Сърцата полудяват

Глава 1

Англия, 1741 г.

Слънцето бавно потъваше във вълните, докато на хоризонта остана само една кървавочервена ивица. Последните слънчеви лъчи изчезнаха и върху пиратския кораб падна тъмното покривало на мъглата.

Капитан Никълъс Броуган стоеше сам на квартердека. Беше се облегнал на парапета и нехаеше за студения есенен въздух. Изплю ямайската си пура в студените води на Северно море. Не откъсваше погледа си от брега. „Търпение“ — повтаряше си наум.

Повечето от жителите на малкото крайбрежно селце вече се бяха прибрали в къщите си. Беше избрал идеалното място. Беше изчакал идеалната нощ.

Погледна към небето, за да се увери за кой ли път, че през облаците не прониква лунна светлина. А в това отдалечено селце нямаше нито улични лампи, нито нощни стражи. Никой нямаше да му обърне внимание. Дори никой нямаше да го види.

Нямаше да му се наложи да чака дълго. Един час, а може би дори и по-малко. Хората сигурно вече се бяха събрали около домашните си огнища.

Можеше да си представи как мъжете поправят риболовните си мрежи, децата играят с малките си дървени лодки, а жените шият или четат на глас Библията.

Устата на Никълъс се изкриви в цинична усмивка. Толкова добри, боящи се от Бога хорица. Всички те бяха убедени, че доброто винаги ще възтържествува над злото и че Бог е милостив. Че греховете им някога ще бъдат опростени. Че в края на земния им път ги чака раят.

Той измести поглед към тъмните морски вълни. Представи си каква паника щеше да настъпи, ако селяните разберяха какво има на малката шхуна, закотвена толкова близо до подреденото им селце.

Но, разбира се, никой не би могъл и да подозира. Никой в цяла Англия не знаеше, че Никълъс Броуган — бичът на Атлантика, ужасът на Карибите, пиратът, който всеки богобоязлив англичанин ненавиждаше — се е завърнал.

Против волята си.

Вятърът непрекъснато сменяше посоката си — закърпените платна плющяха, ризата му се издуваше, черната му коса се развяваше. Сякаш бризът искаше да го издуха от този кораб, далеч от Англия и от опасността, която го очакваше.

Но той не можеше да се върне. Нямаше избор. Щеше да изчака още един час и после щеше да слезе на брега. За да наруши познатата заповед още веднъж.

Не убивай.

Някакъв звук зад него прекъсна мислите му — звук от тежки стъпки по стълбата откъм главната палуба.

— Вече можехме да сме на половината път за Бразилия. — Гласът, който прозвуча от тъмнината, беше дълбок, със силен акцент от Златния бряг. — Или за Тортуга. Или пък да пируваме в някой публичен дом в Испания. Хващам се на бас, че онези закръглени малки близначки все още ни споменават с добро…

— Млъкни, Ману! — Никълъс отново се загледа в брега. — Не желая да прекарам остатъка от живота си в бягане. Ако намерението ми беше такова, нямаше да полагам толкова усилия да се скрия първия път.

Кормчията изрече през зъби някакво проклятие и се облегна до него на парапета, предлагайки му бутилката ром, която носеше.

— В такъв случай е безсмислено отново да ти казвам, че този план е истинска лудост.

— Беше безсмислено и последните петдесет пъти, в които ми го каза — Никълъс раздразнено отблъсна бутилката. — Нямаш причина да смяташ, че сега ще има някаква полза. Рискът въобще не е толкова голям, колкото си мислиш.

— О, не. Разбира се, че не. Ти почти нямаш врагове в Англия. Само цялата Кралска флота, всеки съдия, часовой и стражар в тази държава, всеки авантюрист, готов да прибере наградата от десет хиляди лири за главата ти, и разни други приятелски настроени личности със стари сметки за уреждане. Ти си в пълна безопасност тук.

Никълъс му хвърли един страшен поглед, но нощта беше толкова тъмна, че почти не можеха да се видят един друг. Въпреки че едва различаваше ъгловатите черти на лицето на африканеца, той долавяше искрената тревога в гласа му. Никълъс поклати глава. Дори след дванайсет години още не беше свикнал с това — някой да се тревожи за него. Някой да го смята за свой приятел.

Никълъс Броуган не смяташе никого за свой приятел. Той не се доверяваше на никого.

Никога не беше го правил. И никога нямаше да го направи.

— Човекът, известен като саможивия мистър Джеймс, е в пълна безопасност тук — настояваше Никълъс. — Аз съм един обикновен колонист, просто един плантатор от Южна Каролина. Властите нямат никаква причина да ме закачат, дори да ме забелязват. Не съм нарушил нито един от законите на Негово величество. Не съм откраднал дори един шилинг. Не съм обезпокоил никого…

— Нищо по-лошо от това да пресечеш неправилно улицата в неделя — ухили се Ману.

Никълъс се намръщи.

