Сянката на Кондора

Не мисли за това, каза си Малкълм, само тичай. Той погледна напред и се стегна. Прашната пътека слизаше в долчинката. След като я премине, оставаше му още половин миля. Мразеше тази долчинка. Мразеше я всеки път, когато я прекосяваше. Тази сутрин за пети път се спускаше от едната й страна само за да се изкачи след малко от другата.

От една ферма в далечината го наблюдаваха трима мъже. Те видяха как излиза от долчинката, залита леко, после продължава да бяга. Тримата бяха удобно изтегнати в шезлонги на верандата на къщата. На най-левия седеше Карл, безупречен, както винаги. Той с безразличие забеляза как Малкълм зави по прашния път, как се препъна, изправи се и бавно продължи да тича към фермата. Възрастният мъж на средния шезлонг изцъка с език, когато Малкълм се спъна. Поклати глава почти в ритъм с размаханите ръце на далечната фигура. Обърна се към дребния набит човек на десния шезлонг и каза:

— Макгифърт, кажи ми как се справя. Ама наистина.

Уорън Макгифърт се прокашля и се изправи, за да отговори на шефа си. Силните мускули издуваха панталоните и ризата му, когато се движеше. По-рано той беше служил като инструктор в специална армейска част. Родителите му, шотландци, бяха горди с факта, че техният син, емигрант в Америка като тях самите, е успял да достигне до такъв важен пост в армията на новата им родина.

— Не могат да се чакат чудеса за два дни и половина, сър.

Възрастния се усмихна и потупа Макгифърт по бедрото.

— Не се тревожи, сержант. Не очаквам чудеса и знам, че не си се занимавал с него достатъчно време. Искам да ми кажеш как го намираш.

— Ако не се наложи да застане срещу някой много добър, ще се справи. Учих го как да се отървава от нормалните клопки и сам работих с него, но главният му проблем е, че не е във форма и… Е, не е агресивен, ако разбирате какво искам да кажа. Би могъл да е много по-добър, но се свива. Като че ли го е страх да не нарани някого или сам да не се нарани. Това може да му попречи…

Горе-долу покрива средните резултати по стрелба. С малокалибрена пушка е по-добър от доста други. Също и шофира добре, макар че не е имал много време за това. Не се справя добре с ключалките и други подобни, но има много добра глава на раменете си. Много добра. Когато анализираме ситуации, му идват много идеи. Ако можехме да го обучим нормално във „Фермата“, да направим нещо, за да стане по-агресивен, щеше да е много добър.

— Разполагаш с него до края на деня. Наблегни повече на ръкопашните схватки и на стрелбата с пистолет. Дай му някои общи напътствия. Утре тръгва. Ако изпадне в неприятно положение, има ли нещо, което да му попречи да се измъкне?

Макгифърт се намръщи. Не беше сигурен какво точно има предвид възрастният мъж.

— Е, носи контактни лещи, знаете това. Лошото зрение винаги е проблем, би могло да го убие, ако в окото му попадне нещо, когато не трябва. Но най-много ме тревожи, че може би няма да може да стигне докрай, не би могъл например да ритне в главата паднал противник. Надявам се, разбирате какво имам предвид.

— Знам съвсем точно какво имаш предвид. Ти свърши добра работа. Погрижи се да бъде екипиран, когато се качи утре на самолета, и твоята част от задачата е изпълнена. И не се тревожи за нашия Кондор. Не смятаме да го подлагаме на нищо тежко. Просто ще бъде примамка.

— А, Малкълм, момчето ми — продължи възрастният мъж и леко се надигна, когато той запъхтян се изкачи по стъпалата към тях. — Как беше сутрешното бягане?

Отне му почти цяла минута, докато овладее отново дишането си. През това време никой не каза нищо. Той чуваше птиците от околните гори, хората в къщата — готвача, приготвящ закуска, момчетата от охраната, които се шегуваха. Слънцето едва се беше показало над хоризонта.

