Сърцата полудяват

Глава 16

Сам не можа да отговори. Не можеше дори да си поеме въздух. Взираше се в очите му, топлината на тялото му я обгръщаше.

Всичко сякаш се въртеше около нея. Изпитваше желание да намери нещо здраво, за което да се хване. Беше изпълнена с нови, непознати чувства.

Чувства към този мъж. Към един непознат, който сега знаеше всичките й тайни.

Но той вече не беше непознат.

Ник.

Беше му разказала спомените си, беше споделила с него болката си. Не го беше правила друг път. Чувстваше се като глупачка. Как можа да му каже толкова много? Защо му се довери?

Имаше съвсем основателна причина да бъде внимателна с този мъж. Всяка разумна жена би била. Той беше престъпник. Един мъж, който знаеше твърде малко за нежността, но твърде много за битките и за трудната страна на живота. Усещаше топлината на тялото му и осъзна, че сърцето й промени ритъма си.

Силното му мускулесто тяло, безбройните белези, дамгата на гърдите му… Всичко това говореше за живот, изпълнен с трудности и опасности. Той сякаш беше от стомана. Толкова здрава, колкото веригата, която ги свързваше. Мъж, създаден от и за насилие.

Но въпреки това той можеше да бъде и нежен. И състрадателен.

Към нея.

Чакаше за отговор. Щеше ли да му позволи интимност, която не беше позволявала на друг мъж?

Тя си пое дълбоко въздух, затвори очи. Не можеше да понася пламенния му поглед и собствената си несигурност. Не биваше да се страхува, че той може да загуби контрол над непредсказуемата си мъжка похот — той винаги досега беше успявал да се контролира За всичко.

Това, което я тревожеше, беше нейната собствена реакция.

— Ник — прошепна тя. — Аз… аз не бях съвсем искрена.

— Не мога да повярвам. — Той не й се подиграваше, гласът му беше сериозен.

— Вярно е. — Тя отвори очи и преглътна. — Когато казах, че малко се страхувам от теб. Аз, аз не се страхувам точно от теб. — Това признание заля бузите й с червенина. — Страхувам се от себе си.

Той се усмихна така, сякаш я разбира.

— От какво се страхуваш, Саманта?

— Ами, когато ме целуна, аз се почувствах толкова… — Тя се опитваше да намери думи за това, което беше усетила, споменът я караше да се притеснява.

— Сякаш ти е топло и студено едновременно? — промърмори той и я целуна отново, този път съвсем леко. — Жадна и гладна едновременно? — Той я целуна за трети път.

— Да. — Думата прозвуча почти като въздишка и тя притвори клепки, защото отново изпита онова почти замайващо чувство. — Като някакво потрепване в корема ми. И… — Друга целувка прекъсна обяснението й. — … някаква странна болка в гърлото ми.

— И имаш чувството, че се топиш? — Ръката му се премести по-надолу, докосна корема й. Пръстите му я изгаряха — Тук?

Очите й се отвориха широко.

— Да. — Тя се задъхваше, усещаше как нещо могъщо се надига в нея там, където я докосваше.

— Това е само една част от удоволствието, ангелче. — Той целуна леко косата й. — Част от всеки мъж и всяка жена, част от теб. И мен.

Дълбокият му дрезгав глас я накара да потрепери. Погледна го, имаше чувството, че го вижда за първи път. Забеляза неща, които никога преди не беше виждала — начинът, по който брадата му подчертаваше високите му скули, дълбоките бръчки в ъглите на очите му, един малък белег на слепоочието му и този упорит кичур, който винаги падаше на челото му.

И очите му. Те се взираха в нейните. Тя се опита да намери някакъв намек за измама в изумрудените им дълбини, но не откри нищо.

— Искаш да кажеш, че ти изпитваш същото?

— Да — дрезгаво отговори той.

Тя го изгледа подозрително, почти й беше невъзможно да му повярва. Във вира, в прегръдката му, тя беше на крачка от загубата на контрол… а той изглеждаше съвсем нормално.

