Сянката на Кондора

Пълният комплект ключове и инструменти улесниха много работата. Кевин намери това, което му трябваше за тежката горна ключалка, на третия път. С долната се справи дори по-лесно. Двамата с помощника си влязоха в апартамента на Удуърд по-малко от минута след като застанаха пред вратата му.

Осигуриха си достъп до апартамента чрез един сравнително нов похват, а именно под претекст, че трябва да връчат специална награда на един от другите, живеещи във входа. Наградата струваше по-малко, отколкото би било необходимо, за да се подкупи портиерът и предотвратяваше възможността да го загризе съвестта и да съобщи за подкупа на Удуърд. Беше необходимо само да се изпрати писмо на някой от живеещите, който е най-вероятно да си е у дома през деня. За допълнителна сигурност Кевин уреди трима от живеещите да спечелят несъществуващ конкурс и да бъдат уведомени от специален куриер предната вечер. Щастливците с радост натиснаха бутоните на домофона, за да отворят външната врата.

Екипът се състоеше от пет души. Кевин и двама сътрудници най-напред занесоха „наградите“ в три различни апартамента. Това пести време и също така хората в тях щяха да опишат трима различни мъже, ако някой ги попиташе. Кевин и още един агент влязоха в апартамента на Удуърд на третия етаж. Долу във входа остана да пази един човек, друг гледаше задния изход и противопожарното стълбище, а петият седеше в паркирана кола отвън. Всички разполагаха с портативни радиостанции и бяха изпитани професионални агенти на ЦРУ, които знаеха, че задачата им е секретна и за нея не бива да научат дори колегите им. Мисълта, че знаят нещо неизвестно на другите, им даваше известно самочувствие.

Кевин и сътрудникът му влязоха в апартамента с извадени пистолети, снабдени със заглушители. Бяха ги уведомили, че в жилището няма никой, но все пак трябваше да се застраховат. Бързо провериха всички места, където би могъл да се скрие човек.

Почти веднага откриха нещо интересно.

— Кевин — прошепна сътрудникът, — виж това.

Удуърд живееше в свят, в който всички бяха врагове и го шпионираха, стремяха се да осуетят неговите и на великия Сталин усилия. Обикновено криеше всичко, което би го свързало с идола му. Преди три години той беше изпратил една снимка на Сталин в едно списание, където за един долар му я увеличиха до размерите на плакат. По правило Удуърд държеше това съкровище навито под леглото, но за да отпразнува срещата с Нурич, той го беше залепил на вътрешната стена на един шкаф. Всяка вечер, когато се прибереше, той отваряше вратата, сядаше пред шкафа и се взираше в студения, безмилостен поглед на кумира си.

— Това говори ли ти нещо? — попита сътрудникът.

Кевин се усмихна.

— Да, това говори много. Остави го и търси другаде.

Работеха бавно. Обикновеният крадец трябва да се безпокои само да не вдига шум и да не привлича вниманието. Той не трябва да оставя нещата, както ги е намерил. Освен това те трябваше много да внимават да не би да е взел някои елементарни предпазни мерки, като например перце в чекмеджето или нещо такова, което да му подскаже, че някой е пипал. Перцето в чекмеджето е прост и ефективен метод. В процепа се поставя перце или нещо друго подобно, например парче тоалетна хартия. Ако чекмеджето се отвори, перцето пада. Един невнимателен, небрежен човек не би го забелязал, но собственикът ще знае, че чекмеджето е било отваряно.

Кевин и сътрудникът му не попаднаха на подобни неща в апартамента на Удуърд. Те нямаше как да знаят, че той ги е изоставил преди няколко години, когато си купи такава алармена система за апартамента, която за него беше съвършена.

