Сърцата полудяват

Глава 5

Никълъс продължаваше да държи ръцете си зад гърба и се опита да запази безгрижното си изражение дори когато и последната нишка на въжето, стягащо китките му, се скъса с едно последно пинг.

Сякаш хиляди иглички се забодоха в ръцете му, но той се въздържа да не се намръщи. Със спокойно изражение бавно размърда вцепенените си пръсти и въжето се плъзна от китките му в сеното.

Един обикновен бандит би сметнал, че е невъзможно да се освободи от въжето, но човек, прекарал живота си в морето, познаващ възлите както чертите на лицето си, въобще не можеше да бъде затруднен.

Топлото време беше поразхлабило възлите. Каруцата също помогна. Беше направена, за да кара слама, а не хора. Болтовете, които свързваха дъските, не бяха покрити с нищо. След като опипа зад гърба си, той намери един издаден метален ръб, достатъчно остър, за да му помогне да разкъса въжето.

Изпънат в сеното, той бе успял да се освободи, издавайки съвсем малко шум, и никой не му обърна внимание — благодарение на нейно благородие. Тя не само бе задържала вниманието на Суинтън, но също бе привлякла това и на Такър с малкото си представление, пърхайки с мигли и цупейки устни.

Той се усмихна леко при мисълта колко щеше да се подразни тя от това, че без да иска, му е помогнала.

Той внимателно раздвижи вцепенените мускули на ръцете си, наблюдавайки я с присвити очи. Спомни си как се бе опитала да съблазни луничавия младеж и за малко не се изсмя на глас. Ролята на прелъстителка въобще не й подхождаше. Въпреки уличните номера и ужасния език, които използва снощи, изглеждаше някак… невинна.

Той се намръщи, чудейки се откъде ли се бе появила тази мисъл. Сигурно се бе побъркал от жегата. Тя беше една окована престъпница на път за лондонския съд. Снощи се бе опитала да го изпрати на бесилката, за да спаси себе си.

Едва ли можеше да бъде образец за добродетелност.

Колкото и да бяха съблазнителни медната й кожа, прекрасните извивки на тялото й и златистите й очи, той беше достатъчно опитен, за да се остави да го заблудят. За разлика от глуповатия хлапак, той познаваше толкова добре триковете на жените, както познаваше и въжетата. А те имаха доста общи черти.

Можеха да бъдат измамни. Можеха да пленяват мъжете. Можеха да помагат и… да бъдат опасни.

За негово нещастие, тази високомерна красавица спадаше към последната категория. Дори очите й бяха прекрасни, но опасни. Беше усетила, че замисля нещо, без дори да е проговорил или да е направил нещо видимо.

А това не му харесваше.

И го дразнеше. Въпреки че той продължи да лежи лениво в сламата, тя остана напрегната, с широко отворени очи. Чакаше го да направи нещо. Едрите й гърди се надигаха бързо, изпъвайки копринената материя.

Ако не се успокоеше, някой от проклетите стражари сигурно щеше да забележи.

Минутите минаваха. Никълъс чакаше вцепенените му мускули да се отпуснат и силата отново да се върне в ръцете му.

Загледа се в гората. Опитваше се да намери подходящо… о, ето го. На трийсетина метра пред тях. От едната страна на пътя започваше дефиле, дълбоко около петнайсет метра, обрасло с дървета и храсталаци.

Идеално.

Но каруцата се движеше твърде бавно и докато стигнат до там, момичето може би щеше да е издало плана му.

Отново се опита да я убеди, че е изтощен, позадрямал. Безобиден.

Прозина се. Тя продължаваше да е нащрек.

Затвори очи, уж за да поспи. Тя продължаваше да диша толкова учестено, че той чак я чуваше.

По дяволите, нима й харесваше да му създава неприятности? Той отвори очи и се втренчи в нея.

Вместо да извърне поглед, тя също се втренчи в него. Не изглеждаше ни най-малко изплашена.

