Сянката на Кондора

Първия ден в Лондон Нурич прекара както всички делегати на изложението. Срещна се със сънародниците си, посети изложбените зали, постоя известно време като турист, дошъл отвъд желязната завеса, в захлас пред гледките и звуците на „капиталистическия“ Лондон, изяде огромни количества странни образци на чуждестранната кухня и отиде на театър с други двама делегати. Нурич приключи вечерта с бренди в барчето на хотела, след което се качи в стаята си. Когато влезе в нея, електронните устройства за следене показаха, че Нурич не използва повече от обичайното време, за да се приготви за лягане. В полунощ микрофоните регистрираха единствено хъркането му.

— И сте сигурни, че не се е срещал с никого, освен с обичайните в такива случаи хора? — попита Кевин англичанина, с когото закусваха заедно на следващата сутрин.

— Напълно — отвърна Касъл, който отпиваше чая си и се чудеше как могат американците сутрин да пият най-напред кафе. Намираха се в тайна квартира на MI5, поддържана специално за гости.

— Марковиц се държа съвсем както трябва, дори се регистрира в службата за сигурност на изложението и при офицера от контраразузнаването към полската група — симпатичен човек, който действа под прикритието на секретар на шефа на делегацията. Не е оставял никъде нищо, доколкото хората ни могат да кажат. Досега никой не е открил нищо, което да говори, че става дума за тайна операция. Хората ни в Полша имат проблеми с уточняването на миналото му, но все още не са сигурни, че е фалшив. Доколкото разбрах, вие имате подобни проблеми.

Кевин не каза нищо и Касъл продължи:

— Полският професор Рестовчик е извън подозрение. Преподава история във Варшавския университет и специализира върху периода на Тюдорите в Англия. Познат е в Британския музей и тамошните хора гарантират за него. В Полша също всичко е наред, а освен това той има овладени огнища на туберкулоза. Като вземем предвид това и възрастта му, става съвсем малко вероятно да е агент.

— Приятелят от Ирландия, Шон О’Флеърти, е съвсем друго нещо. Специалният отдел проявява особен интерес към него. Паспортът му е фалшив, добра изработка, но фалшив. Военните в Белфаст смятат, че може би е замесен в контрабандата с оръжие на ИРА, най-вероятно американски и източноевропейски марки. Откакто е в Лондон, се е срещнал с няколко съмнителни елемента, но с нито един известен руски агент. Затънал е до шия, но не смятам, че той е вашият човек.

Така че имаме проблем. Ако Марковиц се окаже чист или не този, когото търсите, значи сме изпуснали влака или може би източникът ви е сгрешил. Проверихме и всички останали пътници, и при тях няма нищо. Съвсем нищо.

Ако аз бях руснакът, който ръководи това шоу, досега щях да съм изпратил Марковиц в Щатите. Ако остане повече време, физиономията му ще се запомни и ще бъде рисковано да продължава операцията дори и с променена самоличност. Разбира се, бих могъл да ви помогна повече, ако знаех каква е работната хипотеза или — той видя, че Кевин се усмихва и завърши забързано, — поне малко повече. Но не искам да си пъхам носа във вашите работи, не ме разбирай неправилно.

Кевин умишлено не обърна внимание на любопитството на Касъл.

— Е — каза американецът, като стана от масата и облече сакото си, — остава да се надяваме, че ще открием нещо за Марковиц, нали? Да отидем в Центъра.

— Предполагам, че не искаш да увиснеш пред хотела, за да се ориентираш в обстановката или нещо такова?

— He — отвърна Кевин. — Ако той е нашият човек, ще тръгна към Щатите. Аз ще се занимавам с него там и колкото по-малко време има, за да ме разкрие, толкова по-добре. Освен това вашите момчета работят както трябва, нали?

— Разбира се, стари приятелю, разбира се — побърза да отговори Касъл. Тъкмо се канеха да излязат, когато звънна телефонът.