Потта на Малкълм започна да съхне и му стана хладно. Той преглътна и каза:

— Преди да дойда на това забравено от Бога място, никога не бях тичал повече от миля и половина на един път. А сега карате Макгифърт да ми стапя лагерите с цели две мили и половина на ден. — Наложи се да спре, за да си поеме въздух, преди да продължи: — Да не говорим за това, че ме учи как най-добре да извадя очите на човек, който се мъчи да ме удуши, и колко добро средство е коляното в слабините. А ми казахте, че ще дойда тук само за да се „ориентирам“. Защо са всичките тези тренировки за суперагенти? Казахте ми: „Малкълм, момчето ми, просто трябва да минеш някакво обучение, нищо специално, без стрелби, без груби техники. Просто ще се правиш, че провеждаш изследване за картографския отдел, и това е всичко. Няма никаква опасност“. И какво общо има това с „ориентацията“ ми? Какви въпроси ще задавам на хората, че да се налага да знам как се борави с ловджийска пушка с рязана цев?

Възрастният човек се усмихна:

— Съвсем невинни въпроси, момчето ми. И точно такъв ще бъдеш в очите на хората — напълно безобиден, макар и до известна степен „труден“. Но противниците очакват нещо друго. Те очакват някой да започне да се интересува от смъртта на Паркинс, така че ние трябва да им го осигурим. Те са готови да те посрещнат, чакат те.

Но не се тревожи. Както вече ти обясних, последното нещо, което те искат, е да откриеш нещо или нещо да ти се случи. Най-много да претърсят нещата ти, а се съмнявам дали и това ще стане. Искат да докладваш, че всичко в Монтана е спокойно и че не можеш да разбереш нищо за Паркинс. Могат дори да ти пробутат фалшиво обяснение, но си мисля, че не са толкова глупави, та да разчитат на такива елементарни неща. Не, нищо няма да ти се случи, освен че ще те наблюдават много внимателно. Точно това искаме, защото колкото по-внимателно наблюдават теб, толкова по-малко време и сили ще имат да наблюдават някой друг.

— Като Кевин например — отвърна Малкълм с почти възстановено дишане.

Възрастния се усмихна.

— Точно така. Като Кевин и останалите, които ще се опитаме да вкараме през задната врата.

— Тогава защо са тези тежки тренировки?

— Да предположим, Малкълм — каза меко Възрастния, — само да предположим, че нещо се обърка. Да предположим, че попаднеш на нещо. Не можем да те направим супермен. Всъщност никой от агентите ни не е супермен. Ако нещо се случи, най-доброто, което можеш да направиш, е да се уповаваш на добрия си разум и на инстинктите си, както и на опита си, на продължителните тренировки. Ти имаш добър ум, но малък опит. За жалост, не разполагаме с достатъчно време, за да те обучим както трябва, но някои основни неща могат да се окажат полезни. Аз, ако ме питаш, до известна степен дори се радвам, че нямаме достатъчно време да те обучим. Ако имахме, за да направим от теб истински професионалист, би могло да унищожим някои от естествените ти заложби. Най-ценното си ти самият и това, което другите наричат твой „късмет“. Аз го наричам талант.

Малкълм изсумтя и се раздвижи на стола си. Надяваше се да удължи разговора и да скъси времето, прекарано с Макгифърт на тепиха със защитени лакти и колена, обаче толкова, колкото да се избягнат ожулванията, но не и болката.

— Ами ако се натъкна на нещо, докато съм там, какво да правя? Да викам ли кавалерията, или какво?

— Разбира се, ти ще ни държиш в течение чрез процедурите, които ти бяха описани. Естествено, ние също ще те осведомяваме за това, което знаем. Ако се натъкнеш на нещо! Е, какво мога да ти кажа, освен да използваш собствената си глава?

Малкълм изсумтя. Понечи да заговори, но Възрастния го прекъсна.

— По-късно ще имаме време за този инструктаж. А сега, ако не се лъжа, преди закуска трябва да поработите с Макгифърт на тепиха, прав ли съм?

— Да, сър — възкликна бившият сержант Макгифърт и скочи от стола си. — Да тръгваме, мъжаго!

Малкълм вдигна поглед към мускулестата фигура, изправена над него. Поклати тъжно глава, въздъхна и навъсено се изправи.

Мекият глас на Карл едва достигна до ушите на Възрастния, докато той наблюдаваше двете отдалечаващи се фигури.

— Интересен въпрос, сър. Какво наистина ще стане, ако Кондора се натъкне на нещо?

— Карл — отвърна Възрастния след няколко секунди, — момчето ми, това би било прекалено добро, за да се надяваме, че ще се случи.

