Сърцата полудяват

Глава 11

Те вървяха внимателно, но стъпките им отекваха силно. Сам се взираше пред себе си с широко отворени очи. Страхуваше се, че всяка следваща стъпка може да ги изпрати на дъното на някоя пропаст. Или по-лошо — да ги изправи пред непроходима каменна стена.

Спътникът й вървеше след нея.

Въпреки че сигурно вече вървяха повече от час, все още не бяха стигнали до края на пещерата, нито пък до някакъв изход.

Сам мислеше, че е свикнала с дрънченето на веригата, но подскачаше всеки път, щом тя се закачеше в някой камък. Всички звуци тук се чуваха някак странно, зловещо.

Тя вървеше напред, вдигната високо факлата си — ако една напоена с уиски фуста, омотана около кутия за бисквити, може да бъде наречена факла. Но слабият пламък беше недостатъчен, за да разпръсне тъмнината.

Сърцето й биеше силно. Продължаваше да кашля — имаше чувството, че е погълната половината река.

Премести тежката кошница на другото си рамо. Цялото тяло я болеше. По ръцете и краката й имаше множество драскотини. Водопадът и скалите си бяха казали думата.

На някои места проходът толкова се стесняваше, че те едва успяваха да се промъкнат. На други таванът се снишаваше и те трябваше да пълзят. В последните няколко метра се беше разширил и те се намираха в обширна зала.

Но не можеха да стигнат до края. От време на време тя усещаше лек полъх на вятър, слабо течение, което я караше да мисли, че трябва да има отвор някъде пред тях. Напрягаше зрението си да долови и най-бледия слънчев лъч. Молеше се да намерят изход, който да им спести още едно преживяване като това с водопада и водовъртежа. Никой от двамата не искаше да рискува отново.

Така че продължаваха да вървят все по-навътре и по-навътре. Не спираха.

Засега бяха загубили преследвачите си. Но за колко дълго? Когато стражарите не ги намерят надолу по реката, те ще се върнат, за да претърсят отново гората. Не й се нравеше идеята да излязат от пещерата само за да се окажат в средата на глутница кучета и стражари.

Колкото по-скоро излязат оттук, толкова по-добре. Времето не беше на тяхна страна.

„Моля те — мислеше си тя — моля те, нека има изход. Моля те, Господи, помогни ми да го намеря.“

— Хайде да си починем.

Стресната от гласа на спътника си, Сам за малко не изпусна факлата. Спря и се обърна назад. За първи път той искаше да спрат. Обикновено тя беше тази, която отказваше да продължи.

Днес той я бе изненадал неведнъж — включително с молбата си тя да води, докато търсят изход от пещерата. И с това, че не протестира, нито пък направи някаква присмехулна забележка, когато тя предложи да носи тежката кошница с провизии.

— Добре ли си? — попита тя. Искаше й се сърцето й да спре да бие толкова бързо.

Той седна на пода на пещерата, подпря здравото си рамо на грапавата стена и кимна. Но дишаше толкова тежко, сякаш досега бяха тичали.

Веригата издрънча, когато Сам седна срещу него Стомахът й се беше свил на топка от притеснение. Смъкна кошницата от рамото си и намести факлата си в една дупка на земята между тях.

Спътникът й погледна към изобретението й и се усмихна за секунда.

— Понякога, лейди, много ме учудваш.

Тя срещна погледа му, но бързо погледна настрани. Не можеше да го погледне в очите, откакто…

Тя преглътна и се опита да прогони спомена за прегръдката му. Полагаше големи усилия да не мисли за това.

Разрови горящата си фуста с ножа. Чудеше се колко ли още ще гори.

— Съжалявам, че трябваше да използвам толкова много от уискито ти. — Бутилката беше оцеляла благополучно при премеждието им в реката — Как е рамото ти?

Той надигна манерката с вода, която носеше, и жадно отпи.

— Добре.

Тя го наблюдаваше през спуснатите си клепки. Не изглеждаше добре. Напротив — изглеждаше ужасно. А сигурно се чувстваше още по-зле.

