Чак когато се приближиха на няколко метра от трептящата светлина, Никълъс се досети какво е това. Стъклото беше всъщност прозорец на някаква постройка, толкова добре маскирана с паднали дървета и храсти, че сякаш беше част от гората.
Той си избра едно удобно за наблюдение място в близкия храсталак и повлече мис Делафийлд нататък.
— Колиба на дървар, по всяка вероятност. — Гласът му беше едва доловим. — Или скривалище на разбойници.
— Мислиш ли, че… има някой вътре?
Никълъс не отговори веднага. Преценяваше риска да се срещнат с обитателите и го сравняваше с примамливата възможност за подслон, място, където да пренощуват и дори да намерят храна.
— Изглежда, никой още не ни е забелязал. А Господ ми е свидетел, вдигнахме доста шум. — Той хвърли поглед към веригата.
— Ами тогава… — Тя прехапа долната си устна, без да сваля очи от колибата. — Нека видим какво има вътре. Аз съм уморена и жадна, и умирам от глад… — Тя спря и изтощено въздъхна. — … Уморена.
Тази единствена дума сякаш обобщаваше в себе си целия им ужасен ден.
Никълъс също беше много изморен. Нямаше да отидат кой знае колко далеч до падането на нощта. Просто не биха могли.
И каквото — или който — и да ги чакаше в колибата, не би могло да бъде по-лошо от това, с което вече се бяха сблъскали днес.
Никълъс докосна пистолета си. Нямаше смисъл да се опитват да влязат в колибата с добро. Не биха могли да се представят за пътници, които са се изгубили в гората. Не и с тези дрипави дрехи, целите в кръв, и особено с тази верига, оковала краката им.
— Следвай ме, мис Делафийлд — прошепна той, вперил поглед в колибата.
— Няма да застреляш никого, нали?
Той се поколеба за момент, защото си задаваше същия въпрос.
— Само ако те стрелят първи.
Той се понадигна и започна да се промъква напред. Момичето вдигна веригата. Както пълзеше напред, Никълъс бе поразен от мисълта колко познато му е това усещане — да се промъква към нищо неподозираща плячка, с пистолет в ръката и друг бандит до рамото.
Разликата беше единствено в това, че сега другият бандит беше жена.
Само за няколко секунди стигнаха до едно повалено дърво близо до вратата. Коленичиха зад него един до друг. Чакаха. Ослушваха се. Единственото, което чуваше Никълъс, беше собственото му неравно дишане. И нейното.
Нямаше никакви признаци за живот в колибата. Никакъв огън. Нито пушек. Никакво движение. От това, което му позволяваха да види последните отблясъци на слънцето, тук нямаше никой.
Колибата не приличаше на жилищата на обикновените селяни, а и сякаш съвсем не беше на мястото си тук, в тъмните дълбини на Канък Чейс Покривът й беше сламен, вратата изглеждаше доста здрава и имаше желязна ключалка, на прозорците имаше стъкла, макар и напукани. Сигурно някой глупав благородник от миналия век я беше построил, за да я използва по време на лов.
Но с каквато и цел да е била строена, малката сграда, изглежда, беше изоставена от години. Гората почти я беше превзела. Покривът и стените й бяха обрасли с бръшлян, а гъстата трева наоколо бе висока почти две стъпки — дори пред вратата.
Но може би това впечатление бе създадено нарочно. Никълъс имаше смътното усещане, че замаскирващите я дървета от двете страни са повалени от човешка ръка, а не от природата.
От ръката на човек, който иска да се скрие.
Никълъс зареди пистолета и се обърна към спътничката си. Тя трепереше, но стисна зъби и кимна, давайки му знак да продължи.
Момичето беше смело, трябваше да й го признае. Може и да беше упорита, досадна аристократка, но наистина беше смела.
Той се изправи, прескочи падналото дърво и я поведе към вратата. Бързо. Крадешком. Изненадай противника и ще намалиш броя на жертвите.
Всичко това му беше толкова познато.
Стигнаха до вратата. Той повдигна резето. Пантите изскърцаха, той влезе вътре и примига в полумрака. Пистолетът описа една дъга.
Чу се крясък на някакво животно Нещо се стрелна от единия ъгъл.
