Сърцата полудяват

Глава 23

Това беше без съмнение най-голямата лудост, която е извършвал.

Дрехите на Никълъс бяха мокри от дъжда, вятърът дърпаше косата му, но той се беше привел над врата на коня и го пришпорваше.

Още два или три часа и щеше да пристигне в Мърсисайд. Ако преди това не счупи врата си. А дори не знаеше как щеше да намери жилището на Саманта.

И без съмнение, целият град щеше да бъде пълен със стражари.

Но не го беше грижа. Най-тревожно беше, че му беше нужно съвсем малко време, за да вземе това решение. Животът на Саманта беше в опасност, а това се беше оказало достатъчно, за да промени плановете си.

За пет минути обясни на Ману каква е ситуацията и излезе от кръчмата. Повери на приятеля си жизненоважната мисия, заради която бе дошъл в Англия. Заповяда на Ману да убие този, който дойде да вземе пакета, без да задава никакви въпроси, без никакво колебание.

Дъждовните капки се забиваха в лицето му като игли, но той не забелязваше. Не би могъл да продължи да живее, ако нещо се случи със Саманта, а той е бил в състояние да го предотврати. Не можеше просто да си тръгне и да прекара остатъка от живота си, чудейки се дали е успяла да избяга или не.

Тя имаше значение за него… повече отколкото той самият имаше значение за себе си.

И по дяволите, ако чичо й я беше докоснал, щеше да изкорми това копеле.

Възнамеряваше лично да заведе Саманта в Лондон, след като я намери. Не му пукаше дали тя иска той да я защитава или не. Не би могъл да се върне в Америка, ако не е сигурен, че тя е в безопасност.

Щеше да я качи на първия кораб за Венеция. После ще се срещне с Ману у Кларис и когато корабът им бъде поправен, ще тръгнат за Южна Каролина.

Никълъс не беше сигурен как ще понесе това — да види отново Саманта, да я докосва, да я прегръща, само за да я отпрати за втори път.

Очевидно Господ все още не му беше отмъстил достатъчно.

Погледна нагоре. Започваше да мисли, че Господ има някакво странно, жестоко чувство за хумор. Поне що се отнася до бившите пирати.

Само една приятна мисъл имаше в главата му: утре, преди още да е паднала нощта изнудвачът щеше да е мъртъв.

Ману беше обещал, че този път ще се подчини на заповедта.

След много дъждовни и мъгливи дни, утрото на Архангеловден беше ясно. Промяната във времето беше накарала почти всички жители на Йорк да излязат по улиците. Но Сам не мислеше за времето, докато каретата с нея и „работодателя“ й се носеше по калдъръма.

Сигурно ще може да избяга, да се слее с тълпата, мислеше тя, обнадеждена.

Металното дуло на пистолета се заби в ребрата й, преди дори да е успяла да довърши мисълта си.

— Ще пристигнем след още няколко минути — каза глухо Фостър. — А сега запомнете, мис Делафийлд, следвайте инструкциите и ще бъдете свободна, сякаш това никога не се е случвало. Всичко ще свърши като лош сън.

Тя преглътна. Сън? По-скоро кошмар. Беше хваната в капана на един кошмар, който нямаше край.

— Няма да ви причиня никакви неприятности.

Не и докато не й се предостави възможност да избяга, без да получи куршум в гърба.

Фостър седеше до нея на тапицираната с кадифе седалка. Не й отговори. По лицето му не трепваше нито един мускул. Той очевидно не й вярваше, въпреки усилията й да притъпи бдителността му. Пътуването от Мърсисайд до тук им бе отнело два дни. Два от най-дългите дни, които беше преживявала. Не беше спала, нито яла и трепереше от студ, въпреки костюма за езда, който беше облякла. Дори дебелото вълнено наметало не можеше да й помогне срещу студения страх, който я изпълваше отвътре.

Фостър й бе позволил да се преоблече, преди да напуснат жилището й, но я бе претърсил за оръжие, преди да среже въжето на китките й. Намери скъпоценния камък в джоба й и й го взе.

Всичкото това насилие я бе накарало да забрави подаръка на Ник. Но когато Фостър й го отне, тя започна да мисли. Да си спомня.

И все повече се убеждаваше, че Ник Джеймс не би могъл да бъде Никълъс Броуган.

Как би могъл един алчен пират толкова лесно да се раздели с такава ценна вещ?

И освен това не всичко, което й беше казал, бе лъжа. Ами страховитите образи от детството му, за които разбра по време на треската му — обесването на баща му, ужасния затворнически кораб? Това не беше измислено, за да спечели симпатиите й; то беше самата истина.

— Продължавам да твърдя, че има някаква грешка — обади се тихо тя, докато Фостър гледаше през прозореца на каретата. — Ник Джеймс не е пират. В Англия сигурно има и други мъже с такава дамга. Не е възможно те всичките да са Никълъс Броуган.

Фостър поклати глава и промърмори нещо под носа си. Тя не успя да разбере всичко, но чу думата блондинка, последвана от безмозъчна.

— Мис Делафийлд, хващате се за сламки.

— А вие сте заслепен от жаждата си за отмъщение.

