Сърцата полудяват

Глава 26

Никълъс дръпна завесите и започна да се разхожда из стаята. Разгледа картините с позлатени рамки, вазата с цветя върху тоалетката в ъгъла. Пренареди бутилките върху масата. Не знаеше защо го прави, но поне така се ангажираше с нещо.

Нещо друго, освен да се взира с болка в жената, която спеше на леглото.

Спря пред камината, подпря ръка на полицата над нея и наведе глава. Гледаше към горещите въглени, но не можеше да почувства топлината им. От часове насам не беше способен да чувства, да мисли, дори да вижда. Можеше само да чува — един-единствен глас, който разкъсваше сърцето му.

Гласът на Саманта, която казваше, че го мрази.

Затвори очи и силно стисна полирания мрамор. И преди знаеше, че тя ще го намрази, ако разбере истинската му самоличност. Но това, че знаеше каква ще бъде реакцията й, въобще не беше смекчило удара.

Не можеше да спи, затова бе дошъл тук, при нея, при източника на болката си. В това нямаше никакъв смисъл — властта, която имаше над него, връзката между тях. Изглежда нищо не можеше да я разруши. Силата й беше почти магнетична. Сякаш той беше стрелка на компас.

Изправи се и погледна към нея. Беше странно, но сега, без веригата, той се чувстваше повече прикован към нея от всякога.

Забеляза, че някой е развързал ръцете й. Без съмнение — Кларис. На нощното шкафче имаше чинии с храна. Недокосната. Саманта бе заспала с дрехите. Но беше свалила обувките си… и той видя белега на глезена й. Скобата я беше белязала може би завинаги.

Същият белег, който и той имаше на крака си.

Отиде до люлеещия се стол, който бе поставил до леглото й. Огромното легло я правеше да изглежда толкова малка… толкова самотна.

Седна и се заслуша в тихото й дишане. Погледна я. Гледаше я така и по време на дългите нощи в Канък Чейс. И болката в гърдите му се усили.

Протегна ръка и я сложи върху одеялото, до нейната, но не я докосна. Нямаше намерение да идва тук, но сутринта реши да дойде, за да й каже за решението, което беше взел. Това решение щеше да я ядоса — ако въобще беше възможно да се ядоса повече.

Не искаше пак да спори с нея. Беше му омръзнало да спори. Толкова му беше омръзнало.

Не я събуди. Искаше просто да я погледа, да се наслади на този последен спокоен момент, преди дай съобщи.

Погледът му обходи тялото й — от прекрасното й лице до ръката, която стискаше единия ъгъл на възглавницата, до другата, която лежеше с дланта нагоре върху разбърканите завивки. Пръстите й бяха толкова нежни, толкова бледи в сравнение с неговите.

Прекъсването на веригата не беше променило нищо, мислеше той със свито гърло. Времето и разстоянието само го накараха да осъзнае колко важна е тя за него, само направиха чувствата му към нея още по-силни. Саманта Делафийлд беше най-ценното съкровище, което бе държат в ръцете си. Единственото, което някога бе имало значение за него.

Единственото, което не би могъл да притежава. Тя се размърда и отвори очи. Погледите им се срещнаха. И двамата се вцепениха. Никой не каза нищо, дори спряха да дишат.

Тя погледна към ръката му, толкова близо до нейната, и седна. Отдръпна се така, сякаш той щеше да я опари.

— К-какво правиш тук?

Трябваше му известно време, за да измисли отговор на този въпрос. Поне такъв, който можеше да произнесе гласно.

— Не можах да заспя.

Тя сви крака, сякаш щеше всеки момент да се втурне към вратата.

Но не го направи. Доста странно, но след малко като че ли се поотпусна. И въпреки че изглеждаше притеснена, в погледа й нямаше и следа от яростта, с която беше изпълнен снощи. Може би защото беше изморена.

Той погледна към ръката си, която още лежеше върху завивките. И реши, че няма никакъв смисъл да отлага неизбежното.

— Взех решение.

— О? — предпазливо възкликна тя — За какво?

— За теб.

Известно време тя не каза нищо, но после събра кураж:

— Не знаех, че трябва да се взема решение за мен — каза тя меко. — Не съм никаква заплаха за теб, можеш да бъдеш сигурен.

