Сърцата полудяват

Глава 24

Лондон

С настъпването на вечерта мъглата ставаше все по-гъста и забулваше улиците на Кавендиш Скуеър с влажното си наметало. От комините се издигаше дим и се смесваше с мъглата.

Никълъс яздеше сам по празните улици, като не обръщаше никакво внимание на богаташките къщи, покрай които минаваше. Конят му вървеше бавно. От време на време минаваше някоя карета или забързан прислужник, натоварен с пакети. Но той и това не забелязваше. Въпреки че беше студено, той не си правеше труда да закопчава палтото си.

Студът и тъмнината, които го обгръщаха, отговаряха на настроението му.

Беше напуснал Мърсисайд преди два дни. Сам. Намери жилището на Саманта, но тя отдавна го беше напуснала. В края на краищата, тя наистина не бе имала нужда от помощта му, очевидно беше решила проблема си сама. Беше видял само няколко дузини стражари и чичо й. Мъртъв. Явно бе убила похотливия стар развратник и бе избягала.

Без съмнение, вече беше на път за Венеция.

Трябваше да е щастлив, но не беше.

Защото това означаваше, че никога повече няма да я види отново.

Тази мисъл разяждаше съзнанието му и го караше да се чувства още по-самотен. Не беше осъзнал истината, докато тя сама не се наби в очите му: част от него искаше да отиде в Мърсисайд, за да я спаси… но друга част от него беше готова да поеме този риск само за да я види отново.

А ето, че тя беше тръгнала. Беше напуснала живота му. Завинаги.

Той се намръщи, болеше го от тази мисъл. Вдигна глава и се загледа в кървавочервеното слънце, което залязваше зад камбанарията на една църква. По дяволите, той не бе искал да изпитва някакви чувства към Саманта Делафийлд. Какъв беше смисълът? Какъв беше смисълът да разбира какво изпитва към нея, сега, когато вече беше твърде късно?

Освен да се върне вкъщи, научил един урок, който всъщност знаеше от десетилетия — че Господ му взема всичко, което бе пожелавал.

Може би като възмездие за греховете, които беше извършил, и да му напомни, че те никога няма да бъдат опростени.

Затвори очи и стисна пурата между зъбите си.

— Вече разбирам какъв е смисълът — промърмори той под носа си.

Отвори очи и погледна отново към слънцето. Най-лошото беше, че разбираше, че сам си е виновен. Не заслужаваше нежността, любовта и топлотата, които Саманта му даде. Жена като нея не беше създадена за капитан Никълъс Броуган.

И той никога не би могъл да й разкрие тайните си, да й каже истината за миналото си, за престъпленията си. Не би могъл да иска от нея да прости непростимото.

Не би могъл да понесе да види омраза в красивите й златисти очи.

Така беше по-добре. И за двамата.

Продължаваше да си повтаря това, когато пристигна пред къщата на Съсекс Стрийт, отбелязвайки почти без никакъв интерес, че Кларис наистина добре се е уредила. Той отиде от задната страна и завърза коня си, после се отправи към задния вход. Свали шапката си и приглади разрошената си коса.

Малко го изненада това, че никой не го чака, за да го посрещне. Мислеше, че Ману ще остави някого на пост.

Освен ако Ману още не е пристигнал.

Почука на вратата. Никой не му отвори. Почука отново и се намръщи. Чудеше се къде ли могат да са слугите. Кларис не би търпяла никого, който не си върши работата, не и в такава къща.

Наложи се да използва месинговото чукче още няколко пъти, преди вратата да се отвори.

— Ако очакваш да те посрещна с „Добре дошъл“ — чу се познат женски глас, — ще има да чакаш до края на нещастния си живот.

Поздравът беше повече от достатъчен, за да го накара да се усмихне, въпреки лошото си настроение.

— Виждам, че си станала прекрасна домакина, Кларис.

— Е, недей да стоиш там и да привличаш вниманието. — Тя сграбчи ръката му и го дръпна вътре. Затвори вратата чак след като се огледа и се увери, че никой не ги е видял.

— Не изглеждаш доволна, че ме виждаш.

— О, развълнувана съм. — Тя заключи вратата и се обърна към него. — Много съм развълнувана.

Годините са били благосклонни към нея, помисли си той. В прическата й всеки тъмен кичур си беше на мястото, фигурата й все още беше прекрасна и каквито и следи да беше оставило времето по кожата й, те бяха изкусно прикрити с грим. Кларис все още можеше да надмине по хубост половината лондонски красавици.

Изненадваше го обаче, че не изпитваше нищо от страстта, която ги изгаряше преди толкова години. Изглежда, времето заличава тези неща.

