на Нурич, Илейн потрепери. Тя затвори за миг очи, после се обърна към колегите си. По лицата им беше изписана същата безпомощност. Не можеха да спрат автобуса и да се втурнат след руснака, защото щяха да се издадат. Той можеше и да е разбрал, че го следят, но можеше и да е предприел този ход като предпазна мярка. Автобусът намали скорост още веднъж, при знака „стоп“, преди да навлезе в главния път.

Илейн погледна шосето. Всички техни коли бяха твърде далеч, за да могат да поемат „Розата“ и да видят дали не осъществява контакт с някого, дори и да им се обадеше веднага. Трябваше да рискува. Ако реагираше, наистина имаше опасност да провали операцията, но провалът щеше да бъде стопроцентов, ако не направеше нищо.

Тя изтича напред и заговори неясно на шофьора:

— Моля ви, моля ви, спрете, искам да сляза тук! Бременна съм и ми стана лошо. Ще повърна! Ще се обадя в Синсинати и мъжът ми ще ми вземе багажа, после ще дойде да ме прибере.

Без да дочака отговора, тя натисна бутона и изскочи навън, преди автобусът да е спрял напълно. Препъна се, но не успя да падне.

Обърканият шофьор я изгледа през прозореца. Устата му увисна от изумление, после той философски поклати глава и затвори вратата. Човек просто няма представа какво може да се случи. Когато автобусът потегли тя остана неподвижно. След като мина покрай нея, вече нищо не я прикриваше откъм бензиностанцията. Ако „Розата“ наблюдаваше автобуса, щеше да я види. Ако имаше оръжие, можеше да я застреля, преди тя да успее дори да види къде е. Тя несъзнателно се присви в очакване на изстрела.

Такъв не последва.

Бавно, много бавно тя се върна назад към заведението, като притискаше чантата към гърдите си. Един от служителите, който миеше стъклата на някаква кола, я изгледа с любопитство, но не каза нищо. Тя погледна в колата. Беше празна.

Много предпазливо тя се приближи до страничната врата на ресторанта. Зад себе си чу, че някакъв камион освобождава въздуха от спирачната система, но като се обърна, видя само как синьото туловище се отправя към шосето. Надникна в ресторанта през витрината, през отражението си на стъклото. „Розата“ не беше вътре. Влезе бързо и токчетата й тракаха нервно по плочките на пода. Търсеше. Мина покрай едно сепаре, в което двама шофьори разговаряха с пълна келнерка. Те млъкнаха и я изгледаха, но тя не им обърна внимание. Премина през ресторанта и отиде в бензиностанцията. На бюрото седеше друг служител и попълваше формуляри с поръчки. Вратата зад нея щракна и тя едва не изпищя. Ръката й бръкна в чантата и тя се извъртя с приклякане. Собственикът на колата, спряна пред бензиновите колонки — дебел оплешивяващ икономист от Кентския държавен университет — вдигна поглед и видя как една непозната жена се е втренчила в него с безумно, както го определи той, изражение на лицето. Понеже беше сигурен, че всичко по него е в ред, той се обърна и погледна през рамото си. Погледна отново нея и забеляза, че е проследила погледа му. Пази се от обезумели дами, отбеляза си той.

Илейн затвори очи с облекчение. Контролирай се, каза си тя, мисли за това. Тя излезе и заобиколи паркинга. Никаква следа. Посегна към радиостанцията в чантата си, после премисли. Изтича отново вътре, изоставила всякаква предпазливост.

— Извинете — обърна се тя към келнерката и двамата шофьори, — аз съм от полицията. На този автобус имаше един човек, който преди малко излезе оттук. Преследваме го. Той слезе от автобуса и се върна насам. Къде е?

Двамата мъже и келнерката размениха озадачени, уморени погледи. На Илейн й се прииска да изпищи и да ги удари заради бавенето им.

— Казвате, че сте от полицията? — попита единият от шофьорите.

— Да, и става дума за нещо много важно. Моля ви, кажете ми бързо, видяхте ли някой от автобуса да се връща?

Единият мъж се намръщи, а келнерката каза:

— Аха, видях го. Мина оттук и излезе през бензиностанцията.

— А накъде тръгна? — Гласът на Илейн почти се превърна в писък.

— Влезе в бензиностанцията, както казах — отвърна келнерката. Започваше да се изнервя. Три седмици преди това една пияна туристка беше напипала някакъв касапски нож и беше изпорязала доста неща в ресторанта. Собственикът частично беше обвинил тази келнерка. На нея не й се искаше да се повтаря онзи случай.

— Но сега го няма там! — извика Илейн.

— Ами аз какво да направя, като го няма? — извика в отговор келнерката.

— Слушайте — обади се единият шофьор, като се мъчеше да ги успокои, — защо не седнете за малко и ще поговорим за това?

— Няма време — отвърна Илейн студено. — Някакви други превозни средства тръгнаха ли оттук след автобуса?

Келнерката, донякъде омилостивена от промяната в тона на Илейн, вдигна рамене:

— Само камионът на Пуласки, той минава оттук непрекъснато.

