Сянката на Кондора

Кевин пристигна в Хавър късно вечерта в четвъртък. Той поемаше ръководството от помощника си само след няколко часа сън. Намираха се в нает офис. Пътната полиция на Монтана намери откраднатата от „Розата“ кола в югоизточния край на щата, но досега нямаше друга следа от него. Във военновъздушната база вече беше пристигнал доктор Лофтс и чакаше. Кондора чакаше. Възрастният човек във Вашингтон също чакаше. Чакат мен, помисли си Кевин. И ето ме тук, в Хавър, Монтана — чакам. Чакам човек, който не знам къде се намира.

За разлика от Кевин Нурич спа до късно в петък. Събуди се със скок в десет. Пленницата му също беше будна и го гледаше с широко отворени кръвясали очи. Той реши, че това е отчасти заради брендито, отчасти защото е плакала. В погледа й все още имаше ужас. Той я освободи, за да стане и да отиде до тоалетната, но не й позволи да се облече. След това отново я завърза за леглото, но този път запуши устата й и когато излезе, сложи на вратата табелата: „Моля, не безпокойте“. Управителят сякаш разбра неразположението на „жена му“ и почти неохотно прие предложението на Нурич той сам да оправи леглата.

Малката бакалничка на Кремъл му осигури пакетирана храна, захарни пръчици, нескафе и презрели плодове — всичко на невъзможни цени. Плати с парите на жената. Купи също вестници и три опаковки по шест кутийки бира.)

Нурич приготви закуска за двамата. Накара жената да изпие две бири. Той пи само мляко. Докато четеше вестниците и пиеше кафето си, той я остави да поседи на стола. Във вестниците не откри нищо заслужаващо внимание.

През целия ден Нурич остана пред телевизора. Накара жената да се разхожда из стаята. Държеше я гола. Накара я да изпие още една бира. Алкохолът я замайваше, но той не й позволяваше да си почива. Искаше, когато я остави, тя да бъде изтощена. Беше сигурен, че ужасът, алкохолът, физическото и умственото изтощение ще свършат работа. Остави я да почива само когато проверяваше оборудването. След това завърза ръцете й отзад, сложи върху главата й една калъфка от възглавница и я накара да коленичи в ъгъла. Чу как тя се разплака и започна да проверява оборудването си.

В Москва го бяха обучили добре. Доколкото можеше да каже, кутията със светещи лампи и циферблати работеше отлично. Беше доволен, че устройството щеше да запише всички важни данни на малка касетка, която той трябваше да върне обратно. Това му спестяваше необходимостта да пренася устройството отново. Ако се появеше опасност, той можеше да хвърли касетата в някой храсталак, след като включи устройството й за самоунищожаване, което щеше да сработи след две минути. Тази касетка също така не изискваше от него да бъде специалист. С нея щяха да се занимават други.

Нурич бавно прокара ръка по гладката повърхност на метала. Стори му се, че електрическите импулси му предават някаква възбуда. Опасенията и съмненията за стойността на операцията оставаха, но го беше завладяла възбудата на момента. Може би матушка Русия щеше да спечели нещо от тези глупави усилия в края на краищата. Досега той печелеше играта, побеждаваше американците на техен терен. Нурич се усмихна. Кой имаше представа какво означава тази операция?

Чантата, в която беше устройството, можеше да се носи или на гръб, или като ръчен багаж. Малките промени, които трябваше да направи, за да я превърне от едното в другото, му отнеха минута. Той мушна ръцете си в ремъците и качи устройството на гърба си. Тежеше почти тридесет килограма. Всяко възможно пространство вътре беше запълнено. Машината имаше сравнително малък размер за теглото си. Нурич беше в отлична форма. Знаеше, че не може да бяга дълго с нея на гърба, но можеше да маневрира. Провери дрехите си, картите, парите, фалшивите документи за самоличност много внимателно. Всичко беше в ред. Покри всичко с чаршаф, преди да открие очите на пленницата си и отново да я накара да ходи.

Късно следобед Нурич нареди на жената да се облече. Тя безмълвно се подчини. Когато се приготви, той я изведе навън, за да се „разходят“ под ръка в двора на мотела. Той забеляза, че управителят ги наблюдава. След като Нурич показа, че жената все още е с него, той я върна в стаята и отново я накара да се разхожда гола.