Карл сбърчи леко чело и каза:

— Така е, сър, но нямах точно това предвид. Ако наистина му се случи някоя неприятност? Ние ще сме доволни, защото ще знаем, че сме накарали противника да действа, но какво ще стане с Малкълм? Как мислите, че ще се справи?

Възрастния погледна двамата под навеса за тренировки и леко се смръщи. След известно време отговори:

— Както ти каза, Карл, това е интересен въпрос.

— Бихте ли желали кафе, сър?

Малкълм поклати отрицателно глава и стюардесата му се усмихна с безразличие.

— Може би по-късно тогава. — Още една стъклена усмивка и тя продължи нататък в прохода между седалките.

Малкълм погледна през илюминатора. Яркото слънце го накара да примижи. Отдолу облаците изглеждаха измамно твърди. Всичко останало беше синьо — студено, кристално, чисто, яркосиньо. Беше изминало известно време, преди самолетът да се изкачи над дебелата облачна покривка, и няколко минути пред очите му имаше само бели валма.

Летенето го плашеше, но и го възбуждаше. Вълнението и ужасът от представата, че експлодира и се превръща в каша, осъден безмилостно по законите на гравитацията, инерцията и смъртта, караха вътрешностите на Малкълм да се свиват всеки път, когато се качваше на самолет. В минутите преди излитането напрежението му нарастваше до степен да не може да мисли, макар че външно по нищо не му личеше. Когато самолетът набереше необходимата височина за полета и когато скоростта станеше постоянна, притесненията му отстъпваха мястото си на уверено и облекчено възхищение. В такива моменти съдбата му не беше в негови ръце.

Какво, по дяволите, правиш, Роналд Малкълм, помисли си той. Цялата тази работа, решението да придружи Кевин до Вашингтон, трите дни, прекарани в малката ферма, мисълта за „мисията“, всичко това му се беше струвало нереално до тази сутрин, когато малко преди разсъмване го събуди Макгифърт, тих, необичайно любезен, и го накара да пробяга само една миля около постройката. Докато бягаха, не говореха. Заповедите на Макгифърт, когато се занимаваха с техниките за самоотбрана, бяха спокойни, почти умоляващи. Сякаш сержантът беше останал в леглото си и го е заменил близнакът му свещеник. За закуска към тях се присъединиха Възрастния и Карл. В началото съвсем бързо Карл го беше засипал с тренировъчни въпроси относно легендата му, но по времето, когато готвачът наля кафето, разговорът им беше станал най-обикновен — възрастният мъж им разказваше разни неща за градината си, случки от политическия живот във Вашингтон, от Втората световна война и други подобни.

— Ще се справиш отлично, момчето ми — каза му той, когато стисна ръката му за довиждане. — Просто използвай главата си и всичко ще бъде добре.

Малкълм кимна вдървено. Един човек, когото никога дотогава не беше виждал, го закара до летището във Вашингтон. Нито той, нито Малкълм говориха, докато бяха в колата. На летището много внимаваше да заобиколи отдалече мъжката тоалетна, в която беше причакал и убил агента Мароник преди повече от година. Мълчаливият му придружител остана, докато Малкълм не се качи на самолета.

И ето ме сега тук, мислеше Малкълм. Летя към Монтана, за да си играя на шпионин с пистолет в багажа, с измислената история, че работя за картографския отдел на Министерството на отбраната, и без никаква идея как да направя това, което се предполага, че трябва да направя.

Малко кафе може и да ми се отрази добре, помисли си Малкълм, освен това няма да го плащам. Той кимна любезно на стюардесата да дойде.

Докато Малкълм поръчваше кафе на стюардесата, на други места се провеждаха два важни разговора. Първият беше между нощният дежурен офицер в берлинската резидентура на КГБ и неговия началник. Началникът остави димящата чаша чай на бюрото и се облегна на въртящия се стол. Въздъхна много уморено и качи огромните си крака върху плота на бюрото.

— Ох, Иля — каза той със старчески, натежал глас, — животът може да бъде много труден.

Дежурният офицер съчувствено се размърда върху твърдия дървен стол. През последните две години тези вечерни чайове се бяха превърнали в ценен обичай. Беше сигурен, че началникът му се радва на възможността да изостави за малко тежкото бреме на отговорността и да поприказва приятелски с добре настроен подчинен. А амбициозният Иля се гордееше с качествата си на добър слушател.