— Когато си близо до мен — обясни той, когато тя не каза нищо, — когато ме докосваш… особено по начина, по който ме докосваше в пещерата.

— Т-това беше само за да те стопля.

— Но изглежда ти харесваше — подразни я той.

Тя сведе поглед, ужасена.

— Всичко е наред, ангелче. — Той отново хвана брадичката й и вдигна главата й. — Няма нищо лошо в това да ни харесва да се докосваме.

— А-аз не… аз… — Самата тя знаеше, че щеше да излъже.

— Мислиш, че не би трябвало да ти харесва?

Това ли беше причината? В продължение на шест години тя бе живяла по собствените си правила, като правеше това, което иска. След толкова време, прекарано в самота, тя беше свикнала сама да се разпорежда с живота си, със съдбата си, с чувствата си. Беше й харесало да се самоконтролира.

Но сега този самоконтрол го нямаше, тя не можеше да се познае. Ник вече не беше непознат, сега тя беше непозната за самата себе си.

Дори страхът й, безпокойството й, вниманието й, всичко това, което досега беше неразделна част от нея, липсваше.

Имаше чувството, че е изгубила земята под краката си, че пада, че се препъва през непрогледна нощ.

И единственото стабилно нещо наоколо беше… той.

— Ник, не знам. Това е… това е толкова…

— Ново. Всичко е съвсем ново за теб, ангелче. Но е съвсем естествено, това е част от теб. Ти си създадена, за да му се наслаждаваш, точно както се наслаждаваш на лунната светлина и на вятъра. — Той се усмихна. — А може би повече. — Той се наведе и потри бузата си в нейната, наболата му брада я накара да потрепери. — Нека ти покажа.

Тя издаде някакъв звук, който не можеше да се определи нито като да, нито като не.

— Няма да правим нищо, което те плаши — увери я той. — Ако искаш да спра, кажи ми и аз ще спра. Ако искаш да продължа… — Той докосна устните й със своите. — Кажи ми и аз ще продължа.

Тя трепереше, но усещането не беше неприятно. Съвсем не. Устата му беше толкова топла, ръцете му толкова силни, толкова сигурни, когато я докосваха.

И той я оставяше тя да вземе решение. Беше го смятала за груб, непоправим, егоистичен негодник… но в момента той въобще не се държеше като негодник, а като джентълмен.

А това, повече дори и от целувките му, караше сърцето й да бие толкова бързо, че точно в този момент не можеше да мисли.

— Саманта?

— Да — прошепна тя, осъзнала, че е взела решението си много отдавна. — Да.

Той отново я целуна, този път съвсем леко, но постепенно устата му се сляха с нейните. Ръката му обви раменете й и той внимателно я положи на земята. Наведе се над нея, подпрян на лакти, докато устата му правеше някаква магия с нейната.

Тя не бе и предполагала, че устните й могат да бъдат толкова чувствителни. Или че пулсът й може да препуска толкова бързо. Тя искаше да го придърпа по-близо, затова вплете пръсти в тъмната му коса. С тих стон той хвана китките й и ги притисна към земята от двете страни на главата й.

Разбрала какво иска той, тя се подчини, остави го да води, а тя се отдаде на чувствата си. Легнала под него на топлата трева, тя усети как всичкото й колебание изчезва, изпепелено от огъня на целувката му. Тя се остави да я докосва, беше толкова уязвима в момента. Никога преди не се беше чувствала така.

Нейното неприкрито желание изтръгна от него въздишка на удоволствие. Започна да целува брадичката й, бузите й, носа й. А когато клепачите й се затвориха, той целуна миглите й.

— Точно така, ангелче — прошепна той. — Просто затвори очи и се остави на удоволствието да те завладее.

Той пусна китките й, ръцете му се плъзнаха по ръцете й, по тялото й. През тънката материя на копринената си рокля тя усещаше докосването му като огън. Той облиза ухото й, продължи бавно надолу към шията й. Устните и езикът му й даряваха непознати досега усещания.

