Сянката на Кондора

Роналд Малкълм въздъхна и мушна метлата наполовина под леглото. Беше на ясно, че за да почисти хубаво, би трябвало да дръпне леглото от стената, но успокояваше съвестта си с минималното възможно метене. Слънчевата светлина, процеждаща се през щорите, осветяваше летящите прашинки, обезпокоени от усилията му. Те се въртяха бясно във въздуха при всяко движение на метлата и после отлитаха настрани, отнесени от въздушния поток, и изчезваха до следващото чистене. Малкълм пое дълбоко въздух. Слаб аромат на цветен прашец, размесен с мускусната лютива миризма на домашна мръсотия. За миг се зачуди дали инжекциите срещу алергия ще му подействат тази година.

Малкълм подпря метлата до стената в спалнята и отиде във всекидневната. На масичката имаше чаша почти изстинало кафе. Той се отпусна на кушетката до нея, сложи обутите си с маратонки крака върху плота — имитация на дърво — и остави погледа си да блуждае из стаята за стотен път този ден.

Всекидневната беше доста голяма за „съвременен жилищен комплекс.“ Кушетката и продълговатата масичка не заемаха цялото място покрай стената. Вратата към малкото антре беше непосредствено вдясно от него. До стената вляво имаше друга масичка, на която стояха грамофонът му, плочите и разваленият телевизор. Той беше излязъл от строя преди три месеца и го беше освободил от омразното присъствие на неподлежащия на контрол телевизионен свят във всекидневната му. Стената срещу Малкълм беше закрита от лавици с книги. Повечето от тях бяха пълни. Имаше философия, няколко учебника по елементарна психология, исторически съчинения, цял ред биографии на известни личности, два рафта класическа литература и една почти неизползвана книга по счетоводство, която не беше успял да върне в книжарницата, след като заряза бизнес-лекциите на втория ден. В средата на рафтовете висеше репродукция на Пикасо. Зад нея бяха „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет, „Поздрав за шефа: Тайната на 87-ми полицейски участък“ на Ед Макбейн, „Тихият говорител“ на Рекс Стаут и „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри — всичките закупени с чувство за вина от една антикварна книжарница. Чайникът в малката кухня („обзаведена с барплот за сервиране“) вдясно от Малкълм засвири, защото водата беше кипнала. От малката спалня зад стената с книгите и от банята, непосредствено до кухнята, не долиташе никакъв звук. Дори обикновеното непрекъснато капане на душа беше спряло тази сутрин.

Чайникът свистя близо минута, преди Малкълм да свали краката си от масичката и да отиде бавно до кухнята с чаша в ръка. Най-напред изхвърли изстиналото кафе в мивката, после угаси газовия котлон. Когато се опита внимателно да изравни с пръст нескафето в лъжичката, ръката му неволно трепна и разсипа кафявите гранули по лепкавия плот.

— Дявол да го вземе — каза той и отново бръкна с лъжичката в буркана. Разклати я, докато връхчето горе-долу се изравни, изсипа кафето в чашата и гр заля с вряща вода от чайника.

Когато се връщаше към кушетката, Малкълм спря за малко пред автоматичния грамофон, колкото да вдигне плочите нагоре по оста и да го включи. Изчака, докато първият черен кръг падне върху бавно въртящия се диск. Рамото трепна и се отдели от гнездото, като кралски гвардеец, отдаващ чест, после се придвижи над плочата и се спусна където трябва. Чуха се няколко пукания и след това започна „Кармен“. Малкълм изчака няколко такта, след това несъзнателно поклати глава и натисна стопа. Машината повтори операцията, но този път се разнесоха познатите му от дните в колежа звуци на „Райтшъз Брадърс“. Малкълм се върна на кушетката.

Пето кафе тази сутрин, помисли си той. Ще ликвидирам бъбреците си. Защо пък не? Какво друго мога да направя? За днес нямам от какви лекции да се чупя, нямам срещи, за които да закъснея, няма и конференции, които да минат без мен. Може би трескавото усещане, което създава кофеинът, ще ми помогне да взема управленското си, решение за деня. Какво да бъде? Разходка в парка, следобед, прекаран в зяпа-не на младите полуневинни ученички, чиито тазове още не са се разширили достатъчно, за да раждат деца, или вълнуващо посещение в местния супермаркет? Решения, решения, решения. Той приближи чашата до устните си и се усмихна.