— Да — отговори Касъл. — Така… Кога? Сигурен ли си? Някаква следа от нашия човек? Как? Добре, погрижете се всички летища и пристанища да се охраняват. Ясно ли е? Казах, да се охраняват! По-добре да не се случва пак! Идваме веднага.

Касъл се намръщи леко и бавно затвори телефона. След няколко секунди се обърна към угрижения си колега.

— Боя се, че е възникнал малък проблем — каза му той със съжаление. — Нашият човек се е потопил и ни се е изплъзнал.

— Какво? — гласът на Кевин беше леден.

— Потопил се е — повтори Касъл нервно — и дяволски ловко при това. Преди двадесет минути на другаря Марковиц се обадил шефът на делегацията. Била дошла телеграма и поради семейни неприятности трябвало да се върне веднага в Полша. Без никакви подробности. След десет минути си събрал багажа и излязъл от стаята. Нашият човек решил да не ни се обажда, докато не го прихванат по пътя.

Марковиц взел асансьора. Моите момчета решили, че е опасно да се качат с него. Спирал е на три етажа. При едно от спиранията нашият човек слязъл и вместо него се качил двойник. Момчетата искали да хванат истинския Марковиц и не обърнали внимание на двойника, когато той излязъл от асансьора и се отписал от хотела като Марковиц. Чиновникът на рецепцията не е от нашите и никога не го бил виждал. Докато се мъчели да разберат къде е изчезнал истинският, двойникът излязъл на улицата и спрял такси. Едва успели да тръгнат след таксито, след като научили, че господин „Марковиц“ е платил сметката си. В момента е на път за летището. Сутринта са се обадили от името на полската делегация и са измолили да им осигурят резервация за сутрешния полет до Варшава. Двойникът едва ще успее да се качи на самолета.

— А истинският Марковиц?

— Никаква следа — отвърна Касъл мрачно. — Поне досега, макар че хората ми обръщат града наопаки. Предполагам, ще напусне Лондон веднага щом е възможно. По всички летища, гари и пристанища има хора със снимки. Скоро ще имаме хора и по частните летища в случай, че се кани да направи някоя междинна спирка, недалеч оттук, на път за Щатите, но това ще отнеме време.

Касъл погледна колегата и вдигна рамене.

— Много съжалявам, но станалото — станало. Сега поне сме сигурни, че агентът е Марковиц и че е доста добър. Направи го първокласно — и като избор на момента, и като осъществяване. Ако не го подозирахме, никой нямаше да забележи замяната. Естествено, от обичайните проверки на делегацията щяхме да разберем, че си е отишъл, но за да ни пробута версията си, той е използвал нищо неподозиращи хора като например чиновника на рецепцията. При всякакви други обстоятелства щяхме да решим, че полският делегат Марковиц е бил в страната и след това внезапно е напуснал по обясними и разбираеми причини. Проверките на документацията щяха да потвърдят това. Дори нещо да ни се стореше подозрително, щяхме да решим, че е най-много куриер, който е получил пратката и се е върнал у дома. Ловко. Много ловко.

— Да се надяваме, че не е чак дотам.

— Искате ли да заловим двойника или Марковиц, при положение, че успеем, разбира се.

— Не — отвърна Кевин. — Не сега. Според мен още не е разбрал, че сме по дирите му. Поне така си мисля. Ако го открием пак, трябва да го следваме тайно колкото се може по-дълго време, без да го изпускаме. Трябва да узнаем каква е задачата му и това е единственият известен на мен начин да го направим.