Това момиче явно нямаше никаква представа с кого си има работа.

Още десет метра и щяха да стигнат до дефилето.

Той хвърли един поглед наляво, после надясно. Лийч и Суинтън продължаваха да дремят на седлата си. Бяха достатъчно далеч. Поне така се надяваше.

Седем метра.

Погледна отново към момичето. Прецени за последен път разстоянието между тях. Трябваше да я вземе със себе си. Нямаше друг избор.

Златните очи се впиха в неговите. Розовият й език се показа и облиза устните й. Пълната й, съблазнителна уста се оформи в безмълвна, настойчива заповед.

Недей.

Той се усмихна в отговор. Капитан Никълъс Броуган не се подчинява на заповеди, дадени от жени. Три метра.

Той раздвижи ръцете си. Напрегна мускулите на бедрата си. Събра всичките си сили.

Каруцата се клатеше към дефилето.

Примамливите сенки на Канък Чейс го викаха.

Едното колело влезе в дупка. Цялата каруца се разтресе и се наклони.

Той скочи. Право към момичето.

Тя изпищя. Опита се да се изправи на крака, да се махне от пътя му. Той я сграбчи с две ръце. Притисна я към гърдите си и двамата се претърколиха по нанадолнището.

Времето сякаш изведнъж забави своя ход. Усещаше движението на въздуха, усещаше тялото на момичето до своето. Сърцето й бясно биеше. Тя започна да вика и да проклина. Чу се скърцане на дърво — внезапната промяна в теглото наруши равновесието на каруцата. Той се опита да се извие във въздуха, за да падне на рамото си. Конете зацвилиха. Писък. Това беше момичето.

Чу се трясък — каруцата се беше преобърнала.

После земята се надигна към него. Твърде бързо.

Той се просна в праха и пое удара върху себе си. Изръмжа, когато усети твърдата земя под натъртените си ребра. Момичето спря да крещи и застена от болка.

Започнаха да се търкалят надолу по склона. Дървета, небе и трева бясно се редуваха пред погледите им. Не можеха да спрат. Момичето беше съвсем безпомощно със завързаните си зад гърба ръце. Никълъс се опита да сграбчи някакви клонки. Но не успя. Продължаваха да се търкалят, все по-бързо и по-бързо. Единственото, което можеше да направи, бе да я придържа към себе си с една ръка. Камъни и клони ги удряха, сякаш самата гора се опитваше да ги убие.

Докато, като по някакво чудо, стигнаха до дъното.

Момичето не помръдваше. Никълъс я пусна и легна по гръб. Имаше чувството, че тялото му е като разглобено. Лежеше като замаян.

Докато един куршум не профуча покрай главата му.

После още един.

— Не мърдай, проклето копеле! — изръмжа Суинтън някъде над тях.

Никълъс чуваше как той и още един стражар си пробиват път през гъстите храсти.

Отвори очи. Виждаше само небе и клони. Момичето изстена.

— Хвани ги, Суинтън! — извика Лийч.

Никълъс ги виждаше с периферното си зрение. Бяха оставили конете си на пътя. Точно на това бе разчитал.

Затвори очи. Това беше идеалното време да се помоли. Ако вярваше в подобни неща.

Опита се да изтласка болката в краищата на съзнанието си, напрегна всичките си сили и самоконтрол, за да задържи дъха си и да остане абсолютно неподвижен.

— Помогни ми, момче! Мисля, че ръката ми е счупена! — Това беше гласът на Бикфорд от върха на хълма. — Махни това от мен, проклет да си!

Такър беше зает горе с тъмничаря. Добре. Суинтън достигна дъното първи. Задъхваше си и псуваше.

— Лийч… Мисля, че е мъртъв.

— По дяволите! След целия този път?

— Отидоха си петдесетте лири. — Суинтън ритна Никълъс в ребрата.

