Сърцата полудяват

Глава 12

Лондон

Прескот Хибърт се облегна на кадифените възглавници в каретата си, мързеливо събу ботушите си и вдигна крака на седалката срещу себе си. Разхлаби вратовръзката си и разкопча брокатената жилетка, която стягаше доста закръгления му корем. Каретата се движеше по калдъръмените улици на Пикадили.

Хладният нощен въздух влизаше през спуснатите пердета на прозорците и носеше аромата на рози някъде от Хайд Парк. Настанен удобно, Прескот се усмихна на познатите звуци, които долитаха от града, който той обичаше и на който служеше: псувните на файтонджиите, смеха на гуляйджиите, които се прибираха вкъщи.

Да защитава всички тези хора от престъпниците, беше тежка задача, но пък си струваше. Той отвори сребърния си джобен часовник, подарък от лорд Мейър, и погледна колко е часът. Почти полунощ.

Намръщи се със съжаление. Мразеше да се прибира толкова рано, но утре в седем сутринта трябваше да бъде в съда. Имаше много сериозно углавно престъпление, което трябваше да представи на краля, и искаше да изглежда добре. Затвори капачето на часовника и го пусна в джоба на сакото си.

С въздишка на удоволствие той си припомни изминалата вечер — печено телешко, сурови стриди, пай от дюли, хубав портвайн… и скъпо момиче.

Тя беше току-що пристигнала от провинцията. Имаше тъмна коса и пълни устни. Някъде около тринайсетгодишна.

Сводниците в клуба му, Лейкън Съсайъти, непрекъснато го учудваха и радваха с предложенията си. Те се стараеха да угаждат на мъжете като него — важни и влиятелни хора, които имат нужда от най-доброто. Те разбираха от жени и избираха само най-свежите и най-красивите момичета от тълпите, които всяка седмица пристигаха в Лондон. Работеха в пълна дискретност и примамваха девойчетата с обещания за работа и квартира.

След около месец повечето от момичетата се приспособяваха към този начин на живот. За тези, които отказваха да се подчинят, винаги се намираше по малко опиум.

Тези, които наистина причиняваха неприятности, бяха давани на членовете на клуба, които имаха необичайни предпочитания. Резултатът от това бяха зачестилите напоследък нещастни случаи.

Това беше причината членуването в клуба да е толкова скъпо. Всичко се пазеше в пълна тайна, работеше се само с пароли и псевдоними.

Но си струваше всяка лира.

Прескот запали една дълга цигара и се усмихна. Тазвечерната брюнетка беше съвсем нова. Беше се борила, разбира се, риташе и блъскаше. А това винаги му харесваше.

Той си дръпна дълбоко от цигарата. Животът беше хубав. Животът наистина беше хубав Не виждаше как би могъл да стане по-добър.

Каретата спря пред градската му къща. Прескот обу ботушите си, сложи шапката си и взе коприненото си наметало и бастуна от слонова кост.

Кочияшът му отвори вратата.

— Пристигнахме, ваша чест.

— Чудесно, Краг.

— Утре вечер по същото време, нали, сър?

— Разбира се, Краг. — Прескот му подаде една гвинея и тръгна към вратата.

Това беше единствената част от деня, която ненавиждаше — връщането вкъщи при жена си. Ако имаше късмет, старата крава вече ще е заспала, удавена в шери, както обикновено. Понякога въобще не я виждаше със седмици. Благословени седмици.

Камериерът му отвори вратата. Държеше сребърен поднос със затоплена чаша бренди.

Но неизвестно защо, тази вечер икономът също беше тук.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер. — Прескот любопитно се взря в мъжа, докато оставяше шапката, наметалото и бастуна си. — Как така си останал толкова до късно тази вечер?

— Имате посетители, сър. Почитаемият мистър Лойд и почитаемият мистър Ийтън. Обясних им, че ще се приберете късно, но те настояха да ви изчакат.

— Лойд и Ийтън? — Това бяха най-добрите му приятели и колеги. Виждаше ги почти всеки ден. Какво можеше да е толкова належащо, че да не може да изчака до утре? — Къде са, Кови? В кабинета ми ли?

— Да, сър.

— Благодаря, Кови. Свободен си, можеш да си лягаш.

— Да, сър. Благодаря, сър! — Икономът тръгна към помещенията на прислугата.

— Ти също можеш да си лягаш.

Прескот освободи камериера с едно махване на ръката и се втренчи в облицования с мрамор коридор, който водеше към вътрешността на къщата. По дяволите, дано това да няма нищо общо със случая, който трябва да представи утре.

Отвори вратата на кабинета си.