— Вълк! — изпищя момичето и се прилепи към вратата, когато малкото същество профуча покрай нея.
Никълъс се ухили и спусна предпазителя на пистолета доволен, че току-що бяха прогонили единствения обитател на колибата.
— Това, мис Делафийлд, беше катерица.
Тя се отдръпна от стената. На бледата светлина, която влизаше от вратата и прозорците, можеше да се види, че на бузите й избиха две червени петна.
— Това не беше катерица — настоя тя и изтупа праха от роклята си.
— Добре тогава, вълк беше. — Той огледа колибата и не можа да сдържи усмивката си. — Най-малкият вълк в историята на Англия.
Тя измърмори нещо доста неподходящо за дама и промени темата:
— Тук е доста по-широко, отколкото изглежда отвън.
Никълъс отново затъкна пистолета в пояса си и кимна.
Независимо дали е бил дървар или благородник, предишният собственик бе оборудват колибата с всички удобства, въпреки че хубавите мебели бяха покрити с прах, паяжини и листа, които вятърът бе вкарат през счупените прозорци.
В единия ъгъл имаше маса и столове, а над тях — лавица с тенджери, чайник и други прибори. Почти цялата съседна стена бе заета от зидано огнище, до което бяха подпрени три въдици, а по пода до тях се търкаляха плетени кошници за риба.
Най-хубавото от всичко обаче беше леглото от другата страна на огнището, върху което имаше дебел сламеник и проядени от молци одеяла. Дори един изискан дамски будоар в центъра на Лондон не би бил по-приятна гледка за двамата в момента.
Устоявайки на изкушението да се хвърли на леглото и да заспи, Никълъс съсредоточи вниманието си върху шкафа на стената до вратата. Беше заключен.
— Чудя се какво ли е било толкова ценно, че е трябвало да бъде заключено — промълви той и тръгна към него. Момичето го последва.
— Бих могла… — Тя кихна и махна с ръка, за да пропъди облака прах, който ги обгърна. — Бих могла да се опитам да го отворя.
— Добре. — Никълъс се ухили — И с какво ще го направиш? С магическата си игла? — Той блъсна вратата на шкафа и също се закашля от праха Въпреки че ключалката беше стара, не поддаде. — Проклятие.
Спътницата му се загледа в тъмния ъгъл до шкафа.
— Храна! — възкликна тя и се наведе надолу. Никълъс усети дръпването на веригата и я последва.
Очите му вече бяха свикнали с тъмнината и той забеляза няколко лавици в ъгъла, върху които бяха наредени еднакви по големина прашни буркани. Тя сграбчи един.
— О. Боже, моля те, нека да е нещо за ядене! Бурканът съдържаше някаква гъста течност. Тя задърпа капачката.
— Почакай, ваше благородие — обади се той предупредително. — Не знаем какво, по дяволите, има вътре…
— Не ме интересува, стига да става за ядене. — Червата й шумно изкъркориха. Опитвайки се да отвори буркана, тя му хвърли обвинителен поглед — Ти снощи получи вечеря в затвора, нали? Която не благоволи да споделиш с мен.
Той се усмихна, като си спомни как я дразнеше снощи, облизвайки пръстите си. Взе буркана от ръцете й, разви капачката и подуши.
Тя също долови аромата и възкликна въодушевено:
— Мед! Това сигурно е било колибата на някой пчелар. Той тъкмо щеше да сложи отново капачката, когато тя бръкна с два пръста в буркана и после ги пъхна в устата си. Засмука ги и въздъхна, притворила клепки.
Никълъс се вцепени. Колибата се завъртя пред очите му, за малко щеше да изпусне буркана. Умората и болката не го вълнуваха вече. Съзнанието му беше изпълнено единствено с образа пред него: устните й, тихия й стон на удоволствие. Пулсът му внезапно се учести, заля го гореща вълна.
Трябваше да затвори очи. Тя не се беше опитала да го съблазни, просто беше гладна. Дори не разбираше какъв бе ефектът на действията й върху него. Не знаеше, че току-що му е отмъстила заради снощи.
Най-накрая успя да отвори очи, но тя явно не бе забелязала реакцията му. Гледаше към лавицата с блестящи очи.