Той не издаде никакъв звук. Остана съвсем неподвижен.

— А тя? — изръмжа Лийч.

Точно в този момент момичето тихо изстена.

„Благодаря ти“ — топло си помисли Никълъс.

Вниманието им се насочи към нея. Чуваше пукането на съчките под краката им, докато се движеха наоколо. Отвори малко едното си око.

— Изглежда нейно благородие е все още…

Никълъс изведнъж се раздвижи.

Със свободния си крак ритна пистолета на Лийч и той изхвръкна от ръката му. Скочи на крака и атакува Суинтън със силно дясно кроше, последвано от удар в бъбреците. Суинтън падна на земята, преди още да е осъзнал какво става, като изпусна оръжието си.

Никълъс се протегна към пистолета. Но не беше достатъчно бърз — не и прикован към неподвижното замаяно момиче. Лийч успя да го сграбчи преди него.

Една огромна ръка се сключи около гърлото му. Стражарят се дръпна малко назад и с другата ръка му нанесе няколко болезнени удара в ребрата. Опита се да събори Никълъс на земята, като бълваше проклятия. Никълъс силно удари с лакът назад и улучи противника си в гърдите.

Лийч изстена от болка, но не го пусна. Хватката му дори стана по-здрава.

— Такър! — изкрещя той. — Ела тук!

Момичето дойде в съзнание и седна, стенейки. Премига учудено, като видя сцената, която се разиграваше пред нея.

— Вземи… — Никълъс нямаше достатъчно дъх, за да довърши изречението.

Сключи пръстите си около силните ръце на Лийч и дръпна с всичка сила. Усещаше кръвта, която пулсираше във всичките му вени. Но не можеше да накара стражарят да разхлаби задушаващата си хватка. Вече не можеше да диша. Дробовете му горяха.

А момичето просто се взираше в него с паникьосан израз.

Никълъс се втренчи в нея, опитвайки се да го каже с очи. Вземи пистолета на Суинтън. Изпусна го ей там. Вземи проклетото нещо, преди да се е осъзнал!

Макар че ръцете й бяха вързани отзад, тя можеше да не позволи на стражаря да го вземе. Можеше поне да го ритне.

Но тя не помръдна. Стоеше като вцепенена. Една допълнителна тежест, прикрепена към глезена му.

Никълъс се опита да промуши крака си зад този на Лийч и да го извади от равновесие. Но стражарят стоеше като закопан в земята. Не помръдваше.

— Такър! — отново изрева Лийч. — Къде си, по дяволите?

Суинтън мръдна. Изръмжа някаква ругатня и бавно се изправи на краката си. После се наведе отново и взе пистолета си.

Никълъс чу зловещия звук от зареждането на пистолет. Усещаше как се изплъзва единственият му шанс да се измъкне.

Не, по дяволите!

— Застреляй го — изръмжа Лийч.

Никълъс стисна зъби и затвори очи. Върна се обратно в миналото, припомни си всички трикове, научени в битките в ограниченото пространство на кораба.

Използва хватката на противника си срещу самия него.

Внезапно се наведе напред и надигна едното си рамо, за да прехвърли стражаря през главата си.

Лийч извика и се строполи на скалата. Чу се звук от счупена кост.

Никълъс се метна настрани веднага щом се почувства свободен. Трябваше да избяга от насочения срещу него пистолет.

Но не беше достатъчно бърз.

Пистолетният изстрел му прозвуча като залп на оръдие. Познатият, задушлив мирис на пушек и барут изпълни въздуха.

Усети как куршумът се забива в плътта на лявото му рамо. Строполи се върху момичето с дрезгаво възклицание.

Суинтън веднага се хвърли към него. В едната му ръка блестеше нож, а в другата беше празният пистолет.

С гневен вик Никълъс се надигна да го посрещне. Изпитваше силна болка. Беше хванат натясно. Целият свят се скри зад кървавочервената мъгла на яростта. Всяка мисъл, всякакво човешко чувство го напуснаха и в главата му остана само едно желание. Беше го изпитвал и преди. Толкова много пъти.