Не им отне много време, за да открият къде държи нещата си. Ключалката на стария куфар под леглото не представляваше никаква трудност. На дъното на куфара имаше томове сталинистка и комунистическа литература. Отгоре имаше изрезки от чикагски вестници, отнасящи се до събитията с троцкистите. Намериха и няколко тефтерчета, изпълнени с дребния нечетлив почерк на Удуърд. Сътрудникът на Кевин поиска да ги снима, но Кевин поклати глава. Това би отнело час, а на експертите от Лангли биха им трябвали дни, за да прегледат всичко и решат кое е полезно. Кевин беше сигурен, че в тези писания няма нищо ценно. Плакатът на Сталин и съдържанието на куфара вече го бяха убедили, че е валидно второто предположение на Възрастния — Удуърд беше агент, когото руснаците държат настрана от операциите си. Никой професионалист не би пазил подобни неща у дома си. Кевин разглеждаше изрезките, когато сътрудникът му го бутна:

— Погледни това.

Държеше една кафява кутия.

— Патрони. Около две дузини. Бихме могли да вземем един за анализ.

Кевин поклати глава:

— Не. Той сигурно ги брои и спи с тях всяка вечер.

— Мислиш ли, че има пистолет? Кевин вдигна рамене:

— Още не сме го намерили. Може да го носи със себе си. Ако е така, той е толкова побъркан, колкото си мисля, че е, като гледам тези неща. И по-опасен, отколкото въобще искам да мисля.

След тридесет минути те оставиха апартамента точно така, както го бяха намерили. Не намериха пистолет.

Общественият паркинг заемаше почти четвърт от дължината на жилищния блок. Това беше оживен район, само на три преки от главната търговска улица. Следобед паркингът обикновено се пълнеше. Този ден не правеше изключение.

Нурич седеше в една обществена пералня на отсрещната страна на улицата и гледаше през леко запотените прозорци. Трите жени, които обслужваха пералнята, не му обръщаха внимание.

Нурич оглеждаше бавно улицата и спрелите коли. Удуърд беше паркирал неговата преди тридесет минути. Доколкото можеше да прецени, никой не го следеше. При нормални обстоятелства Нурич не би чакал толкова дълго, но опасенията му го накараха да бъде предпазлив. Веднъж щом поемеше колата и уреда в нея, за връщане назад не можеше и дума да става.

Може би това е само заради лудостта му, мислеше той. Ако за това става дума, наистина има за какво да се тревожа, но не бих бил толкова нервен и разстроен. Не по този начин.

Не, мислеше той, проблемът е по-дълбок. Цялата тази безумна каша! Но какъв избор имам? Какъв избор?

Въздъхна, излезе от пералнята и се запъти към паркинга. Плати на пазача, колкото се може по-незабележимо огледа колата (по-късно, на четиридесет мили от Чикаго, я прегледа обстойно), разгърна картата на града и подкара. Въпреки предпазливостта си не обърна внимание на трите коли, които се редуваха да го следват и да се движат успоредно на маршрута му.

Екипът за следене оформи гъвкава, но здрава „кутия“ около Нурич на около петнадесет мили след като той напусна Чикаго. Използваха същата схема, както и с автобуса. Една кола преди него, а останалите отзад. Тъй като този път нямаха представа накъде ще се насочи, Кевин реши да вземе четири коли. Когато минаваха край Рокфорд, Кевин се свърза с Лангли посредством мощната радиостанция. Техниците го свързаха с Възрастния.

— Напусна Чикаго, сър, на път към Оклахома сити — каза Кевин. — Това е възможен маршрут към Монтана. Не смятаме, че ни е засякъл, макар че в Чикаго беше доста предпазлив. Ако не разполагахме с толкова хора, щеше да ни се изплъзне на няколко пъти. Мисля, че ще се справим, но за всеки случай сме дали данните на колата му навсякъде по маршрута, така че ако го изпуснем ние, да го прихване някой Друг.

— Отлично, момчето ми, отлично. — Гласът на Възрастния се чуваше съвсем ясно. — Карл ми каза, че при Удуърд няма промени.

