Сянката на Кондора

Владимир Серов вдигна за малко поглед от бюрото си, за да поздрави човека, когото адютантът му въведе.

— А добро утро, другарю Нурич, само за миг почакайте. — Серов отново заби поглед в бюрото, като се правеше, че чете документите, които държеше, като по този начин искаше да даде време на Нурич да се отпусне.

Нурич се огледа наоколо и седна на твърдия дървен стол. Голи стени, забеляза той, без карти, картини и украшения. Погледна небрежно към бюрото, но Серов държеше документите под такъв ъгъл, че не можеше да разбере какви са. Последваха няколко минути тишина, после Серов затвори папката (без етикет, забеляза Нурич) и каза:

— Е, как сте?

— Добре, благодаря, другарю Серов — отвърна Нурич. Учтивият му отговор беше все пак малко твърд за вкуса на Серов. Добре, помисли си той, това, че не ми харесва, само ще улесни нещата. — Надявам се, че и вие сте добре.

— Да, благодаря. — Серов започна да лъже: — За вас имаме една много важна операция. Много важна. Разбирам, че от доста време не сте се занимавали с оперативна работа, но вие сте единственият квалифициран човек, когото имаме на разположение.

— Ще направя каквото мога.

— Не се съмнявам. Отнася се за един много деликатен план. Ако той се провали, страната ще бъде поставена в неудобно положение. Искам много добре да разберете това.

— Разбирам — отвърна Нурич. Каквото и да е, мислеше той, наистина трябва да е много важно. Самообладанието му започна да го напуска.

— Операцията включва проникване в Съединените щати. Трябва да се разузнае една ракетна площадка съвсем близо до канадската граница. В областта нямаме агенти и операцията вече претърпя малък неуспех. Един глупав източногермански куриер е предал каквото знае и един американец едва не провали всичко. За щастие, нашият човек успя да убие американеца, но повече не може да продължи операцията. Той не постигна целите й, американците вече следят действията ни в района, а началството ни притиска за това, как сме провели цялата операция.

В резултат на това беше решено да се направи втори опит. Вероятно американците ще сметнат, че не бихме подновили операцията, защото сега е твърде опасно да се работи в района, и това увеличава шансовете ни за успех. Вие сте били в западната част на Щатите и в Канада, говорите езика свободно и имате известна техническа подготовка. Ето защо вие ще доведете операцията докрай.

— Да, другарю Серов.

— До Щатите ще стигнете през Берлин, Лондон и Торонто. От Торонто ще се спуснете към Ню Йорк и оттам ще стигнете до мястото на операцията, както нашият нюйоркски резидент прецени, че е най-добре.

Задачата ви е да изпробвате един нов, много чувствителен портативен електронен монитор. Нашите учени са сигурни, че с него бихме могли да следим електронните компютърни сигнали в американските ракетни комплекси. Но той трябва да се разположи на около половин миля от съответния комплекс. Нашите експерти са сигурни, че с получената по този начин информация може да се направят заключения за предназначението на тези ракети, включително техните основни и резервни цели. Мисля, че не е необходимо да ви казвам какво би означавало това за развитието на отбраната ни. Вие именно ще изпробвате устройството, което ще ви бъде дадено в Америка. Тук ще бъдете обучен с прототип.

— Да, другарю Серов.

— Искам да подчертая едно нещо — каза Серов и се наведе над бюрото. — Тази операция е от жизненоважно значение. От огромно значение. Каквото и да стане, не трябва да се оставите да ви заловят. На всяка цена трябва да опазите монитора. Ако има опасност да ви заловят, вие трябва да го унищожите и да избягате. Упълномощен сте да използвате всякакви средства, за да се спасите, а в случай че ви заловят, очакваме от вас да използвате средството за безопасност. Хапчето с отрова. Разбирате ли ме?

— Да — каза Нурич без следа от първоначалната си отпуснатост.