Малко след залез-слънце Нурич приготви вечеря. Той изяде няколко захарни пръчици и най-калоричната порция от бакалничката. С вечерята изпи чаша кафе и остави кафеника топъл, за да може да изпие още едно непосредствено преди да тръгне. Остави голата си пленничка да вечеря и я накара да изпие останалите десет бири. Едва беше изпила предишните три, но всеки път, когато престанеше или започнеше да се олюлява, той прокарваше ръка по тялото й. Тя надаваше безгласен вик и продължаваше да пие. Нурич я занесе до леглото. Сложи върху очите й памучни тампони и ги залепи с лейкопласт, който омота около главата й. Отново я завърза за четирите ъгъла на леглото и метна отгоре й чаршаф. Реши да не й запушва устата. Можеше да се задуши. При всички случаи тя нямаше да се събуди преди обед на следващия ден. Също така не му се вярваше да се разпищи за помощ. Както е със завързани очи, гола и завързана, тя нямаше да има представа къде е той. Дори когато разбереше, че него го няма, страхът и срамът щяха да държат устата й затворена. Беше сигурен, че никой няма да я намери, докато любопитството на управителя не надделее, а това щеше да стане след два дни. Тя щеше да ги преживее. На полицията щеше да опише луд човек, а не шпионин. Ако американците знаеха за него, нямаше да обърнат внимание на разказа й. Ако не знаеха, тя щеше да ги заблуди. Не рискуваше нищо, като я оставяше жива.

Нурич погледна още веднъж картите, които беше наизустил, и премисли плана си с всички възможни отклонения. Когато свърши, погледна часовника си. Беше девет часът. Облече си маскировъчния костюм, после обикновените си дрехи. Лицето си щеше да почерни, когато наближи мястото. Внимателно отдели двете захарни пръчици, които щеше да изяде с последното кафе, преди да тръгне в полунощ. След това легна на другото легло, нави будилника за всеки случай, затвори очи, застави ума си да се освободи от всякакви мисли и се опита да се отпусне.

Чоу ги предупреди за идването си в стаята им в мотела пет минути преди това. Дори и да забеляза някаква разлика в поведението им, не го показа с нищо. Единствената грижа, която сподели на глас, беше, че присъствието на двама души от жълтата раса в този район може да предизвика подозрения. Малкълм се опита незабелязано да подсили опасенията му, за да го накара да си тръгне по-бързо.

Новината за бягството на „Розата“ възбуди Чоу до крайност. Той крачеше из стаята и внимателно съставяше планове за действие. Също така информацията за Робинсън и Кинсайд го беше заинтригувала много. Малкълм дори си помисли, че тя го вълнува повече, отколкото новината за бягството на „Розата“. Но Чоу се владееш прекалено добре и Малкълм не можеше да разгадае мислите му.

Тръгна си след два часа. Не им каза къде отива, но им даде да разберат, че няма да се връща в Канада и че ще бъде наблизо. Нареди им да му се обадят по радиото веднага щом чуят нещо. Каквото и да е, наблегна той.

— Какво ще правим? — попита Шийла, след като Чоу си тръгна.

— Какво можем да направим? — отвърна Малкълм. — Ще седим и ще чакаме.

Капитан Теди Роу и хората му бяха прекарали няколко смени в очакване. Те чакаха през студените и през топлите дни, докато духаше вятър, докато валеше дъждът в четвъртък, през дългите нощи. Капитан Роу не се интересуваше колко дълго ще се наложи да чакат. Той щеше да се подчини на заповедта, докато щракнеше капанът или докато му наредят да се върне. Щеше да държи хората си в готовност, защото тази задача беше много важна за него.

Първите две години от службата си капитан Роу беше прекарал в 5-и корпус на специалните сили, базиран в Нха Транг, Виетнам. Беше му харесала тази служба. През онези дни, а и през цялата война в Югоизточна Азия специалните сили се управляваха от ЦРУ или както той и колегите му от управлението, го наричаха — „Фирмата“. Капитан Роу си спомняше с любов дните, когато от името на Фирмата беше организирал отряди от местни наемници, за да провеждат „активни антитерористични акции“ в селцата. От 1966 година той с радост беше изпълнявал задачите на Фирмата в Азия, Латинска Америка, Африка, дори в Близкия изток. До последната му операция.

Тя беше сравнително обикновена. Една не много активна и малка палестинска терористична група бавно беше започнала да набира сили. В момента тя застрашаваше израелско-арабското примирие, но освен това заплашваше да обърне количката на друга палестинска група, с която ЦРУ беше установило някакви връзки.