Кевин избираше думите си много внимателно, защото някой би могъл да подслушва.

— Получихте ли записката ми относно Удуърд?

Три часа след влизането в апартамента един от помощниците на Кевин се качи на самолета за Вашингтон, уж преместен на по-лека работа поради влошено здраве. Официално той носеше „редовните доклади“, регистрирани от Кевин. Неофициално у него беше и тайният доклад за апартамента, и резюме на бъдещите му намерения. Беше написал, че Удуърд вероятно е съветски агент от нисък ранг, когото използват за дребни задачи и който по всяка вероятност е умствено нестабилен и въоръжен. Тъй като тези негови преценки бяха съставени в резултат на деяние, което не се одобряваше от разузнавателните ведомства, официално те не съществуваха. Разузнавателната общност редовно си служи с такива „несъществуващи“ материали, но когато се налагаше, както в случая с Кевин, те да бъдат пазени в тайна от самата общност, се вземаха допълнителни мерки за сигурност.

— Да, получих я. И макар че ми се стори, че страда от известна неяснота, от друга страна, тя е много проницателна. Много проницателна.

На Кевин му стана приятно.

— Благодаря. Помислих си, че може да ви бъде полезна.

— Нещата стават още по-загадъчни, но в общи линии Удуърд не се отличава особено от другите му контакти. Струва ми се, че са само помощен персонал — „Розата“ се вижда с тях за малко и после те се връщат към ежедневието си. След ден-два го чакат да им се обади в някоя телефонна кабина. Умно. Ние подслушваме домашните им телефони, той се свързва с тях, те му дават номер на уличен автомат и се уговарят за час, така че нямаме време да инсталираме апаратурата за подслушване. Ако телефонната компания не регистрираше междуградските разговори от улични автомати и ако не следяхме тези хора, никога нямаше да разберем, че разговарят.

— Да се надяваме, че ще направи същото и с Удуърд.

— Мисля, че ще го направи. Досега системата работи добре. Защо да я променя?

— Нещо ново? Кондора да е попаднал на следа?

— Не, но може би ще попадне, когато „Розата“ наближи. Съмнявам се, но човек никога не знае. Попаднах на нещо интересно, което би могло да не означава и нищо, но… От шест месеца ЦРУ разработва един сътрудник на съветската делегация към ООН в Ню Йорк. Изглежда, са сметнали, че не се радва особено на перспективата да се върне вкъщи. Убеждавали го да остане тук. Обзалагам се, че след като веднъж са получили твърдото му съгласие, ще му кажат, че нещата са се променили, ще го заплашат, че ще го издадат, и ще го принудят да се върне в Русия като двоен агент. Това е само предположение.

Този човек също така служи и на хората на КГБ в делегацията. Не, той не е от КГБ, но го използват. Изглежда, и на тях не им достигат хора като на нас. Казват, че е преминал окончателно на наша страна миналия месец, малко преди да умре Паркинс. Разпитвали са го и са го изпробвали, за да проверят доколко решението му е твърдо. А също така, ако предположението ми е вярно, за да съберат повече материал за шантаж.

Вчера този човек е докладвал за известна загриженост в средите на КГБ за някаква операция, която в момента се провежда в района на Чикаго. Разбрал само, че след това дейността ще се премести още по на запад. Натискат го да изкопчат още, но не се знае дали ще успеят.

— Може да става дума за „Розата“.

— Да, може.

— Това е още едно малко потвърждение, че пред себе си имаме ребус. Ще ми се да видим малко по-голяма част от него.

Възрастния изчака доста време, преди да отговори.

— Знаеш ли, Кевин, това е много интересно. Много интересно.

Кевин реши, че не е разбрал някакъв намек, и каза:

— Не ви разбрах, сър.

— О, сигурно не означава нищо. Просто някакво чувство за това, което ми каза. Само някакво чувство.