— Да — отвърна Иля, като се надяваше разговорът да бъде за нещо повече от семейните проблеми. — Наистина е така.

— Де да си бяхме у дома, сред компетентни хора, не сред тези некадърници, германците. Защо ги търпяхме и защо ги приехме след войната, не ми е ясно. Може много да се говори за интернационализма, но когато тези германци, дето толкова се хвалят със стриктността си, направят някой гаф, този, който трябва да разчиства след тях, доста зор вижда.

— Така е, другарю капитан — отвърна Иля. Интересът му започна да нараства. Съвсем определено нещо се беше случило. Или щеше да се случи. Той реши да рискува:

— И какво са направили нашите приятели този път?

— Хм — изсумтя по-възрастният руснак, като се отпусна още повече на стола си и затвори очи. — Приятели! Какво не са направили? Компрометираха перфектно замислена разузнавателна операция, ето това направиха. И ни накиснаха, както казват англичаните, в истинска „саламура“. Чудя се кой ли е измислил този израз? Той е толкова мек в случая, че няма накъде.

— Е — отвърна Иля, мъчейки се да намери точните думи. Боеше се да не скъса нишката на приятелския разговор, ако прекалено много се интересува за подробности, но също така се боеше да смени темата, за да не загуби такава фантастична възможност. — Дори и англичаните правят грешки.

— Да, но за наше нещастие никой от тях не е толкова глупав, колкото тези, които германците вземат в разузнаването! Щях да се смея, ако нещата не бяха толкова ужасни.

— Не е възможно положението да е чак толкова лошо, другарю капитан?

— Не е възможно? — извика началникът. Той свали краката си от бюрото и се наведе напред със святкащи очи. — Не е възможно? Така си мислиш ти!

— Е, аз…

— Иля — каза началникът с назидателен тон, — чувал ли си някога по-голяма глупост от тази, да вземеш куриер, професионален разузнавач, да, професионалист, а не някакъв идиот от улицата… който пие? И не пие като човек, като интелигентен разузнавач, не, не и не. Пие, докато ослепее, като прост селяк. И не само пие, но и дрънка за работата си, когато се насмуче.

— Така е — каза Иля. — Наистина е голяма глупост.

— Голяма глупост?! Има и по-голяма! Не само са го взели на работа, ами са го изпратили да дрънка, където най не трябва, казали са му какво да дрънка и естествено той е дрънкал, хванали са го и ето ти тебе!

— Как, другарю капитан?

— По долни гащи, ето как! В тъпия им счетоводен отдел са му казали, че част от парите, които пренася, са за разузнавателна операция по ракетите в Щатите. Дори са го оставили сам да организира предаването на пратката на лондонското летище, а са му казали и с кой полет ще лети нашият човек! Техният глупав куриер не само пие — той е и любопитен, може би е смятал някой ден да ни измени, не знам. Останал на място, докато нашият човек не дошъл да вземе пратката!

— Това наистина е глупаво!

— Да — отговори началникът, след като се поуспокои, отново се облегна и качи краката си на бюрото. — И естествено, куриерът е компрометиран, нашият човек е проследен до мястото на мисията, за малко един американски агент да го неутрализира и едва успява да се върне. Американецът, изглежда, също не е бил кой знае колко умен, защото е действал съвсем сам. След като е бил убит, не открихме никаква осигуровка. В Москва още нямат информация, че нещо става. Така че от нас зависи да оправим нещата.

— От нас?

— Да, ние отговаряме за част от операцията. Вдругиден ще изпратим нов човек. Първият не успя да завърши операцията. Тъй като смятаме, че американците не са наясно какво става, в Москва решиха да рискуват. Не знам с какво толкова може да е оправдан този риск, но, изглежда, по-добре е да не знам. При всички случаи във вторник човекът ще замине по берлинския канал.

— Нелегално?

— Не, ще вземе сутрешния полет до Лондон, после отива в Канада. След това престава да е наша грижа. Ние само трябва да го качим на самолета.

— Това няма да е проблем, другарю капитан — каза Иля уверено, като се стараеше задоволството да не личи в гласа му. Вторник. Имаше много време.