Погледна репродукцията. Дон Кихот и Санчо Панса — черни мастилени фигури на бял фон. На заден план имаше черна вятърна мелница, малка в сравнение с тях двамата. Малкълм поклати глава. Няколко прости мастилени линии върху бялата хартия, и двамата герои оживяват. Пълнокръвен черно-бял свят.

Репродукцията беше единственият му осезаем спомен (освен дрехите, няколко книги, плочи и мебели) от подвизаването му като „агент на ЦРУ“. Всъщност той никога не беше ставал агент на ЦРУ, макар че като всички негови служители имаше кодово име — Кондор. Беше най-обикновен чиновник — с работно време от девет до пет, с две седмици платен отпуск — на Секция 9, Отдел 17 на дирекция „Разузнаване“ към ЦРУ. Репродукцията на Пикасо беше висяла на стената в кабинета му.

До миналата година Секция 9 беше почти забравена издънка на огромния изследователски екип на ЦРУ, малка група, която прекарваше времето си в „анализиране на недействителни данни“, т.е. четене на шпионски трилъри, криминални романи и други подобни, в търсене на неща, които ЦРУ би могло да използва. Секцията се помещаваше в една хубава бяла къща с гипсови орнаменти на улица „Югоизточна А“, точно зад Библиотеката на Конгреса, и носеше безобидното име „Американско литературно-историческо дружество“. Никой в управлението не даваше пет пари за това дружество, никой не даваше пет пари за Малкълм. Докато един ден счетоводителят на секцията не разкри случайно една частна контрабандна афера, при която дружеството беше използвано за прикритие. Счетоводителят в желанието си да се защити и да обясни странните неща, които бе намерил, направи грешката да съобщи за тях и докладът му попадна в ръцете на контрабандистите, няколко от които работеха в разузнаването. Един ден Малкълм се върна в службата от обяд и завари колегите си избити.

Шест дни се беше мъчил да се отърве от преследвачите си и американската разузнавателна общност беше обърнала Вашингтон наопаки, за да го намери заедно с момичето, което беше убедил да му помогне. На петия ден момичето беше простреляно и едва не умря. Малкълм беше убеден, че е мъртва, и изостави плана, даден му от възрастния човек и Кевин Пауъл, когато успяха да се свържат с него. Той тръгна след враговете си сам. На шестия ден довърши операцията, като залови шефа им и хладнокръвно уби главния им агент. Сега Малкълм беше в „продължителен платен отпуск, с някои привилегии“ — наградата за отличното му оцеляване.

А в Сан Франциско благодарение на специална правителствена стипендия посещаваше курсове за юристи едно момиче, едва забележимо накуцващо и с леко замъглено зрение на едното око, за което получаваше специални пенсионни и медицински привилегии. Това момиче беше рискувало живота си за Малкълм и сега не отговаряше на никакви писма, телефонни обаждания или опити за контакт чрез други лица.

Е добре, помисли си Малкълм, какво има още да се говори? Това беше свършило, край, точка. Никога повече той нямаше да види Уенди или управлението, или Възрастния, или Кевин Пауъл, никой от тях. Щеше постепенно да защити докторат, да се зарови в някой малък колеж и никой няма да знае, никой няма да дава пет пари за това.

На вратата ce звънна, точно когато започваше нова песен на „Райтшъз Брадърс“. Малкълм се намръщи. Не беше първо число, а и хазаинът му си получаваше наема по пощата. А и той отдавна беше престанал да се надява, че някой ден ще дойде красивата самотна съседка, за да поиска малко захар. Той вдигна рамене и отиде да отвори.

— Здравей, Малкълм — каза Кевин Пауъл. — Как си?

Малкълм изгледа добре облечения приятен мъж на средна възраст пред себе си. Мислите му изчезнаха. Никакви картини не оживяха в ума му, никакви болезнени спомени не разтревожиха сърцето му. Той изгледа мъжа дълго и после тихо каза:

— Не. — И затвори вратата.

Картините и спомените се появиха, след като бравата изщрака. Малкълм се облегна тежко на касата на вратата, клепачите му бяха стиснати. Най-накрая се случи, помисли си той, най-накрая дойдоха. Обзеха го чувства, макар че не беше наясно точно какви, но над тях доминираше облекчението. Чакането най-накрая беше свършило. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и отново отвори вратата. Кевин още беше там и се усмихваше.

— Затварянето на вратата няма да свърши много работа. Все едно ще влезеш, така че оттук.

