Сърцата полудяват

Глава 25

Сам се взираше в него. Сърцето й се беше качило в гърлото. Цялото й тяло изстина.

Капитане, така го наричаше африканецът.

Тя дойде да вземе пакета.

Болката и ужасът, които изпитваше, бяха непоносими. До момента, в който той влезе в стаята, тя можеше да отрича, да се съмнява, да се надява. Докато не чу тези думи, упорито отказваше да повярва, че Ник Джеймс има нещо общо с онази кръчма в Йорк, с Колтън Фостър и пакета му.

Но всичко, което й каза Фостър, беше вярно.

Мъжът, в когото се беше влюбила, не беше капитан от флотата, нито пък капитан на търговски кораб. И не беше никакъв плантатор от Южна Каролина.

Той беше капитан Никълъс Броуган.

Не. Не, Господи, моля те! Тя затвори очите си, когато той застана до леглото. Усети студения метал върху бузата си и си помисли, че може би ще е по-безболезнено, ако просто й пререже гърлото.

Но той само сряза парцала, който запушваше устата й.

Тя се закашля, пое си въздух. Когато най-после успя да отвори очите си и да го погледне, всички парчета от мозайката си дойдоха на мястото. Вече не беше объркана. Всичко й стана кристално, ужасяващо ясно. Когато африканецът я нападна в кръчмата, тя нямаше никаква представа кой е той и какво изобщо става.

Но той беше член от екипажа на капитан Броуган.

Пират.

Тя потрепери, когато Ник посегна към китките й, и той се поколеба… после очевидно промени намерението си. Не я освободи.

Вместо това се обърна и се отдалечи от нея, приглаждайки с пръсти косата си.

— Ник — прошепна тя глухо. — Кажи ми, че не е вярно! Никълъс Броуган е мъртъв от години. Ти не можеш да си…

— Спри. — Той се задушаваше, гласът му беше дрезгав. — Престани да отричаш истината, която ще ти извади очите. По дяволите, вече няма никакъв смисъл да се преструвам.

Признанието му я преряза като меч. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не — прошепна тя. — Не, не може да бъде.

Господ да й е на помощ, тя искаше той да я лъже. Щеше да му повярва. Щеше да повярва на каквото и да било. На всичко, освен на това.

Той се обърна и я погледна, но лицето му беше само една безизразна маска.

Тя трепереше. Отвори уста, но не можеше да говори, не можеше да намери думи, нямаше въздух — нищо. Нищо, освен една огромна празнота, по-страшна от всяка физическа рана.

— Аз… аз мислех, че си… плантатор. Или…

— Някакъв герой от флотата? — попита горчиво той. — Съжалявам, че те разочаровах, ангелче. — Той откъсна погледа си от нейния и отиде до прозореца.

— Но Никълъс Броуган е бил жесток убиец! Казват, че е убивал безпричинно, безжалостно. Че е потопявал всеки кораб само за да задоволи жаждата си за богатство.

Той гледаше навън, към последните отблясъци на залеза.

— Едва ли има полза да изтъквам, че хората не са винаги точни. Или че моряците от Кралската флота разпространяваха твърде много скалъпени, преувеличени разкази за моите подвизи. — Гласът му звучеше напрегнато. — Не може да се каже, че бях любимец на Адмиралтейството…

— Нима искаш да кажеш, че всичко това е лъжа?

Последва дълга пауза.

— Не.

Полази я студена тръпка. Последвана от болка и гняв.

— Колко хора си убил, капитане?

— Мислиш ли, че съм ги броил?

— Поне приблизително. Сто? Двеста?

Ръката му яростно сграбчи кадифената завеса пред него. Дори от мястото си на леглото тя можеше да види, че той трепери. Но в гласа му нямаше и следа от гняв, когато най-после й отговори. Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чуваше.

— Това няма значение сега, не е ли така?

— Има значение! Как можах… как можах… — Тя поклати глава, неспособна да продължи. Искаше само да зарови лицето си в някоя възглавница и да изплаче болката която я разкъсваше.

