Сърцата полудяват

Глава 28

Студените тръпки на страха полазиха по гърба й.

— Фостър!

Той се усмихна.

— Очаквах Броуган да слезе, но така е много по-добре. Ще ми послужиш чудесно като щит.

С очи, вперени в пистолета. Сам започна да отстъпва към илюминатора. Ако можеше да извика за помощ…

— Спри там, ако обичаш, мис Делафийлд. И не викай. Дори ако си ранена — ако загубиш ръката си, например — пак ще мога да те използвам. — Той я блъсна към вратата. — След теб.

Тя замръзна.

— Как…

— Както ти казах и преди, знам много за Броуган. Включително и за някои от старите му приятели. Не беше трудно да намеря къщата на бившата му любовница.

— Кларис!

— Не се страхувай, мис Делафийлд. Тя е жива и здрава и такава ще си остане. Въпреки че няма да е лошо, ако подбира приятелите си по-добре. Наблюдавах къщата няколко дни. Една сутрин проследих африканеца към доковете, като си мислех, че той ще ме заведе при Броуган. Но той ме доведе при този кораб. Очевидно той се нуждаеше от ремонт, а това много ми помогна. Промъкнах се на борда заедно с работниците и се скрих. Знаех, че в крайна сметка Броуган ще се появи.

— Мислех, че единственото, което искаш, са пари. Не убийство. — Сам бързо се огледа наоколо за някакво оръжие, което би могла да използва.

— Наградата за главата на капитан Никълъс Броуган е добра — жив или мъртъв. И след всичко, което той ми причини реших, че ще е по-добре, ако е мъртъв. Смятам да направя това, което трябваше да направя в кръчмата. — Той се усмихна. — Доста подходящо, не мислиш ли? Едно хубаво погребение в морето за най-известния английски пират. Мисля, че ще оставя африканеца жив, за да потвърди самоличността на капитана си.

— Беше ми казал, че не убиваш безпричинно!

— Но сега имам много добра причина. А ти трябва да мислиш за собствения си живот, мис Делафийлд. Съдействай ми, или няма да живееш достатъчно дълго, за да отидеш в затвора.

— Не можеш да ни убиеш. Няма да можеш да се върнеш в пристанището.

— Недей да съдиш по външния вид. — Той кимна към празния си десен ръкав. — Прекарат съм половината от живота си в морето. Имам достатъчно опит, за да се справя с един толкова малък кораб. — Той й посочи вратата с пистолета си. — А сега — тръгвай!

— Не можеш да го направиш. Никълъс не е такъв, какъвто си мислиш. Никога не е бил. Ти не го познаваш.

— Знам всичко, което ми е нужно.

— Но той не представлява заплаха за теб. Напусна Англия, защото искаше да пощади живота ти. А не ти плати парите, които искаше, защото няма пари. Той не е богат. Няма нищо. Няма нищо, освен този кораб и… и мен.

— Колко мило. И колко изобретателно. Запази лъжите си…

— Но той не е безжалостен убиец! Бил е само момче…

Той я прекъсна с цветисто проклятие.

— Млъквай! — Отново я блъсна към вратата. — Да отиваме горе. И дръж ръцете си там, където ще мога да ги виждам.

— Саманта? — извика Никълъс, когато я видя да се показва от отвора, който водеше към вътрешността на кораба. Усмихна се. — Какво правиш? Да не си се върнала, за да…

— Никълъс, това е капан! — извика тя и се втурна бързо нагоре.

Някой я хвана изотзад и я блъсна настрани. Тя удари главата си в една мачта и се свлече на палубата. Никълъс се хвърли към нея.

И се вцепени, когато видя пистолета, насочен към него.

— Стой там, капитане! — Непознатият насочи пистолета към Ману. — Ти също. Никой да не мърда.

— Кой, по дяволите, си ти? — извика Никълъс. Погледът му беше насочен към Саманта. В очите му имаше изненада и тревога. Тя изстена и се надигна, очевидно не беше ранена. Слава Богу!

— Много съм огорчен, че не помниш. Но аз те познавам. Търсих следите ти с години. Стъпка по стъпка.

Никълъс най-после съсредоточи цялото си внимание върху непознатия — слаб млад мъж с тъмна коса, И само с една ръка.

— Фостър?

— Точно така. Радвам се да се запознаем. Отново.

Обзет от ярост, Никълъс сграбчи първото оръжие, което му беше подръка — ножа, с който прерязваше въжетата.

— Остани на мястото си! — обади се Фостър. — Имам достатъчно куршуми за теб, за приятеля ти и за малката ти русокоса любовница. — Насочи пистолета към Саманта, която седеше съвсем неподвижна. — Няма да напуснеш този кораб жив, Броуган… но тях мога да пощадя. Още не съм решил.

Никълъс овладя гнева си. Погледна към Ману. Двамата заедно можеха да се справят, но нито единият, нито другият би рискувал живота на Саманта.

Отново погледна към Фостър. Беше още момче. Не можеше да повярва, че изнудвачът, който превърна живота му в ад, не е на повече от осемнайсет — двайсет години.

— Ако искаш пари…

— О, ще взема доста пари. Десет хиляди лири. А може би и ще получа похвала от Адмиралтейството.

— Как разбра, че още съм жив?