— Добре. Обадете се на секретаря ми. Той ще ви представи на тукашния водещ офицер. Ще работите преди всичко сам, като ще се свързвате с най-близките наши резидентури в по-големите райони. Всеки път, когато минавате под контрола на нова резидентура, пълномощията на старата ще бъдат прекратявани. Цялостно операцията ще ръководи моят секретар, но вие ще имате максимална свобода на действие. Резидентурите ще ви подпомагат. Ще се свържете с берлинската, лондонската, нюйоркската и чикагската. Само в чикагската знаят целта на пътуването ви и вие няма да я съобщавате на никого. С подробностите за тази операция сме запознати само аз, секретарят ми, няколко технически експерти и началниците.

В случай на непредвидени обстоятелства ще се обръщате за помощ към резидентурите ни в обратен ред, или ще следвате инструкциите на водещия ви офицер в Чикаго. Секретарят ми ще ви инструктира за останалото. Желая ви успех, Нурич.

Една минута след това секретарят на Серов му позвъни, за да му докладва, че Нурич е напуснал сградата. Серов натисна един бутон, монтиран до чекмеджетата на бюрото му. След секунда в кабинета влезе началникът на отдела Рижов. Той седна на стола, на който беше седял Нурич, но за разлика от него през цялото време остана спокоен.

— Добре се справи, Серов — каза Рижов.

Но Серов не споделяше увереността на началника си.

— Ще свърши ли работа? Ще се справи ли наистина?

— Хм… Нурич е един дребен червей, пробутан ни от ГРУ, но въпреки това той е добър професионалист. Ще вложи всичко от себе си за „мисията“ и при известен късмет ще бъде убит.

— Такава цена — промърмори Серов. — Такава цена! Нурич, агентите ни в Лондон, Ню Йорк, Чикаго, Берлин; всички ще отидат само заради Гамаюн.

— Другарю Серов — укори го Рижов, — не губете цялостния поглед върху нещата. Ние спасяваме Гамаюн. Трябва да спрем любопитството на американците, което, ако се възбуди, може да стигне далеч отвъд Гамаюн. И на каква цена? Няколко агенти, които вече са компрометирани и сме ги изолирали от всички други операции. Единствено този в Чикаго не е компрометиран, но какво е той? Местен човек, който бързо се превръща в самоунищожаващо се чудовище. Ще оставим американците да съборят няколко пешки, но ние ще атакуваме царя им. Ще създадем малко неприятности на нашите приятели от ГРУ, но това винаги е полезно, когато трябва да държиш военните строени.

— Сигурен ли сте за монитора? Нищо ли няма да се случи, ако го заловят?

— А, да. Мониторът. Тази блестяща идея, зачената в Московския университет, погълна голяма част от бюджета ни, но е безполезна освен в момента на изстрелване на ракетата. Още сега този монитор е остарял. Но ще „работи“ достатъчно добре, за да убеди американците, че да се изпробва, си струва усилията. Дори да го заловят цял или да го възстановят, след като Нурич го унищожи, и в двата случая печелим. Вероятно ще изразходват много време и средства, за да го възстановят, а може би ще изпратят агенти тук, за да го изпробват, и ние ще ги пипнем.

Но се съмнявам, че ще могат да го заловят. Нурич е добър. Дори и в клопката, в която го изпращаме, пак няма да им е лесно да го хванат. Жив, имам предвид. А ние точно това искаме. Не, планът е чудесен, чудесен. Крумин и аз го одобряваме изцяло, както, сигурен съм в това, и ти.

— Разбира се — отвърна Серов. — Разбира се.

Малкълм лежеше неподвижно на леглото, заслушан в дишането си. Беше изключил климатичната инсталация. Стаята в мотела беше тиха. Чуваше само звуците, които издава сам. Не мислеше, че в двете съседни на неговата стаи има някой, и той знаеше, че това би трябвало или да го тревожи, или да го радва, но не беше сигурен кое от двете. Той оправи възглавниците и леко се надигна. Погледна тялото си. Беше само по долни гащета. Почернелите му от кварцовата лампа ръце („Нашият човек не бива да бъде бял като сирене — като чиновник, който не е виждал слънце“) контрастираха със слабия му, бял торс. Погледна босите си крака и се поздрави с размърдване на пръсти. „Боже мили, Малкълм, какво правиш“? — помисли си той.

