Сянката на Кондора

Вятърът блъскаше дъждовните капки в стъклата на пориви. Стъклата се бяха запотили леко. Малкълм дръпна пердето и нарисува кръг с пръста си. Стъклото леко изскърца, но не се чу заради шума от разговорите и тракането на приборите в заведението.

Дъждът започна преди обяд. Беше се заоблачило още предишната нощ, но метеорологът, станал предпазлив от дългогодишния си опит с непостоянното и обикновено непредсказуемо време в равнините, беше казал, че вероятността да завали е петдесет процента, така че Малкълм реши, че не може да оправдае евентуалното си оставане вкъщи този ден. И нещо повече — ден, в който фермерите са принудени да си останат вкъщи, би бил най-подходящото време за анкетиране.

Но Малкълм не беше толкова загрижен за изследването. Повече се тревожеше за претекста си да остане в района. Заедно с Шийла бяха свършили и третия квадрант. Знаеше, че би могъл да остане още известно време под претекст, че обобщава резултатите, но с всеки допълнителен ден, в който хората не виждат, че работи, съмненията щяха да се увеличават все повече и повече.

Дъждът ги завари на седемнадесет мили от Шелби, малко след първото им спиране за деня в девет и петнадесет. Най-напред изглеждаше сякаш само ще превали, колкото да се слегне прахолякът по черните пътища, но след малко от север дойдоха дебели черни облаци и в девет и половина Малкълм вече управляваше джипа с усилие. Той знаеше, че би могъл да включи двойното предаване, за да се измъкне от всякаква кал, и че пътят става по-добър след няколко мили. Но също така знаеше, че не бива да хаби добрия претекст, и с Шийла се отправиха към Шелби, като прекратиха работата си за деня заради лошото време и калните пътища.

Шийла предложи, преди да се приберат в мотела, да се отбият, за да пият кафе в ресторанта на паркинга. Малкълм реши, че тя го направи, за да избегне оставането насаме с него. Той беше доволен, защото също не се чувстваше добре сам с нея.

Все още спяха в едно легло. От една страна, напрежението между тях до голяма степен беше изчезнало. Лекотата, с която разговаряха пред външни хора, беше започнала да си пробива път и в личните им отношения. Малкълм дори установи, че когато са сами, тя се смее повече от преди. Шийла установи, че сега той е по-отпуснат, по-малко загрижен за фасадата, която поддържаше. И двамата бяха доловили тези промени и именно заради тях сега те чувстваха някакво ново, по-дълбоко безпокойство. Колкото повече се вдигаха личните бариери между тях, толкова повече внимаваха за професионалните си взаимоотношения. Малкълм обясняваше съвсем внимателно какво прави и защо. Шийла даваше заповедите си с още по-нетърпящ възражение тон.

И, забеляза Малкълм със съжаление, тя носеше пистолета навсякъде.

И сега беше у нея, под мишницата в-раменен кобур, под якето й. Това й позволяваше да държи якето разкопчано. Малкълм професионално отбеляза, че когато мъжете гледат горната част на тялото й, погледите им се спират върху издатините на гърдите й, а не върху кръста и по ръцете й, където би могла да носи оръжие. Мъжкото внимание към нея днес беше особено силно, тъй като носеше тънка тъмна блуза. Сутиенът й едва прозираше, сякаш не беше в състояние да задържи гърдите й — удивителен ефект, тъй като гърдите й не бяха големи дори за нейния ръст. Малкълм се улови, че все по-често гледа как гърдите й се повдигат и спускат под полупрозрачната материя. Всеки път, когато се уловеше, че я гледа, умишлено отклоняваше погледа си към ръката й, под която знаеше, че има пистолет.

В ресторанта вече бяха свикнали да ги виждат. Когато влязоха, няколко познати лица им кимнаха за поздрав. Всички маси бяха заети. Беше десет часът — традиционното време за предобедна почивка. Дъждът беше напълнил заведението с мъже, които не можеха да работят на открито в дъждовните дни. На двете големи маси седяха хората от службите за поддръжка към общината, а повечето други заемаха тези от местния бензинов кооператив. Покрай бара бяха насядали дърводелци, занаятчии, водопроводчици. Двама уморени туристи — семейна двойка, завръщаща се в Пенсилвания от Орегон — седяха мрачно в ъгъла и се надяваха дъждът да не ги задържи дълго време, но повечето посетители бяха местни хора.