Почти два часа бяха нужни на британските сили за сигурност да открият изчезналия руски агент. Човекът, влязъл в Англия като член на полска търговска делегация преди по-малко от два дни, влезе в представителството на „Еър Канада“ и поиска резервацията на името на Рене Ериксон — канадски турист, завръщащ се в Торонто. Агентът на MI5, който го откри, имаше известни проблеми при идентифицирането му, защото, макар че Нурич не беше променил драстично външността си, за да се превърне от Марковиц в Ериксон (различна прическа, други дрехи, изкуствено оцветяване на кожата, за да наподоби тен от Ривиерата), все пак беше приел други маниери, друго държане — беше осъществил психологическата трансформация, която е по-важна от обикновената смяна на реквизита. Ериксон беше стопроцентов канадец — дори и акцентът му беше канадски. Естествените му способности заедно с дрехите и другите помощни средства, оставени му от КГБ в един сейф на гара „Виктория“, биха отклонили от него всякакво подозрение при нормални обстоятелства. Самият Нурич беше доволен от развитието на нещата досега.

— Ловко — не преставаше да повтаря Касъл, докато отиваха с Кевин към летището. — Не знам защо преследвате тази птичка, но след като е толкова добра, явно не е дребна. Внимавай с него, стари приятелю, внимавай. Съжалявам, че за една бройка-щеше да ни се изплъзне.

Колата спря пред входа за отпътуване на авиокомпанията TWA. Кевин щеше да лети до Торонто с друг самолет, кацащ петнадесет минути след този на руснака. При него вече имаше достатъчно агенти на американското разузнаване. И двата самолета щяха да бъдат посрещнати от други агенти.

Кевин погледна назад към Касъл.

— Поне го открихме — каза той, — така че голямото зло не се случи. Благодаря за помощта. Чичо ще бъде много благодарен, ако задържите това нещо в тайна колкото се може по-дълго, дори до степен да не предавате доклади. Никога не се знае къде има чужди очи и уши. Също така ще съм благодарен, ако опазите и нашия гръб чист. Помолете момчетата от „Шестицата“ да направят същото и им предайте благодарностите ни. Довиждане.

Кевин затръшна вратата и бързо влезе в терминала. Касъл остана да гледа вратата още няколко минути, след като американецът изчезна.

Кевин мушна ръцете си още по-навътре в джобовете с напразната надежда да ги стопли. Ругаеше, задето пропусна да си вземе топла дреха, ругаеше капризите на времето, ругаеше (макар и немного) онова, което го е накарало да се занимава с тази професия, но най-много ругаеше проклетия човек, когото преследваше.

Той беше пристигнал в Торонто предната вечер, преспа в евтино общежитие и взе автобус за Ню Йорк. Бяха го проследили до границата. Поради особените, напрегнати и деликатни в юридически смисъл отношения между ЦРУ, със забраната да действа в страната, и ФБР, което можеше да действа само в страната, преследването формално поеха специални агенти на ФБР. Но го поеха именно така — формално. Тези агенти бяха специално подбрани от възрастния мъж, който прокара искането си през комитета „Четиридесет“, който от своя страна го представи почти във вид на заповед пред директора на ФБР.

Макар че този директор пазеше професионалните си прерогативи не по-зле от всеки друг чиновник, той не беше съвсем несъгласен комитетът да поеме отговорност за нещо, което вече е причинило толкова неприятности на военновъздушното разузнаване. След като възрази с половин уста, колкото да се запише в протокола (както всеки знаеше), той омекна и обеща на Възрастния да му съдейства. Той придаде агентите на ФБР към групата за координация със самостоятелни функции. Официално тези агенти действаха от името на ФБР и така отпадаха всякакви евентуални съмнения, че ЦРУ или някоя от другите подобни организации провеждат операции в страната. Агентите на ФБР действаха чрез Група „К“, под непосредственото ръководство на агента на ЦРУ Кевин Пауъл и на Възрастния. Директорът на ФБР достигна дори дотам, че позволи на Кевин и на отбрани хора на ЦРУ, на Националната агенция за сигурност и на разузнаването на военновъздушните сили също да се присъединят към Малкълм като „извънредно подбрани специални агенти“, действащи от името на ФБР по специална задача, изпълнявана съвместно със сродни ведомства. Карл умело уреди всички бюрократични въпроси.