Кевин не отговори и влезе във всекидневната. Огледа се бързо. Беше като на снимките. Седна на протритото кресло до грамофона.

— Как я караш, Малкълм?

— Не знаеш ли?

Враждебност, помисли си Кевин, противопоставяне, леко параноидна самозащита, точно както предположи доктор Лофтс. Той знаеше, че не бива да отговаря на намека. Вместо това попита:

— Имаш ли още кафе?

— Направи си — отвърна Малкълм враждебно и седна на кушетката.

Кевин не обърна повече от необходимото внимание на отпуснатата върху кушетката фигура с джинси и памучна фланелка. Отиде в кухнята, намери си чаша и си наля кафе. Внимателно го занесе във всекид невната и седна на стола. Докато грамофонът пееше за радостите на любовта, двамата се гледаха. След това плочата свърши и машината утихна.

— Предполагам, че се питаш защо съм дошъл — каза Кевин с равен глас.

— Имам поне сто обяснения, но отговорът е: да, питам се. Всъщност отговорът не ме интересува, защото приключих с вас, повече няма да се занимавам с глупостите ви.

— Никой не е искал това от теб — отвърна Кевин.

— Е, добре, добре. — Малкълм стана и закрачи из стаята. — В такъв случай нямаме какво друго да си кажем, нали? Освен ако не ми носиш някоя новина, която би ме заинтересувала.

Кевин не обърна внимание на последното.

— Забавляваш ли се, Малкълм? Как се чувстваш? Удобно? Сигурно? Приятно? Удовлетворен ли си? Да се завреш в Охайо и да учиш за докторат, който въобще не те интересува? Това ли искаш?

— Какво те засяга? — погледна го Малкълм подигравателно. — Да не би да се тревожиш, че данъкоплатците си хабят парите напразно с моето образование? Е, зарежи това. Платил съм си, за да стигна дотук, и го знаеш много добре.

Не е лошо, помисли си Кевин, чувство за дълг.

— Твоя работа, Малкълм, изборът е твой и ти знаеш това. Стареца се съгласи да ти даде платен отпуск за три години, без задължения, без обещания, без разправии. Не беше длъжен да го прави. Можеше да те обвини в предумишлено убийство или чрез посредници, или чрез управлението. Когато ликвидира Мароник, ти не изпълняваше ничии заповеди. Сам го реши. Старецът можеше да те смачка като муха. Вместо това той постъпи повече от благородно.

— Моите благодарности! — От сарказма думите на Малкълм бяха почти неразбираеми.

— Но не изпитваш достатъчно силна благодарност, за да ни помогнеш в една дреболия?

— Знаех си! — извика Малкълм. — Знаех си, че ще искаш нещо. Искаш да се върна, искаш да ви помогна, нали?

Кевин вдигна рамене.

— Има нещо, в което можеш да ни помогнеш. Нещо дребно.

Малкълм прекоси стаята и се надвеси над Кевин. Докато изговаряше думите, трепереше:

— И какво е то? Искате да убия още някого? Да застрелям още някого вместо вас? Зарежи това. Забрави го!

Кевин отново вдигна рамене и се изправи, като внимателно отмести Малкълм встрани.

— Добре. Проблеми няма. За нас няма значение дали ще вегетираш тук, или ще свършиш нещо полезно. — Той отиде до вратата.

— Точно това искам да направя. Ще пусна свои собствени корени, но не благодарение на вас. Така че забрави, че си искал нещо от мен.

Кевин стигна бавно до вратата.

— Желая ти щастие. Чекът ти ще продължи да пристига на този адрес. Ако имаш някакви въпроси или проблеми, знаеш как да ни намериш. До довечера ще съм тук, след това отлитам за Вашингтон. Хотелът ми е „Хилтън“, стая 606, до пет часа, ако станеш по-дружелюбен и решиш да си поприказваш с мен. Регистриран съм като мистър Роджърс. Ако искаш, отбий се. Ще те почерпя едно питие или чаша прилично кафе.

— Престани да ми правиш услуги — каза Малкълм и отвори вратата. — Достатъчно са ми тези досега. И не ме чакай. Няма да дойда. Няма.

Преди да излезе, Кевин се усмихна:

— Не се тревожи, Малкълм. Няма да те чакам. Ще се видим пак.