Когато я е спасяват във водовъртежа, шевовете на раната му се бяха разкъсали и тя се бе отворила. Предишната малка дупчица се бе превърната в зейнала рана. Но той не й бе казал, не бе го споменат през цялото време, докато седяха във входа на пещерата и обсъждаха какво да правят.

Чак когато тя запали огъня и сама видя раната, като за малко не припадна, чак тогава той й обясни.

Тя се постара отново да я зашие, но той бе загубил много кръв. Твърде много.

И сега, като го наблюдаваше на мъждивата светлина, стомахът й се свиваше от тревога.

Лицето му беше съвсем бяло. Силните мускулести ръце, които се бяха борили с течението и водовъртежа, сега лежаха като безжизнени от двете му страни. Разкъсаната му окървавена риза беше отворена — не беше си направил труда да я закопчее след като тя отново заши раната му.

И въпреки че в пещерата беше студено, капчици пот се стичаха по врата му, през космите на гърдите му… през дамгата.

Но най-много я притесняваше изражението му, защото по него можеше да съди колко силно го боли. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се предаде и ще припадне, но очевидно полагаше усилия да си пребори със слабостта си.

Сам усети неочакван прилив на чувства. Нещо по-силно от притеснението и тревогата. Нещо, което не беше изпитвала досега. Може би възхищение или уважение за изключителната му смелост и издръжливост. Не беше съвсем сигурна какво е това чувство.

Беше сигурна единствено, че той не може да понесе повече. Смел или не, той имаше нужда от време, за да оздравее. Време и сън. Но продължаваше да настоява, че се чувства добре и могат да продължат, че отсега нататък ще си почива за съвсем кратко. После смутолеви нещо от сорта, че е научил урока си.

Тя отвори кошницата. Беше взела решение. Той имаше нужда от почивка. На нея също не й харесваше идеята да остават за дълго на едно място, но нямаха друг избор.

Но тъй като той нямаше да се вслуша в здравия разум, тя щеше да опита друг начин да го убеди.

— Искаш ли нещо за ядене? — Тя извади един парцал от кошницата, разстла го на пода между тях и започна да нарежда оцелялата храна. — Сигурна съм, че дори и накиснато, осоленото телешко става за ядене. Предполагам, че стафидите и смокините също няма да са съвсем лоши…

— Не съм гладен.

Сърдитият му отговор въобще не беше окуражителен.

— Е, аз пък умирам от глад.

Тя разгърна пушеното свинско, отряза си парче сирене и започна да яде. Скашканата храна въобще не можеше да се нарече вкусна, но трябваше да се задоволят с нея.

За нещастие, той въобще не изглеждаше изкушен.

Тя се огледа наоколо. Не виждаше много, но в тази част на пещерата въздухът сякаш беше по-свеж. Лекият полъх трябваше да идва от някъде. Трябваше да има изход.

— Тук е малко по-приятно — обади се тя с пълна уста. — Поне е по-сухо, отколкото в другите части на пещерата. Защо не останем за известно време? Да си починем? — После побърза да подкрепи идеята си с аргументи. — Кучетата ще ни търсят надолу по течението с часове, така че имаме известно време…

— И няма да го губим. — Очите му се отвориха. — Побързай с обяда си, ваше благородие. Трябва да продължим.

Сам се намръщи. Явно думите бяха безполезни, що се отнася до този упорит мъж. Единственото нещо, от което разбираше, беше действието.

Така, без да обръща внимание на думите му, тя извади от кошницата останките от накъсания чаршаф, който бяха взели със себе си. Смачка го на топка и го сложи на пода на пещерата до него.

После посегна, сложи ръката си в средата на гърдите му и се опита да го блъсне назад.

Но той беше непоклатим като скала.

Повдигна едната си вежда.

— Какво точно си мислиш, че правиш, мис Делафийлд?

— Поддържам те жив.

— Аз сам мога да се поддържам жив. — Той отблъсна ръката й.

— Трябва да си починеш — каза тя раздразнено. — Трябва…

— Трябва да намеря някакъв проклет начин да изляза от тази проклета пещера. За предпочитане преди тази проклета армия от стражари да се е върната.