— Пиратът, известен като Никълъс Броуган, намери ужасния си край преди шест години — каза равно той, като разсеяно потриваше брадата си, която скриваше един стар белег на брадичката му. — Той е мъртъв и погребан.

— И всеки в Англия вярва в това. Освен един човек. — Ману направи жест с бутилката в ръка. — Някой на този огромен остров знае, че си още жив.

Никълъс стисна зъби, за да потисне гнева и раздразнението, които го обхванаха. През последните шест години единственото нещо, което бе искал, беше да намери спокойствие и да го оставят на мира.

Но изглежда никога нямаше да може да го постигне.

Ману беше казал самата истина — някой знаеше, че Никълъс Броуган е жив и живее в Южна Каролина. Преди месец по пощата пристигна анонимно писмо.

Изнудвачът твърдеше, че има доказателство, което ще предаде на властите, ако Никълъс не му изпрати петнайсет хиляди лири в една кръчма в Йорк до Архангеловден, двайсет и девети септември.

Това беше кралски откуп. Или поне пиратски откуп.

А Никълъс нямаше толкова пари.

Този изнудвач явно вярваше на старите приказки за безскрупулния пират, известен като Сър Никълъс, който се къпе в злато и диаманти и има заровени съкровища на няколко острова.

Никълъс се намръщи. Ужасно беше да имаш такава репутация.

Истината беше, че както повечето пирати, той харчеше откраднатото почти толкова бързо, колкото го крадеше. Истината беше, че четиринайсет години кръстосваше моретата със сърце, изпълнено със злоба, без да мисли за бъдещето.

До онзи ден през 1735 година.

Досега само двама души знаеха, че е оцелял: Ману, който тогава го измъкна от горящия кораб, и Кларис, негова бивша любовница, която се грижеше за него, докато оздравя достатъчно, за да напусне Англия.

Ману прекъсна мислите му.

— Всеки би могъл да изпрати това писмо, капитане. Всеки. Кларис може да е станала непредпазлива след толкова години и някак да е издала тайната. Или… — Той отпи голяма глътка ром. — Може би тя те изнудва.

— Да — бавно се обади Никълъс, — помислих и за тази възможност. Но Кларис знае, че нямам толкова пари. А ако е искала да ме унищожи, имаше на разположение шест години. Защо да чака досега?

— Наистина няма смисъл — съгласи се Ману, — но от друга страна…

Никълъс се намръщи. Ако прибави и обидените жени към списъка, броят на хората, които биха искали да видят главата му забучена на кол, сигурно щеше да се удвои.

— Капитане — настояваше Ману, — цялата работа е в това, че не знаеш с кого или с какво си имаш работа, че нямаш никакви приятели, към които да се обърнеш за помощ, но затова пък имаш няколко дузини врагове, които желаят смъртта ти повече от всичко друго на света.

— Всичко това няма абсолютно никакво значение — изръмжа Никълъс. — Който и да е изнудвачът, не мога да платя. А не искам алчното копеле да издрънка всичко на властите. Така ми остава само една възможност. — Устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Освен това е твърде късно да се откажа, след като пакетът вече е на път.

Беше го изпратил по пощата точно преди да напусне Южна Каролина — пакет, адресиран точно както се искаше в писмото, но който не съдържаше петнайсет хиляди лири, а само празни листове хартия.

Беше дал пакета на една от бригантините, които бавно обикаляха американския бряг, за да събират пощата. Беше сигурен, че няма да стигне до Йорк поне още две седмици. Точно преди Архангеловден. Всичко щеше да изглежда точно както трябва — с марките от Южна Каролина върху пакета.

А той щеше да бъде в кръчмата дълго преди пристигането на пакета, за да види кой ще дойде да го прибере.

— Да, капитане, вярно е, че си планирал всичко много внимателно — съгласи се Ману. — Ще имаш предостатъчно време, преди изнудвачът да дойде и да осъществи заплахата си. Но ако нещо се обърка и той не получи никакво известие от теб преди Архангеловден.

— О, няма начин да не получи известие от мен — мрачно каза Никълъс. — Няма начин.

Ману замълча, сякаш се опитваше да измисли още някаква причина капитанът да не направи това, което си беше наумил. Африканецът притежаваше удивителната способност да се сражава с думи почти толкова добре, колкото го правеше с пистолет или със сабя.

— Знаеш ли, капитане, никога не съм предполагал, че ще стигнем чак дотук. Бях сигурен, че нашата стара черупка ще потъне, преди да сме навлезли и миля навътре в морето. — Той се ухили. — Но изглежда, тя е в по-добра форма и от двама ни.

Никълъс не се засмя.

Ману въздъхна тежко.

— Направи ми една услуга. — Той остави бутилката на земята и Никълъс чу как изважда нещо от джоба на сакото си. — Вземи това със себе си.

Никълъс не виждаше предмета, но знаеше за какво става дума.

