Сърцата полудяват

Глава 9

Саманта лежеше на една страна върху завивките, възможно най-близо до ръба на леглото. В стомаха й се беше свила буца. Всичките й сетива бяха необичайно изострени. Не виждаше нищо в непрогледната тъмнина, но това само правеше по-отчетлив всеки звук, всяка миризма, всяка измината секунда.

Дишаше учестено. Чакаше мъжът до нея — само на няколко инча разстояние — да заспи.

Усещаше го как я наблюдава в тъмното. Усещаше как студеният му поглед обхожда раменете й, гърба й. Или просто си въобразяваше? Може би беше заспал.

От момента, в който легна до него, той не беше помръдвал. А това беше преди повече от половин час.

Поне й се струваше, че е минал половин час. Или пък са били само няколко минути? Чуваше дишането му, неравно като нейното.

Той помръдна и тя чу как леглото изскърца. Чу и тихото шумолене на дрехите му. Усещаше топлината на тялото му. И мириса му — мускусно ухание, примесено с дъх на свежест. Той също бе използвал дъждовната вода във варела.

По дяволите този мъж! Тя затвори очи и се опита да го изхвърли от съзнанието си. Опита се да спре да трепери. Как така успяваше да й играе по нервите, без дори да говори?

Проклинаше го, че не й дава да заспи. След всичко, което й се случи днес — пътуването под палещото слънце, падането по хълма, изстрелите и бягството с този луд, окован към глезена й — би трябвало отдавна да е заспала от изтощение. Всяка кост, всеки мускул, всяка натъртена частица от тялото й плачеха за почивка.

Каза си, че няма никаква причина да се чувства напрегната. Той дори не се бе опитал да я докосне.

Но все пак пръстите й инстинктивно стискаха ножа. Беше успяла да го извади тихо от джоба на роклята си, преди да легне. Той поне й даваше малко сигурност.

Но не можеше да се отпусне. В главата й се въртяха какви ли не мисли.

Мисли, в които главният герой беше непредсказуемият й спътник.

Но той не би могъл да я заплашва в момента, нали? Беше натъртен, ранен, изтощен от загубата на кръв и от дългия преход. Едва ли можеше да… да…

Тя отново отвори очи. Повдигаше й се. Главата й се въртеше. Може би се дължеше на огромното количество мед, което погълна, но не й се вярваше, че е така.

Просто никога не беше спала в едно легло с мъж. Никога.

И ако не беше веригата, сега също нямаше да спи. Беше много къса, за да й позволи да легне на пода. Беше опитала. После предложи да навият одеялото и да го поставят между тях, но той отново й се беше присмял. Негодник.

Взираше се в тъмнината. Знаеше, че е смешно да мисли, че едно одеяло може да опази честта й. Ако той искаше да се възползва, нищо не можеше да го спре.

Тя стисна ножа още по-силно, когато спомените отново излязоха от онова тъмно ъгълче на паметта й. Тя бе видяла какво правят мъжете с жените.

Гърлото й се сви. Задушаваше се. Вкопчи пръстите си в дървената табла на леглото, опитвайки се да прогони от съзнанието си сцените, изпълнени с кръв и насилие. Но те само станаха по-ярки. Престъпниците се задъхваха, ръмжаха от удоволствие, докато се движеха върху безпомощните слугини. Отново и отново Момичета се борят, крещят… крещят.

Писъците им отекваха в мозъка й.

В съзнанието й се появи и друг зловещ спомен. За едно място, където се беше чувствата сигурна. За една нощ, в която резето на вратата й се оказа недостатъчно, за да спре чичо Прескот, който почти…

Не. Тя заби нокти в дланта си. Опита се да забрави, да прогони страха. Чичо Прескот беше в Лондон. Никога нямаше да го допусне толкова близо до себе си, че да я нарани отново. Никога нямаше да допусне който и да е мъж близо до себе си.

Само ако този негодник се опита да я докосне, тя щеше да се бори до последния си дъх.

Вече не беше наивно шестнайсетгодишно момиче. Беше пораснала, помъдряла и знаеше цялата истина за мъжете и тяхната похот. Бе въоръжена с нож и с всичките трикове, които бе научила през шестгодишния си живот на улицата. Можеше да се защитава.

Постепенно дишането й започнала се нормализира, когато старите спомени и страхът, който предизвикваха, започнаха да избледняват.

Тя затвори очи за кой ли път и се опита да прогони тревожните мисли, опита се да намери съня, от който толкова отчаяно се нуждаеше. Но в колибата беше горещо и задушно. През покритите с одеяла прозорци не проникваше дори лек полъх.