Тя се отдръпна от него, стресната от този внезапен изблик на гняв.

— А това, от което нямам нужда — продължи той, втренчен в нея, — е някоя жена, която да се суети около мен.

Тя не каза нищо, сдържа гнева си. Разбра на какво се дължи лошото му настроение само от думата суети. Изглежда, за този мъж е много трудно, може би дори невъзможно, да понася дори и най-малките грижи на някого за собствената си личност.

Изглежда също, за него въпросът беше решен. Бавно се изправи на крака, макар че очевидно усилието му причиняваше болка. Трудно си поемаше дъх и едва стоеше на краката си.

Тя остана на мястото си, гласът й беше топъл:

— Мисля, че ще е по-добре да седнеш, преди да си паднал.

— Забравяш кой заповядва тук.

— Не, не забравям. — Очите й срещнаха погледа му. — И тя стои пред теб.

Изражението му стана сурово.

— Край на бунта. — Той се наведе и взе кошницата. — А сега да тръгваме.

— Инатът ти ще те убие — отвърна тя. — А ако убие теб, ще убие и мен.

— Не се инатя. Просто разсъждавам разумно.

— Разсъждаваш глупаво.

— Размърдай си задника, мис Делафийлд.

Тя се втренчи право в разгневените му очи. И не помръдна.

— Не.

— Това не е молба.

— Не ме интересува. Няма да стана. А веригата е твърде къса, за да ме хванеш и да ме влачиш, така че, освен ако нямаш намерение да ме дърпаш за косата — тя метна сплъстената си руса грива на гърба си, в случай, че наистина решеше да го направи, — оставаме тук.

Изумруденият му поглед заблестя от сдържана ярост заради неподчинението й. Стисна зъби и юмруци.

Но въпреки че от всяка част на тялото му се излъчваше гняв, тя продължи да го гледа, без дори да трепне, макар че сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Мина доста време, преди тя отново да се осмели да заговори.

— Не разбирам — каза тихо и поклати глава. — Ти си просто едно човешко същество. Защо така се насилваш?

Проклятието му беше ужасно.

— Ставай, лейди. Веднага.

Тя не се подчини. Погледна го отново, безмълвна. Въпросът й остана да виси във въздуха.

И в този момент тя разбра нещо — той нямаше да я нарани. Въпреки заплахите си и гневния поглед, въпреки студеното си държане и непрекъснатото повтаряне, че не му пука за никого, освен за самия него… той нямаше да й причини зло.

Имаше нещо в него, което не би му позволило. Под белезите, които говореха за живот, прекаран в насилие, туптеше сърце на благороден човек.

Тяхната безмълвна битка трая една минута. После още една.

Най-накрая тя сведе поглед и реши да се предаде. След малко отново погледна към него и протегна ръка.

— Нека да ти помогна.

Устата му се изкриви в цинична, подигравателна усмивка. После въздъхна, погледна нагоре и поклати глава.

— Проклет — промърмори той през зъби. — Аз съм проклет.

Тя не разбра какво имаше предвид. Той не обърна внимание на предложената му ръка, но гневът му беше преминал. Седна.

После се изпъна по корем, сгъна ръцете си върху смачкания парцал, сложи глава на тях и затвори очи.

— Не повече от час — изръмжа. — Не ме оставяй да спя повече от час.

— Добре — тихо се съгласи тя.

Без да има часовник, помисли си тя с усмивка, как можеше да знае кога точно е изтекъл един час?

Сам го гледаше и се чувстваше… доволна. Единствено така можеше да определи чувството, което изпитваше. Доволна. Че се беше наложила, че той все пак се вслуша в гласа на разума.

Не искаше да анализира повече чувствата си. Обърна се и се зае да прибира продуктите в кошницата. После разгледа другите им запаси: няколко малки свещи, две чаши и прибори за хранене, въдици и няколко кукички, едно въже, рога с барут и дузината патрони, които взеха от Суинтън и Лийч, макар че вече не можеха да им бъдат полезни, тъй като бяха изгубили пистолета.