— Няма да дойда! — Той влезе вътре и затръшна вратата. В продължение на няколко минути крачеше възбудено напред-назад из стаята. После рязко обърна плочата и я пусна. Усили звука с две степени. Продължи да крачи, докато траеше цялата първа песен. Малко след като започна втората, той седна на кушетката и застина. Преди песента да свърши, той започна да трепери.

В 3,24 Кевин погледна часовника си за стотен път. Ами ако Малкълм не дойде? Ако съм направил погрешен ход? Замисли се. Поклати глава и погледна през прозореца. В 3,26 някой почука тихо на вратата му.

Въпреки че не изпълняваше специална задача, въпреки че беше в чужбина, въпреки че нямаше от кого да очаква неприятности, той застана отстрани на вратата и мушна ръката си под сакото, върху дръжката на пистолета.

— Кой е? — попита той.

— Аз съм.

Кевин позна гласа, но все пак трябваше да е сигурен.

— Кой „аз“?

— Малкълм. По дяволите! Кондор!

Кевин се усмихна на себе си и отвори вратата със сериозно изражение. Човекът отвън все още беше по джинси, но беше сменил фланелката с риза и пуловер. Вятърът беше разрошил немного дългата му кестенява коса. Тя почти покриваше очите му, докато гледаше надолу към краката на Кевин.

— Искаш ли да поговорим? Тоест имаш ли нещо против?

Кевин се усмихна:

— Разбира се, че не, Малкълм. Разбира се, че не. Искам да поговорим. Влез.

Малкълм прекрачи прага и Кевин внимателно затвори вратата след него.

— Докторът смята — каза възрастният мъж на Кевин предния ден, — че нашият Малкълм, нашият Кондор, няма къде да отиде, освен да се върне при нас. Така са поставени нещата. Няма друг избор и независимо дали ще го обясниш с чувство за вина заради убийството, заради това, че взема парите ни, отчуждението му, изолацията му, отегчението, копнежа за по-активен живот, всичко опира до едно — той ще го направи. Така ли е, докторе?

Доктор Лофтс погледна към Кевин в другия край на кабинета. Едрият лекар беше главен психиатър на ЦРУ. Специалността му се нарича „прогнозиране на поведението“. Управлението му показва човека, който трябва да проучи, и очаква от него да прогнозира какво би направил той в дадени обстоятелства. Доктор Лофтс и екипът му привлякоха вниманието, когато преценките им за Никита Хрушчов помогнаха на президента Кенеди да вземе решението за блокада на Куба. Той се усмихна.

— Много ми харесва начинът, по който съкращаваш медицинските аргументи. Да, съгласен съм с теб. Малкълм е готов да се отзове. Ето ги признаците. В началото, когато отиде в Синсинати, той посещаваше лекции редовно, вършеше всичко, което се иска от него, дори в повече. Беше изоставил хобито си да бяга от реалността чрез романи за насилие, защото сам беше участвал в истинско насилие. Опита се да се свърже с колегите си студенти и професори, макар и за кратко. Сега, почти година по-късно, той рядко стъпва на учебни занятия, проверките показват, че отново чете такива романи и не се вижда с почти никого. Средата, в която попадна сега, далеч не съответства на напрегнатия живот в онзи кратък период от време. Дори му се струва, че този нов за него свят е малко тъп и безумен. Като прибавим и чувството му за вина, за дълг, естествената му склонност към индивидуализъм — той е готов да дойде, но трябва да подчертая, ако не го въвличаме в нещо твърде голямо или дълбоко, или тежко. Това е много важно.

Също така трябва да добавя — продължи докторът, — че нашето момче има доста романтична представа за това, което наричаме „абсурд на съдбата“. Ще се отзове, защото знае, че ще се отзове.

— Какъв е планът, сър — попита Кевин. — Не знам какво да правя аз, да не говорим какво ще искам от Кондора.

Възрастният мъж се усмихна:

— До известна степен това е така, защото и аз не съм сигурен как да постъпим. Твоята работа е проста. Проследи пътя на Паркинс, разбери къде е бил и ако е възможно, защо е бил там. След това правиш каквото е направил той. Някъде по пътя, надявам се, ще попаднеш на някой или някой ще попадне на теб. Желая ти успех, защото очевидно Паркинс се е прикривал добре. Всички нормални опити да го открият са били безуспешни. И трябва да бъдеш внимателен, защото противниците, които и да са те, няма да искат да ги безпокоиш, както е направил Паркинс.