Малкълм и Шийла се върнаха в мотела, без да говорят. Вечерята с Джери Стюарт и семейството му беше минала добре. Домакините приеха „сътрудничката“ на Малкълм, без да изразяват съмнения. Малкото съучастнически усмивки, които му отправиха, не бяха зложелателни. Ема заведе Шийла долу, за да й покаже новата шевна машина, а мъжът й намигна на Малкълм и му каза:

— Хубава сътрудничка имаш, Малкълм! Ако бях на твое място, не бих я оставил да си отиде от мен.

За голяма изненада и облекчение на Малкълм целият ден беше минал добре. Събуди се в шест, точно когато изшумя водата в тоалетната. Без много приказки Шийла му обясни плана за деня. Тя настоя да остави вратата отворена, докато уринира, и Малкълм от възмущение застана възможно най-далече от тоалетната чиния, за да може да отвърне на погледа, който беше отправила към вратата. Тя му каза да не си слага контактните лещи, докато не се приготви. Знаеше колко късоглед е той. Също така настоя да се къпят заедно. А той се чудеше как така тя ще го наблюдава през цялото време и ще поддържа хигиената си.

Банята беше тясна за двамата. Избягваха да се докосват и гледаха голотата си с наложено безразличие. Малкълм се опита да се пошегува, като й каза да му изтрие гърба, но на гърлото му загорча още преди да види студения й враждебен поглед.

Шийла настоя да отидат до „нейната стая“ и да я разбъркат така, че да изглежда, че е направено нарочно. Куфарът, който остана там, не съдържаше нищо ценно освен дрехи, които тя не смяташе да носи. Щеше да е най-добре, ако можеше в него да остави някакви документи, подкрепящи легендата й, но не разполагаха с такива.

След това Малкълм поднови проучването си в квадранта между север и изток от Уитлаш. Преди да спрат за обяд, бяха минали през четири ферми. Малкълм забеляза, че винаги той дава предложенията да тръгват, като началник, който настоява да се работи. Шийла се държеше като общително американско момиче, пътуващо немного дискретно с любовника си шеф с такава лекота, че предизвикваше завистта на Малкълм, караше го дори да се безпокои. От друга страна, той беше припрян, рязък, дори открито нервен. След втората ферма той изкоментира лекотата, с която тя играе ролята си. Тя му каза да не се тревожи и че нервността му всъщност е много уместна.

— Така ще ги накараш да приемат очевидната „тайна“ — каза тя.

— Правиш го, сякаш си репетирала дълго време — отговори Малкълм, като се стремеше любопитството да не личи в гласа му.

Шийла му хвърли леден поглед. Топлотата и ентусиазмът й изчезваха веднага щом останеха сами в джипа. Съвсем спокойно тя каза:

— Ти чу за човека от военновъздушната база, който вербувахме. Аз съм част от вербовката. Той си мисли, че аз съм луда по него, че копнея за него, че съм заробена от любовта и милувките му. Правя всичко възможно, за да поддържам това впечатление.

Малкълм мълча в продължение на една миля, след това попита:

— И… харесва ли ти това?

Укоряващият тон на Шийла сряза неудобството му:

— Искаш да знаеш дали ми харесва да спя с него? Това е необходимо. Не е напълно отвратително, макар че прекалено високото му мнение за себе си е малко дразнещо. Нито го харесвам, нито не го харесвам. Това е част от работата ми. Като необходимостта да те придружавам.

— Разбирам това — отвърна Малкълм тихо. — С разума си, с логиката си го разбирам. Но… не мога да го разбера с чувствата си.

— Какво има да се разбира? Освен удовлетворението, когато работата е свършена? Не ми казвай, че трябва да изслушам юношеска лекция за истинската любов. Не и от теб.

Малкълм въздъхна:

— Не, няма да чуеш лекция за любовта от мен. Не бих могъл да ти обясня какво чувствам или да го дефинирам логически. Но просто си мисля, че… трябва да има нещо. Дори и когато нещата са чисто физически.