Какво ли не би дала за чисти бинтове и истинска храна, помисли си тя и се намръщи. И една пушка. За нещастие, нямаха нищо подобно, с което да се изправят срещу неприятеля. Можеха да разчитат само…

Един на друг.

Сам затвори кошницата и я бутна настрана. Щеше й се да може да прогони тази мисъл. След като прегледа провизиите им, вече нямаше с какво да се занимава. Огледа се наоколо, като се опитваше да избягва посоката, в която се намираше спътникът й.

Защото щом го погледнеше, веднага се замисляше какво се беше случило с тях във входа на пещерата. Нейният унизителен страх. Начинът, по който той се опита да я успокои.

Въобще не беше очаквана от него нещо подобно.

Бузите й отново пламнаха. Чувстваше се ужасно, че е показала слабост пред някого — особено пред мъж. Особено пред него. Но той не й се подигра. Вместо това я прегърна. С такава нежност, която тя не бе и подозирала, че може да се намери у него. Точно когато мислеше, че е разбрала що за човек е, той я изненада.

Но това, което я изненадваше повече, беше фактът, че й харесваше да я прегръща.

Тази мисъл я накара да потрепери. Това беше странно. Опасно. Този човек беше престъпник. Един ветеран от затворническите кораби. Арогантен. Непредсказуем. Враждебен. И непоносим.

А на нея й харесваше да я прегръща.

За един момент, само за момент, тя се бе почувствала добре… в безопасност.

Това я дразнеше. Нервно започна да разплита дузините малки възли в косата си.

Но въпреки че вниманието й бе ангажирано с това, тя продължаваше да поглежда към мъжа, който лежеше пред нея на пещерния под.

Как е могла да се почувства в безопасност в прегръдката му? За Бога, та тя дори не знаеше името му! Да не би да е загубила ума си? Да не би падането във водопада да е размътило мозъка й?

Продължаваше да мисли за думите, които той й прошепна: Трябва просто да си вярваме.

Можеше ли да го направи? Да му вярва? Горчивият й опит казваше, че не може да вярва на мъжете. Особено на такива като него, престъпници. Нито дори на мъже като чичо й, които изглеждаха толкова почтени и мили на пръв поглед.

Откакто напусна Лондон преди шест години, тя много внимаваше с мъжете. Доверието означаваше слабост. Уязвимост. А като си уязвим, лесно ставаш жертва.

А Саманта Делафийлд никога нямаше да бъде жертва. Никога. Беше се заклела в това преди шест години и имаше намерение да удържи на думата си.

Отметна косата си, отмести поглед от спътника си и въздъхна с облекчение. Нямаше никаква загадка, никаква причина да изпитва тревога. За момент чувствата й се бяха объркали, това беше всичко. Беше лесно обяснимо, след всичките тези премеждия, през които мина в продължение само на два дни.

Ако изпитваше нещо към този мъж, това беше просто благодарност. Обикновена благодарност, че й спаси живота във водовъртежа.

В това нямаше нищо лошо. Можеше спокойно да изпитва благодарност към него.

Но не можеше да изпитва доверие.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно и Сам разбра, че импровизираната й факла догаря. Благодарна, че има нещо, което да отвлича, вниманието й. Сам се опита да измисли някакъв начин да поддържа огъня. Беше се оглеждала за някакви клонки или растителност, докато вървяха през пещерата, но нямаше нищо подобно.

Единственото гориво, на което можеха да разчитат, бе това, което носеха със себе си. Тя отвори кошницата, извади бутилката с уиски и изля малко върху кутията за бисквити. Пламъците запращяха и се издигнаха толкова нависоко, че за малко не опърлиха косата й.

— Да ни запалиш ли се опитваш, или това е някакъв нов начин за сушене на коса?

Сам го погледна, все още с бутилката в ръка.

— Опитвам се да поддържам огъня. А ти трябваше да спиш.

— Не мога. — Той се обърна на една страна, като я наблюдаваше през полуспуснатите си клепки. — Трябва ли да използваш всичкото уиски за това?