Задачата на Малкълм е дори по-проста. Както знаеш, аз го пазя, докато е готов. Има невероятен талант. Реших, че една дългосрочна инвестиция няма да навреди, защото един ден той може да стане много ценен. Понеже вече е готов и понеже използването му ще оправдае изразходваните за него средства, ще го изпратим да души в Монтана. Ще му дадем елегантно прикритие, но не толкова изпипано, че противниците да не разберат кой е всъщност, и не толкова просто, че местните хора да открият, че не е този, за когото се представя. Официално ще е човек на ФБР, изпълняващ наша задача. Ако съм прав, няма да има никакви неприятности от страна на противниците. Те не биха искали да вдигат голяма пушилка след смъртта на Паркинс. Освен това нашият Кондор, Малкълм, ще привлече вниманието им и това ще ти даде възможност да се промъкнеш по-лесно през задния вход.

— Той ще има ли някаква подкрепа. Ако нещата наистина загрубеят?

— Е — отвърна Възрастния. — Няма да е лесно. Това е селска област. Не могат да се появят прекалено много непознати, иначе местните хора ще се досетят, че нещо не е както трябва, и ще бъде разкрит. Във военновъздушната база на осемдесет мили от градчето, в което ще бъде, ще има няколко наши хора, но не мисля, че можем да ги приближим повече от това. Ти би трябвало да проследиш движението на Паркинс дотам за около седмица или десет дни. След това вниманието ще се насочи към теб, а ти знаеш как да се пазиш.

— Наистина ли смятате, че Малкълм би могъл да се справи? Дори и нищо лошо да не се случи? Смъртта на Паркинс прави нещата не съвсем обикновени.

Възрастният мъж се усмихна.

— Във всеки случай ще бъде интересно. Много интересно.

Кевин премигна, след като си спомни това. Погледна през пътеката към седалката, в която клюмаше Малкълм. Едночасовото му обяснение този следобед трябва да го е изтощило, помисли си той. Беше говорил шестдесет минути, понякога бавно, понякога пискливо. Прескачаше от безпристрастния анализ на своя „дълг“ към почти истеричните, обяснения на спомените и фантазиите си. Най-накрая Малкълм го беше погледнал и му беше казал:

— Наистина няма никакво значение, нали? Тръгвам, защото трябва да тръгна, и това е единственият начин да науча.

— Какво искаш да научиш? — го попита Кевин.

— Не знам — беше отговорът. — Не знам.

По времето, когато Малкълм и Кевин приближаваха Вашингтон, първите ранобудни минувачи вече се движеха по улиците на Москва. Един от тях беше Николай Рижов. Селският му произход личеше по разклатената му походка, по набитото му мускулесто тяло, което дори на неговите шестдесет и три години беше жилаво и здраво. Но дрехите на Рижов бяха по-скъпи от тези на повечето му сънародници, а и той вече не беше селянин. Ръководеше много важен отдел в Комитета за държавна сигурност при Съвета на министрите на Съветския съюз или както е по-известен: КГБ. Макар че КГБ е цивилна организация, нейните служители много често имат офицерски звания. Когато зае длъжността си в отдела, сивокосият, с изопната кожа и гладко избръснато лице Рижов предпочете да бъде полковник. Би могъл да стане и генерал, ако желаеше. Сега крачеше напред, без да обръща внимание на студената сутрин. Телохранителите му бяха край него — отпред, отстрани и отзад — на подходящо разстояние. Трепереха и много, много тихо ругаеха любовта на шефа си към дългите сутрешни разходки.

КГБ е една от двете големи държавни организации, занимаващи се с шпионаж, другата е ГРУ — по-малкият съперник, или военното разузнаване. Корените на КГБ достигат назад до 1881 година и до Охранката — или Департамента на държавната полиция, използван от царете като тайна полиция и като разузнавателна служба. По-малко от две години след създаването си царската шпионска организация изпратила агент в Съединените щати, за да следи Владимир Легаев — изменил на Охранката служител, който напуснал матушка Русия и станал университетски преподавател в САЩ. Също така те се занимавали и с руснаците, създаващи проблеми в страната. Например в едно досие на Охранката, носещо дата 1 май 1904 година, е отбелязано, че вторият и третият пръст на крака на някой си Йосиф Сталин са сраснали.