— Но ако те пусна — отвърна той тихо, подготвяйки се за неизбежното й избухване, — можеш да промениш намеренията си някой ден. След година. Или две. Можеш да ме издадеш на властите.

Тъй като тя не отговори, той вдигна поглед и видя в очите й някакво чувство, което не можеше да определи. Все още беше спокойна, чакаше го да продължи. А това го порази — беше дошъл тук, подготвен за още един ожесточен спор, а не затова… това… дори не знаеше как да го нарече.

— Така, както аз виждам нещата — продължи той, гледайки я неспокойно, — има две възможности. Едната е да те убия…

— Тази не ми допада особено.

— Другата — да те задържа.

Тя премига. Веднъж. Два пъти.

— Да ме задържиш? — повтори, сякаш й беше говорил на чужд език. — Какво имаш предвид?

Спокойният й въпрос още повече изпъна нервите му. Той се изправи и застана в долния край на леглото, очаквайки избухването й.

— Идеята не ми харесва, но изглежда, нямам друг избор. — Пръстите му си играеха с връзките, които придържаха балдахина на леглото. — Ако си с мен, ще съм сигурен, че няма да ме предадеш на властите.

— Разбирам.

— Това е единственото решение.

— Това е отвличане.

Спокойният начин, по който го каза, го накара да се разсмее. Сух, задавен смях.

— Това не е най-тежкото престъпление, в което ме обвиняват.

— Добре. Ще дойда.

— Между другото, нямаш избор. За теб не е безопасно да останеш в Англия, след като лицето ти е във всеки вестник и над теб виси обвинение в убийство… — Той спря и погледна връзката между пръстите си. Думите й най-после достигнаха до съзнанието му. Обърна се рязко към нея. — Какво каза?

— Казах „добре“. Съгласих се. Ще дойда с теб.

Той се втренчи в нея, поразен от безропотното й съгласие. Не долавяше сарказъм в гласа й, на лицето й не беше изписан гняв.

В златистите й очи нямаше омраза.

Подозрението бързо измести изненадата му.

— Не си мисли, че ще ти дам възможност да избягаш — каза той дрезгаво. — Ще тръгнеш с Ману на сутринта. Той ще те заведе на кораба ми и ще отплувате за Южна Каролина. — Отново започна да крачи из стаята.

— Чакай малко, какво искаш да кажеш? — В гласа й чак сега прозвучаха остри нотки. — А ти?

— Аз оставам в Лондон.

— Не можеш да останеш тук. — Спокойствието й изведнъж изчезна. — Ако не си забелязал, има хора, които искат да те убият.

Той спря пред камината, без да се обръща.

— Точно това имам предвид. Няма да тръгна, преди да се погрижа за изнудвача веднъж завинаги. Този път нямам намерение да се доверявам на някой друг.

— Но той може вече да е казал на властите за теб. Той иска наградата за главата ти. Ще направи всичко възможно, за да я получи.

— Точно така. Ето защо възнамерявам да изляза на открито. За да ме открие по-лесно.

— Ще те убият.

Прозвуча така, сякаш е загрижена за него. Той се обърна, за да я погледне, но тя извърна глава, преди да е успял да прочете изражението в очите й.

И той изведнъж разбра какво — или по-точно кой — е накарал Саманта да промени отношението си към него.

Намръщи се и отново го обхвана подозрение. Последното нещо, от което се нуждаеше, бяха две жени, съюзили се срещу него.

— Защо имам чувството, че тук става нещо, за което не знам? Кларис казала ли ти е нещо?

— Да. — Саманта продължаваше да гледа завивките на леглото. — Разказа ми всичко за престъпниците, за сърцата, за ключовете и за приказките.

— Какво?

— А също така ми каза, че не заслужаваш да загубя апетита си заради теб.

В думите й нямаше никакъв смисъл.

— Но не ме е грижа. — Тя вдигна глава, очите й този път блестяха. — Защо просто не тръгнеш с мен и Ману?

Той скръсти ръце на гърдите си разбрал, че все пак нямаше да избегне спора.

— Защото нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в бягство.

— Няма да имаш живот за прекарване, ако настояваш да изпълниш този налудничав план!

— Не съм те молил за мнението ти. Просто ти казвам къде ще отидеш.

Гневът й най-после избухна.