В Ню Йорк руснакът се регистрира с канадското име Рене Ериксон, като за свой адрес посочи този на общежитието в Торонто. Това съответстваше на отбелязаното в паспорта му. Канадската полиция откри, че е запазил стаята си в общежитието преди три месеца и че е плащал наема през цялото време чрез някаква банка в Торонто. Ериксон се беше абонирал за списания, беше си открил банкова сметка (но служителят в банката не можеше да си спомни как изглежда) и беше купил някои неща с пари в брой. КГБ, следвайки един от многобройните си планове за действие в непредвидени обстоятелства, беше изразходвал доста усилия и средства, за да изгради една полунепробиваема легенда, просто за всеки случай — ако на някой агент спешно се наложи да я използва. Неприятностите с Гамаюн и Нурич бяха точно такъв случай.

Първият ден на Ериксон в Ню Йорк протече според предвиденото — умерено заможен представител на канадската средна класа вижда големия град за първи път. Екипът на Кевин го следеше плътно — разполагаха с шест души и три автомобила, които непрекъснато се сменяха, за да не вижда едни и същи лица. Въпреки неочакваното пролетно застудяване Ериксон прекара значително време навън — разхождаше се предимно около Таймс скуеър и Медисън скуеър гардън. Стоеше настрана от сградата на ООН. През деня разглеждаше витрините (удобен начин да забележиш, ако зад теб има някой), влезе в няколко магазина, зададе няколко въпроса, но не купи нищо. Всички, с които проведе разговор, бяха тайно заснети и снимките им бяха предадени на спомагателни екипи, които щяха да ги следят, докато не се отстранят съмненията.

Кевин се чудеше на средствата, с които разполага руснакът, и по едно време дори си представи, че отива при него и му предлага да му даде това, което Иска, но при условие то да не е по-скъпо от половината разходи за тяхната контрашпионажна операция. През 1959 година Хрушчов с немалко самохвалство беше предложил на Алан Дълес точно това. Дълес, който не намери предложението за забавно, не го прие. Кевин знаеше, че Възрастния също не би счел фантазията му за забавна, но нали на него не му се налагаше да обикаля улиците около Таймс скуеър без топли дрехи в студена пролетна нощ, като се мъчи да остане незабелязан, да не обърка работата на екипа за следене или да не се сблъска с този, когото следи, и през цялото време да се брани от тълпите проститутки със стъклени Погледи, които не преставаха да повтарят монолога си: „Искаш ли? Искаш ли? Искаш ли?“ Кевин се мъчеше да схване ритъма на руснака, така че, когато дойдеше времето, да не налети на нещо съвсем непознато.

Обратно на популярното, създадено от телевизията мнение „следенето“ на заподозрян, дори и на неопитен заподозрян, не е никак проста работа. Кевин беше убеден, че руснакът не знае, че е под наблюдение, но също така, че е достатъчно добър професионалист, за да вземе всички необходими мерки да направи всевъзможни дребни хитрини, за да обърка екипите за следене. Например да не спира да се движи, като хаотично сменя посоката си, да се връща там, откъдето е тръгнал, отново да поема назад, да свива в улици без изход, за да види кой се движи след него, да оглежда витрините за отражения, да прави сложни маневри с асансьорите, да се качва в превозните средства на градския транспорт и да слиза в последния момент. Руснакът правеше всичко това, дори и повече, което потвърди още веднъж подозренията, че той е руският агент и че е добър професионалист. Следяха го, без да могат да мушнат някъде в дрехите му електронно устройство, което да издава местонахождението му. След като операцията беше толкова голяма, никой не можеше да каже със сигурност с каква апаратура за засичане на подобни устройства разполага, а най-важното беше да не разбере, че е под наблюдение. По всяко време и навсякъде задачата би била трудна. В Ню Йорк в този студен дъждовен пролетен ден и множеството задръствания по улиците тя беше безумна. Кевин знаеше, че единственото спасение са обучените, компетентни и интелигентни оперативни работници, участващи в това безумие. Докато се чудеше колко струва то, Кевин в същото време знаеше, че ако нямаше достъп до практически неограничени средства, шансовете да изпълни задачата бяха по-малко от 30%.