— Не трябваше да разбирам — отвърна разпалено Фостър. — Аз бях там! Бях на кораба, който потъна. Видях те как отплува, а твоят африкански приятел те прикриваше. И тогава се заклех, че ако оцелея, ще отдам остатъка от живота си на това, да те предам на правосъдието. Заклех се, че ще те накарам да си платиш, дори това да е последното нещо, което ще направя.

Никълъс трескаво мислеше за онази нощ.

— Не те познавам.

— Разбира се, че не. И защо ли? Аз бях само едно момче. Бях прислужник на кораба, който нападна онази нощ. Работех за капитан Елдридж.

Никълъс се взираше в него изумен, безмълвен. Палубата изведнъж се олюля под краката му, хоризонтът се завъртя пред очите му, вятърът стана неестествено студен.

Мили Боже, сега вече всичко идваше на мястото си. Ето защо изнудвачът беше чакал шест години…

Трябвало е да порасне.

Но въпреки че беше в шок, Никълъс изпита още едно, неочаквано чувство — облекчение. Невинното момче, което смяташе, че е убил, всъщност беше живо.

Но жестоката ирония беше, че за да спаси себе си, сега трябваше наистина да убие Фостър.

А не би го направил.

— Хвърли ножа си.

— Стреляй!

— Не! — извика Саманта и се изправи.

— Отдръпни се — нареди й Никълъс.

Фостър гледаше ту единия, ту другия, пистолетът му се движеше наляво — надясно. Лицето му изразяваше объркване.

— Няма да те убия — извика Никълъс. — Не бих го направил.

— Колко благородно! — Фостър вдигна пистолета, прицелвайки се между очите му.

— Не, моля те! — Саманта се хвърли между тях, ридаейки. — Не го прави. Не разбираш ли? Ти си същият като него преди двайсет години.

— Саманта…

— Махай се оттук, мис Делафийлд!

— Не. Не можеш да го направиш! Той също е бил просто прислужник. Бил е толкова невинен, колкото и ти. Търсил е отмъщение в продължение на години, точно като теб. Вие сте еднакви!

Очите на младежа горяха. Той стисна зъби.

— Кога ще спрете? — Гласът на Саманта се превърна в шепот. — Кога ще спрат всичките тези убийства?

Мина една секунда. После още една.

— Фостър, съжалявам. — Гласът на Никълъс звучеше искрено. — Не мога да те накарам да го повярваш, но това е истината. Не мога да върна назад времето и да премахна всичката болка, която съм причинил, но мога да ти дам това, което искаш…

— Никълъс, не!

— Можеш да ме убиеш. — Той вдигна ръцете си. — Вземи твоите десет хиляди лири. Те няма да ти донесат спокойствие и със сигурност няма да ти донесат щастие. Ще разбереш, че отмъщението не решава нищо.

Фостър зареди пистолета.

— Но ще ми донесат удовлетворение.

— Тогава — давай. — Гласът на Никълъс беше леден. — Провали живота си така, както аз провалих своя. Аз получих отмъщението, което търсех, но то не ми донесе нищо, освен години, изпълнени с болка. — Гласът му стана тих, обвиняващ. — Стреляй и ще станеш такъв, какъвто бях аз.

Младият мъж преглътна. Пистолетът в ръката му трепна.

— Фостър — молеше се Саманта отчаяно, — каза ми да не съдя по външния ти вид. Недей да съдиш Никълъс. Голяма грешка е да съдиш който и да е по външния вид. Никога не би могъл да знаеш какво се крие под повърхността. — Тя погледна към Никълъс. — Или какво се крие в сърцето му.

Ръката на Фостър трепереше.

— Можеш да ме застреляш — каза Никълъс бавно, предпазливо, — но можеш да избереш друго. Позволи ми да ти дам това, което аз не получих, когато бях на твоята възраст. Още един шанс.

— Вече е твърде късно — отговори Фостър. — Вече е късно да се променям. Твърде късно.

— Твърде късно? — повтори Никълъс тъжно, чувайки двете думи, които го бяха преследвали в продължение на години. — Не, Фостър, грешиш. Ако има нещо, което съм научил — той погледна към Саманта, — това е, че никога не е твърде късно да се промениш.

Ману се покашля.

— Без значение колко далеч си стигнал по лошия път, върни се — каза той тихо. — Стара турска поговорка.

Очите на Фостър пронизваха Никълъс точно както преди шест години, на палубата на кораба.

После бавно, с трепереща ръка, младият мъж свали оръжието.

Никълъс го гледаше, почти заслепен от изгрева на слънцето над вълните. Топлината изпълни тялото, душата му — сякаш той самият беше получил втори шанс.

— И какво, по дяволите, трябва да направя сега? — попита Фостър неспокойно.

— Имам една идея — обади се Никълъс. — Не мога да ти предложа нищо — нищо, което да те обезщети за това, което съм ти причинил. Не мога да ти дам пари, нито пък мога да ти върна ръката или провалената ти кариера. Но може би мога да ти предложа по-добър живот от този, който водих аз.

— Какво имаш предвид? — попита Фостър с очи, изпълнени с подозрение.

— Имам предвид… — Никълъс погледна към Саманта, а после към Ману за одобрението им. — Какво ще кажеш за Южна Каролина?