Той стисна нежната й кожа съвсем леко и от полуотворените й устни се изтръгна вик на удоволствие. Тя изви глава назад, предложи му врата си, предложи му се цялата. На него и на непознатите усещания, които я караха да се чувства слаба и силна едновременно.

Сърцето й биеше лудо. Затворила очи, тя се потопи в мускусния му мъжки аромат, предаде се на мускулестото му тяло. Пръстите му я докосваха и оставяха горещи следи по кожата й. Едната му ръка хвана гърдата й и тя се напрегна, но само за момент.

Защото милувката му беше нежна, внимателна, почти почтителна. Усещаше как връхчето се надига под палеца му и прехапа устни, за да не извика.

Преградата от коприна и дантела между неговата и нейната кожа сякаш усилваше усещанията. Някаква топлина започна да се надига в нея. Той бавно започна да движи пръста си около зърното и то се увеличи още повече. Дишането й стана накъсано.

Когато ръката му се махна, от гърлото й излезе тих звук на протест. Но той бавно започна да смъква роклята от раменете й, сантиметър по сантиметър.

Тя усещаше грубите му, мазолести пръсти по кожата си. Докосваха я по начин, по който никой мъж преди не я беше докосвал. Отвори очи, но остана неподвижна, ръцете й стискаха тревата. Вярваше му. Останала без дъх, тя гледаше как тъмните му пръсти се движат по бледата й кожа, галейки гърдите й.

И в тази интимност тя не виждаше вече никаква заплаха. Беше прекрасно.

Очите му пламтяха, когато я погледна. Тялото му се беше стегнало, всеки мускул беше напрегнат, дишането му също като нейното беше неравномерно. Чак сега тя разбра какво въздействие има върху него това, че я докосва. Той я желаеше. Искаше да направи нещо повече от това да я целува и докосва — но се въздържаше. Забавяше собственото си удоволствие.

Заради нея.

Тя отново затвори очи. Не искаше той да види сълзите, които напираха там, не искаше да ги изтълкува погрешно. Щедростта му, нежността му я изненадваха… и я трогваха дълбоко.

Само след секунда устата му последва дирята, оставена от пръстите му. Езикът му намери чувствителното връхче и продължи да го дразни. Когато то стана мокро и твърдо, устните му се сключиха около него и леко засмукаха. От гърлото й се надигна тих стон. Тя се изви към него. Трепереща. Желаеща. Изпитваше непознато усещане, подобно на гъдел там, където я целуваше, и по-надолу.

Тогава ръката му се плъзна по гърба й и той я придърпа към себе си. Устата му отново намери нейната. Пое я дълбоко и чувството беше като… при топъл дъжд.

Някаква скрита, непозната част от нея потрепери и се стегна в отговор на целувките и милувките му — ту нежни, ту яростни. Сам имаше чувството, че се носи в облаците. Усещането беше толкова ново, толкова силно, толкова непоносимо хубаво.

Беше се изгубила в дълбочината на чувствата си, сетивата й бяха толкова объркани, че не усети кога той отново я положи на тревата и ръката му се отдръпна.

Докато не усети горещите му пръсти на бедрото си.

Дъхът й спря. Тя потрепери под него, чак сега разбра каква интимност иска да сподели той с нея. Ръката му се плъзна надолу в нежна милувка, търсеше ръба на роклята й. Намери го.

А после тихият шум от смачкана коприна, която се плъзгаше нагоре, оголваше прасеца й, коляното й, бедрото й.

— Саманта? — прошепна той. Гласът му беше странен, дрезгав.

Тя отвори очи, не разбираше въпроса му, докато не осъзна, че краката й са здраво стиснати.

— Искаш ли да продължа? — Той се задъхваше.

За момент тя не намери сили да отговори. Беше поразена от напрежението, което усещаше у него — стегнатите мускули на ръката му зад гърба й, потта по гърдите му.