Един очукан „Додж Коронет“, модел 1965, спря бавно до бордюра пред него. Кевин погледна вътре, позна главния си помощник, седнал на седалката до шофьора, и се качи отзад. Единствен свидетел на сцената беше някакъв държавен служител от Денвър, който събираше кураж, за да даде утвърдителен отговор на една тъмнокожа дама от занаята.

— Две неща — каза старшият помощник на Кевин, когато се приближаваха към жилищен блок до Сентръл Парк. — Най-напред, нашият човек осъществи контакт.

— Кога? — попита Кевин нетърпеливо.

— Тази вечер, след като вечеря и излезе от хотела. Заговори една жена на Западната 44-та улица, точно пред хотел „Мансфийлд“, уж за да попита за посоката. Нашите хора тръгнаха след нея и заснеха всичко отдалеч, но вероятно снимките не струват пукната пара. Тези фалшиви фургони просто не са това, за което са предназначени, извини ме за шегата. Както й да е, нашият човек очевидно е уреждал други срещи, така предполагаме, защото се видя с жената отново, тридесет и четири минути по-късно. Тръгнаха в една и съща посока, недалеч един от друг, като от време на време се приближаваха достатъчно, за да могат да разговарят, макар че ако очакваш нещо такова, би могъл и да не забележиш. След около петнадесет минути тя му мушна нещо, пари или инструкции, предполагам, след това се разделиха.

— Коя е тя? — попита Кевин.

— Едно от момчетата на ФБР я позна веднага при втората среща. Казва се Ана М. Брукс, живее в „Куийнс“, неомъжена, четиридесет и пет годишна и е секретарка в някаква надута консултантска фирма, през която минават изпълнители на военни поръчки и разни многонационални компании.

ФБР попаднало на нея случайно. Това станало, когато онзи шарже д’афер избяга през 1972 година, в после насила беше откаран в Унгария, след като се свърза с нас. Доколкото разбрах, свършили са доста добра работа — недостатъчна, за да са сигурни каква функция изпълнява, но все пак открили някои интересни неща. Например, че има необясним достъп до големи парични суми и някои странни привички. Разхождала се по странни места в странни часове. И най-накрая, нещата, с които се занимават клиентите на шефа й. Не са кой знае колко секретни, но в ЦРУ разбрали, че руснаците ги получават малко по-рано, отколкото ако действаха по легални канали. ФБР я наблюдава с надежда, че ще ги заведе до по-едър дивеч. Вече ми казаха, че искат да я задържат, когато им кажем.

— Могат да я арестуват — каза Кевин — при положение, че е просто дребен куриер за свръзка с нашия човек и че никой от двамата не знае нищо за другия. Сега вече е ясно, че и двамата не са чисти. Кажете на ФБР, че искам да я следят по същия начин, както и него, и всичко да минава през нас. Задачата няма да е трудна за изпълнение, тъй като тя не е усетила нищо и не се стреми да се прикрие. Проверете я детайлно. Вижте дали не можем да поставим хора някъде около жилището й и в службата й. Кажете на ФБР, ще ни трябва най-напред на нас, ако се окаже, че чрез нея можем да си решим проблема. Това означава, че не бива да има разследване за шпионаж. Просто да я приберат без много шум. Но докато не им кажем, да не я закачат изобщо.

— Но ти каза, че има две неща. Какво е второто?

— Второто е Стареца. Той е тук, в апартамента до Сентръл Парк, и иска да те види.