Двамата му приятели седяха пред бюрото му и държаха чаши с портвайн. Пред камината стояха други двама мъже, които никога не беше виждал. Очевидно бяха от простолюдието. Единият беше едър мъж с превързана ръка, а другият — младо червенокосо момче с тревожен поглед.

— Хибърт! — Ийтън стана от стола си. — Бяхме започнали да си мислим, че никога няма да се прибереш.

— Ийтън. — Прескот пристъпи, за да му стисне ръката. — Лойд. — Продължаваше да гледа към двамата непознати, любопитството му започваше да се превръща в объркване. — За какво става дума?

Лойд ентусиазирано махна с ръка.

— Новина, която не може да чака до утре, човече.

— Мислехме, че би искал да я научиш веднага.

— Новина? — Прескот заобиколи бюрото си и седна. — Каква новина?

Лойд махна към двамата мъже до камината.

— Удивително бягство, Хибърт…

— Близо до Канък Чейс в Стафордшир преди няколко дни — намеси се Ийтън. — Тези двама стражари са били там.

— Двама престъпници са били превозвани, за да бъдат съдени в Лондон — продължи Лойд, — но убиват двама от охраната и се скриват в Канък Чейс. Тези двама стражари едва са избегнали смъртта. Никой не знаеше за случая до този следобед, когато те пристигнаха.

— Господа, сигурен съм, че това е страхотна новина за вестниците, но Стафордшир не е в моя район — каза Прескот, който не можеше да разбере защо приятелите му са така въодушевени от нещо толкова обикновено. — Наистина не виждам причина да…

— Един от бегълците е жена, Хибърт.

— И си помислихме, че би могъл да я познаваш. — Ийтън се обърна към стражарите и им даде знак да се приближат. — Елате, добри хора. Разкажете на съдията Хибърт това, което казахте на нас.

— Ами, сър — започна дебелият, — борехме се геройски, наистина. Тези двамата бяха опасни. Единият е престъпник на име Джаспър Норуел. Бяхме го приковали към момичето, но напразно…

— Да, да, стига толкова за него — обади се нетърпеливо Лойд. — Разкажи му за момичето.

— А, да, момичето. Тя беше… ами… тя беше… — изглежда, не можеше да намери думи.

— Необикновена — обади се най-после младежът, като не спираше да мачка шапката си. — Беше като най-прекрасната порцеланова кукла, сър. С красива усмивка, със златна коса и златисти очи. Никога не съм виждал такава жена. Тя въобще не изглеждаше на мястото си в затвора. Тя наистина беше дама.

Златисти очи. Прескот стисна силно чашата с бренди. Не може да бъде! Саманта? Жива?

— Кажи му на колко години е била — обади се отново Лойд.

— Мисля, че на двайсет и две или двайсет и три — каза младежът и се обърна към другия мъж, който кимна в съгласие.

— Веднага се сетихме за отдавна загубената ти племенница, Хибърт — каза Ийтън въодушевено.

— Тя изчезна преди пет години, нали? — попита Лойд.

— Шест — поправи го Прескот Мислите му препускаха. — Тогава беше на шестнайсет.

Саманта жива в Стафордшир? Той не можеше да повярва и почти не чуваше разговора, който продължаваше. Въпреки всичките момичета, на които се беше наслаждавал в клуба, никога не бе забравял красивата си, създаваща неприятности, племенница Единствената жена — единствената през целия му живот, — която не бе успял да подчини на волята си.

Беше опитвал безброй пъти. Всъщност беше стигнал достатъчно близо онази последна вечер… но така и не успя да я пробва. Тя му бе отказала. Беше му се възпротивила.

Беше се опитала да го убие!

— … което означава, че това момиче е точно на тази възраст — казваше Ийтън.

— Да. — Прескот се задушаваше — Да, но аз не съм я виждал от нощта, в която избяга. Това момиче явно прилича на моята Саманта, но не мога да съм сигурен.

Това беше невъзможно. Момиче като Саманта не би могло да оцелее само! Наивна млада благородничка без никакви пари, без никакво занятие, с което да си изкарва прехраната, без мъж, който да я защитава!

Беше обречена от момента, в който излезе от дома му. Беше опитвал цяла година да открие следите й, като възложи дори на сводниците от клуба си да я търсят, но тя бе изчезнала безследно.

Ийтън се обърна към стражарите с победна усмивка.

— Кажете му какво още си спомняте за нея.

— Да, говорете — обади се и Прескот нетърпеливо. — Ще ви възнаградя богато, ако това наистина е била моята изчезнала племенница.

Лицето на дебелия мъж грейна при споменаването на пари.