— Надявам се да е така, Иля — отговори началникът бавно. — Надявам се да е така. Би ли направил още малко чай? След това ще се залавяме за работа.

— С удоволствие, другарю капитан. — Докато правеше чая, Иля си тананикаше тихо. За тази вечер вече беше свършил достатъчно добра работа.

Клиентелата на малкото барче непосредствено до главната търговска част на Западен Берлин е сравнително постоянна. Тук рядко идват войници от съюзническите части, защото малко млади неомъжени госпожици посещават заведението. Барът не е достатъчно луксозен, за да привлича преуспяващи бизнесмени, и не е толкова долнопробен, че да събира по-нежеланите хора на града. Посетителите са предимно от средната класа, чиновници, търговски пътници и приходящи служители.

В Берлин вероятно има повече шпиони на квадратен километър, отколкото в който и да било друг град, но нито американските, нито германските власти смятат въпросния бар за потенциално свърталище на шпиони. Докато Малкълм летеше към Монтана, а Иля се мъчеше да изкопчи информация от шефа си от другата страна на Берлинската стена, в това именно барче се срещнаха двама агенти.

Единият беше Кевин Пауъл. Беше пристигнал в Берлин предния ден, след като прекара два безплодни дни в Лондон, където се опитваше да открие нишки, водещи към смъртта на Паркинс. Не намери нищо. Резидентът в Лондон се свърза с един оперативен агент на военновъздушното разузнаване, базиран в Берлин, който навремето беше работил много с убития. Той беше вторият човек в берлинското барче и единствено заради него Кевин беше дошъл тук.

— Срам за стария Паркинс — каза бившият му колега. — Истински срам. Как е умрял?

Кевин погледна дребния човек срещу себе си. Не беше харесал идеята на събеседника си да се срещнат именно на това място, но искаше той да бъде максимално спокоен, така че по-лесно да се добере до всичко, което знае. Пауъл изруга наум. Пред него седеше поредният самонадеян „герой“ на генерала.

— Сигурен съм, че не искате да знаете това — отвърна Кевин твърдо, — и вероятно сте наясно, че дори и да знаех, не бих могъл да ви кажа от съображения за сигурност.

Мъжът схвана упрека и забележимо се изпълни с напрежение. Не всеки ден старши служител от военновъздушното разузнаване идваше чак до Берлин, за да го разпитва за загинал колега.

— Съжалявам, просто ми беше любопитно. В края на краищата с Паркинс сме работили заедно цели шест месеца и след това още много пъти, откакто сме в европейската секция.

Кевин се усмихна с преднамерена топлота.

— Разбирам. Разчитам именна на това, че знаете много за него. Искам да ми кажете всичко, което можете да си спомните. Започнете от самото начало — къде се срещнахте, в какви операции сте работили заедно, какво правеше през свободното си време, възгледите му, особено за работата, как действаше, всичко. Особено ме интересуват нещата, с които се е занимавал през последните шест месеца. Докладите, които е предавал на водещия си офицер, са откъслечни.

Другият се засмя:

— Нищо друго не бих могъл да очаквам. Той нямаше високо мнение за екипа ни, не обичаше да се свързва с водещия си офицер, преди сам да е свършил по-голямата част от работата. След това му предаваше бомбастичен доклад, с карти, бележки, снимки и какво ли още не и всичко това трябваше да оправдае начина, по който работи, дори и конкретната операция да не струва пет пари. Предпазваше се „Фирмата“ да не го подгони както трябва. Паркинс казваше, че големите началници винаги объркват нещата, ако им позволиш да се намесят.

Той отпи от бирата си и попита:

— Сигурен ли сте, че искате да чуете всичко? Това би отнело доста време.

Кевин се огледа наоколо. Седяха на маса в далечния ъгъл, срещу вратата. Сепарето зад тях беше празно, нямаше много посетители. Най-близкият човек седеше на около пет метра. Би могъл да види всеки, който се приближи до масата. Не вярваше на това място да има инсталирана подслушвателна апаратура и шансовете в бара да влезе агент, който да ги познае, му се струваха незначителни.

— Разполагаме с необходимото време. Искам да чуя всичко, което знаете.