Той я погледна, очите му пламтяха.

— Ако сте живели само един ден от моя живот, лейди, щяхте да знаете, че имам това право.

Тя премести погледа си от младежкото лице към празния ръкав, после погледна надолу.

— Знам, че животът ви е бил труден — тихо каза тя, — но вие не сте единственият човек на тази земя, който е страдал.

— Страдал? — повтори остро той. — Какво знаете вие за страданието? Имате ли някаква представа какво означава да бъдеш сакат, мис Делафийлд? Хората да се взират в теб, където и да отидеш? Да виждаш в очите им единствено съжаление и погнуса? Да бъдеш само половин човек? — Той изстреля въпросите към нея с дрезгав глас. — Знаете ли как един човек, който е само половин човек, изкарва прехраната си? Той се бори за съществуванието си, оцелява встрани от обществото, прекарва всеки ден и всяка нощ от живота си сам…

Той внезапно спря и се обърна отново към прозореца.

Сам се облегна на кадифените възглавници, поразена от избухването на Фостър… и от болката му. Изпита съчувствие и съжаление, но знаеше, че това би го вбесило. Животът му сигурно наистина е ужасен, помисли си тя. Не защото беше изгубил ръката си, а защото се беше отказал от живота толкова млад, беше позволил на гнева и огорчението да превърнат сърцето му в лед.

— Мистър Фостър, може и да не ми повярвате — осмели се да каже тя, — но аз знам какво означава да си сам…

Той изпсува.

— Запазете тъжната си история за някой, който може да се заинтересува. Каквото и да сте изстрадали, то е нищо в сравнение с това, което аз съм изстрадал. Особено в ръцете на Никълъс Броуган. — Той произнесе Броуган като проклятие, сякаш самото име беше виновно за болката му. — Вас просто ви е прелъстил и изоставил като стара дреха точно така, както го правеше с всичките си останали любовници. — Фостър отново се обърна към нея. Очите му бяха студени, гласът му жесток. — Искате ли да знаете колко любовници е имал? Бих могъл да ви кажа приблизително…

— Не, благодаря — отвърна тя с треперещ глас. — Мисля, че мога да оцелея и без да знам точно.

— Както искате. Но повярвайте ми, мис Делафийлд, тук не е станала никаква грешка. От доста години се опитвам да открия Броуган. Научих много за него. И не жадувам за отмъщение — продължи той равно, — а за справедливост. Това копеле е живяло весел живот, изпълнен с удоволствия. Може да похарчи няколко хиляди лири за една от безименните си жертви. Искам само това, което ми се полага по право. — Той отново погледна през прозореца. — Това е мястото. — Гласът му стана още по-суров, когато насочи пистолета към нея. — Вярвайте на илюзиите си, ако така ви харесва… само не забравяйте да направите това, което ви казах.

С очи, вперени в пистолета, Сам не можа да отговори. Беше в голяма опасност, каквото и да направеше.

Ако се опиташе да предупреди Ник, щеше да помогне на един от най-известните престъпници в историята на Англия.

Но ако направеше това, което й заповяда Фостър, може би щеше да подпише смъртната присъда на мъжа, когото обича.

Каретата спря. Фостър се изправи и скри пистолета в джоба на сакото си.

— Дойде време да спечелите свободата си, мис Делафийлд.

Той отвори вратата и излезе. Огледа оживената улица, преди да дръпне Сам навън. Подхвърли една монета на кочияша, но още преди каретата да тръгне, тя отново усети дулото на пистолета, забито в ребрата й.

— В случай, че решите да правите някаква интерпретация на инструкциите, които ви дадох — каза той и я бутна към една кръчма на няколко ярда надолу по улицата, — искам да имате едно нещо предвид.

— И какво е то? — Сам се опита гласът й да прозвучи хладно и спокойно.

Той кимна към надписа на кръчмата, който висеше над главите им. Тя се втренчи в името „Черния ангел“ и в картината под буквите — демон със страховито изражение и тризъбец в ръката.

— Той не заслужава да умрете за него — завърши Фостър.

Гърлото на Сам болезнено се сви.

— Една дамга и няколко белега от камшик не могат да направят един човек Никълъс Броуган.

Фостър се разсмя тихо, подигравателно.

— Ще видим. — Бяха само на няколко стъпки от вратата. — А сега аз ще вървя пред вас. Пребройте до двайсет, преди да ме последвате. Не искам да стане ясно, че има някаква връзка между нас двамата.

— Разбирам.

— И не забравяйте, ще ви наблюдавам. Очите и пистолетът ми ще се насочени към вас… а парите ви са в джоба ми.

След още един суров поглед той влезе вътре и я остави на улицата.

Сам стоеше в сянката до вратата, а тълпата се движеше покрай нея. Започна да брои. Едно… две…

Все още не знаеше дали прави това, което трябва. Част от това, което й каза Фостър, беше вярно. Беше виждала как Ник се бие, беше го виждала как убива. И защо отказваше да й разкаже за миналото си… освен ако то не е твърде ужасно?