Първо Малкълм си помисли, че няма да намерят къде да седнат, но от една група, насядала в далечния край, се вдигна една голяма ръка. Беше Стюарт. Той ги представи на тримата щастливи фермери, седнали до него, които след това си тръгнаха преди дъждът съвсем да разкаля пътищата към фермите им.

Шийла сякаш се зарази от веселото настроение на посетителите. Започна да разменя шеги и остроумия със Стюарт. Малкълм ги гледаше и се чувстваше, сякаш не е там. Шийла седеше срещу него. Тя му се усмихваше, когато срещнеше погледа му, после веднага отново се обръщаше към Стюарт. Малкълм се чувстваше много стар и много уморен. Гледаше как дъждът шиба запотените стъкла на прозорците.

Докато Малкълм драскаше безсмислени фигури по стъклото, една голяма черна кола без обозначения спря пред рампата за товарене на един склад в Сисеро, Илинойс. Трима едри мъже с разкопчани сака отидоха с уверени крачки до мястото, където стоеше Фриц Пуласки и даваше инструкции на някакви Щофьори. Тримата изчакаха шофьорите да отидат до камионите си. Пуласки вдигна глава. Опита да се усмихне, но не успя. Наведе глава, за да не забележат, че плаче. Тримата го заведоха до колата без шум и подкараха. Техните колеги вече бяха арестували жена му в дома им.

— Но беше интересно и забавно — чу Малкълм гласа на Шийла. — Нито веднъж не ми е станало скучно, откакто съм тук. Толкова интересни нови хора срещаме! И е толкова по-различно от Вашингтон! Не е ли така, Малкълм?

Въпросът й го изкара от унеса му. Време е да допринеса с нещо, каза си той.

— Да, така е. Наистина, къде другаде бихме могли да срещнем хора като… — Малкълм потърси нещо, което би предизвикало Стюарт да започне някакъв дълъг разказ, нещо, което да освободи него самия от задължението да участва в разговора — … като семейство Робинсън. Когато са дошли тук, трябва да са били славни времена.

Вместо да се впусне в разкази за отминалите дни, Стюарт изгледа Малкълм изумено:

— Робинсън? Кои са тези Робинсън?

Реакцията му завари Малкълм неподготвен и той се запъна:

— Как кои? Тези от Уитлаш. Знаеш ги, Нийл и жена му. Не може да не познаваш поне старицата Стоу и родителите на Нийл. Те са тук от самото начало, когато са разработвани тези земи.

— Те ти казаха, че са тук от самото начало? — В гласа на Стюарт имаше изненада.

— Нийл просто спомена, че тогава семейството им е било тук.

— Сигурен ли си, че става дума за същите Робинсън? Тези от Уитлаш?

Малкълм кимна.

— Хм. Нещо не е както трябва. — Стюарт се намръщи за миг. — Доколкото си спомням… — Той се извърна назад и извика: — Хей, Маклафлин!

Един дребен набит човек с къса коса, седнал на едната от големите маси, се обърна към него с престорен упрек:

— Какво, по дяволите, искаш, старче?

— Не много. Кога дойде Нийл Робинсън със семейството си?

— Кой? Този от Уитлаш ли? Дявол да го вземе… трябва да беше някъде към петдесет и втора, петдесет и трета. Знам, че беше след Корея, но преди да се роди най-малкия ми син, значи е някъде там. Защо питаш?

— Ей така. Да си освежа паметта. Благодаря.

— Не разбирам — каза Малкълм, когато Стюарт отново се обърна към него. — Тези земи са раздадени доста по-рано, нали? Значи той не е бил тук от самото начало.

Стюарт се ухили.