— Беше арестувана за кражба, сър. Открадната няколко сребърни прибора от къщата на една дама. Тази дама я хванала и когато ни извика, ни каза, че името на момичето е мис Делафийлд. Мис Саманта Делафийлд.

Прескот за малко не изпусна чашата си. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Какво си беше мислил тази вечер, на път за вкъщи? Че животът не може да стане по-хубав?

Но ето, че той ставаше по-хубав, отколкото би могъл да мечтае. След шест години, може би най-накрая щеше да му се отдаде възможността да има Саманта. Възможност да я накара да си плати за неприятностите, които му създаде. Да й отмъсти за опита който направи да отнеме живота му.

Отмъщение, което щеше да бъде сладко и… бавно. Възмездие, което тя не би могла дори да си представи.

Усети, че трепери, но не беше от страх. Сега беше още по-влиятелен, отколкото преди шест години. Изчезването на Саманта му бе предоставило възможността да използва съвсем законно наследството й. Той и преди не беше беден, но тя го бе направила наистина много богат.

Не представляваше никаква заплаха за него. Знаеше, че той харесва малки момичета, но това ни най-малко не го тревожеше. Кой щеше да повярва на налудничавите приказки на една крадла?

Не, той трепереше от въодушевление. От очакване.

— Хибърт? Хибърт, добре ли си?

Прескот кимна, осъзнал, че приятелите му се взират в него.

— Да, да. Простете ми, господа, аз съм… аз съм смаян. — Той се облегна назад, като си вееше с ръка. — Да разбера, че племенницата ми е жива след всичките тези години… — Той отпи от чашата си и усети как брендито изгаря вътрешностите му, беше горещо почти колкото кръвта, която пулсираше във вените му. — Това наистина е изненада.

— Знаехме, че трябва да ти кажем веднага — каза Лойд, — за да можем да вземем предпазни мерки.

— Предпазни мерки? — повтори Прескот.

— Тя може да те заплашва Хибърт — изтъкна Ийтън. — Тя е престъпница. Участвала е в убийството на двама стражари.

— Бегълците се преследват дори и в момента. — Лойд изглеждаше разтревожен. — Но ако тя някак успее да се добере до Лондон…

— Да, разбирам какво имате предвид. — Прескот стана, отиде до прозореца и погледна навън. Тя нямаше да дойде в Лондон. — Наистина трябва да се вземат предпазни мерки, но не такива, каквито си мислите.

Съмняваше се, че стражарите от Стафордшир ще са снизходителни към нея. А нямаше да е честно съдбата да му отнеме отмъщението точно когато е толкова близо.

Обърна се към приятелите си.

— Не бива да й се причинява зло, господа.

— Това е много благородно от твоя страна, Хибърт — каза Ийтън, — като се има предвид, че тя се опита да те убие.

— Изглежда, сте забравили, че тя не е съвсем с ума си. — Прескот смяташе, че ще е най-добре, ако започне да напомня на хората своята версия за случилото се, така че никой да не приеме на сериозно нейните приказки. — Двете ми племенници така и не се възстановиха след ужасната смърт на родителите си — обясни той тъжно, като гледаше към стражарите. — Въпреки всичките ни усилия по-младото момиче — Джесика — се разболя още първата зима и умря. След това другото момиче — Саманта — сякаш се побърка. Една нощ се опита да ме убие с нож. Избяга, преди да успея да предявя обвинението.

— Тя наистина се бореше като луда, когато се опитахме да я заключим в затвора — каза дебелият мъж. — Риташе, хапеше и проклинаше, сякаш дяволът се беше вселил в нея.

— Ето, виждате ли? — кимна Прескот. — Тя трябва да бъде затворена в лудница, за да не може да навреди на никого. Там ще се грижат за нея… — Дойде му една идея и той отново се обърна към прозореца — В някое отдалечено място. — Той погледна отражението си Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата му. — Знам едно подходящо място.

— И така, как ще действаме? — попита Лойд.

— Мислехме, че няма да искаш да се вдига много шум — каза Ийтън. — Не е нужно да се разгласява, че ти е роднина.

— Не. — Прескот поклати глава. Обърна се към тях. — Точно обратното. Господа, аз съм се заклел да защитавам английския народ. Ако тази Делафийлд наистина е моята племенница, трябва да я заловим колкото е възможно по-бързо. Всъщност, аз също ще отида в Стафордшир, за да се присъединя към издирването. — Той погледна към двамата стражари. — Ако вашите хора убият мъжа — добре, но искам момичето живо. Разбирате ли ме? — Пръстите му стиснаха здраво чашата. — Искам я жива.