Задачата на Роу беше проста. Новата група се въртеше около лидера си и се състоеше от около дузина въоръжени мъже, но популярността й в лагерите нарастваше все повече и повече. Роу трябваше да взриви бомба в дома на лидера и да го направи така, сякаш експлозията е нещастен случай, предизвикан от невнимателно боравене с оръжие. Такива неща се случваха непрекъснато и такова обяснение щеше да изглежда правдоподобно.

Роу и хората му — експерти по взривни устройства — една нощ нахлуха в недобре охраняваната къща на лидера, поставиха бомбите и се изтеглиха без никакви инциденти. Къщата беше взривена според плана, но за лош късмет един човек от охраната оживя и умря четири дни по-късно в болница за бежанци. За щастие, той не дойде в съзнание, но Роу и началниците му през тези четири дни бяха изпълнени с ужас.

Тази беше последната му мисия. Този път капитан Роу не искаше никакви грешки. Всичките му хора бяха ветерани от Виетнам и всичките бяха участвали в подобни задачи преди. Той ги разпредели по хълмовете около деветнадестте ракетни площадки, които Кевин и Възрастния смятаха за потенциална цел. Самият той беше установил командния си пункт и държеше резервите си недалеч от площадката, където бе умрял Паркинс. Луната залезе. Хората му не се виждаха на повече от два метра. Залегнали, те наблюдаваха тихо с маскировъчните униформи и боядисани лица. Във всяка група имаше по един човек, който следеше специални сензорни устройства, стратегически разпръснати в района. Тези устройства бяха разработени за война в джунглите на Югоизточна Азия и реагираха на топлина и звук. За жалост, те не различаваха животни и хора, врагове и приятели. Капитанът се доверяваше съвсем малко на техниката и предпочиташе да постави наблюдателни постове.

Той се радваше, че е поел по-лекото нощно дежурство. През деня основният проблем беше, че хората трябваше да имат вид, че си играят на войници. Освен това той беше убеден, че ако нещо стане, то ще е нощем. Беше заповядано да спре саботьор и той смяташе да го направи — без никакви пропуски този път.

Всичките му хора бяха екипирани с малки радиостанции със слушалки, специално разработени за тайните служби. Хората му трябваше да бъдат в постоянна връзка с него, но не можеха да си позволят разговорите им да кънтят в нощната тишина.

Повикването дойде в 3,00 часа.

— „Лисица4“ вика „Лисица“ — чу капитанът в слушалките си. Заместникът му леко го докосна по рамото, в случай че не е чул. Капитанът стисна ръката му и прошепна в микрофона:

— Тук „Лисица“, слушам ви.

— Южно от номер едно има нещо. Не можем да видим все още. Край.

— Разбрано. Дръжте ме в течение. „Лисица“ до всички! Внимание!

Техникът до капитан Роу го бутна:

— Ние също го засичаме, сър. Между „Лисица4“ и него има възвишение и затова не го виждат.

— Дайте ми бинокъла — нареди Роу.

Инфрачервеното оптическо устройство беше една от вещите, които ценеше. Той бавно огледа района около ракетната площадка, където беше умрял Паркинс. Блясъкът от осветлението на самата площадка влошаваше видимостта му, но това не го тревожеше особено. Това място наблюдаваше „Лисица7“.

Роу нямаше да го види, ако той не беше помръднал точно когато зрителното поле на бинокъла му се плъзгаше оттам. Намести фокуса и се вгледа. Видя ръка и нещо подобно на кутия. Когато фигурата се размърда отново, той различи очертанията на човек. Цветовото изкривяване на инфрачервения бинокъл не му попречи да различи маскировъчните му дрехи. Той разгледа кратко фигурата и подаде бинокъла на помощника си. Когато шепнеше в микрофона, той се усмихваше.

— „Лисица“ вика всички! Потвърждавам неприятел на сто метра южно от номер едно. Източно от хребета, на около двадесет метра от оврага. 7, 8 и 9, прекъснете пътя му за отстъпление. 3 и 10, дръжте западния фланг. 11 и 4, дръжте изток. 14, заеми позиция на север от площадката. Стойте настрана от светлината. Така ще му попречите да се приближи. Аз отивам откъм източната страна на площадката, а 5 откъм западната. 2 остава в командния център за координация. След две минути по местата. Задържане по мой сигнал. Тръгвай!