— Да. — Без да може да се сдържа, тя протегна ръка и погали лицето му. — О, да!

Той потрепери, наистина потрепери от лекия допир на пръстите й.

— Саманта, моля те! — Той сподави едно проклятие. — Недей.

— Не искаш да те докосвам?

— Не, не е това… — Той премести пръстите й по-надолу, по изпъкналите жили на врата си. — О, Господи!

— Харесва ми да те докосвам.

— Но този път е само за теб, ангелче. — Той сграбчи ръката й и отново я притисна към земята — Можеш… — Дишаше толкова тежко, сякаш изпитваше болка. — Можеш да ме докосваш по-късно.

Той не й даде възможност да спори, като затвори устата й с още една дълбока целувка. После усети ръката му на хълбока си — продължаваше да смъква роклята.

Тя не изпитваше страх, не изпитваше колебание. С лекота пръстите му свалиха роклята й, нежността му свали всички защитни прегради пред сърцето й. Тя му вярваше. Беше в безопасност с него.

Безопасност.

В този момент тя осъзна каква глупачка е била, като е смятала, че да си в безопасност, означава да си сам. А всъщност се е нуждаела от съвсем друго: да споделя, да вярва, да прегръща и да бъде прегръщана. Това чувство… което изпитваше в ръцете на този мъж.

Тя отвори устни и прие езика му. Заливаше я гореща вълна, която проникваше в сърцето й, в ума й, в тялото й. Изпитваше чувството, че е създадена от топящ се мед. Пръстите му се движеха по бедрото й, докато търпеливо чакаше тя да реши.

И с тих, дълбок звук тя се отпусна, разтвори бедрата си. Вече не изпитваше необходимост да крие тайните си от него.

Той отдели устата си от нейната и прошепна в ухото й:

— Да… О, да. — Прокара пръстите си по вътрешната страна на бедрото й. — Отвори ги за мен, скъпа… точно така.

Буря от чувства я заля, когато той потърси и намери най-женствения център на тялото й и го докосна толкова нежно, толкова леко. Сякаш я удари гръм. Сякаш докосването му я изпълваше с такава топлина, светлина и живот, че от тялото й потече огън.

Тя извика името му, бедрата й се надигнаха. Някакво ново, почти диво желание се надигаше в нея. Той внимателно погали мекия триъгълник, пръстите му разтвориха меките устни, които скриваха женствеността й и откриха топлия мед, който извираше от там.

— О, скъпа…

Тя вече се гърчеше под него. Не можеше да издържа повече, но тогава той намери една малка пъпка и леко я погали с пръсти. Пулсираща вълна от удоволствие разтресе цялото й тяло.

Той галеше тази подута, чувствителна част от тялото й, отново и отново, докато тя си помисли, че ще полудее. Желанието, напрежението бяха толкова силни, че тя имаше чувството, че ще се пръсне на парчета, но не я беше грижа. Това беше диво, всепоглъщащо желание. Но колкото повече то се засилваше, толкова по-леко той докосваше тази нежна пъпка, докато бурята от възбуда и копнеж в нея стана непоносима. Искаше, искаше…

Устните му отново се сляха с нейните, движението на езика му наподобяваше това на пръстите му в копринената й сърцевина. Тя изстена, потрепери от изненада и удоволствие. Напрежението растеше, все по-бързо и по-бързо. Пръстът му се движеше върху подутата пъпка и тя изведнъж се издигна над земята. По-високо.

Цялото й тяло се сгърчи конвулсивно и от гърлото й се изтръгна вик на облекчение. Тя трепереше, падаше от небесата през дъжд от огън, тялото й се разкъсваше от удоволствието. В същия момент слънцето надникна през дърветата.

Първата светлина на утрото я окъпа и тя се понесе надолу… надолу през облаците, съвсем изтощена, но по-жива от всякога. Чувстваше се волна като вятъра.