Това е епизодът, в който пуша и мрачно анализирам ситуацията. Само че не пуша, мислеше той, и не разбирам ситуацията достатъчно добре, за да мога да я анализирам.

Предния ден беше слязъл от самолета на осемдесет и пет мили южно от Шелби — „главна база на операцията“ — в Грейт Фолз — „града“ (ако населено място с по-малко от 50 000 жители може да се счита за град), който се беше разраснал дотолкова, че беше достигнал до военновъздушната база „Малмстром“ и до центъра за контрол на ракетите. Според инструкциите на Карл Малкълм прекара един ден във военновъздушната база, където се представи като цивилен журналист, работещ за Министерството на отбраната, който се кани да пише материал за ракетите.

Шефът по сигурността на базата, който беше уведомен за истинската самоличност на Малкълм от човека на генерал Рот, лично го разведе да разгледа стартовото оборудване, „за да го запознае с положението“. Човекът на генерал Рот беше научил, че Малкълм работи по убийството, директно от генерала. Рот беше настоял да бъде уведомен, ако във връзка със случая изпратят агент и възрастният човек не успя да игнорира желанието му. После, и точно от това се беше опасявал възрастният мъж, генералът съобщи на своя човек в „Малмстром“, който на свой ред уведоми шефа по сигурността. Възрастния не беше доволен, че толкова много хора знаят кой е Малкълм, но не можеше с нищо да поправи положението.

Обясненията за ракетите отегчаваха Малкълм. Веднага щом зърна дългия сребрист цилиндър, докато офицерът продължаваше монотонно да говори за мегатонове и обсег на действие, му се прииска да се прибере в стаята си в офицерския корпус. Беше топъл пролетен ден и Малкълм не беше усещал сухата топлина на Великите равнини, откакто беше посетил фермата на леля си в Канзас, когато беше петнадесетгодишен. Ароматният чист въздух на прерията дразнеше носа му. Тревожеше се за алергията си. Но докато го разкарваха с хеликоптера от площадка на площадка, той не каза нищо и не попита нищо. Последната им спирка беше ракетната площадка, където бяха намерили трупа на Паркинс.

Човекът на генерал Рот внимателно улови Малкълм за ръката и го отдели от шефа по сигурността и двамата други офицери, докато вървяха от хеликоптера към оградените силози.

— Реших тук да дойдем най-накрая — прошепна той с гордост, — така че пилотите и другите, които научат за обиколката, да не си помислят, че има нещо подозрително.

— Аха — отвърна Малкълм, без да е сигурен какво трябва да каже.

Не беше лесно да охлади ентусиазирания капитан.

— Да. И ако има нещо, от което се нуждаете, ако имате някакви въпроси… някакви специални услуги, просто си спомнете за Лари Чеймбърс. Аз ще ви помогна. Ще ви помагам през цялото време. Не забравяйте.

— Няма — усмихна се Малкълм.

Капитанът, чиито амбиции бяха така обещаващо подхранени, угоднически отвърна на усмивката.

През следващите десет минути Малкълм се разхождаше из площадката и се мъчеше да си даде вид, че знае какво прави. Внимателно разгледа оградата, каменистата почва, тревата наоколо и не откри нищо необичайно. Те не му говореха нищо. Той се смръщи, за по голям ефект и се приближи със строго изражение до ентусиазирания капитан Чеймбърс.

Малкълм се огледа наоколо. Силозите бяха зад него. През полето минаваше прашният селски път, на около стотина метра пред него, и се прекъсваше само от фигурата на капитан Чеймбърс, макар че, помисли си Малкълм, той беше толкова слаб, че би трябвало да вижда пътя и през него. Хеликоптерът и отегчените хора от екипажа закриваха гледката вдясно, но Малкълм знаеше, че тя е същата, както и вляво — леко нагъната равнина, нашарена в жълти и кафяви квадрати от житото, която се простираше много мили нататък, докато на почти невероятно разстояние се сливаше с небето. Малкълм застана съвсем близо до капитан Чеймбърс. Погледна го в очите и процеди през зъби, като максимално имитираше твърдост:

— Да се махаме оттук.