— Не ми трябва.

— Човек никога не знае. По-добре в безопасност, отколкото…

— Не го искам.

Гласът на Ману стана съвсем сериозен.

— Не ти ли е минавало през ума, че този изнудвач може би иска кожата ти, а не парите ти? Може би е изпратил това писмо, надявайки се, че ще дойдеш тук. Може би отиваш право в ръцете му. Какво те кара да мислиш, че можеш да дойдеш в Англия, да хванеш копелето и да се измъкнеш, без да се чуе дори един изстрел?

Никълъс преглътна и стисна юмруците си. Вътрешностите му се бяха свили на топка. Започна да трепери и се надяваше, че Ману не забелязва.

Кормчията продължи с равен тон:

— Достатъчно си убивал, знам това. Бях там. Но не можеш да слезеш на брега без оръжие…

Никълъс все още не беше в състояние да говори и почти не чу останалото. Да, Ману беше там. Но той не видя всичко. Той не знаеше.

Не знаеше какво направи Никълъс, за да си отмъсти. Само Никълъс знаеше истината и никога не беше споменавал нищо затова.

Той стисна парапета толкова силно, че пръстите го заболяха. Опитваше се да спре да трепери, бореше се със спомена.

Лицата. Гласовете. Кръвта.

И звука от пистолетния изстрел, който сложи край на пиратската му кариера.

Този звук все още го преследваше в кошмарите му. По-силен от рева на бурята, която вилнееше в онзи ужасен ден, по-страшен от светкавицата, която удари главната мачта, сякаш сам Господ се опитваше да го спре.

Но никаква сила — нито небесна, нито земна — не беше в състояние да го спре онзи ден. Дори не го беше грижа, че след сблъсъка с военния кораб на капитан Елдридж собственият му кораб гореше под краката му.

Хората на Елдридж бяха на кораба му — някои се биеха с пиратите, други просто се опитваха да спасят кожата си — но така или иначе всички знаеха, че ще умрат заедно. Нищо не можеше да ги спаси от пожара на кораба или един от друг.

Докато си проправяше път със сабята към Елдридж, единствената мисъл на Никълъс беше това копеле да умре заедно с него. Но моряците от вражеския кораб се скупчиха около капитана си, за да го защитят. В безсилната си ярост Никълъс прободе един от мъжете, взе пистолета му и стреля към следващата синя униформа, която видя.

Твърде късно разбра, че това беше просто едно момче.

Един прислужник. На десет или дванайсет години. Твърде млад, за да прави разлика между смелост и глупост.

В този момент Никълъс почувства ледения дъжд върху лицето си. Като плесница от отвъдното.

Неописуем ужас го скова, когато се взря в очите на момчето, докато то падаше. В невинния му поглед видя себе си на същата възраст. За първи път ясно осъзна в какво се е превърнал. Докъде беше стигнал в търсенето на отмъщение.

Беше станал едно бездушно животно.

В лицето на момчето видя и други лица. Твърде много лица. Толкова много съдби, прекъснати от неговата ръка. Толкова много кръв, пролята през тези четиринайсет години.

Секунда по-късно експлозия затъмни света.

След няколко дни се събуди в дома на Кларис в Лондон. Оказа се, че всички вестници са пълни с истории за заслужения му ужасен край. Адмиралтейството оплакваше загубата на смелия капитан Елдридж и бе обявило омразния Никълъс Броуган за мъртъв. И двамата бяха навеки погребани в морето. Наградата за главата му така и не беше платена.

Веднага щом оздравя достатъчно, за да може да става от леглото, Никълъс избяга от страната и остави всичко зад себе си. Пиратството. Англия. Всичко.

Дори пистолетите. Особено пистолетите. Не беше ги докосвал от шест години.

Не искаше отново да развързва животното в себе си.

— … да се вслушаш в разума — казваше Ману — и просто да вземеш проклетото нещо…

— Ману, за целта, която съм си поставил, имам нужда само от сабя — бавно каза Никълъс — и вече имам няколко За какво ми е пистолет? Аз съм само един обикновен плантатор, който пътува за Йорк по работа. Никой няма да ме безпокои. — Той се насили да се усмихне и прокара пръсти през посивялата на слепоочията коса. — И кой, по дяволите, би могъл да ме разкрие? Повечето от хората, които ме познават достатъчно добре, за да ме разпознаят, са мъртви — Фалкънър потъна заедно с кораба си, Спиърс бе застрелян от собствения си екипаж, Блейк бе убит от французите, Дейвисън беше екзекутиран…

— Точно така ще свършиш и ти, ако те хванат — прекъсна го Ману. — Ако някой — който и да е — се досети кой си всъщност, ще те обесят, преди да успееш да преброиш до десет.

— Няма да ме хванат. — По лицето на Никълъс премина сянка от известната му преди сардонична усмивка. После отново се загледа в смълчаното селце на брега и тихо повтори: — Няма да ме хванат.