— Защо? Сексът е нужда. Не толкова остра като храненето например, но все пак нужда. И като такава тя може да се удовлетворява, експлоатира и да носи разочарование. Тя е инструмент в нашата работа. В Америка ми се струва, че е инструмент в работата на всекиго. Не ме съжалявай, Малкълм. Ти всъщност съжаляваш себе си.

Той не отговори. Освен когато анкетираха, до края на деня разговаряха много малко.

Малкълм паркира джипа пред мотела. Когато слязоха, Шийла дойде при него и го прегърна през кръста.

— Стой спокойно — прошепна тя. — Това е част от играта. Ще се изкачим по хълма.

В отговор Малкълм навъсено я прегърна през раменете и се изкачиха до върха. Тя не каза нищо, само стоеше до него и гледаше цветовете на залеза. Най-накрая Малкълм каза:

— Красиво е. Дните стават по-дълги.

— Да. И стояхме тук достатъчно, за да ни забележат. Когато се връщаме, трябва да се наведеш към мен, сякаш ми шепнеш нещо.

Малкълм се подчини.

Малкълм лежеше на леглото и наблюдаваше как Шийла се готви за нощта през дебелите си очила. Тя отвори малката чантичка, която винаги носеше със себе си. Освен пистолета му и медицинския й комплект вътре се намираше и мощна радиостанция. През деня тя се обади на Чоу четири пъти, през интервали, които той не успя да определи. Разговаряха само по няколко секунди, колкото да разменят закодирани съобщения. Тя още веднъж повика Чоу и още веднъж размениха съобщения. Малкълм знаеше, че ако тя не се свърже с Чоу, той ще реши, че ги е измамил. След всяко нейно обаждане той се ядосваше все повече и повече. Тя също слушаше неговите телефонни обаждания в Центъра, но за разлика от него знаеше кодовете му, а той не знаеше нейните. Опиатите й бяха помогнали да ги научи.

Когато приключи разговора, Шийла изглеждаше доволна. Тя заключи чантичката си и я сложи до стола, след като махна небрежно захвърлените ботуши на Малкълм и чантата му. Когато слагаше нещата му в шкафа, тя го погледна топло, но с лек укор. Студенината се върна, когато започна да се съблича, за да си ляга. Изглеждаше доволна още откакто си тръгнаха от Стюарт. Малкълм си помисли, че тя е малко повече от благоразположена. Наблюдаваше я внимателно, докато се приготвяше да си ляга. Най-накрая реши, че тя най-много може да откаже, и й предложи:

— Слушай, можем да спим в едно легло или да се сменяме на стола.

Тя престана да разгъва чаршафа и го изгледа въпросително.

— Не е голяма работа — обясни той бързо. — Видях колко вдървена беше днес. Още две нощи на този стол и ще осакатееш. И какво ще стане с операцията? Не ме интересува какво ще стане с теб, наистина, пет пари не давам. Но не искам да проваля всичко! Или ще спим заедно, или ще се сменяме. Обещавам да не те удуша с възглавницата или нещо такова! По дяволите — излъга той, — днес имах няколко чудесни възможности да те пипна. Защо ми е да го правя сега?

Шийла се замисли за няколко секунди, после отново сгъна грижливо чаршафите и ги върна в шкафа. Тя отключи чантичката си, извади нещо и я затвори отново. Без да каже дума, тя се обърна и влезе в банята.

Е, толкова по въпроса, каза си Малкълм. Не й показвай любопитството си, не настоявай за отговор. Накарай я сама да ти каже. За да й покаже незаинтересоваността си, той си свали очилата и легна под завивката. Затвори очи и се направи, че се мъчи да заспи. Чу я как пуска водата в банята, но отново без да каже нищо. Накрая, миг преди любопитството му да надвие и да я попита, тя каза:

— Ето, вземи това.