Тя запуши бутилката и я върна в кошницата.

— Съжалявам, ако съм вдигнала шум.

Тя нямаше намерение да остави огъня да изгасне. Перспективата да останат на тъмно в тази пещера съвсем не й се нравеше.

— Не шумът ми пречи да спя.

Гласът му беше тих, почти като стенание. Сам се намръщи, объркана, но бързо разбра какво има предвид той, но никога нямаше да го каже — болката е толкова силна, че не му дава да заспи.

Стомахът й се сви.

— Мога ли… да направя нещо? — попита тихо.

— Можеш да ми подадеш бутилката.

Тя се поколеба за момент, после я извади и му я даде. В нея имаше по-малко от три пръста от ценната течност, но не можеше да му откаже.

Той се понадигна на лакът и отпи.

Факлата отново запращя и сенките около тях затанцуваха. Сам неспокойно започна да рови из кошницата. Търсеше нещо, което може да използва като гориво.

Пръстите й докоснаха рога с барута. Внезапно я осени една идея и тя изтърси малко от праха на дланта си. После го посипа върху пламъците.

— Ваше бла…

Силен гърмеж и стълб черен дим прекъснаха предупреждението му. Вдигна се облак сажди и Сам се дръпна назад, триейки лепкавата чернилка, която покри лицето й.

В пещерата отекна мъжки смях.

— Може и да си талантлива крадла, мис Делафийлд, но от познанията ти за оръжията има какво още да се желае.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— Струваше си да опитам. — Изтри насълзените си очи. — И не съм талантлива крадла, а съвсем обикновена.

— Не и според наградата за главата ти.

Това я накара да се намръщи.

— Е, никога не съм била талантлива крадла. Просто съм жена, а това изглежда, много ми помага.

— Как така?

Тя сви рамене.

— Повечето хора, които видят млада, добре облечена жена, си мислят: „Какво заплаха би могла да бъде тя?“

— Така е. Представям си как повечето хора биха си помислили… — Зелените му очи обходиха лицето й. — Каква заплаха би могла да бъде тя?

Гласът му сякаш я прониза. Не й хареса начинът, по който каза тези думи. Нито пък начинът, по който я гледаше.

Устоявайки на желанието да се дръпне назад, тя се загледа в пламъците и остана безмълвна известно време.

После изведнъж си спомни, че той трябваше да се опита да поспи, а не да води заядливи разговори.

— Помага ли уискито?

— Малко. — Той легна отново на една страна, като не успя да прикрие болезненото си стенание.

Но вместо да затвори очи, продължи да я наблюдава по същия начин.

— Ако предположим, че се измъкнем живи от тук, мис Делафийлд, и че някак успеем да махнем тази проклета верига от краката си, какво ще правиш? Как смяташ да похарчиш откраднатото?

Той започваше да слива думите. Ефектът на уискито бе по-бърз, отколкото бе очаквала. Съмнявайки се, че умът му е съвсем бистър, тя за момент си помисли, че може да му каже истината. Но после поклати глава.

— Ще ми се смееш.

— Няма. — Той вдигна свободната си ръка и я сложи на сърцето си. — Обещавам.

Този познат жест не беше много убедителен — не и върху белега, подобен на вилица.

— Да, ще ми се смееш — отвърна тихо тя. — Ти винаги ми се смееш. Непрекъснато се подиграваш с плановете ми, с интелигентността ми, с всичко, свързано с мен.

— Този път няма, ангелче — промълви той. — Не съм в такова настроение.

Тя отново се досети какво има предвид, макар че не го каза. Сигурно не би го признал и пред себе си.

Имаше нужда от нещо, което да му отвлича вниманието от болката.

Тя извърна лице. Не искаше той да види в очите й какво изпитва.

Преметна косата си през едното си рамо и започна да я сплита на плитка. Мислеше. Реши, че няма нищо лошо в това да му разкрие тази част от истината.

— Искам да си купя билет за кораб за Италия. За Венеция.

Той беше изненадан.

— Венеция? Защо Венеция?