— Е, позволи ми да ти кажа къде ще отидеш ти, капитане. — Тя сграбчи една възглавница и я хвърли към него с гневно проклятие.

Той отстъпи леко и тя падна в огнището.

— Няма смисъл да ме предаваш на Хадес, ангелче. Аз вече съм почти при него.

— По дяволите! — Тя прибави още няколко проклятия и се огледа за нещо друго, което да хвърли по него. — Ще ми се никога да не се бях влюбвала в теб!

— Преди да повредиш още някоя от вещите на Кларис… какво? Какво каза?

Тя се вцепени, наведена към обувката си. Обърна се, за да го погледне.

— Ъъъ… казах… исках да кажа… имах предвид… — Тя затвори очи. — Казах, че ми се ще никога да не се бях влюбвала в теб.

Той остана на мястото си, не посмя да направи дори крачка към нея.

— Не можеш да ме обичаш…

— Е, но те обичам.

— Не бива.

Тя най-после се изправи и отметна глава.

— Не ме е грижа. — Вирна брадичка в онзи бунтовен жест, който му беше толкова добре познат. — Обичам те.

Той остана безмълвен, вцепенен. Заля го вълна от непоносима радост. Омразата можеше да понася. Можеше да понася и болката. Но не и това.

Всяка частица от тялото му настояваше да пресече разстоянието между тях, да я вземе в прегръдките си и да я целува, докато останат без дъх. Но не го направи. Не можеше.

Знаеше, че щеше да й донесе само нещастие. Знаеше, че любовта й към него няма да трае дълго.

Защото Бог не беше създал жена като нея за мъж като Никълъс Броуган.

— Никълъс? — Промълви тя с усмивка на устните. — Мисля, че възглавницата гори.

— По дяволите възглавницата — промърмори той. — Нека гори.

Не можеше да отиде до нея, не можеше да се обърне, не можеше да откъсне погледа си от нея. За един безкраен момент той се опиваше от усмивката й, от очите й, от любовта й. Наслаждаваше им се като осъден на смърт на последната си вечеря.

После затвори очи в болка, запаметявайки този образ в съзнанието си.

И й обърна гръб.

— Всички грешим понякога, ангелче. — Постара се гласът му да прозвучи безгрижно, хладно, но той прозвуча просто дрезгаво. — Ще разбереш, че влюбването ти е било грешка.

С гневно проклятие тя скочи от леглото.

— Чуй ме, ти упорит… невъзможен… — тя не знаеше с какви думи да го опише — … негодник. Кларис ми каза, че не заслужаваш да си изгубя апетита заради теб. Фостър ми каза, че не заслужаваш да умра за теб. Изглежда, че всеки, който те познава, има лошо мнение за теб…

— Което трябва да те накара добре да обмислиш това, което току-що каза — прекъсна я той.

— Но не ме кара. Защото обмислих добре това, което ти ми беше казал — че хората не са винаги точни. — Тя спря на няколко крачки зад него.

Той чуваше дишането й, би се заклел, че чува и ударите на сърцето й. Или пък това беше неговото?

— Никълъс — каза тя по-тихо. — Мисля, че те въобще не те познават. Мисля, че досега не си позволяват на никого да те опознае. Така, както те познавам аз.

Думите й — толкова нежни, толкова мили — го удряха по-болезнено от камшик. И начинът, по който произнасяше името му — истинското му име — гореше по-силно от желязото, с което го бяха жигосали.

Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, Саманта — каза той грубо. — Не знаеш истината.

— Знам, че Кларис ми каза, че си се отказал от пиратството. И тогава си отишъл в колониите, нали? Не си ме излъгал за това, нали?

— Не. — Той вдигна глава нагоре и се втренчи в тавана. — Не те излъгах. — По дяволите, той искаше да я излъже. Искаше да отрече, да скрие, да избяга. Не искаше да й казва това, което тя го принуждаваше да й каже.

Никога на беше признавал истината. На никого. Никога не беше казвал тези думи на глас.

Но повече не можеше да лъже. Не и нея. А и нямаше смисъл. Нямаше смисъл да се опитва да се спасява. Не беше нужно да прави безсмислени опити да отложи неизбежното.

— Тогава не разбирам — продължи тя със същия тих, нежен, съчувствен глас, — как можеш да кажеш…

— Не ти е казала защо се отказах, нали? — озъби се той. Беше най-добре да приключи с това по-бързо. Веднъж завинаги. Да признае какъв е. Да я накара да разбере защо не може да го обича.