— Чудя се дали тук има и друга храна освен меда.
— Може би някоя пържола. — Никълъс сложи буркана в ръцете й. — После ще потърсим. Сега искам да огледам навън, преди да се е стъмнило съвсем.
Той се обърна. Тя за първи път не се опита да спори и го последва. Засега бурканът с мед в ръцете й й беше достатъчен.
Дрънченето на веригата и звуците, които издаваше момичето, когато облизваше пръстите си, го нервираха. Опита се да не я слуша. Огледа покрива. Някой успешно го беше замаскирал с листа и клонки И тези паднали дървета. Съмняваше се, че някой пчелар би си направил този труд. Колибата очевидно беше използвана за скривалище, може би от някой престъпник. Зачуди се какво ли му се е случило, после бързо си каза, че не го интересува.
Най-важното беше, че можеше да се мине оттук и въобще да не се забележи, че колибата съществува. Ако слънчевата светлина не беше проблеснала в прозорците точно в този момент, той със сигурност също нямаше да я забележи.
Всъщност, припомни си, че не той я забеляза, а мис Делафийлд. Неговият обикновено остър поглед бе насочен другаде тогава.
Към един доста хубав задник.
Той зави зад ъгъла на колибата и стисна зъби, ядосан от това, че умът му продължаваше да се връща на тази тема.
— Най-опасно ще е по изгрев и залез слънце. — Започна да мисли на глас, опитвайки се да се разсее. — Но пък бих могъл да покрия стъклото с нещо, така че слънцето да не се отразява в него. След като го направя и при условие, че си съвсем тиха, мога да остана незабелязан тук.
— Ние — поправи го тя разсеяно, все още заета с меда.
Той сви рамене, но съжали, когато го прониза непоносима болка. Спря и се подпря на колибата, доволен от огледа си. Той — те — щяха да са на сигурно място през нощта. А това беше най-важното в момента.
За нещастие, не можеше да си позволи да остане тук за повече от една нощ. Не и ако искаше да пристигне в Йорк навреме.
В сянката зад колибата проблесна нещо метално и той се приближи, за да го разгледа. Беше брадва, забита в един пън, близо до камара с дърва.
— Това може да ни свърши работа — промълви той и я дръпна.
Прокара пръсти по острието. Беше почти като ново, въпреки че бе стояло, изложено на природните стихии от месеци. Погледна към спътницата си.
Тя вече беше преполовила буркана. Вдигна очи към него, сякаш чак сега разбра какво прави той.
— Да ни свърши работа? — попита тя неспокойно и погледна към брадвата в ръката му. — За какво?
Той се втренчи във веригата, която ги свързваше, и се усмихна.
— Стой мирно, мис Делафийлд.
С едно рязко движение той удари веригата и Сам подскочи въпреки предупреждението му. Острието на брадвата се счупи. Въпреки че не беше ръждясала, явно не ставаше за тази работа.
Върху веригата не остана и следа от удара.
— Проклятие! — изръмжа той.
Наистина щеше да му е необходим ковач, за да свали това проклето нещо. Захвърли брадвата в купчината дърва. Обърна се и понечи да тръгне обратно към вратата на колибата.
— Чакай — обади сетя. — Трябва да… Аз…
Той спря и се обърна към нея.
— Какво има пък сега?
— Ами… аз… трябва… — Тя въздъхна притеснено и сложи капака на буркана. После гласът й изведнъж стана дрезгав. — Движим се цял ден и нямаше време да… да… свършим естествените си нужди.
Тя изстреля последните четири думи толкова бързо, че му беше необходима почти цяла минута, за да разбере какво се опитва да каже.
— О!
Той поклати глава. Не знаеше дали това трябва да го забавлява, или да го подразни. Не беше свикнал да се съобразява с ничии други нужди, освен със своите, и определено нямаше никакъв опит, що се отнася до деликатните нужди на жените.
По дяволите, беше ужасно неудобно.
Тъй като той не каза нищо, тя изстреля още един залп от думи:
— Ей там има един гъст храсталак. — Тя може би го посочваше, но вече бе станало толкова тъмно, че той не видя нищо. — А до онзи ъгъл има варел с дъждовна вода, с която може би ще мога да поизмия част от калта и мръсотията по себе си. Може би… искам да кажа… може би ще ме оставиш сама.