Когато вече се бе отчаяла, че тази нощ няма да заспи, чу тих звук зад гърба си.

Хъркане.

Най-после! Обектът на всичкия й страх и притеснения най-после беше заспал. Вече и тя можеше да се отпусне.

Но продължаваше да го усеща. Той беше твърде близо. По дяволите, когато се събуди тази сутрин, въобще не беше и предполагала, че вечерта ще се озове в едно легло с мъж!

Един мъж, чието име дори не знаеше. Един мургав непознат, чиито студени очи явно бяха видели много, и чиито ръце убиваха твърде лесно.

Тя потрепери въпреки жегата. Колкото по-скоро се отърве от него, толкова по-добре. Щяха да намерят някакъв начин да махнат тази верига Трябваше да намерят начин. И тогава тя щеше да се върне в апартамента си в Мърсисайд, да вземе скритите си пари и да напусне страната.

В продължение на шест години бе пестила всеки шилинг. Когато свършеше работата си в определения район, тя се връщаше в Мърсисайд, за да остави парите. Двеста лири не бяха кой знае колко и не бяха достатъчно, за да стигне до там, където наистина желаеше да отиде. Но щяха да й стигнат, за да се добере до една от колониите. Или може би до Франция. Просто трябваше да бъде разумна и да се ограничава с това, което има. Както и преди, както толкова често се случваше в живота й, изборът не беше неин. Трябваше да напусне Англия възможно най-бързо. Имаше убити стражари и представителите на закона нямаше да мирясат, докато не хванат виновниците.

Трябваше да бяга и да бъде благодарна, че все още е жива.

Изтощението — или може би отчаянието — започна да си казва думата и тя най-накрая се отпусна. Но дори когато очите й се затваряха, тя продължаваше да се чуди дали някога ще намери спокойствие.

Щеше ли някога да бъде в безопасност? Щеше ли някога да спре да бяга?

Ножът се плъзна от ръката й и падна на мръсния под с глух звук, но тя не се събуди.

Никълъс изстена и отвори очи. Събуди го болката… и едно нежно ухание на слънце и дъжд, аромат на мед. Нейното ухание.

В колибата цареше непрогледна тъмнина. Колко дълго бе спал? Няколко часа? Или нощта вече изтичаше?

Той надигна глава и се обърна. И веднага съжали. Стисна зъби, за да заглуши проклятието, което изрече неволно. Болката изгаряше рамото му. По дяволите, беше по-зле отпреди. Сигурно защото целият се беше схванал от неудобното положение на тялото си.

Поне се надяваше, че това е причината.

Отпусна се отново на една страна. Не можеше да легне нито по гръб, нито по корем, без някоя част от тялото му да не докосва мис Делафийлд. А това със сигурност щеше да я ядоса. Тъй като бе чул достатъчно от острите й думи, той не искаше отново да рискува.

Дамата притежаваше завидно умение да му причинява болка, помисли си той, загледан към нейната част от леглото. Понякога успяваше, без дори да се опитва.

След малко острата болка в рамото му намаля и се превърна в слабо пулсиране. Може би се дължеше на това, че не мърда. Утрото щеше скоро да настъпи и той нямаше да има никаква възможност за почивка този ден. Така че беше най-добре да се наслади на спокойствието, докато все още може.

Заслуша се в шума на вятъра, в шумоленето на дърветата отвън… и в тихото дишане на жената до себе си.

Намръщи се — тя толкова лесно привличаше вниманието му. Очевидно доста дълго време е бил без жена. Това беше единствената причина да се чувства така привлечен от нея.

Не биваше да оставя мислите му да се реят, защото явно винаги тръгваха в една определена посока. Раздразнен, той решително насочи мислите си в по-полезна посока — загадката, която се опитваше да разгадае от няколко седмици насам.

Кой, по дяволите, го изнудваше?

Беше лежал буден толкова много нощи, опитвайки се да намери отговора на този въпрос. Но сега той бе станал още по-натрапчив, защото изнудвачът беше съвсем близо. Което и да беше това копеле, то беше тук, в Англия.

Но кой?

Никълъс можеше да изброи дълъг списък от врагове, които някога желаеха смъртта му, но те всички бяха вече мъртви. Включително и най-омразните му неприятели — Елдридж и Уейкфийлд. На тях се бе опитвал да отмъсти цели четиринайсет години. Те вече горяха в ада, изпратени там от неговата ръка.