Карл отвори вратата на апартамента, преди Кевин да натисне звънеца. Не беше забелязал човека от охраната долу, който някак си беше успял да предупреди за пристигането му, и това, че Карл отвори точно навреме, още повече усили неприязънта му към него. Кевин погледна секретаря на възрастния мъж и забеляза, че бузите му са леко зачервени. Може би му е топло, помисли си Кевин с горчивина.

— Добър вечер, мистър Пауъл — измърмори Карл учтиво с нотка на сарказъм (Кевин беше убеден в това). — Очаквахме ви.

Кевин го последва вътре, без да отговори.

— А, Кевин, момчето ми — каза Възрастния, като стана енергично от канапето. — Трябва да си премръзнал. Карл, донеси на Кевин малко бренди и кафе.

Топлината на апартамента и приветливостта на стареца накараха Кевин малко да поомекне. Свали сакото си и го метна върху един стол, като се направи, че не вижда протегнатата ръка на Карл. Секретарят не каза нищо и отиде в кухнята. Стори му се, че Възрастния се усмихва, но не последва коментар.

— Благодаря, сър — каза Кевин. — Предполагам, чули сте, че нашият човек е осъществил контакт?

— Да — отвърна той весело и отново седна на канапето. Махна на Кевин да се настани в креслото срещу него. — Да, така е. Изглежда, наистина нашият човек не е „чист“, както казвате вие практиците. Боже мили, как се променят тези думи с годините! Понякога ми се струва, че трябва да издадем специализиран речник, за да можем да се разбираме.

Между другото за нашия руски приятел одобрих кодовото название „Роза“. Предполагам, че съм доста голям романтик в душата си. Все се надявам, че той ще разцъфне в нещо наистина голямо и понеже е „червен“, името ми се стори подходящо.

Кевин се усмихна: Карл влезе с поднос, на който имаше димящ кафеник, чаша с чинийка, захарница, каничка с мляко и малко шишенце бренди. Остави го на масата между тях, съвсем малко по-далеч от Кевин, така че да му е неудобно да го стигне.

— Това ли е всичко, сър? — попита секретарят, демонстративно обръщайки се към възрастния мъж.

Той се усмихна.

— Да, засега. Моля те, слез долу в стаята за свръзки и провери дали има нещо във Вашингтон.

— Разбира се, сър.

Кевин изчака, докато Карл излезе от стаята, и си наля кафе.

Докато отпиваше от топлата течност, Възрастния заговори:

— Е, нещата доста напреднаха. Вече сме засекли вражески агент, следим го, вероятно без той да знае това, и от няколко независими, поради което надеждни източници имаме представа за мисията му. Така ли е?

— Така е — отвърна замислено Кевин. По тона на стареца можеше да отгатне, че има нещо предвид и в думите му се крие нещо по-дълбоко.

— Абсолютно и без съмнение е така. И все пак нещо ме тревожи, а от някои неща в доклада ти мога да заключа, нещо тревожи и теб. Прав ли съм?

— Опитах се да направя докладите си максимално пълни — отвърна Кевин предпазливо. Разбира се, възрастният мъж беше прав, но Кевин бе решил, че съмненията му са безпочвени. Не беше ги отразил в докладите си, но, помисли си той, може би несъзнателно съм споменал нещо:

— Разбира се, разбира се, момчето ми, докладите ти са чудесни. Но въпреки това се тревожа. Да видим как стоят нещата. Паркинс се натъква на нещо и бива убит. Генералът идва при мен за помощ. Ти проследяваш движението на Паркинс и научаваш малко повече за това, какво е правил. Един от източниците ни в берлинската резидентура на КГБ дочува история, която съвпада с хипотезата на Паркинс. Нещо повече, той дори ни насочва към полета, с който руски агент ще се отправи на запад, ние го идентифицираме и работата ни става все по-плодотворна и по-плодотворна. Много безпроблемна операция в Лондон. Днес нашият човек се „изцапва“, като в същото време проваля техен дребен агент. Очевидно „Розата“ е много добър професионалист, а не просто пешка за жертване. Знам, че не си информиран, но наш източник в Чехословакия потвърди, че се готви пътуване от Берлин до Лондон и че е вероятно пътуването да не спре дотам. Наш източник в ГРУ в Москва твърди, че КГБ очаква някаква активност в западната част на САЩ съвсем скоро и всички техни агенти в района са предупредени да окажат помощ, ако се наложи. И така, малко по малко късчетата се събират. И макар че не можем да видим цялата картина, както казват, ние не сме далеч от това.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Кевин почти с отвращение.