— Не, тя…

— Разбира се, че не е. Защото Кларис не знае. Никой не знае. — Обърна се толкова рязко, че тя се стресна. — Искаш истината? Добре. Ще ти кажа истината.

Направи го бързо, внезапно, като удар с нож, който щеше да прекъсне връзката между тях.

— Аз убих едно дете, Саманта. Затова се отказах от пиратството. Аз убих дете!

Сам се взираше в него, сърцето й се качи в гърлото. Беше шокирана както от това, което й каза, така и от грубия, безцеремонен начин, по който го направи.

— Едно малко момче — продължи той с дрезгав глас, — само на десет-единайсет години.

Той пристъпи към нея, сякаш да й даде възможност да го удари или да отстъпи ужасена.

Но тя не направи нищо. Не можеше дори да вдигне ръката си, за да го докосне, както искаше. Сякаш цялото й тяло изведнъж се беше вкаменило.

— Застрелях го — продължи Никълъс, когато тя остана неподвижна. Гласът му беше груб и жесток, погледът му я пронизваше. — Убих го, защото беше застанало на пътя ми към отмъщението. Това беше всичко, което исках. Всичко, което ме интересуваше. Прекарах толкова години в търсене на отмъщение, че спрях дори да бъда човешко същество. Превърнах се в животно. Бях толкова заслепен от кръвта и насилието, че дори сам не го забелязвах, докато… — Гласът му започна да звучи все по-глухо. — Докато не видях онова момче да пада на палубата и видях… — Той затвори очи, сякаш думите отново връщаха спомена. — Видях себе си в неговите очи. Видях в какво се бях превърнал.

— О, Никълъс — прошепна тя. Искаше да го докосне, но не смееше. Болеше я за това, което е направил, и за това, което са причинили на него.

— Ето, това е истината за мен. — Очите му отново я пронизаха. — Това е този, в който си мислиш, че си влюбена.

— Но, Никълъс, к-как… — прошепна тя съвсем тихо. — Защо търсеше отмъщение?

— Преследвах хората, които убиха баща ми — обясни той кратко.

— Но аз мислех, че баща ти е екзекутиран за някакво ужасно престъпление. Мислех, че…

— Че той е престъпник, а аз съм невинен? — довърши ядно той. — Отново си сбъркала. Баща ми беше невинен, беше добър човек. — Гласът му заглъхна, но после отново гневно се извиси. — Беше предаден от приятелите си. От хората, в които вярваше.

Сам мълчеше, оставяйки го да излее болката си. Знаеше, че е била затворена в него с години.

— Баща ми беше капер по време на войната с Испания — обясни той глухо. — Работата му беше да ограбва испанските кораби. Той работеше за проклетата флота, наричаше офицерите свои приятели. Той поемаше огромни рискове, а завоеванията му увеличаваха богатствата на Короната. Но когато войната свърши, Короната реши, че каперите са изживели времето си. Някои от тях станаха пирати и така сложиха всички в този кюп. Решиха, че са твърде опасни, за да ги оставят да кръстосват моретата. Баща ми беше арестуван по скалъпено обвинение в пиратство и…

— Екзекутиран — прошепна тя и също затвори очи, припомняйки си как Никълъс викаше по време на треската отново изживявайки ужасния ден, когато са обесили баща му.

— Екзекутиран — потвърди той и се извърна. — Всички останали на кораба бяха пощадени…

— Но какво правеше ти на кораба му? — попита тя объркана. — Не може да си бил на повече от…

— Десет години. — Той се обърна към камината и взе от полицата фигурка на танцуваща жена. — Бях на десет.

Той спря и започна да върти нежния бял порцелан в ръцете си. В настроението, което беше в момента, Сам почти очакваше, че ще го хвърли на пода.

Но той внимателно върна фигурката на мястото й. И когато отново заговори, гласът му вече не беше толкова гневен.

— Майка ми умря, когато бях на осем. Баща ми ме заведе да живея при едни роднини, но това не ми харесваше. Така че избягах още на следващата сутрин и се промъкнах на кораба. — Той наведе глава, взирайки се в жаравата. — Когато баща ми ме откри, вече бяхме в открито море. Много се ядоса. — Тихият звук, който се изтръгна от Никълъс, прозвуча почти като смях. — Непрекъснато ме заплашваше, че ще ме свали на брега… но той не искаше да се разделя с мен, както и аз.