Нурич беше скрил колата зад купчина чакъл за поддръжка на пътя, на едно място, където черен път пресичаше шосе номер 2. Реши, че никой не би я забелязал там в два и тридесет след полунощ. Той съблече горните си дрехи, намаза лицето си и си сложи тъмни маскировъчни ръкавици. След това провери още веднъж оборудването и премина двете мили, които го деляха от ракетната площадка. Последната четвърт миля измина пълзешком, като се възползваше от всички естествени прикрития. Съветските експерти нямаха единно мнение по въпроса колко телевизионни камери се използват за охрана на тези силози. Нурич не желаеше да се показва на мониторите на охраната.

Началниците му бяха казали, че е достатъчно да се приближи на половин миля, но също така бяха подчертали, че резултатите са по-добри от по-близко разстояние. Той допълзя на сто метра и включи устройството. Пет минути по-късно започна да свети червената лампичка, която означаваше край на записа. Нурич сложи на гърба си тежката раница и запълзя обратно. Беше изминал едва двадесетина крачки, когато го осветиха с прожектор. Ярката светлина моментално го заслепи. Но преди да утихне викът:

— Стой! Изправи се с ръце на главата! — Нурич вече беше свалил устройството от гърба си, беше извадил пистолета си, калибър „45“, и се изтърколи вляво. Изстреля светкавично два куршума. Вторият разби стъклото и угаси прожектора. Тежкият куршум проби ламарината и разкъса ръката на невнимателния войник, който беше забравил, че трябва да стои настрана от светлината, която му е в ръцете. Заповедта на капитан Роу беше да се направи всичко възможно, за да се залови саботьорът. Не стреляше дори след като той рани един от хората му. Надяваше се да го хване жив. Извика му още веднъж да се предаде.

Нурич още не знаеше, че е попаднал на засада. Реши, че случайно го в заловил някой от редовните патрули. Знаеше, че е ранил един, и не би трябвало патрулът да е повече от трима души. Трябваше да убие другите двама, преди да успеят да се обадят за помощ. Придърпа устройството към себе си и натисна бутона за самоунищожаване. Изтъркаля се встрани точно когато капитан Роу го подкани да се предаде за втори път.

Една от лъжите, които бяха наговорили на Нурич началниците му от КГБ, беше за устройството за самоунищожаване. Бяха му казали, че то действа с две минути закъснение — достатъчно време, за да го включиш, да се убедиш, че работи, и да избягаш от взрива. Всъщност закъснението беше само десет секунди — достатъчно време, за да поправи грешката си, ако го включи, без да иска. При даден контакт устройството започваше тихо да бръмчи и техниците му бяха казали, че може да го изключи до двайсетата секунда. Всичко това идеално отговаряше на целите на Рижов. Ако се наложеше Нурич да унищожи устройството, нямаше причина защо край нея да не бъде намерен и труп.

Но Нурич не се забави дори десет секунди. Когато взривът разкъса устройството, така че възстановяването му да бъде невъзможно, той вече беше на близо седем метра. Експлозията го отхвърли дори още по-далеч. Няколко парчета метал се забиха в крака му, но не беше сериозно ранен.

Взривът изненада капитан Роу. Той нямаше представа какво избухна, но реши, че е някаква граната. Това означаваше, че противникът им е тежко въоръжен, решителен и много опасен. Също така означаваше, че той няма защо повече да се въздържа от действия спрямо саботьора. Не без удоволствие той нареди на хората си да стрелят.

Куршумите от автомат „М16“ пробиват дебелата ламарина на кутия за амуниции без никакви проблеми. Изстрелите от трите автомата на хората на капитан Роу направиха Нурич на пихтия. Той умря, преди да разбере какво му се е случило.

Капитан Роу разгледа, безформения труп на тревата пред него. В светлината на фенерчетата им той изглеждаше нереален. Помощникът му, който може би почувства съжалението на шефа си, че не го е заловил жив, се опита да го успокои:

— Нямахте избор, сър. Трябваше да стреляме.

Капитан Роу погледна помощника си озадачено. Той кимна на сержанта с радиостанцията за връзка с „Малмстром“ да му даде микрофона. Преди да предаде съобщението в базата, той каза:

— Но, разбира се, лейтенант. Знам това.

Капитан Роу така и не разбра защо помощникът му е толкова загрижен — в края на краищата планът им бе успял.