— Не знам — отвърна бавно Възрастния. — Просто не знам. Всичко, което сме открили досега, се свързва с операцията, която е провалил Паркинс. Сега единствено е необходимо да засечем в подходящия момент операцията на КГБ, която провежда „Розата“, да потвърдим всички наши хипотези и да я спрем. Всичко изглежда ясно и просто и единственият проблем сякаш е да не изпускаме нашия човек от погледа си, докато не решим да го заловим.

— И все пак какъв е проблемът?

— Именно това ме тревожи — отвърна Възрастния. — Всичко се нарежда прекалено добре. Получаваме потвърждения на това, което вече знаем, след това жънем плодовете на това познание. Всичко това ме безпокои. И си мисля, че не виждаме нещо. Нещо, което е пред очите ни, но е толкова голямо и толкова явно, че не го забелязваме.

— Какво ще правим тогава? — попита Кевин с надежда.

— Е, какво можем да направим? Ще продължаваме както досега. И ако изпуснем нашия човек, ти ще отидеш в Монтана и ще го чакаш там.

— А какво ще стане с Малкълм? Между другото, как се справя той?

Възрастният се усмихна.

— А, да. Нашия Кондор. Изглежда, при него всичко е наред. Най-малкото, още не се е издал пред местните жители. Както казват, това за него може да се окаже безценна учебна практика. Надявам се да не му се наложи да прави каквото и да било и смятам, че няма да открие нищо. Но все пак увеличава шансовете ни.

Има и нещо друго. Нашият приятел, генералът, ме преследва и настоява да се усили охраната около ракетните площадки. Не ми харесва тази идея, поне не по този начин. Руснаците ще забележат това и може би ще решат, че това е нашата нормална реакция, но може и да се уплашат, да станат много предпазливи, дори да отменят операцията.

В същото време искам там да имам добър екип, просто в случай, че се наложи да действаме бързо и със сила. В армията има няколко души, които са работили за нас преди и съм уредил да преминат през специален курс в Монтана. Базата им ще е „Малмстром“. Там ще имаме екип, който ще дежури непрекъснато, докато не се изяснят нещата. Те са подобри от охраната на военновъздушните сили, повече може да се разчита на тях, вероятността от тях да изтече информация е по-малка и освен това винаги можем да поискаме допълнителна помощ, ако се наложи. Когато си тръгваш, Карл ще ти съобщи подробностите.

Кевин леко премигна при последните думи на Възрастния. Когато сложи на масата празната си чаша от бренди и се канеше да тръгва, възрастният мъж го погледна и му каза:

— Кевин, момчето ми, ти не харесваш Карл, нали?

Беше повече твърдение, отколкото въпрос. Кевин не знаеше какво да отговори.

— Сър?

— Хайде, Кевин, остави това — каза Възрастния с лек упрек. — Нито съм сляп, нито съм глупав. Ти не харесваш Карл.

Кевин се вгледа внимателно в шефа си. Беше работил с него много пъти, преди да се появи секретарят му. Мислеше си, че разбира кое мотивира възрастния мъж и как да се отнася с него. И, разбира се, Кевин харесваше и уважаваше Възрастния, доколкото човек от тяхната професия можеше да харесва някой друг от същата професия. Реши да бъде пределно откровен.

— Не мога да понасям този кучи син — каза той хладно и тихо.

Възрастния се разтресе от смях.