Три… четири… пет…

Но как е възможно Ник, мъжът, който я бе любил с такава нежност, който я бе прегръщат с такава топлота, който я бе успокоявал, който бе спасил живота й, който я разсмиваше… как е възможно този мъж да е Никълъс Броуган?

Шест… седем… осем…

А ако Фостър лъже, не трябва ли да даде възможност на Ник да й обясни? Не трябва ли да се опита да го предупреди?

Девет… десет… единайсет…

И все пак, ако Ник е Никълъс Броуган и тя покаже, че знае истинската му самоличност, нямаше ли по този начин да рискува живота си?

Дванайсет… тринайсет… четиринайсет…

О, проклятие! Ако въобще имаше някакъв ум в главата си, щеше да избяга. Да избяга от това проклето място. От Йорк. От Англия. Щеше да тръгне веднага и да забрави, че някога е срещала Ник… или каквото и да е истинското му име.

Петнайсет… шестнайсет… седемнайсет…

Но не можеше. Нямаше да стигне далеч без нито един шилинг в джоба.

Осемнайсет… деветнайсет…

И въпреки всичко не можеше да остави Ник на съдбата му. Фостър може да лъже. Може да греши. Ник може дори да не е тук.

Двайсет.

Сам бутна вратата и влезе в кръчмата.

С един-единствен бърз поглед разгледа помещението. Закашля се от дима и миризмата на бира и пот. Потърси черната коса, онези зелени очи, широките рамене и мъжественото, обгоряло от слънцето лице. „Черния ангел“ беше претъпкан… но Ник не беше тук.

А той не беше мъж, който лесно се смесва с тълпата. Дори и да се беше предрешил, тя щеше да го познае.

Нямаше го тук.

Тя се усмихна с облекчение и погледна победоносно към младия мъж в другия край на таверната, който изглеждаше притеснен. Той грешеше. Фостър ужасно грешеше! Мъжът, който търсеше, не беше Ник Джеймс!

Той леко кимна към тезгяха, напомняйки за работата й.

Тя се подчини. Колкото по-скоро вземеше проклетия пакет, толкова по-скоро щеше да е свободна. Нетърпелива да свърши с цялата тази история, тя започна да си проправя път с лакти през тълпата, отправяйки се към кръчмаря.

Ману седеше в тъмния ъгъл на кръчмата. Шапката скриваше очите му, а вестникът — лицето му. От време на време надничаше над ръба му и поглеждаше към кръчмаря. Чакаше сигнала, за който се бяха уговорили.

Днес в „Черния ангел“ имаше необичайно много хора — фермери, хора от града, пътници. Много хора бяха излезли, за да се порадват на хубавото време.

Досега нямаше и следа от този, когото чакаше.

Но той беше търпелив ловец. Пушеше пура и не му беше трудно да разделя вниманието си между задачата си, вестника пред себе си и недоумението, в което го беше оставил капитанът му.

Все още не можеше да разбере какво прави тук сам. Не можеше да повярва, че капитан Броуган тръгна толкова внезапно.

Заради една жена.

Той продължаваше да клати глава, все още изумен, макар че минаха вече два дни, откак капитанът смутолеви някакво обяснение и замина. Ману никога не би повярвал, че това е възможно, би се залял от смях, ако някой му кажеше подобно нещо, но беше очевидно, че Никълъс Броуган, ужасът на моретата, се е влюбил в жена. И то сериозно.

След две десетилетия, в които бе устоявал на очарованието на нежния пол, капитанът беше направо обезумял по тази жена. Не че би го признал, разбира се. Не би могъл да види и това, което се намира под носа му. Измънка някаква глупост за лоялността между крадците и че дължи на дамата живота си, и се втурна да я спасява.

Още по-странно беше това, което каза, когато тръгваше. Една дума, която Ману никога не го беше чувал да произнася.

Внимавай.

Проява на загриженост. Нещо съвсем обикновено между приятели.

От един мъж, който винаги се е клел, че няма приятели.

Ману погледна още веднъж над вестника си и се понадигна. Кръчмарят му правеше сигнала и сочеше към една загърната с наметало фигура в другия край на тезгяха.

Ману кимна и кръчмарят показа пакета на човека, който се приближи, за да го вземе. Напрежението и жаждата за мъст заляха Ману. Значи това беше изнудвачът, най-накрая…

Той замръзна, загледан в извивките под вълнената наметка. Не грешеше. Това беше жена!

Моментната изненада бързо изчезна. Не беше ли предупреждавал капитана, и то неведнъж? Една изоставена жена можеше да бъде по-лоша и от дявола. Той се намръщи. Полът на изнудвача не променяше нищо. Не и когато залогът беше животът на капитана му.

Тя сама беше избрала да играе тази опасна игра.

И тази жена вече се беше запътила към ада.

Кръчмарят й подаде пакета. Нямаше време за губене.

Кажи молитвите си, нищожество.

Ману се изправи, пъхна ръката си в джоба на палтото и пръстите му се сключиха около ножа. Прилягаше чудесно в ръката му. Малкото острие щеше да свърши работата бързо и тихо.

Щеше да й пререже гърлото и да се измъкне, преди още някой да е разбрал какво е станало.

Дори преди тялото й да е паднало на пода.