— A — обади се шофьорът, — като го спомена, се сетих, че го видях да идва сам, а като тръгваше, в кабината имаше още един човек.

— Накъде беше тръгнал? Знаете ли накъде беше тръгнал?

— Не. Но офисът на Фриц е в Чикаго, така че…

— Стойте тук! — нареди Илейн и изскочи навън, за да огледа пътя. Не видя нищо, но извади радиостанцията си.

— Тук „Гълъбица три“, „Център“, обади се! Горим. Повтарям, горим. Обадете се.

На две мили от нея Кевин посочи с пръст към банкета и шофьорът отби. Втората кола направи същото. Кевин грабна микрофона и се вгледа в пътя. Изходът от бензиностанцията се виждаше.

— „Гълъбица три“, тук „Център“. Къде си и какво се е случило?

— „Розата“ се измъкна. Изскочи от автобуса малко преди да излезе от паркинга. Последвах го, но беше късно. Мисля, че е в един камион, който е тръгнал току-що. Видях някакъв камион да тръгва към Синсинати по това време. Един гражданин ми каза, че в него е имало допълнителен пътник. Камионът е син и е на няколко минути след автобуса. Трябва ми помощ, за да разпитаме местните хора.

— „Розата“ разбра ли, че го следим? — попита Кевин нервно с пресъхнала уста.

— Не знам. Не виждам как би разбрал. Според мен просто е внимателен и е дяволски добър.

— Очевидно. Чакай.

— „Център“ вика всички. Чухте ли този разговор? — една по една трите останали коли и екипите в Синсинати потвърдиха, че са чули лошите новини. — Ето как ще действаме. „Четири“ ще отиде до бензиностанцията и ще помогне на „Гълъбица три“. — Колата зад Кевин потегли и се отправи към заведението. — „Едно“, оставате след автобуса. „Две“, изостани зад автобуса и спри. Ако имаме късмет, този камион ще мине покрай вас след няколко минути. Опитайте се да видите дали „Розата“ е в него. Запишете номера, описание, всичко. След това се смятайте за компрометирани. Ще тръгна след камиона сам, докато ми помогнат екипите от Синсинати. Може би ще взема с мен и „Едно“, но докато „Две“ не потвърди, че е видял „Розата“, считайте, че положението ни е тежко. Много тежко!

Кевин не си направи труда да каже, че прекъсва предаването. Постави микрофона на мястото му толкова силно, че едва не счупи вилката.

— Кучи син! — измърмори той, когато колата потегляше. — Кучи син!

Шофьорът му не каза нищо в продължение на миля. Когато минаваха покрай бензиностанцията, той попита тихо:

— Сър, ще се обадим ли в Центъра, за да им съобщим лошите новини?

Кевин мълчаливо наблюдаваше хълмовете наоколо. Най-накрая отговори:

— Защо? Може и ние да не сме ги научили още.

Останаха мълчаливи в продължение на няколко минути. После радиото изпращя.

— „Две“ вика „Център“. „Две“ вика „Център“. Камионът мина покрай нас преди тридесет секунди и сега се изгуби от погледа ни. Не се обадих веднага, за да не би да видят в огледалата, че говоря по радиото. Деветдесет процента сме сигурни, че пътникът е „Розата“. Записахме номерата и описанието. Чакаме заповеди.

— Окей — каза Кевин с известно облекчение. — Обадете се във Вашингтон по чист канал. Искам веднага да ми кажат всичко, което знаят за този камион. Веднага. Да се обадят на Стареца, ако има нужда от разрешение. Поемаме следенето. Синсинати, готови да поемете колкото се може по-скоро. Не искам да ме разкрие. „Едно“, остави автобуса. Ще държим камиона, докато не ни сменят. Край.

Кевин се отпусна на седалката. Шофьорът увеличи скоростта, като задминаваше малкото коли по шосето. След две минути настигнаха камиона точно когато навлизаха в града. Като прикриваше внимателно микрофона, Кевин се свърза с „Две“, за да е сигурен, че камионът е същият. След това нареди на шофьора си да изостане.

Кевин погледна в огледалото. Видя, че помощникът му на задната седалка нервно прави същото.

— На това му казват „на косъм“ — каза Кевин и поклати глава.

След като слезе от автобуса, Нурич бързо се върна към ресторанта. Влезе през страничната врата, мина покрай бара, като само за миг се наведе, колкото да вземе чантата си. Без да погледне никого, той излезе през вратата, водеща към бензиностанцията, и се приближи до единия камион със запален двигател. Отиде отстрани и отвори рязко вратата. Погледна дебелия, нервен шофьор и попита:

— Мистър Пуласки? Аз съм мистър Джоунс и ме очаквате. Можем ли да тръгваме? Чака ни дълъг път.

Нурич хвърли чантата си в кабината и се качи. Шофьорът преглътна. Когато включи на скорост, за да подкара тежкия камион, челюстта му трепереше.

На мистър Пуласки му се щеше да вярва в свети Кристофър.