Дойде на себе си чак когато усети слънчевата топлина върху лицето си. Не знаеше колко време е лежала трепереща в прегръдката му. Отвори очи, премига, като очакваше все още да лети в облаците с ангелите.

Но беше тук, на земята.

С нейния черен ангел.

Той я погледна и й се усмихна, очите му блестяха. И тя забеляза някаква топлота в изражението му, която не беше виждала преди.

Тя също му се усмихна. Искаше да го докосва, както той я беше докосвал. Да обвие ръце около него и никога да не го пусне.

Но се чувстваше сънлива, тялото й тежеше.

— Ник, аз…

Той затвори устата й с целувка.

— Шшт, Саманта, не се опитвай да го разбереш, просто го чувствай.

Тя промърмори нещо сънливо, затвори очи и се гушна в него, когато той се облегна на едно дърво. Не искаше нищо друго, освен да бъде тук, с него. Изглеждаше толкова естествено да заспи с глава на гърдите му. Толкова удобно.

Толкова прекрасно.

Въобще не беше очаквала, че денят ще завърши така. Тя се усмихна сънливо.

Вървяха покрай реката и следобедното слънце изгаряше голите рамене на Никълъс. Парцаливите, окървавени останки от ризата му едва покриваха дамгата на гърдите му. Засега трябваше да се задоволи с това.

Движеха се от часове нагоре по потока, като решиха, че преследвачите им — ако още са в Канък Чейс — ще ги търсят надолу по течението. Той искаше да стигнат до някой град колкото е възможно по-бързо. Имаше пет дни, за да се добере до Йорк, което означаваше, че трябва да свърши две неща: да намери кон… и да се отърве от прекрасната жена, прикована към глезена му.

А тази мисъл вече съвсем не му се струваше привлекателна.

Поклати учудено глава. Вчера искаше повече от всичко на света да се отърве от Саманта Делафийлд. А сега само мисълта да се раздели с нея предизвикваше странна болка в гърдите му. И тази болка нямаше нищо общо с физическото желание, което бе изпитал тази сутрин, макар че възбудата все още го изгаряше.

Никога не беше изпитвал такъв странен копнеж. Потърка гърдите си. Щеше му се да премахне това чувство така, както изтри капчиците пот от кожата си.

Веригата се закачи в някакъв корен и той се препъна.

Успя да запази равновесие, но Саманта хвана ръката му.

— Сигурен ли си, че си достатъчно силен, за да вървиш?

— Добре съм.

Тя веднага го пусна.

Той съжали за грубия си тон и повтори по-меко:

— Добре съм.

Тя не изглеждаше убедена, но той нямаше намерение да й обяснява, че не е залитнал от физическа слабост, а защото мислеше за нея.

А това също ставаше слабост. Тя го погледна и когато погледите им се срещнаха, червенина заля бузите й. Той не можа да се въздържи да не се усмихне — тя се изчервяваше постоянно, всеки път, когато го погледнеше. Докосна лицето й. Тя се усмихна срамежливо и сведе поглед. Можеше да се закълне, че тя потрепери.

— Изглежда, че успях да те накарам постоянно да се усмихваш — подразни я той и тя се изчерви още повече. Погали леко бузата й. — Няма от какво да се срамуваш, ангелче.

— Не се срамувам — бързо отговори тя и вдигна брадичка.

Беше доволен от реакцията й. Не виждаше никаква следа от срам или чувство за вина в очите й. Отдаваше се на страстта по същия начин, по който се отдаваше на самия живот Напълно. С ентусиазъм, който извираше от сърцето й.

Тя продължаваше да го изненадва. Мис Саманта Делафийлд беше деликатна и чувствена жена и едновременно с това — силна и издръжлива. Възпитана дама и хитра крадла.

Преди да разбере какво прави, Никълъс се наведе и я целуна. Устата й посрещна неговата — топла и мека. Тя вече се научаваше да отвръща на целувките му, да отговаря на страстта му. Ръцете му обвиха раменете й и той я придърпа към себе си. Очевидно не можеше да й се насити. Той толкова рядко се бе сблъскват с нежност през живота си, а тя можеше да му даде толкова много.