Сам стисна ръцете си, Заболя я. Когато той говореше за семейството си, в гласа му се усещаше чувство, каквото тя не бе очаквала от него — любов.

Любовта, която изпитваше, особено към баща си, звучеше в думите му дори след толкова много години.

— Значи, когато са арестували баща ти, си бил съвсем малко момче — каза тихо тя. За първи път всичко й беше ясно. — И затова са те изпратили на затворническия кораб?

— Да, „пощадиха“ ме, защото бях малък. — Той потри гърдите си. — И ме изпратиха на „Молох“. Там прекарах следващите осем години и избягах по време на бунтовете. Дотогава вече единственото, което ме интересуваше, беше убийството. Исках да отмъстя на флотата за това което ми беше причинила. И за това което беше причинила на баща ми.

— И тогава си станал пират.

— И тогава станах това, в което те ме бяха превърнали — поправи я той. — И бях добър в това, което правех…

— Защото си бил безразсъден — каза тихо тя. Придвижваше се тихо към него, стъпка по стъпка. Стъпките на босите й крака не издаваха никакъв шум. — Защото не те е било грижа за собствения ти живот.

Той продължаваше да стои с гръб към нея. Сви рамене, но дишането му беше накъсано, тялото — напрегнато, сякаш той чакаше нещо да се случи.

— Присъединявах се ту към един, ту към друг пиратски екипаж и цената за главата ми се покачваше с всяка измината година. Единственото, което ме интересуваше, беше да създавам на флотата колкото е възможно повече неприятности. Бях им трън в очите в продължение на четиринайсет години. — В гласа му прозвуча задоволство.

— Значи всичките легенди за теб, че си бил алчен и…

— … богат и че имам съкровища, заровени на всеки остров в Карибско море? Всичко това е измислено в Адмиралтейството. Аз не оставих за себе си дори шилинг. Защо, по дяволите, да ме е било грижа за бъдещето? Не знаех и не ме беше грижа дали въобще ще имам някакво бъдеще.

Тя спря, когато до него й оставаха само няколко сантиметра.

— Но най-накрая получи отмъщението, което си търсил?

Той понечи да отговори, но замръзна когато усети колко е близо тя. Напрегна се целият, но продължаваше да не я поглежда.

Тя посегна към него, искаше да го докосне, да му предложи успокоението, което той й бе предложил някога, но се спря. Не знаеше дали той ще приеме жеста й.

Любовта й.

Мина един миг. После още един. Гласът му беше дрезгав, когато най-после отговори на въпроса й.

— Да, получих отмъщението, което търсех. Не си спомням много от тези четиринайсет години. Голяма част от тях е като забулена в мъгла. Изпълнена с кръв, мечове и пистолети. — Той поклати глава. — И лица. Понякога все още виждам лицата. Хората, които ранявам. — Гласът му се пречупи на думата ранявам и той спря. Дишаше тежко, сякаш току-що е пробягал голямо разстояние. После продължи. — И тогава, през онази последна нощ, когато най-после се добрах до Елдридж — човекът, който предаде баща ми — когато най-накрая намерих това, което търсих толкова дълго… разбрах, че съм загубил…

„Себе си“ — помисли си тя. Всичко ценно. Всичко, което има значение. Този път тя не можа да се спре — посегна и сложи треперещата си ръка на гърба му.

Той беше толкова погълнат от спомените си за тази нощ, че сякаш не усети докосването й.

— Корабът гореше. Аз бях заобиколен отвсякъде. Моряците от флотата се трупаха около мен. Аз бях… Боже Господи, бях заслепен от ярост. — Гласът му затрепери. — Това, което толкова исках, се изплъзваше от ръцете ми. Обърнах се и стрелях срещу първата синя униформа, която видях… а това беше само едно момче. Един прислужник.

— Никълъс… — Тя се притисна към него, опитваше се да каже думи, с които да го утеши, но и нейният глас се пречупи.