Времето и дамата със златистите очи, която го беше омагьосала навеки.

— Поправи ме, ако греша — каза Кларис с преувеличена учтивост и скръсти ръце на гърдите си, — но не си спомням да съм канила заблудени бегълци да се забавляват под покрива ми. Какво ви кара — теб и арогантния ти приятел — да мислите, че можете просто да се нанесете тук след всичките тези години? Тази къща не е предназначена за бивши пирати!

Никълъс свали шапката и палтото си и ги захвърли на един стол.

— Просто Ману и аз имаме нужда от безопасно място, където да се скрием, докато поправят кораба ни. Той…

— Това не е безопасно място. И ми дай това смърдящо нещо. — Тя издърпа пурата от пръстите му точно когато той щеше да си дръпне. — Имам си достатъчно грижи и без да трябва да обяснявам защо къщата ми мирише на евтина кръчма. Имам споразумение с един богат вдовец…

— Банкер, вече ми казаха. — Той наблюдаваше с нещастен вид как последната му пура влиза в кошчето за боклук. — Поздравления.

Тя не обърна внимание на сарказма в гласа му.

— Той е много мил и щедър джентълмен. — Тя провлачваше всяка дума, особено последната. Лешниковите й очи се впиваха в неговите. — И обича да ме посещава често. Понякога всеки ден. Трябваше да измислям какви ли не проклети лъжи…

— Внимавай, Кларис. С мен си от по-малко от пет минути и вече започваш да казваш думи, които не бива да си и помисляш.

— … за да мога да му обясня защо не може да дойде сега. Той не знае нищо за миналото ми.

— И можеш да си сигурна, че аз няма да му кажа нищо — увери я Никълъс. — Нямам никакво намерение да се меся в работите ти, Кларис. Съжалявам за неудобството, което ти причинявам, но сметнах, че е по-мъдро да се махна от улицата и от хорските очи, преди да ме натъпчат с олово. Както знаеш, вестниците пишат за мен.

— Това не е за първи път. — Гласът и отношението й омекнаха. Толкова недоловимо, че някой, който не я познава добре, не би забелязал. — И точно в това е проблемът. Никое място в Англия не е безопасно за теб. Особено пък в Лондон. Дори и тук.

Той повдигна вежди.

— Значи все още си загрижена за мен?

Тя се намръщи.

— Изхвърли си го от главата, Броуган. Това, което искам, е същото, което исках преди шест години — да се махнеш от живота ми. Колкото е възможно, по-бързо.

— Ще изчезнем оттук веднага щом поправят кораба ни. А сега, мога ли да поговоря с Ману? — Той се обърна и тръгна по коридора. — От доброто ти настроение заключих, че е пристигнал преди мен.

— Горе. — Тя взе един свещник от полираната маса и го последва. — Пристигна тази сутрин.

— И защо не ми каза?

Тя го заобиколи и тръгна напред към едно извито стълбище. Никълъс не можеше да не забележи богато обзаведените стаи, блестящия мраморен под. Въпреки словесните битки, които винаги водеха с Кларис, той искрено се радваше, че е намерила щастието, което толкова дълго търсеше.

— Предполагам, че прислужниците са освободени за през нощта?

— Прислужница. Мога да си позволя само една. Моята икономка върши работа за десет прислужници. И да, отпратих я. — Тя му хвърли един поглед през рамо. — Откакто третият ми етаж се превърна в хан за престъпници.

След като стигнаха до последната площадка на стълбището, Кларис зави зад един ъгъл и отстъпи настрани.

А там, в коридора, седнал пред една врата, спеше Ману.

Никълъс го погледна, объркан. Кларис го събуди безцеремонно с върха на обувката си.

— Събуди се, Ману. Блудният пират се завърна.

Стреснат, Ману разтри очите си и се изправи.

— Капитане. Радвам се най-после да те видя. — Гласът му звучеше странно, сякаш беше много изморен или пиян. — Започнахме да се притесняваме.

— Ти започна да се притесняваш — поправи го Кларис. Подаде на Никълъс свещника. — А сега, ако ме извините, това напомняне за доброто старо време ми стига за днес. Оставям ви, момчета, да обсъдите положението.

— Какво има да обсъждаме? — Никълъс премести погледа си от отдалечаващата се Кларис към Ману. — Какво става тук? Добре ли си?

— Добре съм, добре съм. — Ману започна да разтрива слепоочията си, сякаш го болеше главата.

Никълъс почака още малко.

— Е? — нетърпеливо се обади, след като приятелят му не каза нищо повече. — Какво се е случило? Погрижи ли се за изнудвача?

— Да, капитане. Точно това направих. Последвай ме. — Ману тръгна по коридора към друга стая.