— Не, разбира се, че не. Тяхната ферма преди това беше на Флорънс. Флорънс и Маккий построиха всичко по времето на Голямата депресия. Робинсън и Кинсайд дойдоха доста по-късно, някъде през петдесетте. Нищо не са облагородявали. Старецът Гордън е единственият, който е бил там по времето на Втората световна война. И с темповете, с които умира, може би ще е единственият, който ще остане, след като всички други предадат Богу дух. Все пак никак не ми е ясно, защо човек може да иска да живее в Уитлаш.

— А защо им беше да ме лъжат? — попита Малкълм тихо.

— Е, сигурно са искали да се пошегуват с човека от изтока, да му напълнят главата с глупави истории за Дивия Запад. Това често се случва тук.

— Сигурно е така — намеси се Шийла. Тя не можа да схване същността на разговора, но забеляза интереса на Малкълм.

— Колко голяма е фермата на Робинсън? — попита Малкълм.

— Не мога да кажа веднага, но не е голяма. Не си дават повече зор, отколкото се налага. Добре се справят все пак. Слушай, ако искаш наистина да чуеш как са били населени тези земи, не тези глупости, които показват по телевизията или си чул в Уитлаш, трябва да се срещнеш със стария Бойл. Разказвал ми е какви времена са били…

Когато Стюарт започна да разказва за старите дни, Ана Брукс излезе от метрото в центъра на Манхатън. Ненаправила и три крачки, тя усети, че мъжът зад нея ходи толкова близо, че едва не настъпва петите й. Тя познаваше живота в Ню Йорк и не му обърна внимание, а само ускори крачка. Мина й през ум, че може да е джебчия. Тя зави зад ъгъла на Пето авеню. Малко по-нататък пред нея се изпречиха двама едри мъже с шлифери и тя се видя принудена да спре. Веднага след това мъжът зад нея я улови за лакътя. Преди да успее да се обърне, за да го погледне, един от двамата пред нея извади служебна карта и й я показа. Тя ги изгледа стъписана за миг, после в очите й заблестя гняв. Мъжете я гледаха хладно. Този отзад изви ръката й и я поведе към задната врата на една кола, спряна до бордюра. Тримата също се качиха и колата потегли. Никой от забързаните пешеходци не обърна внимание.

Разказът на Стюарт продължи малко повече от три минути. Малкълм и Шийла бяха изпили кафето си и Малкълм реши, че вече могат да си тръгнат, без да проявяват неуместно нетърпение. Навън дъждът продължаваше да вали безмилостно.

Изтичаха мълчаливо до джипа, но веднага щом се качиха, Шийла попита:

— Какво не е наред? Държа се много странно, когато стана дума за Робинсън. Защо?

Малкълм я погледна само за миг, защото се мъчеше да запали двигателя на джипа. Дъждът беше намокрил блузата й и я беше направил още по-прозрачна. Той не обърна внимание на гърдите й и отговори:

— Робинсън ме излъгаха. Когато говорих с другото семейство, Кинсайд, у мен остана същото впечатление — че семейството им е тук още откакто са заселени тези земи.

— Може би Стюарт е прав. Може би са искали да си придадат важност.

— Може би — каза Малкълм. Моторът запали. Той пусна чистачките, включи на заден ход и изкара джипа от паркинга. Когато тръгнаха напред, той продължи: — Но това е първото несъответствие, на което попадам. И мисля, че мога да проверя каква е истината.

На Малкълм и Шийла им бяха необходими три часа, за да научат каквото им трябваше. Малкълм дори настоя да изядат хамбургерите си в сградата на съда, където прелистваха прашните документи за сделките със земя, извършени в областта. Дори изумиха служителката с усърдието си. Тя се изпълваше с все по-голямо уважение към тях. Ако всички държавни служители използваха обедната си почивка, за да работят, Америка не би била в толкова лошо състояние.

Шийла откри документите. Тя едва сдържа възбудата си, когато занесе на Малкълм прашната папка.