Беше му вярвала. Беше му се доверила. Беше му разкрила всичко — тайните си, болките от миналото си. Беше му дала сърцето си, тялото си, душата си. Беше го обичала.

Беше обичала мъж, убиват без капчица съвест.

— Мразя те — извика тя, неспособна да сдържа гнева и болката си. — Мразя те за това, което си извършил!

Тялото му се разтрепери, сякаш думите й проникваха в него като куршуми. Пръстите му се вкопчиха още по-силно в завесата.

После изведнъж спря да трепери. Бавно се обърна с лице към нея. Никаква топлина, никакъв живот. Погледът му беше студен, далечен. Безсърдечен.

Погледна я по същия начин, както когато се срещнаха за първи път.

Сякаш Ник Джеймс, добрият, почтен мъж, който познаваше, нежният любовник, който бе спечелил сърцето й, беше изчезнал. Сякаш никога не беше съществувал, сякаш не е бил нищо повече, освен един сън. Една романтична измислица, която се бе пръкнала във въображението на едно глупаво, наивно, невинно момиче.

Не. Не бива да вярва в това. Тя вдигна брадичка и не потрепери под ледения му поглед.

— Приятелят ти Ману ми каза, че си в Мърсисайд. Затова не си бил в онази кръчма в Йорк. — Тя преглътна. — Опитвал си се да ме спасиш, нали?

Той не отговори.

— Рискувал си живота си, за да ме спасиш.

— Вече съм ти казвал, че не се занимавам с това да спасявам дами, изпаднали затруднение.

— Тогава какво правеше в Мърсисайд?

— Лоялност между крадците — отговори той. — Мислех, че ти дължа поне предупреждение. И това беше грешка. Виж какво се получи. Ако бях в онази проклета кръчма, всичко щеше вече да е приключило. Но не, като последен глупак, аз се доверих на някой друг да ми свърши работата. — Той стисна челюст и тръгна към Саманта. — Ти, мис Делафийлд, не си ми причинила нищо друго, освен неприятности и болка, от момента, в който те срещнах.

— Нашето запознанство не беше много радостно и за мен — отвърна тя, прикривайки болката зад студената официалност. — И защо…

— Аз съм този, който задава въпросите тук. Започвам с този къде беше? Трябваше да си в Мърсисайд. Какво, по дяволите, правеше в онази кръчма в Йорк? Как си се замесила в това изнудване?

— Не съм замесена. Не знам нищо за никакво изнудване.

— Тогава защо ти взе онзи пакет?

— Това е много дълга история, капитан Броуган.

— За радост, имам достатъчно време, мис Делафийлд. — Той седна в края на леглото. И все още не предприемаше нищо, за да я освободи.

Не й вярваше. Никога не й беше вярвал. Тя се втренчи в него. Думите й бяха остри колкото болката вътре в нея.

— Когато стигнах до жилището си в Мърсисайд, открих, че е било претърсвано. Чичо ми беше там. Той… той каза, че ще ме вземе със себе си в Лондон. Че ще ме заключи някъде, където ще може да… — Не можа да продължи.

Върху бузата му затрептя един мускул, но това беше единствената му реакция. Гласът му остана студен.

— Разкажи ми за изнудвача.

Неговото грубо отношение усили още повече болката й.

— Вече стигнах и до него. Той каза, че е проследил чичо ми. Каза, че е видял статиите във вестниците…

— Как се казва?

— Фостър. Колтън Фостър. Обвинява те, че си го осакатил. Дясната му ръка липсва. Каза че сте стари познайници.

Никълъс остана безмълвен за известно време, едната му вежда бе повдигната в размисъл.

— Не си спомням нищо такова. И не познавам никой с такова име. — Устните му се изкривиха надолу.

Беше сигурна, че той се съмнява в това, което му казва.

— Проклет да си, казвам ти истината! Каза, че е проследил чичо ми до Мърсисайд, защото е искал да ме разпита. Смяташе, че си се опитал да промениш условията на някаква бизнес сделка помежду ви. Започнаха да се бият с чичо ми и той го уби и после той… той ми каза кой си всъщност.