— Помислих си това — каза той след малко, когато престана да се смее. — Не. Знаех го. Почти всички чувстват същото. Известно ли ти беше това?

— Не е далеч от ума.

— Лично аз, макар че прекарваме заедно много време, имам с него чисто служебни отношения, ако разбираш какво искам да кажа. Не гледам на него така, както… да кажем, на Малкълм или на теб. Мисля, че знаеш това. И усещам неприязънта на другите към него.

— Не мога да не призная, че е компетентен — каза Кевин неохотно.

— Така е, така е, момчето ми. Карл е факир! Истинско чудо!

— Макар че — продължи Кевин — не бих могъл да съдя за неговата практическа работа като разузнавач.

— Аха — отвърна Възрастния бавно и се облегна на канапето, като се поклащаше леко. — Значи поне част от тази неприязън се дължи на това, че не знаеш какво е правил досега, не знаеш какво може да прави. Че не е „окървавен“ член на братството, така да се каже.

Кевин изсумтя и се усмихна.

— Така да се каже, това е една част. Една малка част. А що се отнася до кръвта, не съм сигурен дали във вените му не тече нещо друго.

— Е — каза Възрастния и стана, за да придружи Кевин до вратата. Вратата, зад която той беше сигурен, че чака Карл. — Позволи ми да те успокоя по въпроса за „кръвта“. Както знаеш, налага ми се да вземам ужасно много трудни решения. Длъжността ми първоначално беше създадена с цел да бъде нещо като бюрократично свързващо звено и макар че успях да я разширя до известна степен и да отблъсна тези, които искаха да ме засипят с бумащина, тези задължения все още ми тежат. Помощта на Карл, разбира се, е безценна в тази област, но още по-безценна е тя в оперативната дейност на Група „К“.

Решенията, които трябва да вземем при ръководството на различни мисии и операции, са трудни, много трудни. Ако трябва да ги сравня с нещо, и ти ще се съгласиш с мен, бих ги сравнил с решенията, които взема командващият войските във военно време. Трябва да решавам както общите въпроси на тактиката и стратегията, така и въпроси, свързани с отделни хора, въпроси, които засягат живота, ако ми простиш аналогията, на войници като теб и Малкълм, макар че ти бързо се придвижваш нагоре към командирски пост.

Тези решения влекат след себе си голям обем други неща — уморителните, отегчителни дребни ежедневни задачи, заверки, потвърждения, подробности, които, както всичко останало в наши дни, преминават през хаоса на правителствената бюрокрация.

В, тази област Карл е безценен. Социолозите и изследователите на управленския процес, които обикалят наоколо и лепят етикети на нещата, за да може да им се плаща, защото са открили очевидното, биха нарекли Карл „катализатор на процеса на вземане на решения“. Ужасна, тромава фраза, нали? Карл ми помага да си върша работата.

Той е особено полезен при деликатни проблеми като сегашния. Налага се да вземам трудни решения. И тези решения са почти невъзможни във времената, когато синдромът на „окървавеността“ в шпионажа, за който говориш, започне да се измерва в истинска кръв, в истински човешки живот. Нямам предвид нормалните нещастни случаи, съпътстващи занаята. Без тях, разбира се, не може. Имам предвид онези специални, особено трудни за решаване случаи, когато се налага, макар и след дълго обмисляне, да се пристъпи към ликвидиране. Именно при тези специални случаи, Карл е безценен.

Скептицизмът на Кевин пролича в гласа му:

— Не вярвам, че Карл е експерт по екзекуциите. Да, мога да си представя, че му харесва да убива хора, че би получавал удовлетворение от това, но не го виждам като истински убиец. Не е от тези, които обичат рисковете.

— О, не — отвърна Възрастния. — Карл не е това, което наричаш „практик“. Той наблюдава събитията отвисоко и се грижи някои неща да бъдат направени. — Възрастния отвори вратата, ръкува се с Кевин, и преди да се прибере в стаята, му каза: — Той обработва документацията.