Тайната полиция и разузнавателната организация, които заменили Охранката в дните след революцията, действали в общи линии, както и предшественикът си, но под различни наименования и инициали, едно от които е ЧК (Черезвичайная комисия по борбе с контрареволюции и саботажем), създадена на 20 декември 1917 година. Някои руснаци все още наричат агентите на КГБ чекисти. През 1938 година един човек на име Лаврентий Павлович Берия поел юздите на тогавашния НКВД и ги държал здраво, докато не бил изваден в пенсия чрез куршум някъде към края на 1953 година. Западните разузнавателни източници сочат различни дати на неговата смърт. На 13 март 1954 година, една година след отстраняването на Берия, бил създаден КГБ — руската невоенна разузнавателна организация.

Рижов обичаше да отива на работа рано. Той се радваше на свободата сам да определя работното си време, да ходи, където иска, когато поиска. Земните дни на много от неговите предшественици били внезапно прекратявани, на много от тях надзирателите в затворите нареждали къде, кога и дори как да ходят. Рижов обичаше студения, чист, свеж почти като на село сутрешен въздух. С напредването на сутринта уличното движение и фабриките вече му придаваха неприятна за селския му нос миризма. Не толкова неприятна, колкото в Лос Анжелос или в другите западни градове, които беше посещавал, но все пак неприятна.

Този ден Рижов нямаше време да се отдаде на обикновените си размишления.

За разлика от Малкълм той беше съвсем наясно какво иска да знае. Искаше да знае, че всичко в плана му е наред и при това без сянка на „практическо съмнение“ — термин, използван от руската разузнавателна бюрокрация, за да опише границите на немислимото. Но Рижов също така знаеше, че не всичко в плана му е наред, както и че от него зависи дали нещата ще се поправят или не.

Черната лимузина спря бавно и почтително край бордюра пред магазина за играчки срещу „Лубянка“, на десетина метра от Рижов. Шофьорът излезе навън, за да му отвори вратата, но той не се качи, а махна на пасажера да го последва по тротоара.

Ниският, възпълен мъж на средна възраст, който слезе от колата, беше Владимир Серов. Както и Рижов, той беше полковник, но длъжността му бе далеч по-ниска от неговата. Рижов беше началник на отдел, а Серов — само на едно бюро в този отдел. Наистина, важно бюро — обикновено то се грижеше за плана, рожба на Рижов, но все пак си беше само бюро. Като се вземат предвид нормалните ограничения в КГБ, Серов се радваше на доста голяма независимост освен по въпросите, свързани с плана на Рижов — Гамаюн. Тук той беше началник само на думи. Получаваше заповеди от Крумин — агента, когото уж ръководеше, или направо от Рижов, който не би трябвало да се занимава с отделни операции. На Серов никак не му харесваше да работи между началника си и агента му. Знаеше, че отношенията между тях са сложни, и знаеше, че и двамата го смятат само за инструмент в цялостния план. Ако нещо станеше не както трябва, по всяка вероятност не Рижов или Крумин щяха да бъдат обвинени и наказани. Щеше да бъде обвинен той.

„Поставен съм между чука и наковалнята — искаше му се да каже на жена си. Използват ме, за да си правят каквото поискат, и ако не го получат, ако нещо се обърка, ще ме смачкат и ще ме изхвърлят като мръсен парцал“. Но Серов не казваше на жена си нищо, което е свързано с работата му. Не говореше на никого за тревогите си. Човек никога не можеше да знае кой ще чуе думите му.

— Добро утро, другарю полковник — поздрави Серов нервно. — Как сте? — Той изравни крачките си с едрия си началник. Двамата ходеха бавно. Колата, те двамата и телохранителите — отпред, отзад и встрани — напомняха някаква тържествена процесия. Редките минувачи предпочитаха да не обръщат внимание.

— Нещата не вървят добре — отвърна Рижов хладно, като умишлено не обърна внимание на учтивостите. — Никак не вървят добре.

Значи само лоши новини, помисли си Серов с известно облекчение. Угрижеността, която се беше увеличавала още откакто тази сутрин телефонът го накара да стане от леглото, сега значително намаля. Ако беше катастрофа, Рижов щеше да нареди да го арестуват веднага или щеше да се държи любезно, за да приспи бдителността му.

— Какво се е случило, другарю полковник?

— Боя се, че с Гамаюн ще имаме неприятности. Може би много сериозни. — Гласът на Рижов беше спокоен, но някак си напрегнат, сякаш трудно се контролираше. Като началник на бюрото Серов би трябвало да научава за всички неприятности първи, но знаеше, че докладите за специалния план отиваха първо при шефа му. Поне, помисли си той, не може да ме обвини, че не съм информиран. — Не ми е известно да има някаква непосредствена заплаха.