Погледът на Никълъс оставаше непроницаем. Гърлото на Сам се сви, устата й пресъхна.

— И аз не му повярвах. — Тя се задави, не можеше да понася собствената си глупост. — Опитах се да го убедя, че има някаква грешка.

Лицето му остана безизразно.

— Все още не си обяснила…

— Остави ме да довърша — озъби се тя. — Той взе всичките ми пари, взе и… — Очите й изведнъж се напълниха със сълзи. — Взе и рубина, който ти ми даде. — Тя започна да мига бързо, отчаяно опитвайки се да задържи сълзите. Не искаше да вдигне вързаните си ръце, за да ги избърше.

Никълъс прошепна едно проклятие, внезапно стана от леглото и закрачи към прозореца.

На нея й стана още по-студено и се почувства още по-самотна, когато той се отдръпна от нея. Почти й се искаше отново да са приковани един към друг. Искаше й се да не му е толкова лесно да се отдръпва от нея.

— Защо? — попита тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен. — Защо ми даде камъка?

Широките му рамене се повдигнаха.

— Заплатих ти за услугата. Винаги оставям по нещо за спомен на жените, с които спя.

Болката вече беше непоносима. Стисна юмруци и ноктите й се забиха в плътта.

Тя не означаваше нищо за него. И никога не е означавала.

— И така, той ме ограби — продължи бързо тя. Искаше да довърши историята, да му каже това, което иска, и да се маха оттук. — И ми заповяда да взема пакета вместо него. Подозираше, че ще се натъкне на капан.

— Така че ти си била просто нещо като куриер? Той ти се довери просто така.

— Не. Разбира се, че не. Той беше там, в кръчмата. Беше там и пистолетът му беше насочен към мен.

Никълъс се обърна рязко и я погледна.

— Бил е там и ти не си казала на Ману?

— Не знаех, че африканецът има нещо общо с теб — той беше просто някакъв непознат, който ме нападна. Аз, разбира се, нямах намерение да му казвам коя съм. Веднага щом той ме сграбчи, видях, че Фостър идва към нас, но тогава Ману ме извлече навън, после ме удари… и се събудих в каретата на път за Лондон.

— И как изглежда този Фостър? Освен че няма ръка?

— Някъде на моята възраст, може би малко по-млад. С тъмнокестенява коса и сини очи. Доста обикновен на вид.

— С други думи, би могъл да бъде всеки.

— Всеки от дузините хора, които искат да ти отмъстят? Един от хората без име, които си наранил по време на пиратската си кариера?

Очите му засвяткаха.

— Каза ли нещо друго, което може да ми помогне да установя самоличността му?

Тя спря за миг и си спомни.

— Спомена нещо… че си му попречил да направи кариера във флотата.

— А това все още не стеснява кръга. — Никълъс се отпусна на един люлеещ се стол и покри лицето си с ръце. — По дяволите, надявах се, че този проклет въпрос е приключен. Как можах да си помисля, че просто ще отплувам от Лондон и ще оставя всичко зад гърба си? — Подпря лакът на коляното си и отпусна глава в дланта си. — Трябваше да помисля по-добре.

Изглеждаше толкова изморен, че Сам почувства внезапно желание да го докосне, да приглади косата му назад, да изглади бръчките на напрежението около очите и устата му.

Но не можеше да помръдне.

Осъзна, че все още изпитва някакви чувства към него и това окончателно я разстрои. Нима все още го обичаше, след като знаеше кой е всъщност и какво е правил?

Дори след като знаеше, че той не изпитва нищо към нея.

— Ще ме развържеш ли? — попита тя, борейки се с нежните чувства, които караха сърцето й да ускорява ритъма си. — Казах ти всичко, което знам. Не мога да ти бъда полезна с нищо повече. Пусни ме.

Той вдигна глава и я погледна.

— Кажи ми само едно нещо — каза той уморено, — след като си подозирала кой съм всъщност, защо въобще влезе в кръчмата? Защо просто не отиде при местните власти, за да се опиташ да спечелиш наградата от десет хиляди лири за главата ми?