Малкълм се надигна и отвори очи. Тя стоеше пред него и държеше я лявата с ръка хапче, а в дясната — чаша с вода. Вместо дрехата с която спеше, тя беше облякла стегната памучна фланела. Малкълм беше сигурен, че пистолетът не е под нея.

— Какво е това? — попита той.

— Слабо приспивателно. Не е толкова силно, че да не можеш да се събудиш, ако се наложи. Давам ти го, за да съм спокойна, когато спя в едно легло с теб.

— О, боже! Предполагам, че ще спим и с пистолета? Ами ако гръмне това проклето нещо?

Тя му се усмихна.

— Заключих го в чантата. Ако сега някой реши да се разправи с нас, за да оцелеем, ще трябва да разчитаме на добрия си външен вид. Вземи хапчето. Късно е, а ще ставаме в шест, което е много рано.

Малкълм неохотно изпи хапчето. След десет минути въпреки решимостта му да стои буден усети, че се унася. Шийла лежеше до него и дишаше дълбоко, но не спеше. Тя заговори шепнешком точно когато мисловният му процес започна да се обърква.

— Малкълм, буден ли си?

— Ммм? Да. Ако това е слабо сънотворно, не бих искал да опитвам силните.

Тя не обърна внимание на думите му. Може би, помисли си той, за да може да му зададе всичките си въпроси, преди да е заспал, когато все още е в полу-съзнание и е уязвим. От друга страна, тя може би изчака дотогава, за да може да отрече всякакви неудобни заключения, които той евентуално би могъл да направи от този разговор. Поне така му се струваше, когато мислеше за това по-късно.

— Тези хора, при които бяхме, Стюарт. Те са щастливи, нали?

— Да, така ми се струва.

— Ти мислиш, че са щастливи и все пак изпитваш съжаление към тях… Не, не е вярно. Не изпитваш съжаление, а по-скоро мислиш, че са объркани, че са заблудени… Щастливи са, когато би трябвало да са изпълнени с песимизъм. Това мислиш, нали?

Боже, каза си Малкълм, философии, когато съм упоен!

— Може би си права.

— Не виждаш ли, че не са истински щастливи? Те никога не биха могли…

— Хей, мисионерко — прекъсна я Малкълм, като полагаше усилия да остане буден. — Късно е и ти ме упои. Не се опитвай да ме убеждаваш. Може би те са глупави, щом са щастливи при цялата тази мръсотия, но са щастливи. Ако изобщо мисля нещо за тях… мисля, че им завиждам. Завиждам им — той изпусна една прозявка — за безгрижното щастие.

— И не мислиш, че и ти можеш да го намериш?

Все по-трудно му ставаше да мисли. Насилваше се да говори.

— Не може ли… не, може би аз… не знам. Може би утре. Ще говорим за това. Не съм сигурен, че някога ще намеря щастие като тяхното.

— Но не вярваш в системата, в която живеят, нали? — продължи Шийла.

— Слушай! — каза Малкълм ядосано и приливът на адреналин донякъде му помогна да се отърси от сънливостта. Той се обърна към нея и се изправи на лакът. — Не вярвам в тяхната система, не вярвам и в твоята система. Чувствам се много по-добре… и много по-оптимистичен тук, отколкото там, където искаш да ме заведеш. Да оставим това. Не смятам да променям убежденията ти, дори няма и да се опитвам. И ти не можеш да промениш моите. Както каза, отношенията ни са професионални, така че да оставим празните приказки.

Той се обърна, ядосан на себе си, защото не му хареса това, което й каза, и не му хареса това, което беше чул. Утре, помисли си той. Утре ще мога да го обясня по-добре.

— Изпитвам съжаление към теб — прошепна най-накрая Шийла.

Малкълм още не се беше успокоил.

— Защо? — каза той троснато. Желаеше да приключи битката, преди да заспи.

— Защото нямаш в какво да вярваш.

— Аз изпитвам съжаление към теб — каза той, след като помисли за миг, — защото имаш в какво да вярваш.

След това замълчаха.