— Гледай! — прошепна й той, макар че в таванското помещение при тях нямаше никой. — Земята е преминала във владение на Нийл Робинсън на трети февруари 1952 година. Но обърни внимание на още едно интересно нещо. При всички други сделки е записано през какви финансови институции е преминало плащането, а тук няма такова нещо. За земята е платено окончателно… чак след десет години! Може би е плащал на вноски, но… не личи откъде са минали парите.

— И това ти се струва странно?

— Да — отговори Малкълм. — Струва ми се. Най-малкото е необичайно.

Намериха документите за сделката на Кинсайд след още половин час. Както и Робинсън, семейството им беше изплащало земята си в продължение на десет години, но те бяха започнали през 1955 година.

— И какво е всичко това? — попита Шийла, когато излязоха от сградата на съда. Дъждът беше спрял за малко, но от север идваха нови облаци. Тръгнаха към мотела си, който беше през една пряка. Малкълм зави към обществената библиотека, която беше точно срещу мотела.

— Това е загадка, както би казал Чоу.

— И смяташ да я разгадаеш?

— Доколкото мога — отговори Малкълм с усмивка. — Доколкото мога.

Не беше трудно да намерят тогавашните броеве на местния седмичник и да видят какво пише за новопристигналите семейства. В градче, в което се случват толкова малко неща, пристигането на нови хора винаги е събитие, достойно за отразяване в пресата.

Според пожълтелите страници на вестника семейство Робинсън — Нийл, жена му Фран и старата Клеър Стоу — бяха дошли от Пенсилвания, за да се заселят в новата си ферма. Малкълм забеляза, че в материала не се споменава точно от кой град в Пенсилвания идват, макар че ставаше дума за това, че имали ферма в „центъра на щата“ и че Нийл не би могъл да купи тукашната ферма, ако семейството му от изток не му е помогнало. На избелялата снимка семейството беше много по-младо и по-бедно.

Материалът за Кинсайд беше още по-неясен, тъй като в същия брой се съобщаваше за най-големия пожар в историята на града. В статията накратко се споменаваше, че те са дошли от Илинойс.

— А сега какво? — попита Шийла, когато тръгнаха към мотела.

— Не знам — отвърна Малкълм. — Всъщност ние се хващаме за една много дребна лъжа. Предполагам, че бихме могли да научим за тези две семейства много повече, ако се обърнем към местните власти, но това ще провали нашата… моята легенда.

— Безпокои те това, че са близо до ракетите, така ли?

— Това, комбинирано с лъжата.

— Не можещ, ли да поискаш съдействие от шефовете си?

— Мога. Те провериха двамата странни братя. Не знам какво биха могли да изровят тук.

— Има само един начин да научим — каза Шийла.

Телефонът спря да звъни точно когато Малкълм отключи вратата на стаята. Той хвърли чантата си на земята и се хвърли към телефона, но усилията му бяха възнаградени от сигнал „свободно“. Шийла влезе след него, затвори и заключи вратата.

— Когато го чух да звъни в края на коридора, вече знаех, че няма да успея. Защо тогава тичах? — попита Малкълм.

— Защото си оптимист, предполагам — усмихна му се Шийла.

— И глупак. Мисля, че си заслужава за такова нещо да се обадя веднага, а не да чакам редовното време.

Шийла вдигна рамене.

— Бих изчакала, докато получа разрешение за това от Чоу, но съм сигурна, че и той ще каже да се обадиш.

— Благодаря, че ми позволяваш да си проведа разговора. — Сарказмът на Малкълм беше истински, но в гласа му нямаше злоба. Шийла също вдигна рамене без злоба, а усмивката й издаваше добро настроение. Както обикновено, тя застана много близо до него, а той държеше слушалката така, че да може и тя да чува.

Малкълм едва успя да съобщи кой е, когато му казаха да чака. Шийла го погледна въпросително, а той вдигна рамене.

— Може би имат много работа — пошегува се той.

— Кондор? Знаеш ли с кого говориш? Малкълм без проблеми позна гласа на Карл.

— Да, Карл.

— Събитията се развиват много бързо. Опитах се да се свържа с теб по-рано, но не успях. Кажи ми най-напред защо се обаждаш по това време.