— Защото… — Тя погледна към тавана на пещерата. Представи си синьото небе на Италия. — Защото тя е всичко, което Англия не е. Чиста, открита, топла, красива… — Гласът й омекна. — Чиста. — Погледна към косата, която сплиташе. — Никога не съм я виждала, но съм чела много за нея. Откакто гледах една постановка на „Много шум за нищо“ на Шекспир, мечтая да отида в Италия. Ще си купя малка къща във Венеция.

Тя свърши с плитката, завърза я с един копринен конец, който измъкна от ръкава си, и зачака да чуе смеха на спътника си.

— Мога да си те представя във Венеция.

За нейна изненада гласът му не звучеше подигравателно, а… замислено.

Вдигна глава и видя, че той я наблюдава през полуотворените си очи.

— На слънчевото Адриатическо крайбрежие — продължи той. — Облечена в коприна и кадифе, блестяща като злато. Заобиколена от скъпоценности и картини. — Устните му се разтегнаха в лека усмивка, но тя не беше саркастична. — Ще си съвсем на мястото си там.

Гласът му беше повече от сериозен. Сякаш беше изпълнен с… копнеж.

Сам се надяваше, че той няма да забележи изчервяването й.

Очите му се затвориха напълно. Може би от уискито, може би от умората или пък и от двете.

— И защо още не си отишла там? Защо стоиш в Англия?

Беше й необходимо известно време, преди да му отговори.

— Защото не исках да напусна Англия просто така, само за да се окажа в същото окаяно положение някъде другаде. Ако трябва да крада, по-добре да го правя тук, където поне зная езика и обичаите. Би било невъзможно да се опитваш да започнеш нов живот в друга страна без пари.

— Вярно — съгласи се той, — съвсем вярно.

— Мисля, че винаги е по-добре, ако си правиш планове. Когато отида във Венеция, никога повече няма да наруша закона. Никога няма да ми се наложи да нарушавам закона. Ще си измисля ново име, ще започна нов живот…

— И ще забравиш миналото?

— Да.

— Чудесна идея. Много добър план. — В гласа му сякаш се промъкваше лека насмешка. — Желая ти късмет, ваше благородие.

— Човек трябва да забравя миналото — каза студено тя, подразнена от промяната в тона му. — По-добре е да живееш за бъдещето. Смятам да си купя къща и да се захвана със собствен бизнес. Учила съм италиански. Всъщност говоря го доста добре. Sei uno sciocco insopportabile.

— Posso direlo stesso di te — отговори той. — Не съм непоносимо хлапе. Говориш доста добре.

Тя премига изненадана.

— Ти знаеш италиански?

Той отвори очи и се ухили.

— Ти не си единствената със скрити таланти, ангелче. Сам забеляза, че думата „ангелче“ беше загубила предишното си саркастично звучене.

Но забеляза също, че той все повече сливаше думите повече, отколкото би могла да му повлияе една единствена глътка уиски.

Тя взе факлата, приближи се и се наведе над него. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Кожата му вече не беше бледа, а зачервена. Очите му бяха като стъклени.

— О, не! — прошепна тя.

— О, да — засмя се той.

— Не става въпрос за скритите ти таланти. — Тя сложи ръка на челото му. — Имаш треска. Целият гориш!

Той потрепери.

— И аз се чудех какво ми става, но реших, че е от огъня ти.

Той може би се шегуваше, но нея я сграбчи ледената ръка на страха. Нямаше одеяла, гориво, никакви лекарства.

Не можеше да му помогне по никакъв начин.

А с тази верига, която ги свързваше…

Тя щеше да остане тук, без да може да направи и две крачки.

За пръв път я обзе истински ужас. Беше много вероятно той да умре. И тя заедно с него. Тази страшна вероятност сега ставаше ужасна реалност.

— Не! — Тя се задушаваше. — Не! Ти ще се оправиш. Трябва да се оправиш!

Той премига, погледът му беше стъклен, нефокусиран.

— Разбира се, че ще се оправя — промълви замаяно. — И вече ти казах, нямам нужда от жена, която да се суети около…

Той припадна, преди да успее да завърши изречението.