Да убива.

Изби ножа със силен удар и атакува. Събори врага си на земята и започна да удря злобно, с всичка сила.

Дойде на себе си чак когато усети, че някой го дърпа — малки, нежни ръце отчаяно се бяха вкопчили в рамото му.

— Спри! — Тя плачеше. — Спри! Спри!

Никълъс пусна жертвата си. Беше замаян. Дишаше тежко. Премига. Нямаше никаква представа колко време е минало. Осъзна, че ръцете на момичето не бяха завързани. Сигурно е използвала ножа.

Суинтън лежеше на земята в краката му. Беше окървавен, в безсъзнание.

Никълъс залитна и направи крачка назад. Дори с куршум в тялото си, току-що бе пребил един въоръжен мъж. Може би дори го беше убил.

И не беше почувствал, не беше чул, не беше видял нищо. Не си спомняше нищо.

Чак сега усети болката, която пронизваше рамото му. Чак сега разбра, че по ръката му се стича кръв.

Изумен, той се обърна и погледна към момичето.

Тя пусна ръката му и се дръпна назад. Лицето й беше пребледняло. Беше потресена от тази бруталност.

— Ти си луд — прошепна тя. — Ти си побъркан!

Над главите им се засипа картеч.

Той се хвърли на земята, повличайки и нея, и погледна нагоре към пътя.

Такър стоеше там и зареждаше пушката на Бикфорд. До него, до счупената каруца, лежеше дебелият тъмничар и държеше ръката си.

— П-предайте се, вие двамата — извика момчето с треперещ глас и вдигна пушката. — Вдигнете ръце и… и никой няма да пострада!

Упоритият хлапак! Сигурно е бил твърде изплашен, за да се притече на помощ на приятелите си. Защо просто не си останеше изплашен? Никълъс хвърли един поглед наоколо. Беше ритнал пистолета на Лийч… ето го. В листата. Няколко ярда наляво.

— Ела! — каза през зъби. Без да дава време на момичето да спори, той се повлече по корем нататък.

— Какво правиш? — прошепна тя изплашено, но го последва, когато веригата я принуди.

Той посегна към пистолета. Лийч не беше стрелял и той беше все още зареден.

Но за негов ужас, веднага щом го вдигна, ръката му започна да трепери.

От години не беше държал пистолет.

Шест години.

Оръжието изгаряше дланта му. Теглото му, гладката повърхност, извивките… всичко му беше толкова познато. Като стара любовница.

Не можеше да успокои треперенето на ръката си.

Но нямаше никакво време да мисли затова. Претърколи се по гръб, прицели се…

— Не! — извика момичето.

… и стреля.

Не уцели. Ръката му толкова трепереше, че куршумът отлетя някъде далеч наляво. Но младият стражар се хвърли на земята с панически писък и покри главата си с ръце.

— Приятелите ни са мъртви, Бикфорд — извика Такър. — Няма ли да е по-добре, ако се върнем за помощ?

— Да, момче. Помогни ми да се изправя.

Такър бързо се подчини, качи тъмничаря на единия от конете и сам яхна другия.

— Ще си платиш за това! — извика Бикфорд към тях. — Кълна се в душата на мъртвата си майка, ще ви окача на въжето!

Двамата мъже пришпориха конете и се понесоха назад по пътя.

Все още по гръб, с димящия пистолет в ръката, Никълъс се заслуша в отдалечаващия се тропот на копитата.

Момичето лежеше неподвижно до него.

След известно време златистите й очи се извърнаха към лицето му. Трепереше. Отвори уста да каже нещо, но думи не се чуха. Преглътна и опита отново.

— Ти за малко не ни уби — прошепна тя. Гласът й беше изпълнен с ужас.

Никълъс подпря ръка на земята и седна.