Другият вдигна рамене и започна:

— За първи път го видях на първия инструктаж на генерала. Нещо като реч за „добре дошли“. Но тогава не разговаряхме много и всъщност не го опознах, докато не се срещнахме в английската секция два месеца по-късно. Тогава…

След два часа Кевин трябваше да потиска прозявката си. Не беше отегчен, а по-скоро уморен. Напрегнатото и изпълнено с надежда внимание, с което слушаше, беше по-трудно от физическо усилие. Дребният човек говореше почти без прекъсване и Кевин му задаваше само малки уточняващи въпроси. Изглежда, човекът обичаше да приказва и този факт заедно с някои от историите, които разказа, накараха Кевин да се чувства щастлив, че не работят заедно. Спомените му бяха напуснали хронологичния ред и сега бяха във фазата на импресиите. Освен това петте бири в корема му го бяха направили многословен. Но Кевин се боеше да го прекъсне. Човек никога не знае коя дреболия може да се окаже важна.

— … и ето защо Паркинс държеше още един апартамент в Лондон, с конспиративна цел. Всъщност, поне аз така мисля, той никога не е имал намерение да го използва за това. Мисля, че беше едно хубаво леговище, в което Паркинс да си играе, но наема плащаше генералът.

Освен това той винаги е харесвал Англия, макар че не мога да разбера защо. Отвратително време. Освен това там не получаваме големи заплати. Той казваше, че в тази страна можеш да намериш добра подкрепа. Веднъж ми каза, че на тях можеш да разчиташ, ако искаш да им повериш нещо.

Умът на Кевин изщрака:

— Как така, какво искаш да кажеш с това „да им повериш нещо“?

Дребният вдигна рамене:

— Не знам. Той не обясни. Просто каза, че на тях може да се разчита, ако искаш да им повериш нещо.

Кевин се наведе напред и като се стремеше да не уплаши леко пийналия си събеседник с прекалена настойчивост, попита:

— Е, поне спомняте ли си защо е казал това, при какви обстоятелства?

— Хм. — Дребният се облегна назад, намръщи се и затвори очи. — Нека да си помисля, нека да си помисля… О, да, спомних си. Беше през седемдесет и трета в Рим и точно след като един от нашите беше загубил куп материали. Така и не разбрахме дали противниците са му ги откраднали, или просто ги е загубил. Паркинс мислеше, че някой му ги е измъкнал. Казваше, че това не е било трудно, защото всички, включително и водещият офицер, са невнимателни и глупави. Спомням си, че го попитах дали и мен слага в това число. Ядосах се, защото каза, че всички сме били глупави. Аз не смятам, че съм глупав.

Кевин преглътна, като се бореше с желанието да опровергае събеседника си.

— И какво каза той?

Дребният отвори широко очи.

— Е, какво мислите, че каза? Че съм глупав ли?

Кевин вдигна ръка, за да накара аса от военновъздушното разузнаване да сниши глас.

— Не, не за това. И говорете по-тихо. Какво каза за поверяването на нещо на Англия.

— О, това ли? Той, след като ми каза, че не съм глупав — разбирате ме, нали, — той каза, че винаги можело да повериш нещо на английското правителство и че този от Рим е трябвало да изпрати материалите си на англичаните, защото нямало да ги изгубят.

— И това е всичко? Не обясни ли по-точно какво иска да каже?

Дребният поклати глава.

— Не, не го попитах. Той също не обясни нищо повече.

Кевин въздъхна.

— Имате ли още въпроси, още нещо, което бих могъл да ви кажа?

Кевин погледна човека със замъгления поглед пред себе си. Повече нищо ценно нямаше да научи от него, поне не през следващите няколко часа. Ако можеха да го обработват със седмици, докато го накарат да си припомни абсолютно всичко… Но не разполагаха с това време.

— Не — каза Кевин бавно. — Нищо друго не ми идва наум, но ако се сетя нещо, ще ви потърся. — Той стана и направи знак на събеседника си да остане на място. — Аз ще тръгна първи, вие ще останете още десетина минути. И без повече бира и алкохол, докато не ви уведомя, че всичко е приключило. Искам да се пазите много добре. Да държите очите си отворени. Вие сте единствената връзка с Паркинс, която имаме. Не е кой знае какво, но не желаем да ви се случи каквото и да било.