Топлата й женска страст го прониза и вълна от чувства заля тялото му, ума, душата му. Отговаряше й все по-силно всеки път, когато я докоснеше.

Изведнъж вдигна глава, тялото му се напрегна.

— Ти си много опасна, лейди.

Каза го с усмивка, с насмешлив тон, но знаеше, че това не е шега.

Тя дишаше учестено, също като него. Очите й бяха като разтопено злато.

— Ще удържиш ли думата си? — Загадъчна усмивка играеше на устните й.

— Да удържа думата си? — повтори той, объркан.

— Каза, че мога да те докосвам — припомни му тя тихо, — по-късно.

Думите й го опариха като глътка силно уиски.

— Да — успя най-после да възвърне гласа си. — Така казах, нали? — Отчаяно се опитваше да измисли начин да се измъкне от това обещание. Отдръпна се от нея, като продължаваше да я държи за раменете. — Но сега трябва да мислим само за бедата, в която се намираме, в противен случай ще се озовем отново в затвора. Или по-лошо.

Тя му хвърли един поглед през рамо и продължи напред.

Никълъс я последва. Опитваше се да събере останките от здравия си разум.

А това беше много трудно. Особено когато тя го гледаше по този начин, когато в погледа й се четеше сладко обещание, когато очите й блестяха от…

Не знаеше как да го нарече. Не искаше да мисли за това. Опитваше се да го изкара от главата си.

По-късно. Стомахът му се сви.

Не. Няма да има по-късно.

Никълъс се намръщи. До тази сутрин беше убеден, че няма нищо лошо в това да се позабавлява с нея и после да си тръгне. Нима тя е по-различна от другите жени, които е познавал? Това нямаше нищо общо с девствеността й. Беше го правил с много девойки, които оставяше с някои нови умения в женския им опит и с усмивка на уста. Никога не се беше поколебавал да спи с жена, която го искаше.

Досега. Докато не срещна Саманта. Струваше му се важно да защитава невинността й. Да не й отнема съкровището, което му предлагаше.

Това се случваше за първи път на капитан Никълъс Броуган — помисли си той с крива усмивка — да защитава съкровище, вместо да го вземе.

Никой не би повярвал.

Наблюдаваше я как върви пред него, безкрайно очарован от начина, по който се движи, от светлината, която блестеше в косата й. Не можеше да разбере чувствата си, но възнамеряваше тяхната първа физическа близост да си остане последна.

Не би се осмелил да я докосне отново по същия начин, да държи съблазнителното й голо тяло в ръцете си и да не я вземе.

Продължаваше да я гледа, но мислите му се върнаха върху онова, което бе се случило до потока. Все още не можеше да си обясни смисъла му. Не ставаше въпрос за начина, по който тя му отвърна. Това не го изненадваше.

Не, това, което го изумяваше, беше, че той изпита същото удоволствие, каквото и тя, макар че не се поддаде на желанието, на копнежа да проникне в дълбините й. Беше му нужно цялото усилие на волята, за да не се възползва. Тя беше като разтопен мед в ръцете му, тръпнеща, готова. А той се беше въздържал.

Това беше първият път, в който даряваше удоволствие, без да вземе нищо в замяна. А това го накара да се почувства невероятно… добре. Повече от добре.

Щастлив.

Той разтърси глава. Припомни си, че трябва да съсредоточи вниманието си върху други неща. Въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да се концентрира. Йорк. Изнудвачът. Още само пет дни.

По-малко от пет дни.

По дяволите, Броуган, концентрирай се!

Те продължаваха да вървят, всеки зает със собствените си мисли.

Слънцето се беше спуснало ниско над балдахина от листа над главите им, когато му се стори, че чу нещо.

— Чакай малко. — Саманта спря и той застана до нея. — Какъв е този шум?