Момичешкото й притеснение и невинност продължаваха да го изненадват. Може би защото изглеждаха несъвместими с останалата й същност.
— Това ще е доста трудно. — Той помръдна крак и веригата издрънча.
Не виждаше лицето й, но беше сигурен, че се е изчервила.
— Е, поне можеш да не го правиш по-трудно, отколкото вече е. Трябва да се примирим с фактите. Чаках достатъчно дълго, а и вече се стъмни и…
— Достатъчно, ваше благородие. — Беше готов да направи всичко, само тя да спре да спори. Всичко, от което той се нуждаеше, бе да влезе вътре, да легне в прояденото от молци легло и да заспи. — Направи вечерния си тоалет. Аз ще се постарая да не ти преча.
Остави се тя да го заведе до храсталака. Дори се обърна с гръб. Не че го интересуваха чувствата й, разбира се.
Просто искаше да избегне по-нататъшни спорове. Все пак не успя да се стърпи да не се заяде:
— Внимавай, там може да се крие някой вълк.
Един час по-късно, той все още не беше успял да се добере до леглото.
В колибата цареше полумрак. През покритите с одеяла прозорци не проникваше нито един лунен лъч. Само мъждивата светлина на една свещ осветяваше оскъдната им вечеря.
Никълъс си отхапа една последна хапка от осоленото телешко, вдигна бутилката и си отпи голяма глътка уиски. То поне можеше да притъпи болката в рамото му.
Мис Делафийлд наистина бе успяла да отключи шкафа. Там намериха осолено телешко месо, пушено свинско, захар, кафе, стафиди и сушени смокини, най-различни желета и мармалади, три парчета сирене, запечатани с восък, кесийка бонбони и ядки.
А също така и две бутилки отлежало шотландско уиски.
И една запечатана кутия с бисквити. Те, разбира се, бяха твърди като камък и зелени по краищата, но той не обърна никакво внимание на това. По дяволите, бе преживял години в морето само с бисквити като тези тук.
Той остави бутилката на масата, изтри устата си и си взе още една бисквита. Мис Делафийлд се намръщи.
През цялата вечер бе демонстрирала недоволството си. Не одобряваше уискито, бисквитите, нито пък това как той се държи на масата. Седеше срещу него — толкова далеч, колкото веригата позволяваше — и изтънчено топеше парченца от пушеното свинско месо в буркан с мед. Явно се опитваше да не му обръща внимание, докато той чистеше зъбите си с треска, която бе отчупил от масата.
— Продължавам да твърдя, че можем да рискуваме и да запалим малък огън в огнището.
— Нямам намерение да увисна на въжето само защото ти искаш да пиеш кафе. — Никълъс посочи с глава към вратата. — Не искам да привлека вниманието на всички стражари в околността.
Тя го погледна в очите.
— Мислиш ли, че са тук? — попита неспокойно. — Вече?
Той спря за момент, наблюдавайки как пламъците на свещта играят по бледото й, току-що измито лице.
— Да — потвърди тихо.
Тя погледна към буркана в ръцете си. Повече не продума. И спря да яде. Очевидно бе загубила апетит. Той си взе още една бисквита, схруска я набързо и отпи солидна глътка от уискито.
Тя не го попита защо е толкова сигурен, че преследвачите им са наблизо. Не беше сигурен, че ще може да й обясни.
Единственото, което знаеше, бе, че ги усеща. Стражари и ловци на глави, които се промъкват през гората, жадни за кръв и награди. Усещаше ги с всяко пулсиране на кръвта в раненото си рамо. Със сигурността на човек, който е бил преследван почти цял живот.
Разтърси глава, за да пропъди тази мисъл. Не искаше повече да живее така. Нямаше да живее така. Ако осъществеше плана си, след две седмици всичко щеше да е приключило и вече нямаше да трябва да бяга. Щеше да е свободен.
Лошото беше в това, че нищо не бе станало както го беше замислил, откакто стъпи на английска земя.
Мис Делафийлд сложи капачката на буркана и изтри устните си със салфетка, която всъщност беше още едно парче от фустата й.
Никълъс я наблюдаваше с интерес. Сигурно не беше останало много от фустата й.