А всеки, който го познаваше, дори и враговете му, щеше да знае, че той няма петнайсет хиляди лири. Всъщност всеки, който има поне някаква представа от пиратството, би трябвало да го знае.

Така че сигурно беше, някой непознат, който беше достатъчно наивен, за да не разбира, че капитан Броуган може да се появи и да му затвори устата.

Или пък беше някой толкова влиятелен и покровителстван, че това да не го притеснява.

Може би, както каза Ману, това беше някой, който се надява, че капитан Броуган ще се появи.

А това го връщаше отново в самото начало: ако беше уловка, капан, всеки би могъл да я постави. Всеки.

Той се взря в тъмнината, надявайки се, че отговорът ще дойде сам, но идваха само още въпроси.

Ако това копеле искаше главата му, защо щеше да си прави труда да го изнудва? Защо просто не дойде в Южна Калифорния и да го убие? Защо трябваше да го известява предварително?

С какъв извратен ум си имаше работа?

Кой беше той? Кой, по дяволите, беше той?

Този въпрос го терзаеше повече и от раненото му рамо. Защото знаеше, че няма да узнае отговора, преди да отиде в Йорк.

Ако въобще отидеше там. Вървеше пеш, беше ранен, към крака му бе привързана една упорита жена, половината от английските стражари бяха по следите му.

А трябваше да се добере дотам до двайсет и девети септември. Имаше на разположение малко по-малко от две седмици. Беше в Англия от четири дни. Поне така си мислеше — в главата му бе настанала страшна бъркотия.

Намръщи се. Ако беше комарджия, не би заложил и шилинг в своя полза. Дори един проклет шилинг. Вероятността беше сто към едно, но не в негова полза.

Но все пак, той не беше комарджия. Никога не е бил.

Беше просто един бивш пират, който нямаше какво да губи.

Той се обърна по гръб, като реши, че чувствата на мис Делафийлд могат да вървят по дяволите Трябваше да съсредоточи вниманието си върху малко по-сериозни неща. Например върху това, че ако мускулите му продължат да се схващат, утре няма да се чувства добре и той и очарователната му спътница ще се окажат в още по-голяма беда.

Сякаш хиляди иглички се забодоха в ръката и гърба му, но той успя да се намести сравнително удобно, като подпря рамото си на възглавницата.

Затвори очи и се отпусна. Раната все още го болеше и щеше да го боли още известно време, но щеше да го преживее.

Леглото беше твърде тясно. Цялата дясна страна на тялото му беше притисната в гърба на момичето… но беше сигурен, че ще преживее и това. Очакваше я да скочи и да започне да го проклина.

Но тя въобще не се събуди. Дишаше равномерно. Той усещаше топлината на тялото й.

Беше топла и… мека. Той инстинктивно обърна лицето си към нея. Не можеше да я види в тъмнината, но усещаше косата й, опряна до бузата си.

Усещаше дългия й, гъвкав гръб, женствената заобленост по-надолу…

В слабините му се надигна гореща вълна.

Само един миг и той вече не усещаше болката в рамото си. Защото една друга част от тялото му болезнено напомни за себе си.

По дяволите. Той стисна зъби. Тялото му не беше реагирало толкова бързо, откакто като младеж преследваше момичетата в Ямайка. А ето че само да вдъхне уханието на тази жена, да се докосне до тялото й и вече е готов за нея. Болезнено готов. Желаеше я повече, отколкото бе желал която и да е друга жена през живота си.

Дори умората, уискито и раната не можеха да спрат копнежа, който изпитваше… към една измамна, създаваща неприятности крадла. Към една жена, която по-скоро би му извадила очите, отколкото да му позволи да я целуне. Това не беше чувство. Беше просто желание, което нямаше никаква разумна причина.

А защо тогава да не го задоволи.

Тази мисъл мина през главата му като светкавица. И го опари.

Защо да не задоволи желанието си? Защо да не я прелъсти?

Да, тя беше високомерна и го презираше. Държеше се така, сякаш само като дишаше въздуха около него, можеше да се разболее от някоя опасна болест. Дори в съня си беше някак скована.

А от това, което знаеше, може би дори беше девствена.

Но това не бяха истинските пречки. Не и за мъж с неговия опит. Той знаеше какво обичат жените. Една-две усмивки, няколко милувки, няколко мили думи, които не е нужно да са верни, една целувка в подходящото време… и щеше да я има. Цялата.

Тогава защо не?