Рижов се усмихна:

— Това е, защото вашата информираност е донякъде ограничена. Като началник отдел разполагам със значително повече данни.

Серов кимна. Щом шефът му се хвалеше с такова пренебрежение към него, нещата не бяха толкова лоши.

— Преди десет дни един куриер от Пета секция допуснал непростима грешка. Напил се в някакъв лондонски бар, много се напил, и започнал шумно да спори с местен жител, представи си само за какво! За ядрената политика! В пияно състояние! Споменал косвено Гамаюн. И за зъл късмет някакъв американски оперативен агент дочул забележката, решил, че пияният може да знае нещо повече, и го проследил до дома му. Само преди няколко часа ми докладваха, че американецът работи за разузнаването на военновъздушните сили.

Трябва да е имал това, което наричат „шесто чувство“ и много стръв за работа. Та проследил нашия човек до апартамента му, влязъл вътре и започнал да го разпитва. Куриерът още бил пиян и уклончивите му приказки не харесали на американеца. Излъгал го е, макар че би могло и да не е съвсем лъжа, че ако не работи за него, ще го издаде на британските власти. Куриерът се съгласил. Американецът го изпомпвал в продължение на няколко часа. Между другите неща научил името на Крумин, откъслечни сведения за следващото му пътуване до Америка и някои други неща, известни на куриера за него…

— О, боже! — изпъшка Серов, забравил за миг официалния си атеизъм. — О, боже!

— Да, наистина. Дреболиите, известни на куриера, не са били достатъчни, за да може американецът да си обясни операцията или функциите на Крумин, но е успял да заключи, че Крумин ще мине през Лондон на път за Щатите. Според моите източници в американското разузнаване техният агент е бил „буйна глава“. Искал е сам да осъществи голям удар. Открил е Крумин на летището в Лондон и го проследил до Торонто. Крумин е разбрал, че е разкрит, и се е измъкнал от него.

Но по някакъв начин американецът отново го е намерил. Може от куриера да е научил повече, отколкото той ни каза. Съвсем сигурно е, че е можел да разсъждава добре. Успял е да проследи Крумин до Гамаюн. Разкрили са го и са го заловили, но той избягал скоро след това. Крумин и оперативният работник от Гамаюн го проследили бързо. Застреляли го и не са успели да прикрият това. Сега американците знаят, че нещо става, един от агентите им е мъртъв и те не могат да си го обяснят.

— Куриерът? — попита Серов. — Какво става с куриера?

— Допуснал е още грешки. Ръководещият офицер се усъмнил преди пет дни и го разпитал. Успял е да го заблуди, колкото е заблудил и американеца. „Мокра афера“, разбира се.

— О! — каза Серов безчувствено. Рижов обичаше да използва стария евфемизъм на КГБ, означаващ екзекуция. — Поне той вече е млъкнал.

— Да. Информацията, която ти давам, е събрана от Крумин, американските ни източници и куриера.

— Какво ще правим? — Тонът на Серов ясно говореше, че Рижов е шефът.

— Поне засега Гамаюн не е в опасност. Куриерът не знаеше нищо повече от името на Крумин. Защо от счетоводството са решили да му съобщят това име, нямам никаква представа. Уж за да можел да прехвърли парите в нюйоркска банка. Това няма да се повтори повече. Но нашият непосредствен проблем е Гамаюн. Това е особено важно, защото на Крумин съвсем скоро му предстои нова операция.

Трябва да удовлетворим американците. Техен агент е загинал по тайнствен начин. Без съмнение ще положат много усилия и ще отделят много време, за да разнищят загадката. Ако си имахме работа с ЦРУ, поне нямаше да се тревожим за някакво мелодраматично отмъщение. Но, за нещастие, американският агент е бил от хората на онзи идиот, генерал Рот. А с аматьорите винаги е по-трудно. Можем само да се надяваме, че началниците на Рот ще поемат нещата в свои ръце. Толкова по-лесно е да предвидиш действията на професионалистите! Трябва да помогнем на американците да разгадаят мистерията така, както е удобно за нас.

За да направим това — каза Рижов и спря, за да размаха пръст към Серов, — ти и аз трябва да им намерим това, което се нарича фалшив противник.