— Видях го как пада — прошепна Никълъс. — Гледах го право в очите, докато падаше… — Тръпки разтресоха силното му тяло. — И чувах гласа на майка ми, която ми четеше. Дори в шума на битката аз я чувах как…

Той спря, сякаш изведнъж усети прегръдката на Сам. Но вместо да се вцепени или да се отдръпне, този път той се обърна към нея, зарови лице в косата й, докато думите сами излизаха от устата му.

— Не убивай — прошепна той съкрушен. Силните му ръце трепереха, когато се вдигнаха, за да я прегърнат. — Не убивай. Не убивай.

Тя се притисна силно към него. По бузите й се стичаха сълзи. Усещаше болката му като нож, който се забива в нея. Виждаше как чувството за вина го разяжда.

Беше живял с това чувство, без да го споделя, в продължение на години. Беше се отдръпнал от света, от хората. Беше се обрекъл на затвор, който сам си е създал. Не просто за да скрие истината относно самоличността си.

А защото вярваше, че не крие нищо хубаво.

— Никълъс — прошепна тя и се разрида. — О, Никълъс.

— Вече знаеш истината — каза той след малко. Гласът му още трепереше, но ръцете му я държаха здраво. — Цялата истина за това кой и какъв съм аз.

Тя само го прегърна още по-силно.

— А името ти, това, което си използвал в Южна Каролина? — попита тя, а сълзите й мокреха ризата му. — Това Джеймс е заради баща ти, нали? Той кимна.

— Той се казваше Джеймс Броуган.

Тя затвори очи. Изпитваше чувството, че за пръв път се среща с Никълъс, че е първият човек, който някога го е познавал истински, който го е разбирал.

Имаше толкова добро в него. Толкова загриженост и доброта, на които се беше научил в детството си. Те бяха толкова дълбоко вкоренени в него, че дори годините, изпълнени с насилие, не ги бяха унищожили.

Но той се разкъсваше от угризения на съвестта, беше изпълнен с болка и вина за това, което бе правил през тези години. Толкова огромна вина, че той не можеше да си прости. Не можеше да освободи добрата, почтената, истинската си същност.

Не и сам.

Тя вдигна глава и изтри сълзите си с трепереща ръка.

— Значи си се отказал от пиратството през онази нощ. И оттогава живееш под името Ник Джеймс, плантатор от Южна Каролина.

— Мислех, че мога да оставя всичко зад гърба си — каза той вяло и свали ръцете си от нея. — Почти си мислех, че съм успял, след шест години.

Поражението, което прозвуча в гласа му, отново върна буцата в гърлото й.

— Почти…

Тя не помръдна, когато той я пусна. Продължаваше да стои пред него, взирайки се в очите му.

— Но ти си живял мирно и тихо през всичкото това време. Опитал си се да живееш като почтен човек. И си успявал, докато Фостър не те принуди да дойдеш тук.

— Не мога да обвинявам него за това, което съм.

— Ти вече не си човекът, който си бил тогава. Аз съм сигурна в това. Дори и никой друг да не го забелязва, дори и ти да не го забелязваш…

— Саманта…

— Ти си се променил — продължаваше упорито тя. — Почтената част от същността ти, тази, която моряците от затворническия кораб са се опитали да ти отнемат, все още е тук. Те са се провалили, Никълъс. Те не са те унищожили. Доброто… любовта винаги са били тук, през цялото време, скрити дълбоко. Очакващи да ги потърсиш.

Очите му блестяха, когато я погледна. Лицето му изразяваше изненада, много близка до страхопочитание.

— И сега ти ги потърси — прошепна тя и отново плъзна ръцете си около него. — Ти ги потърси. Ти си добър човек. Заслужаваш прошка. Заслужаваш да бъдеш обичан.

Ръцете му я обгърнаха.

— Можеш да простиш това, което съм извършил? — той се задушаваше. — Дори след като научи истината?

— Истината е, че ти не си един безобиден плантатор. Но не си и опасен пират. Ти си нещо средно между двете. — Гласът й ставаше все по-тих с всяка следваща дума. — Нещо като мен. — Тя протегна ръце и хвана лицето му така, както той беше правил толкова пъти с нейното. — Истината е, че хората са грешили в преценката си за теб, Никълъс Броуган. Но аз не греша. Аз не мога да те обвинявам. Аз те познавам достатъчно добре. — Хвана главата му и я дръпна надолу, отваряйки устни за целувка. — И те обичам прекалено много.