Топлината тръгна нагоре по тялото му. Наистина бе минало много време, откакто бе задоволявал естествените си мъжки нужди. В Южна Каролина много рядко посещаваше бордеите в Чарлз Таун, като винаги ходеше по тъмно и се измъкваше преди зазоряване, за да не може никой да види белега на гърдите му, който издаваше миналото му.

Но нямаше нужда да крие дамгата от нея. Тя вече я видя. С нея можеше да се отдаде на удоволствия, на които не се бе отдавал от години.

Сърцето му започна да бие по-бързо, през съзнанието му започнаха да преминават образи като в треска. Двамата заедно. Красивото й тяло отговаря на нежните му докосвания, докато тя започне да гори в същия огън, който изгаряше и него. Тези плътни устни, които се отварят под неговите. Стоновете й. Или пък виковете й от удоволствие?

Не знаеше. Искаше да узнае. Трябваше да разбере. Инстинктивно чувстваше, че тя ще е по-различна от всички жени, с които бе спал досега Никога през живота си не се бе осмелявал да мечтае за такава жена — не просто красива, а изключително красива. И може би дори все още недокосвана.

Тогава защо не?

Пламъците на желанието го изгаряха и той взе решение. Вдигна ръка, за да я докосне.

Утрото настъпваше. Дневната светлина заблестя през цепнатините на колибата. Той се вцепени, с ръка на сантиметри от бузата й. Светлината, която се промъкваше през одеялата, които беше сложил на прозорците, го спря. Той се осъзна и премига. Какво, по дяволите, си мислеше?

Светлината даде отговор на въпроса защо не можеше да я докосне. Защото нямаше време. Трябваше да се махне от това място. Да избяга. Да запази преднината пред преследвачите си.

Светлината ставаше по-силна и постепенно здравият му разум се възвърна. Какво, по дяволите, си беше мислил? Не можеше да си позволи да си отклонява вниманието. Нито дори за минута, а какво остава за часове. Трябваше да запази ума си бистър. Да мисли единствено за оцеляването си.

А ако спи с нея, нещата щяха да се променят. Никога не беше срещал жена, която да приема, че сексът е просто един естествен акт. Те винаги искаха да го превърнат в нещо сложно и „значимо“.

А последното нещо, от което имаше нужда сега, бяха още усложнения.

Виждаше я в мъждивата светлина. Толкова близо… и толкова далечна едновременно Тялото му още не се беше успокоило, желанието му не беше задоволено. Той протегна ръка и докосна с пръст бузата й, съжалявайки за това, което би могло да стане.

Тя подскочи, сякаш я беше ударил, и го блъсна с лакът в ребрата.

Той изръмжа от болка и изненада. Тя изкрещя нещо и скочи от леглото, очевидно забравила, че са оковани заедно.

Скобата дръпна крака му. Той се изправи, бълвайки проклятия. Веригата се изпъна, Сам се препъна и падна по гръб.

— Не ме докосвай! — изпищя тя, като риташе със свободния си крак, опитвайки се безуспешно да се дръпне назад. — Не се приближавай!

— Нямам намерение да се приближавам — увери я той раздразнено. — Успокой се и…

— Стой там!

Ножът й се беше озовал на земята, тя го сграбчи и замахна бързо. Целеше се в едно особено уязвимо място.

Като видя острието, Никълъс избълва една цветиста ругатня.

— Достатъчно! — Той се присегна и я сграбчи за китката. — Какво, по дяволите, ти става, жено? Не съм направил нищо, което да те заплашва.

— Негодник. Знаех си, че не мога да ти имам доверие. — Тя се надигна на колене, борейки се с хватката му. — Пусни ме!

— Само когато спреш да се опитваш да ме заколиш. — Той стисна китката й и тя изпусна ножа. Той издрънча на пода.

— Не! — Тя хълцаше почти истерично.

— Няма да ти причиня нищо лошо.

— Не ме докосвай! Не искам да ме докосваш!

Преди той да измисли какво да й каже, за да я накара да млъкне, чу някакъв шум в далечината. Някъде дълбоко в гората.

— Шшт! — Той сложи другата си ръка на устата й и остана така, неподвижен. Ослушваше се.

Тя продължи да се бори. Ръката му заглушаваше думите й, но той беше сигурен, че това не бяха нищо друго, освен цветисти епитети.

Тогава изведнъж тя също се вцепени, защото звукът стана по-силен, по-отчетлив — силен лай на кучета. Идваше към тях. Право към колибата.

Бяха ги открили.