Малкълм цогледна Шийла. Той искаше да каже нещо на Възрастния, а не на Карл.

— Тук вали и се прибрах рано. Реших да отида на кино и затова опитах да се свържа по-рано.

— Така ли? Слушай. Няма да правиш нищо такова. Трябва да стоиш в стаята си и да не излизаш, освен ако наистина има нужда и само след като си получил разрешение от нас.

— Защо?

— Защото „Розата“ се потопи. Изгубихме дирите му в централната част на Северна Дакота. Това означава, че за около един ден може да стигне до теб. В района ти могат да се случат някои неща. Искаме да си нащрек.

— Но как успяхте да го изпуснете? Смятах, че го държите толкова добре, че не може и да пръдне, без да разберете!

— Аз също, Кондор, аз също. Заповедта за теб е да бъдеш готов. Ние ще охраняваме ракетната площадка, където умря Паркинс. Пауъл заедно с други хора също ще бъде в района. Ако се наложи, ще получиш информация и допълнителни инструкции.

— Ще ми кажете ли какво ще стане?

— Малкълм — каза Карл тихо, — съмняваш ли се, че ще ти кажем това, което има нужда да знаеш?

Малкълм се ядоса още повече на Карл за това, че употреби истинското му име.

— Да, съмнявам се. Но нима има някакво значение?

Карл не каза нищо в продължение на няколко секунди, после попита:

— Има ли още нещо, което искаш да кажеш?

— Да. Имам още една молба.

— Искаш да проучим други фермери?

— Да.

Малкълм съобщи на Карл всичко, което знаеше за двете семейства, без да спомене за лъжата.

— Искаш да проучим произхода на тези хора? — попита Карл. — Има ли някаква причина за това.

Малкълм знаеше, че Карл ще заподозре нещо, ако не му даде удовлетворителен отговор.

— Няма някаква особена причина. Те живеят най-близо до ракетната площадка след братята и искам да проверим за всеки случай всички, които живеят в радиус от десет мили наоколо.

— Не мога да ти обещая. Нещо такова не би подучило голямо предимство пред другите належащи задачи, освен ако ситуацията не се промени.

Казано с прости думи, Карл нямаше намерение да се заеме с това, освен ако не му нареди лично Възрастния. Той нямаше да му нареди, ако Малкълм не го помолеше за това, а нямаше как да го помоли, ако не каже на Карл, че иска да говори с него, което би предизвикало много въпроси, на които не му се искаше да отговаря.

Малкълм се досети как би могъл да реши проблема.

— Слушай, Карл — каза той. — Просто проверете тези две семейства, после аз ще сравня данните с моите, ще преценя точно каква информация ми е необходима и за следващите две вече ще задавам конкретни въпроси, така че да не губим време.

— Сега не можеш да питаш нещо конкретно, така ли? — снизходителният глас на Карл се чуваше ясно.

— Не, не мога.

— Добре. Ще видя какво мога да направя, но не мога да ти обещая нищо. Ще отнеса въпроса където трябва.

— Направи го, Карл.

Когато Малкълм затвори, Шийла се усмихна.

— Карл е истинско лайно, нали? — попита тя.

Малкълм се намръщи.

— Кой ти каза това?

— Ти — отговори тя и му се усмихна. — Някои от коментарите ти и забележките ти при разпита бяха малко необичайни, но правилни, предполагам.

Малкълм не обърна голямо внимание на думите й. Тревожеше го съвестта му. Ако Възрастния знаеше това, което знаеше той… но не, беше невъзможно. Намръщи се. Шийла забеляза настроението му. Тя отиде до леглото и взе чантичката си.

— Мисля, че трябва да уведомя Чоу.

Малкълм не отговори.

— Но най-напред — продължи тя умишлено разговора — ще трябва да махна тези мокри дрехи.