Очите на дребния се разшириха:

— Искате да кажете, че би могло да съм в…

Кевин го прекъсна:

— Не казвам нищо. Просто искам да съм много, много внимателен. Вие също.

Кевин се обърна и излезе навън. След като тръгна по улицата, той изумено поклати глава, след това се съсредоточи, за да се помъчи да извлече нещо от безразборните приказки.

На следната сутрин Кевин отлетя обратно за Лондон. Агентът на ЦРУ, който го посрещна на летището, забеляза кръговете под очите му. Когато Кевин Пауъл му нареди да го откара в резидентурата на ЦРУ, агентът се въздържа и не му предложи най-напред да поспи.

Директорът на секцията на ЦРУ, отговаряща за Британските острови, не обичаше да работи с Група „К“. Според него това пречи на ясния поглед върху нещата и представлява подигравка с утвърдените вътрешни процедури. Директорът също така знаеше, че няма избор, но това не му попречи да недоволства, когато Кевин пожела да използва специалната телефонна линия.

Кевин трябваше да се свърже с възрастния човек, и то колкото се може по-бързо. В този случай той имаше късмет, защото се намираше на приятелска територия. Англичаните сътрудничат максимално с американските тайни служби, доколкото това не противоречи на собствените им интереси и не излага на опасност операциите им. Британското разузнаване, чието начало е поставено през 1573 година, е много добро, когато става дума за определяне и защитата на собствените му интереси, но сътрудничеството му с приятелските служби е не по-лошо. Например MI5 — службата за вътрешно контраразузнаване — спомогна до голяма степен, когато се наложи да се прекара специална телефонна линия между лондонския щаб на ЦРУ и американското посолство. И тази помощ беше толкова добра, че наистина много малко хора знаят къде е поставен кабелът. ЦРУ се отблагодарява, като позволява на MI5 да използва линията, когато и двете страни мислят, че е необходимо.

Тази комуникационна линия не е обикновено устройство. Кабелът е изработен в комплекса Лангли и е свързан със специални устройства, които кодират разговорите и регистрират всички освен най-съвършените опити за подслушване. За да се избягнат технически по-съвършените подслушвателни средства, линията се проверява периодично от ЦРУ и MI5. Тази линия е свързана със специален трансатлантически кабел. От американската му страна той има директна връзка с Лангли. По този кабел едно обаждане може да бъде прието в централата на ЦРУ, а може да бъде пренасочено и до всяка част на страната. Разбира се, приемащият апарат трябва да има устройство за декодиране.

С първото си обаждане в посолството Кевин предупреди нощния дежурен, който на свой ред се обади във Вашингтон и уреди възрастният мъж да очаква специален разговор. Цялата процедура отне по-малко от половин час. Дори и експертите на ЦРУ не можеха да елиминират всички шумове при трансатлантическите разговори. Допълнителните смущения в резултат на кодирането и декодирането влошаваха още повече нещата. И двамата трябваше да се напрягат, за да се разбират, но думите все пак се чуваха.

— Кевин — попита Възрастния, — как си? Добре ли вървят нещата?

— Аз съм добре, сър, но нещата не вървят добре. Може би съм попаднал на нещо, но ми трябват някои дреболии, които вие можете да осигурите.

— Не може ли подробностите да пристигнат по специален куриер?

Кевин се усмихна. Старецът нямаше доверие на каквито и да било електронни комуникации, без значение колко добре са подсигурени срещу подслушване.

— Боя се, че не. Освен ако не мислите, че цялата работа не е толкова бърза.

— Да, предполагам, че си прав. Какво искаш?

— Трябва ми официален приятел. Някой, който да ми помогне да проведа мащабно разследване. Предпочитам да е някой от полицията, макар че и човек от Специалния отдел, MI5 или MI6 също ще свърши работа.

— Според мен от Специалния отдел. Той заема удобно положение между разузнаването и полицията. Няма смисъл директно да замесваме Петицата и Шестицата. И без това нещата са сложни. Ще ти го осигуря заедно с нужното прикритие. Ще ми трябват около четири часа. Карл ще ти се обади.

— Добре. През това време ще поспя. Как е нашият Кондор?

Възрастния направи пауза, преди да отговори.

— Той тръгна, Кевин, момчето ми. Той тръгна. Кевин беше сигурен, че възрастният човек се усмихва.