Чеймбърс се затича, за да даде заповедта, а Малкълм закрачи бавно след него, като едва се сдържаше да не се разсмее.

На връщане седна до пилота. Накара го бавно да обиколи площадката. Когато машината се насочи на север, забеляза няколко скупчени постройки на около пет мили от силозите.

— Какво е това? — Трябваше да крещи, за да надвика рева на двигателя.

— Какво? — извика пилотът.

— Онова там. Онези постройки?

— О, това е градче. Уитлаш.

— Уитлаш? Но това са само десетина къщи!

Пилотът вдигна рамене и се ухили:

— Е, това е малко градче. Не всичко може да е Ню Йорк.

Малкълм също му се ухили:

— Какви хора живеят там?

— Не знам. Предполагам, че фермери.

Малкълм се облегна назад и се зачуди какво ли би направил, ако внезапно пилотът получи удар.

Прекара вечерта сам, като отклони няколко покани да се забавлява. На сутринта се качи на джипа, който му беше осигурен от Министерството на отбраната, и се отправи към Шелби, неговата база, на осемдесет и пет мили в северна посока.

Градчето беше малко, случайно изникнало заради железопътната линия, фермерството и нефтените сондажи в началото на века. Преди да се регистрира в мотела, Малкълм обиколи наоколо с джипа, като се мъчеше да запомни улиците колкото се може по-добре.

— Дълго ли ще останете? — попита старата жена, когато той се регистрира в мотела в центъра на града.

— Известно време — отвърна той. — Правя едно изследване за правителствени нужди.

— Много правителствени служители отсядат тук — каза му тя, докато го водеше по коридора. Стаята му беше в главната постройка, която имаше десет стаи на първия етаж и дванадесет на втория. Беше номер 16В и се намираше почти в средата на етажа. Приличаше на всички други стаи в мотел — почти приветлива, с почти домашен уют, нищо забележително или доставящо радост. Малкълм огледа вътрешната страна на вратата. Освен ключалката имаше и верига. Това поне беше нещо.

— Тази харесва ли ви?

— Хубава е — отвърна Малкълм и взе ключа. — Сега ли трябва да платя?

— Не. Късно е и искам да си легна. Долу във фоайето има автомати за кафе и пуканки. Можете да се обаждате в града директно, но не и другаде. Междуградските разговори минават през вътрешната телефонна централа. Отвън могат да ви набират директно. Моля, не се обаждайте вкъщи от стаята си тази вечер, защото аз съм и телефонистка, а искам да си легна. В края на коридора има автомат. Лека нощ.

Ето ме най-накрая, помисли си Малкълм, на полесражението. Отне му един час да подреди багажа си и да провери стаята със специалното оборудване, което Карл беше поставил в дипломатическото му куфарче. Както и беше очаквал, не откри никакви електронни подслушвателни устройства. Цели десет минути се мъчи да намери някакво хитро и достъпно скривалище за пистолета си, но накрая отново го заключи в дипломатическото куфарче. Тази вечер никой няма да ме търси, помисли си той, а ако ме потърсят, сигурно ще взема да се застрелям.

Беше сигурен, че Възрастния не вярва особено в успеха на плана дори и когато го инструктираше. Логиката му беше такава — Паркинс не е бил с кола. Бягал е от нещо или от някого. Бил е заловен и убит. Като се вземе предвид краткото време между смъртта му и пристигането на охраната, която веднага е огледала района, никакво превозно средство не би могло да се отдалечи достатъчно от ракетната площадка и е логично да се заключи, че убиецът на Паркинс се е скрил някъде наблизо. Тъй като наоколо има само гола равнина и няма никакви естествени прикрития, той трябва да се е скрил в някоя от околните ферми. Малкълм под прикритието на човек, събиращ данни за правителството, трябваше да обходи района, да гледа, да слуша, да разпитва, да се опита да открие къде се е скрил убиецът. И след това да отговори на останалите въпроси — как, кой и защо го е убил.