Шийла се надяваше, че видът на тялото й, ще отвлече Малкълм от дълбоките му и поради това опасни мисли. Тя съблече якето си и го окачи на дръжката на вратата на банята. Остави чантата си на подставката за куфари до леглото и след това разкопча раменния кобур. Тя погледна към Малкълм, който стоеше от другата страна на леглото, и хвърли пистолета с кобура върху завивките, докато с другата ръка започна да разкопчава блузата си.

— Нямам представа какво точно ще каже Чоу, но съм сигурна, че…

Тя не можа да продължи повече. Любителите на популярния фройдизъм твърдят, че инцидентите не се случват, а се причиняват. Наистина, Шийла не беше имала намерение да предизвика това, което последва падането на пистолета върху леглото. Това действие изигра важна роля за последвалите събития, но тази на Малкълм също не беше малка.

Пистолетът не остана там, където падна. С раздвоеното си внимание тя употреби повече сила, отколкото беше необходимо. Пистолетът падна много близо до долния край на леглото, там, където свършваше дюшекът, съвсем близо до дървената рамка. Оръжието отскочи и падна в процепа между рамката и матрака.

Малкълм видя всичко това като насън. Когато пистолетът изчезна от погледа му, той разбра, че трябва да направи нещо. Имаше защо да се опита да се отърве от нея. През цялото време се мразеше и знаеше, че все някога трябва да рискува. Шийла сега не беше въоръжена, а той не беше упоен с наркотици. Когато обаче погледите им се срещнаха, Малкълм беше сигурен, че тя е отгатнала мислите му.

Шийла реагира първа. Нейните реакции бяха по-бързи, тя имаше повече опит, налагаше се да избира между по-малко възможности. Тя просто трябваше да възстанови контрола си над Малкълм. За да го направи, й беше необходим пистолетът. Шийла се наведе бързо и мушна ръката си в тесния процеп между матрака и рамката на леглото.

Реакциите на Малкълм бяха по-бавни, той не беше толкова опитен и изборът му не беше толкова прост. Не му беше съвсем ясно какво друго иска, освен да овладее положението. Не беше сигурен каква цена е готов да плати. Когато той скочи към леглото, ръката на Шийла вече беше в процепа.

Тя вдигна глава и видя как той се спуска. Протегна ръка и улови ръкава му, след което го дръпна със всичка сила към себе си, като се възползва от собствената му инерция. Малкълм неволно й помогна, защото се спъна в чантата си, която небрежно беше хвърлил на пода. Той прелетя покрай нея и се приземи по корем до вратата. Обучението на Макгифърт не беше отишло напразно. Малкълм бързо се извъртя и застана в бойна поза, леко извън равновесие, но все пак готов. Ако беше опитал да излезе, сега Шийла щеше да е на гърба му.

Това е глупаво, помисли си той. Глупаво. Тя беше на около метър от него. Беше застанала между долния край на леглото и тоалетната масичка, също в бойна поза, с лявото рамо към него и лява ръка, свита в лакътя. Дясната й ръка предпазваше слънчевия сплит и долната част от тялото й. Тя сви леко двата си крака в коленете, като премести по-голямата част Ът тежестта си върху десния крак, отзад. Бавно раздвижи левия си крак нагоре и надолу с пружиниращо движение, без да отделя пръсти от пода.

Малкълм поиска да каже нещо, но не му идваха думи. Не искаше да я нарани. Макгифърт му беше казал, че след като веднъж загуби инициативата, или трябва бързо да нанесе окончателния удар, или да изчака, докато противникът направи грешка. Той не можеше и да си помисли, че би могъл да я удари. Стоеше замръзнал и смяташе да парира нападението й, да я неутрализира, без да я наранява. Не знаеше как би могло да стане това. Не се наложи да чака дълго.

Шийла се движеше изящно, почти без усилие. Чоу я беше карал да се упражнява с часове всеки ден. Мускулите й бяха отпуснати и еластични, движенията й — прецизни. Тя премести десния си крак напред, като смени положението на тялото си с бавно, равномерно движение. Хвърли се към него, докато Малкълм все още реагираше на първото й движение. Тя скочи високо във въздуха с вдигнато ляво коляно. Малкълм реагира на това движение точно както тя очакваше. Тялото й се извъртя във въздуха и десният й крак полетя към главата му в страничен удар.