Защото, идиот такъв, аз те обичам. Трябваше да прехапе езика си, за да не го каже.

— Лоялност между крадците — отговори.

Очите му отново станаха студени.

— Разбирам.

— Ще ме развържеш ли?

— Не, ваше благородие — каза бавно той и се облегна назад. — Няма.

Тя се вцепени, премига към него, объркана.

— Не можеш да ме държиш тук.

— Не мога да те пусна. Не знам колко дълго лоялността между крадците ще надделява над изкушението от десет хиляди лири.

— Ти сериозно ли мислиш, че съм толкова глупава, че да се приближа на сто мили от властите? Снимката ми беше отпечатана във всички вестници.

— Не, не мисля, че си толкова глупава. Но не вярвам в лоялността между крадците. Никога не съм вярвал.

— И не вярваш и на мен. Не те е…

Грижа за мен. Тя не можа да довърши изречението.

— Не, не ти вярвам — каза той рязко и стана от стола. — Всеки път, когато се доверя на някого, се оказва съдбоносна грешка. А човек се учи от грешките си.

— Не мисля, че си научил нещо през целия си проклет живот, негодник такъв!

Без да обръща внимание на думите й, той мина покрай нея, насочи се към вратата и я остави със завързани ръце. И с разбито сърце.

— Ще ми се никога да не бях те срещала, капитан Броуган — извика тя след него.

Той спря до вратата и погледна назад през рамо. Изражението на лицето му беше едно от онези, които не бе виждала преди. Не можеше да повярва, че в очите му имаше болка.

— Споделям чувствата ти, мис Делафийлд. — Той тресна вратата зад себе си.

Сам се събуди. В стаята беше тъмно, но през прозорците се процеждаше лунна светлина. Не знаеше колко дълго е спала, нито какво я беше събудило. Седна и запримигва в тъмнината.

От външната страна на вратата се чу тих звук. Почукване.

— Влезте — каза тя колебливо, като се надяваше, че който и да беше, няма да забележи колко дрезгав е станал гласът й.

Гърлото й беше продрано от плач.

Но не беше нито Ману, нито капитанът му, а жената.

— Мис Делафийлд? — Тя надничаше иззад вратата и шепнеше. — Будна ли сте?

— Да. Моля, влезте.

— Донесох ви нещо за ядене. — Жената прекоси стаята. Носеше поднос в едната си ръка и лампа в другата. Беше облечена в елегантен лилав халат. — Онези двамата пирати не биха се сетили за това, но аз предположих, че може да сте гладна.

— Благодаря, мадам — каза Сам учтиво, макар че нямаше никакъв апетит.

— Кларис. И аз не мисля, че това е необходимо. — Тя остави подноса и лампата на нощното шкафче и развърза ръцете на Саманта. — Никъде не можете да отидете. Не и с Ману пред вратата ви. А прозорецът е поне на десет метра височина.

Сам раздвижи пръстите си и разтри китките си. Усмихна се любезно на домакинята.

— Той ще ви се ядоса.

— По дяволите, няма да е за първи път. — Кларис взе една чаша, от която се вдигаше пара, и я сложи в ръцете на Саманта. — Освен това, колкото и да вилнее той, никоя жена няма защо да се страхува от сър Никълъс. — Тя й подаде и парче печено пиле.

Сам прие и храната, и чая, като реши, че е по-добре да не спори. Беше спорила достатъчно за днес.

— Сър Никълъс?

— Така го наричаха едно време. Заради кавалерското му отношение към пленниците… особено към дамите. Въпреки всичките истории, които се разказват за него, той никога не обиждаше заложниците си. Нито пък позволяваше на екипажа си да ги закача.

Сам премига изненадана.

— Но аз мислех… Искам да кажа, че според репутацията му, Никълъс Броуган е убивал безмилостно и е мислел само за пари.

Кларис се изсмя.

— Това са приказки на хора, които въобще не са го познавали. В живота си не съм срещала човек, който по-малко да се интересува от пари. По времето, когато бях с него, единствената цел на Броуган беше отмъщението.