Влезе вътре и взе един пакет от масата до вратата.

Никълъс въздъхна с облекчение, когато Ману го сложи в ръцете му. Това беше пакетът, който бе изпратил от Америка, адресиран от собствената му ръка, с марките от Южна Каролина върху него.

Едната му страна беше изцапана с кръв.

Той затвори очи и поклати глава. Всичко свърши. Най-после всичко свърши.

— Значи си го убил?

Тъй като Ману не отговори, Никълъс отвори отново очи.

Приятелят му стоеше безмълвен, по изражението му личеше, че се чувства неудобно.

Никълъс бе обзет от лошо предчувствие.

— Не ми казвай, че отново не си се подчинил на заповедта ми.

Ману си пое въздух.

— Да — призна си най-накрая.

— По дяволите, Ману. Ти…

— Нека да обясня, капитане…

— Какво да ми обясниш? — попита гневно Никълъс. — Защо, по дяволите, не го уби? Ако е още жив, къде…

— Ще разбереш след малко, капитане. Аз… ъъъ… исках първо да се опитам да обясня, но… — Той изпсува. — Може би ще е най-добре сам да видиш.

— Какво да видя?

Ману излезе от стаята, тръгна по коридора и се спря пред вратата, пред която бе спал.

— Събери кураж, капитане. Това, което ще видиш, може да се окаже шок за теб.

Той отвори вратата.

И пакетът се изплъзна от безчувствените пръсти на Никълъс. Думата шок не беше достатъчна, за да опише чувството, което изпита.

Седнала на леглото в другия край на стаята, Саманта се взираше в него.

Саманта Делафийлд.

Трябваше да мине известно време, преди стаята да престане да се върти пред очите му. Защото мястото на Саманта не беше тук. В това положение. В тази къща.

Защото беше завързана, в устата й беше натъпкан парцал, златистите й очи блестяха от ярост.

Но въпреки шока и объркването си, Никълъс изпита още едно чувство.

Удоволствие. Нещо опасно близо до радостта. Сърцето му биеше толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх. До този момент не знаеше колко дълбоко го е наранила загубата й.

Но сега го почувства. Трябваше да сграбчи бравата на вратата, за да не падне.

Когато най-сетне успя да проговори, гласът му прозвуча сухо и напрегнато.

— Какво, по дяволите, прави тя тук?

— Тя дойде да вземе пакета.

Никълъс погледна от приятеля си към Саманта и обратно. Имаше чувството, че сънува. Сякаш Ману говореше на някакъв чужд език, който той не разбира. Това не беше истина. Не можеше да бъде. Бавно поклати глава.

— Това е невъзможно. Това е лудост. Тя беше в Мърсисайд. Не би могла да има нищо общо с…

— Тя беше, капитане. Щях да направя това, което ми заповяда, но тя се обърна точно когато застанах зад нея. И когато видях лицето й… — Той сви безпомощно рамене. — Тя изглеждаше точно както рисунката на момичето във вестниците, момичето, което е било приковано към теб.

Замаян, Никълъс почти не разбираше това, какво говори приятелят му. Имаше чувството, че таванът току-що се е срутил върху главата му. Нима тя беше в съюз с врага му? А в началото? Случайност ли беше това, че я заключиха в килията до неговата онази нощ в затвора?

Не, мислеше си той гневно, втренчен в очите й. За Бога, не!

— Попитах я за името й, но тя не иска да го каже — продължи Ману — и после започна да вдига шум… и аз реших, че ще е най-добре, ако я изведа оттам. Не знаех дали тя е изнудвачът или работи за него, затова реших да изчакам. Поне докато дойдеш и кажеш какво да правя с нея?

Какво да прави с нея? Това беше един от въпросите, на които Никълъс не можеше да даде отговор.

— Тя се бие като дявол — отбеляза Ману тъжно и вдигна ръкава си, за да покаже превръзката на ръката си. — Страхувам се, че кръвта по пакета е моя. Оказах се ранен със собствения ми нож, затова най-накрая я съборих на земята, натоварих я в една карета… и я докарах тук.

— И какво беше нейното обяснение за всичко това? — попита дрезгаво Никълъс.

— Не беше много общителна капитане, но мисля, че знае повече, отколкото казва.

Никълъс вече почти не я виждаше. Беше заслепени от объркване, от болка, от чувството, че е предаден.

Ману помълча известно време, като пристъпваше нервно от крак на крак.

— И така, какво ще заповядаш?

Никълъс стисна зъби и протегна ръка.

— Дай ми ножа си. — Ману го сложи в отворената му длан и той тръгна към леглото. — И ни остави сами.