Смяташе, че едва ли ще разбере дори къде се е скрил. Струваше му се, че възрастният човек мисли същото и че не смята това за основна негова цел. Основната му задача беше да се изложи на показ, да отклони вниманието от други агенти. Но никой не му беше казал нищо повече освен това, колко важна е задачата му.

— Е, добре — каза той на глас в празната стая. — Поне не би трябвало да има никаква опасност. — И е добър начин да им се отплатя, каза един вътрешен глас тихо, толкова тихо, че Малкълм едва го чу.

Намръщи се. Трябваше да се обади във Вашингтон. Старицата нямаше да е до телефонната централа, така че той не можеше просто да вдигне слушалката и да набере номера. Трябваше да излезе от стаята.

Връзката се осъществи бързо. Служителката от къщата във Вашингтон остави телефона да иззвъни два пъти. След като потвърди, че разговорът ще е за нейна сметка, каза меко:

— Как си? Всичко наред ли е?

— Всичко е бомба — отговори Малкълм, като изпита ненавист към закодирания разговор. — Обаждам се от монетен автомат в мотела. Вътрешната телефонна централа сега не работи, но вие можете да ме набирате. Номерът в стаята ми е 555-6479 и е директен, не минава през телефонистката.

— Добре, ще го запиша. Искаш ли да кажеш нещо на мама?

Имаше няколко неща, които Малкълм би искал да сподели с Възрастния.

— Не, само й кажи, че започвам истинската работа утре.

— Ще й кажа. Помоли да ти съобщя, че и тя няма какво да ти предаде. Дочуване, скъпи.

Служителката затвори телефона, преди Малкълм да успее да отговори. После нетърпеливо се свърза с Карл. На свой ред той се свърза с Възрастния, който беше на вечеря у един конгресмен. След като потвърди самоличността си според правилата, Карл му каза:

— Кондора е долетял, сър.

Един час след обаждането на Малкълм Карл взе възрастния човек от дома на конгресмена. Следвани съвсем близо от охраната, те отидоха в главната квартира на „Уошингтън Съркъл“. Там Карл предаде на шефа си последната информация и остана доволен, че оценките му съвпаднаха с неговите собствени. Както и очакваше, възрастният мъж пожела да разговаря с Кевин. Карл предвидливо беше предупредил Лондон. Там бяха открили Кевин и чакаха обаждането. По радиото съобщиха, че са на път, и когато влязоха в кабинета на Възрастния, връзката беше осъществена. Възрастния се усмихна доволно и кимна на Карл да остане в кабинета. Той внимателно прикри гордостта си — участваше в голямата игра.

— Кевин, как си?

— Чудесно, сър. Всъщност, ако не се бяхте обадили вие, аз щях да ви потърся малко по-късно.

— Има ли нещо ново?

— Да, сър. Паркинс съвсем основателно не се е доверявал на операциите на генерала. Оставял е всички свои предварителни бележки и доклади в пощата, до поискване, адресирани до фалшив получател, с бележка да се върнат на подателя, ако не бъдат получени в тридесетдневен срок. Като подател е бил записан водещият му офицер. Помолих приятеля ви от Специалния отдел да потърси нещо такова, защото само това ми дойде наум след думите му, че можеш да разчиташ на англичаните, ако им повериш нещо.

— Отлично, момчето ми, отлично. И прочете ли доклада му?

— Едва преди час успяхме да се справим с шифъра. Паркинс е дочул как двама пияници спорели за могъществото на американците. По-пияният и по-войнствено настроен от тях се опитал да обори другия, като му казал, че „руснаците са кацнали направо върху ракетите им“. Това възбудило любопитството на Паркинс и той го проследил до дома му. Решил да го притисне внезапно и здравата и това дало резултати.

Пияницата се оказал някой си Михаел Донович, куриер на КГБ, който обслужва канала между Щатите и Москва. Всъщност той бил германски агент, но служел на руснаците. Сигурен съм, че действат по този начин, за да не може официално да бъде свързан с тях, ако го заловят.