— Ти и без това беше изправена пред бесилката, ваше благородие. Мислех си, че може би ще изразиш известна благодарност, че те освободих.

— Че си ме освободил? — тя се задъхваше. — Благодарност?

Той не обърна внимание на негодуванието й. Бързо, преди да е променил намерението си, затъкна празния пистолет в колана си.

Той изглеждаше на мястото си там. Сякаш никога не бе спирал да носи огнестрелно оръжие.

Беше толкова лесно.

Остана неподвижен за секунда. Исусе, усещаше го, притиснат към плътта му.

— Да, благодарност — повтори дрезгаво и се изправи.

Тя бързо се окопити.

— Е, не се надувай толкова — озъби се Сам и седна. — Аз си имах достатъчно добър план. Нямаше нужда да ме осво…

Той посегна към нея и я дръпна безцеремонно.

— Хайде.

— Пусни ме! — извика тя. — Нямам намерение да тръгвам никъде с теб!

— И аз си мислех същото.

Той я повлече със себе си към проснатото тяло на Лийч. Наведе се и затършува из сакото на стражаря. Извади едно портмоне, един рог с барут и няколко патрона.

— Той е мъртъв — прошепна момичето, разглеждайки падналия стражар. — Те и двамата са мъртви. Ти си ги убил!

— Или те, или аз, лейди — изръмжа Никълъс. — В такъв случай обикновено предпочитам аз да живея.

Той тръгна към Суинтън, като преди това се наведе да вземе ножа му. Пъхна го в ботуша си.

За нещастие, Суинтън също нямаше кой знае колко амуниции в себе си.

Но все пак струваше си да пожертва един куршум, за да се отърве от момичето.

Зареди пистолета.

Тя рязко си пое въздух.

— К-какво правиш? — Очите й обхождаха лицето му. — Какво смяташ да…

Той дръпна петлето и отстъпи една крачка назад. Още една. Ръката му сега не трепереше толкова силно. Тя изглеждаше ужасена, паниката й се усилваше.

— Какво възнамеряваш да…

Той се прицели и стреля, преди тя да успее да завърши изречението.

Писъкът на момичето заглуши изстрела.

Димът се разсея. Тя продължаваше да стои там, изражението на лицето й беше учудено. Преглътна няколко пъти и прокара ръце по тялото си, изненадана, че не намира никакви рани.

Без да й обръща внимание, Никълъс коленичи и огледа веригата, мърморейки проклятия.

Желязото беше непокътнато. Куршумът бе оставил само драскотина.

— О, по дяволите! — Той се намръщи.

Толкова за идеалния му план. Очевидно щеше да е много по-трудно да се отърве от очарователната си спътница, отколкото беше предполагал.

Погледна я. Рамото го болеше ужасно, имаше много малко пари и куршуми, а трябваше да се добере до Йорк за няколко дни.

С преследвачи зад гърба си.

А ето, че ще трябва да вземе и нея със себе си.

Лицето й беше по-бяло от платно, въпреки че бе стояла цял ден на слънце. Тя поклати глава няколко пъти и едно листо падна от разбърканата й коса.

— Ти си… т-ти си… съвсем… — Тя не можеше да си поеме въздух, камо ли да намери подходящата дума.

— Луд — помогна й той.

После пъхна пистолета в колана си, препаса рога с барута и натъпка патроните в джобовете си. Откъсна окървавения си ляв ръкав и превърза рамото си. Раната кървеше силно. Още.

Приспособената превръзка трябваше да свърши работа засега. Нямаше никаква представа след колко време Такър и Бикфорд ще се върнат с подкрепления.

Може би час. Може би по-малко.

Погледна към слънцето.

— Противно на това, което каза преди малко, ваше благородие, изглежда, че идваш с мен. — Той установи накъде духа вятърът и избра посока. — По-добре да тръгваме.

Хвана я за ръката и я поведе към гората.