И двамата се вцепениха, заслушани. Вятърът носеше звука към тях. Гласове.

— По дяволите! — Той сграбчи Саманта и се стрелна към храсталака.

— Как мислиш, кои ли са? — прошепна тя.

Той не отговори, знаеше какво мислят и двамата. Стражари.

Но звукът не се усили. Които и да бяха, очевидно не се движеха. Не се чуваха нито коне, нито кучета.

И някои от гласовете определено бяха женски.

— Не съм сигурен — прошепна той. — Искаш ли да погледнем по-отблизо?

Тя кимна. Запълзяха предпазливо напред, като внимаваха да останат в сянката на дърветата.

После ги видяха — група хора на една полянка.

Никълъс спря и се сниши зад един дънер, като дръпна и Саманта. Внимателно надникна. Какво не би дал за един бинокъл.

Чуваше задъханото й дишане.

— Ако не са стражари, тогава какви са? Кой друг би посмял да влезе в Канък Чейс?

Той разгледа лагера. Там имаше поне четиридесет души — мъже, жени и деца. Може би бяха пътници — лагерът им се състоеше от пъстри каруци и фургони.

— Цигани — каза той най-накрая. Хора, прокудени от обществото, както всички останали, които търсят усамотение в дебрите на Канък Чейс.

Саманта се поотпусна.

— Може би трябва да тръгваме, преди да са ни видели.

— Не толкова бързо, ангелче. — Той продължаваше да изучава лагера. Където има каруци, непременно трябва да има и коне.

След малко Саманта започна да души въздуха.

— Усещаш ли? — Тя се надигна, за да вижда по-добре, като вдишваше дълбоко. — О, чудя се какво ли готвят!

Съблазнителното ухание накара червата му да закъркорят.

— Някакво задушено.

В средата на пространството, обградено от каруците, имаше голям огън, върху който висеше черен казан.

Но вниманието му беше привлечено от конете. Бяха от другата страна на лагера. Около две дузини. Завързани в края на полянката, до гората.

Той се усмихна.

Колко неразумно от тяхна страна да завържат конете там, където някой може да се промъкне и да си открадне един.

— Сигурно се шегуваш. Как смяташ да го направиш, без да те хванат? — Тя разклати веригата. — Без да вземаме предвид, че язденето може малко да ни затрудни. Как ние двамата въобще можем да се качим на кон?

— Ще мислим затова, като му дойде времето.

— Но стражарите, които ни търсят, може да са говорили с тези хора. Може да са им дали описанието ни и да са им обещали награда. Много е опасно да влизаме в лагера им.

Никълъс помисли за момент. Тя беше права. Не знаеха от колко време са тук циганите. Щеше да е рисковано.

— Ще се промъкна под прикритието на тъмнината, а ти ще останеш…

Той спря.

— Съжалявам — кисело се обади тя. — Където ти — там и аз.

Той я погледна и си спомни, че вече беше допускал същата грешка, но по съвсем различна причина. Тогава сгреши, защото не беше свикнат да е част от едно цяло. Но този път…

Искаше да не я излага на опасност. Тази мисъл го накара да онемее. Обзе го най-странното чувство. Трябваше да я защитава.

— Освен това, аз мога да се изложа на тази опасност, ако наистина си решил да го направиш — продължи тя. Беше й ясна истинската причина за мълчанието му. — Не съм чак толкова крехка.

Би могъл да поспори по въпроса, помисли си той — тази сутрин едва не се разпадна в ръцете му.

— Знам — каза й вместо това и погали бузата й с пръст. За първи път съжаляваше, че тя е толкова смела.

— И така, какво ще правим?

Той се опитваше да намери отговора на този въпрос, когато чуха някакъв друг звук в противоположния край на лагера. Един звук, който съвсем не беше на мястото си тук, в гората. Познатото дрънчене на метал.

Един звук, който променяше всичко.

Удари на чук върху наковалня.