Сам сведе поглед и се взря в отражението си в тъмната повърхност на чая. Спомни си какво й беше казал тази вечер Ник — Никълъс.

Хората не са винаги точни…

— Отмъщение срещу кого, Кларис? — попита тя тихо. — И защо?

— Преследваше най-вече флотата. Не знам защо. Никога не говореше за миналото си. Всичко, което знам, е… — Тя спря и въздъхна. — Че получи отмъщението, към което се стремеше. Това за малко не го уби, но го получи. И когато това се случи, той се отказа. Напусна Англия, отказа се от пиратството. Той не беше алчен убиец, какъвто го изкарваше Адмиралтейството.

Сам отпи от чая си. Ръката й трепереше, течността изгаряше гърлото й. Това, което й каза Кларис, противоречеше на всичко, което бе чувала за капитан Броуган. Не беше ли го осъдила прекалено бързо?

Вече не знаеше на какво да вярва. Не разбираше нищо от тези противоречиви истории. Но това, което тя знаеше за Ник — Никълъс — започваше постепенно да се сглобява в съзнанието.

Например дамгата, белезите от камшика, ужасното детство, прекарано на борда на затворническия кораб… кораб, управляван от служители на Кралската флота.

И образът, който продължаваше да разкъсва сърцето й — малкото момче със зелени очи, само, изплашено, подложено на насилие. Останало без родители, също като нея.

Имаше толкова неща, които не знаеше за Никълъс. Толкова неща, които може би никой не знаеше за него. За него опазването на тайните му е било равносилно на опазване на живота му.

А тази вечер, когато той най-после започна да й разкрива миналото си, дори и малка част от него, как бе реагирала тя? Вместо да го изслуша и да му предложи онова разбиране, което той бе проявил спрямо нея, тя го бе прекъснала с гневни, враждебни думи, толкова погълната от собствената си болка, че не му бе дала възможност дори да обясни.

— Мис Делафийлд?

Сам се стресна и вдигна глава. Осъзна, че се е взирала в отражението си, обзета единствено от мисли за Ник.

— Съжалявам. — Тя погледна към пилешката кълка в ръката си и я остави върху подноса. — Наричайте ме Саманта. Или Сам.

— Саманта… — започна Кларис, наблюдавайки я с тъжно изражение на лицето. — Аз всъщност не дойдох тук, за да говоря за миналото на Броуган. Аз исках да… Тя погледна към пилешката кълка и се намръщи. — Нямаш апетит — каза тя тихо. — Взираш се в нищото по средата на разговора. — Тя започна да свива пръстите си, сякаш брои. — Определено разсеян поглед. О, по дяволите, мисля, че вече съм закъсняла.

— Закъсняла? — повтори Сам и я погледна объркано.

С тъжна усмивка Кларис посочи към въжето, което беше захвърлила на пода.

— Не мисля, че това или пазачът пред вратата ти са нужни, за да те задържат тук. Не мисля, че искаш да го напуснеш.

Сам стисна чашата между пръстите си.

— Това е… — Тя бързо отпи от чая си. — Това е…

— Истината. Не си прави труда да я отричаш, миличка. — Кларис въздъхна. — Ти не си първата красива жертва на очарованието на Сър Никълъс. Дойдох тук, за да те предупредя за това. — Тя тъжно поклати глава. — Саманта, този мъж не може да каже „Вярвам ти“, камо ли „Обичам те“. Ако се надяваш на това… можеш да прекараш целия си живот, надявайки се.

Бузите на Сам пламнаха. Как е възможно чувствата й толкова много да личат, когато тя самата не беше напълно наясно с тях?

Изведнъж осъзна, че думите на Кларис сякаш се основават на личен опит. Почувства се като глупачка, че не го е забелязала по-рано.

— Ти и той…

— Нека просто да кажем, че преди много време аз бях една от красивите жертви на очарованието на Сър Никълъс. — Кларис се намръщи. — Една от многото.

— Многото — повтори шепнешком Сам, припомняйки си какво й бе казал Фостър за безбройните любовници на Никълъс Броуган.