Малкълм разбра грешката си твърде късно, за да се предпази напълно. Той приклекна и вдигна лявата си ръка. Тя пое до голяма степен силата на удара, но се залепи за главата му. Може би „случайно“ Шийла не вложи цялата си сила: Предната част на стъпалото й се плъзна по главата на Малкълм, но той се стъписа само за миг.

В пълно противоречие с инструкциите на Макгифърт, Малкълм се оттласна от стената и скочи към Шийла с безцелно ръзмахани пред себе си ръце. Ударът й попадна малко под ребрата му, докато неговите ръце я обгръщаха, без да й причинят каквото и да било. Вместо да го ритне с коляно в слабините или да го удари отдолу по брадата, Шийла се надигна, улови отпуснатата му ръка и му приложи раменно хвърляне. При летенето краката му докоснаха тавана. Той се строполи на пода до леглото.

Върна се в съзнание поради болката. Бяха му нужни няколко минути, за да се ориентира напълно. Главата му пламтеше и разбра, че не може да диша, че се задушава. Чу как собственото му тяло отчаяно се мъчи да поеме кислород на дълги хриптящи тласъци. Диафрагмата му се свиваше конвулсивно. Стори му се, че отново ще изпадне в безсъзнание, но постепенно дишането му се възстанови и стана равномерно. Когато инстинктивният му ужас от задушаването изчезна, болката се усили. Ръката му пулсираше, гърбът го болеше, сякаш някой го е ударил с бухалка за бейзбол, продължаваше да му се вие свят. Мигна и с удивление разбра, че контактните му лещи са на местата си. Едва след няколко секунди разбра, че Шийла се е надвесила над него и му прави изкуствено дишане.

— Глупак! — чу той шепота й. — Тъп, тъп, тъп глупак!

Тя продължи с изкуственото дишане дори след като видя, че той отваря очи. Опита се да й каже да спре, но думите не излизаха от устата му. След малко тя престана.

— Малкълм… добре ли си?

— М-м-м-м — Той облиза устни и се опита пак. Гласът му беше много слаб. — М-мисля, че да. Боли ме ръката, но не е счупена. Главата ми се оправя и вече ми е по-лесно да дишам. И гърбът ми е в ред.

— Ще можеш ли да седнеш? Да легнеш в леглото?

— Ако ми помогнеш.

Изминаха три минути, докато се изпъна в леглото. Най-напред седна много бавно, после се изправи с помощта на Шийла. След няколко несигурни крачки седна на ръба на леглото и се отпусна върху него. Шийла качи краката му и седна до него.

Малкълм затвори очи. Дишането и пулсът му бяха вече почти нормални. Макар че не си го спомняше, би трябвало да е изпълнил поне някои от правилата за правилно падане, иначе щеше да е в много по-тежко положение. Може би мъчителните тренировки при Макгифърт все пак бяха си стрували труда, но не му помогнаха да се справи е една по-дребна от него жена.

Когато отвори очи, вече се чувстваше много по-добре. Чувстваше само тъпата болка в гърба и ръката си. Поне все още беше жив. Първото нещо, което видя, след като мигна, за да намести лещите си, беше Шийла, която го гледаше втренчено. Забеляза очите й — белите им части бяха пресечени от червени капиляри и в ъгълчетата им имаше влага, която едва се задържаше вътре.

— Ти плачеш — каза той тихо и вдигна дясната си ръка, за да погали бузата й. — Плачеш.

Тя не каза нищо и допря лице до ръката му. Малкълм почувства как сълзите потичат по китката му. Тя се разрида — най-напред леко, после дълбоко и тежко, сякаш нещо болезнено и мъчително й тежеше. Малкълм се премести леко, без да маха ръка от лицето й. Опита се да обърне главата й към себе си, но тя напрегна сили и се възпротиви. Но беше твърде слаба, за да се противи, когато я дръпна на леглото до себе си. Той внимателно я обгърна с ръце и я при-тегли до себе си. Сега чуваше риданията по-ясно и усещаше как тялото й се надига и отпуска от усилието. Цялото й лице беше в сълзи.