Изглежда, Донович се е занимавал само с едри пратки. Проверяваме подробностите, които е съобщил на Паркинс, и очаквам, че до голяма степен ще се потвърдят. Но си мисля, че е скрил доста много, за да има с какво да се пазари, ако дойде при нас. Пуснал е на Паркинс примамката, че много голям и важен агент ще мине през Лондон на път за САЩ, за да провери тамошната им мрежа във връзка с някакъв важен проект, за който американското разузнаване не знаело нищо. Отказал да даде повече подробности. Куриерът казал, че веднъж останал близо до пощенската кутия, за да види кой получава пратката. Това ме кара да мисля, че и без това е смятал да дойде при нас. Паркинс пише, че е задържал доста информация, за да запази интереса към себе си.

— А може и да е лъгал по една или друга причина.

— Възможно е — съгласи се Кевин неохотно, — но Паркинс не е мислел така. Куриерът му е съобщил, че агентът трябвало да получи много пари чрез „пощенска кутия“, недалеч от лондонското летище, и на следващия ден да замине за Щатите през Торонто.

Според мен Паркинс не се е доверявал на мерките за сигурност на генерала и затова е решил да се презастрахова, като тръгне сам по дирята. Според последния му доклад с пощенско клеймо от лондонското летище той засякъл агента, когато вземал парите от уговореното място, проследил го до летището и си запазил място за същия полет. Пише, че ще го следи, докато може, а също и че се притеснява, задето е загубил връзка със своите хора, защото генералът не им позволявал да прибягват до помощта на други канали извън собственото му ведомство.

— Глупава работа. Паркинс научил ли е нещо друго за този агент? Куриерът казал ли му е нещо повече?

— Дал му някакво име. Крумин. Не знаел дали това е истинското име, или псевдоним на агента, просто началникът му веднъж го нарекъл така.

Паркинс казал на куриера да довърши задачата си. След седмица му предстояло ново пътуване и дотогава Паркинс се надявал да е научил достатъчно, за да разнищи цялата работа.

Има още дребни подробности, някои несъответствия, които проверяваме, но същността е тази. Какво мислите вие?

Възрастния мълча дълго време, преди да отговори.

— Това може и да е вярно, разбира се — каза той. — Записките му може и да са истински, което би трябвало да можем да установим. Думите на куриера, ако наистина е бил такъв, може до голяма степен да са верни. Проследяването на агента може да обясни пристигането на Паркинс в Щатите, макар че не е ясно как и защо се е озовал там, където го намерихме. Научихте ли нещо друго за куриера?

— Нищо. Дори и да се е върнал тук, не се е свързал с никого от нашите хора.

— Даа. Склонен съм да вярвам в по-голямата част от доклада на Паркинс, но не заради това, което си научил ти, а заради това, до което стигнах аз.

Кевин не скри разочарованието си:

— Какво искате да кажете?

Възрастния не обърна внимание на чувствата му.

— Обадих ти се, за да ти съобщя някои важни новини, но всъщност и аз научих нещо. Откакто започна всичко, ние проучваме всички възможни сведения. Днес следобед получихме нещо интересно. В берлинската резидентура на КГБ ЦРУ има двоен агент. Той докладва, че някакъв куриер е направил точно това, което пише в доклада на Паркинс, че се е напил и е издрънкал нещо пред някой от нашите. Операцията едва не пропаднала, но още имало шансове. Двойният казва, че ще направят втори опит, че ще изпратят тук нов човек през Берлин и Лондон.

— Но това е невероятно! Откъде в КГБ знаят, че куриерът им е проговорил?

— Наистина, как? Очевидно началниците му вече са го подозирали. Разбира се, те са имали някои преимущества. Във всеки случай двойният агент твърди, че куриерът е ликвидиран и че във вторник ще последва нов опит да изпратят човек. Някъде рано сутринта на същия ден той ще ни съобщи с кой полет. Върни се в Берлин. Свържи се с резидента на ЦРУ. Той ще ти предаде номера на полета. Ние ще проверим списъка на пътниците и може би, докато кацнете в Лондон, ще сме стигнали до нещо по-определено. Ще ти помогнем, доколкото можем, а ти ще се опиташ да разбереш кой точно е нашият човек.

— И какво после?

— После ще чакаме, за да видим какво е толкова важно, че ги кара да рискуват след смъртта на Паркинс.