— Не съжалявам за това — продължи Кларис и сви рамене. — Научих урока си. Това исках да ти кажа, Саманта. Любовта е една прекрасна измислица. Красива приказка, с която да се залъгват децата. Но тя не е нещо, което ние, възрастните, често откриваме в истинския живот. Научиш ли този урок, значи вече си пораснала.

— Разбирам — каза Сам, но всъщност нищо не разбираше.

— По-добре е да гледаш реалистично на нещата. — Кларис стана и занесе лампата до камината в другия край на стаята. Използва я, за да запази друга лампа. — Виж мен, например. Имам прекрасна къща, много богати приятели, мъж, който се грижи за мен.

— Много хубав живот — вметна Сам вяло.

— Много хубав — съгласи се Кларис. — И моят приятел е доста мил. Добър и разумен. Плаща разходите за къщата ми, дава ми подаръци…

— Но не споменава нищо за любов? Този твой благодетел не те обича?

Кларис се изсмя.

— Никога не съм го питала. Твърде стара съм за тези неща, миличка. И твърде умна.

Но думите и смехът на Кларис сякаш звучаха насила. Саманта се зачуди дали има жена, която наистина може да се откаже от любовта.

А това я накара да подозира, че самата Кларис не следва съвета, който се опитваше да й даде.

— А ти обичаш ли го? — попита тя тихо.

Кларис не отговори веднага. Прокара пръста си по една фигурка на камината.

— Той е… той е благородник, Саманта. А аз съм родена в една дупка в Ийст Енд.

— Но това не би трябвало да има значение, ако…

— Ние сме от два различни свята — каза Кларис и в гласа й прозвуча гняв. — И въпреки че аз мога да се преструвам, че съм част от неговия свят, мястото ми не е тук. Това е невъзможно. — Тя се върна при леглото, усмивката й вече беше малко по-весела. — Аз се примирих с това.

Сам изпита съчувствие към тази жена, която едва познаваше. Знаеше точно какво означава да се влюбиш в неподходящия човек.

И да знаеш, че той не отвръща на любовта ти.

— Щастлива съм с това, което имам. — Кларис посочи прекрасно обзаведената стая. — Това е най-доброто, на което бих могла да се надявам. Не се справих толкова лошо.

— Не — съгласи се Саманта, но не го чувстваше. — Не сте. — В чисто финансов аспект това наистина беше така. Но без любов, мислеше си тя, всичките богатства на света са излишни.

— Но аз не дойдох тук, за да говоря за себе си — продължи Кларис. — Дойдох, за да ти помогна. — Тя седна на леглото и сложи ръка на рамото на Саманта. Жестът й беше почти като на по-голяма сестра. — Послушай съвета на някой по-възрастен и по-мъдър от теб, миличка. Опитай се да преодолееш това колкото е възможно по-бързо. Вземи си поука от него. Намери си мъж, който ще се отнася с теб, както заслужаваш. Някой стабилен мъж, на който може да се разчита.

Сам отново сръбна от чая си, но не усети вкуса му.

— Някой мил търговец, или аптекар, или адвокат. Той няма да разпалва в тебе огън, но какво от това? Някой нехранимайко ще разпалва в теб огън, добре — но после ще те изгори и ще те изостави още преди пепелта да е изстинала. — Тя стисна леко рамото на Сам. — Направи си услуга, миличка. Запомни го от мен. Стой далеч от моряци, войници, актьори, музиканти и всякакви престъпници.

— Ще се опитам да го запомня.

— Добре. — Кларис се изправи, сложи чиниите с храната на нощното шкафче и взе подноса. — А сега се опитай да хапнеш нещо, Саманта. Той не заслужава да загубиш апетита си заради него. — Взе лампата и се отправи към вратата, но се спря с ръка на бравата. — И Саманта?

— Да?

— Дори и когато си намериш някой добър аптекар, пази сърцето си — прошепна тя и отвори вратата. — Заключи го добре, като каса. И никога не давай ключа. На никой мъж.