Малкълм нямаше представа колко време са лежали така. Най-накрая тя престана да плаче, но все още се притискаше безмълвно към него. Когато тя се успокои напълно и сълзите й престанаха да мокрят ръката му, той внимателно обърна лицето й към себе си и я погледна в очите.

— Глупак! — прошепна тя. — Глупак! Можех да те убия! Можех да те нараня много лошо!

— Но не го направи — отвърна Малкълм също шепнешком, без видима причина. — Не го направи. Вместо това започна да плачеш.

Шийла прехапа долната си устна, сякаш щеше да заплаче отново. Малкълм нежно я докосна по бузата и тя престана. След това той бавно се приближи до нея и я целуна. Когато отвори отново очи, тя все още го гледаше втренчено. Целуна я още веднъж, леко, нежно и опря лице в нейното. Тя се поколеба за миг, после го притисна към себе си. След миг я целуна пак и този път тя отвърна на нежността му. Устните й бавно се разтвориха и Малкълм чу как дишането й се учестява. Усещаше с устни соления вкус на сълзите й, а ноздрите му се пълнеха със сладко-киселия дъх на пот. Целунаха се пак, после още веднъж, този път по-дълбоко. Тя прокара ръка през косата му, а неговата бавно се сви около твърдата й гърда.

Тя се изправи. Ръцете й се раздвижиха бързо и след миг блузата и сутиенът бяха на пода. След секунди при тях отидоха панталоните, бикините, чорапите. Малкълм едва беше успял да свали ризата си и да разкопчее панталона си, когато тя се обърна отново към него. Ръцете й заиграха по тялото му, целувките й покриваха лицето му. Той нежно стисна твърдата плът на гърдите й, почувства как зърната им се изправят. Ръката му се спусна надолу по корема й, докато не я обхвана между краката. Тя трескаво го досъблече и преди той да се осъзнае, го възседна. Разкрачи се над него и започна да се движи, движи, движи… след това той престана да разбира какво става, докато не свършиха.

Любиха се още веднъж, след около час, този път по-бавно и по-внимателно.

— А сега какво ще правим? — попита тя. Главата й беше на рамото му.

— Не знам — отвърна Малкълм замислен.

— Аз знам едно — каза тя след известно време. Тя стана и му се усмихна почти със съжаление. Той я погали по косата. — Трябва да се свържа с Чоу. И ще трябва да му кажа, че руснакът е изчезнал.

Малкълм я изгледа в продължение на няколко секунди и каза:

— Предполагам, че трябва да го направиш. Шийла целуна ръката му нежно и понечи да стане от леглото. Той я задържа. Тя се обърна към него и той попита:

— Ами това?

— Не знам — отвърна тя. — В момента… то е факт. И независимо дали ни харесва, или не, нещата не са се променили.

Малкълм я пусна. Остана неподвижен, докато тя разговаряше с Чоу на китайски. Малкълм не мислеше. Нямаше представа какво казва тя. Когато се върна при него, тя му каза, че Чоу е наредил да продължават както досега. Той смятал, че би било най-добре да правят каквото е наредил Карл.

— Също така каза — продължи Шийла, — че може да дойде да ни види. Не каза, че ще го направи със сигурност, защото иска да ни държи в напрежение. Добра тактика. Заинтересува се от разкритията ни за Робинсън и Кинсайд, но мисли, че е рано да се намесваме. Трябва да чакаме.

В момента Малкълм малко се интересуваше какво смята да прави Чоу с операцията. Само една мисъл се въртеше в главата му.

— Каза ли му за нас? За това?

Шийла го погледна, сякаш отново щеше да се разплаче. Прехапа устна и поклати трескаво глава:

— Не му казах! Не. О, Малкълм, не му казах, а… — тя замълча и се усмихна горчиво — … а бях длъжна. Бях длъжна!

Малкълм я притегли до себе си мълчаливо.

Дъждът не спря да удря по прозорците цяла нощ.