Веднага съжали за тази мисъл. Защото си представи краката й. Дълги, бели, гладки… и почти голи под полата й.
Гърлото му пресъхна. Ръката му стисна здраво бутилката с уиски и изведнъж му стана горещо. Тя очевидно не забелязваше състоянието му. Стана и се зае да почиства масата.
Погледът му следеше всяко нейно движение. Внезапно изпита желание да я докосне, да почувства копринената й коса между пръстите си, да погали гладката й кожа…
Стисна още по-здраво бутилката с едната ръка, а другата сви в юмрук. Успя да прогони налудничавите си мисли. По дяволите, чувстваше се така, сякаш го бяха ударили с желязо по главата.
Реши, че се дължи на изтощението и болката. Това беше единственото разумно обяснение, което можеше да измисли.
Мис Делафийлд събра в единия ъгъл на масата всичките продукти.
— Не можем да вземем всичко. Мисля, че можем да оставим някои от нещата за други странници, които случайно се озоват тук.
Тя, изглежда, не забелязваше колко е напрегнат. Както винаги.
— Колко разумно — каза той язвително.
Тя се намръщи, но той вече ставаше. Всяко отвличане на вниманието можеше само да му бъде от полза. Последва я към шкафа, като взе бутилката със себе си.
Най-добре беше ръцете му да не остават свободни.
Облегна се на стената и я загледа как подрежда останалата им храна по лавиците. Взе катинара, който тя толкова лесно бе отключила.
— Добре се справи с това, мис Делафийлд. Сякаш си го правила и друг път. Често.
Тя го погледна. В очите й видя едновременно обида и обвинение. Някак почувства какво си мисли тя — когато се приближаваха към колибата, той водеше с изваден пистолет. Хладнокръвно. Сякаш го бе правил и друг път. Често.
Сигурно си го мислеше, но не го каза.
„Интересно“ — мислеше си той с някакво чувство, което не му се искаше да повярва, че е уважение. Тази дама беше не само смела, но и умна на всичкото отгоре. Достатъчно умна, за да знае кога да си държи езика зад зъбите.
Тя се върна към заниманието си и каза:
— Добра съм в това, с което се занимавам.
Каза го просто, безизразно. В гласа й не прозвуча нито гордост, нито съжаление.
Той надигна бутилката и отново отпи, наблюдавайки я как затваря шкафа.
— Как стана крадла?
Думите се изплъзнаха от устата му ненадейно. Не можа да ги спре. Твърде късно разбра, че алкохолът не само притъпява болката в рамото, но и развързва езика му. Не искаше да знае нищо за нея. Не искаше да мисли за нея повече, отколкото вече го правеше.
С ръка на вратата на шкафа, тя се обърна и го погледна. Той също се втренчи в нея, изненадан почти толкова, колкото и тя. Да изпитва любопитство спрямо друг човек, въобще не му беше присъщо. Беше мислил само за себе си в продължение на години. Десетилетия.
Но, все пак, напомни си той, трябваше да разбере всичко, което можеше, за мис Делафийлд. Тя бе видяла дамгата на гърдите му, знаеше една от най-добре пазените му тайни. Той трябваше да разбере доколко го заплашва тя.
— Как стана крадла? — повтори въпроса си с равен глас. Помисли си, че тя ще му каже да гори в пъкъла.
Но тя му отвърна нещо съвсем различно.
— Нямах друг избор. — Сви рамене, затвори шкафа и го заключи.
Той изсумтя.
— Винаги има и друг изход за жени като тебе.
Тя се обърна с лице към него.
— Така ли? И каква жена съм аз?
— От добро семейство Възпитана. — Красива. Нарочно не добави думата красива.
Усмивката, която разтегна челните й, съдържаше равни части насмешка и ирония.
— Да предполагам, че повечето хора мислят така. — Тя стисна ръцете си в юмруци. — Но аз съм живо доказателство, че да си от добро семейство не гарантира сигурността ти.
— И защо започна да крадеш? Мислех, че си шивачка. — Той се насили да не погледне към кутийката за игли, която висеше между гърдите й.
— Не можех да си намеря такава работа, освен при някой лондонски аристократ, а… а трябваше да напусна Лондон. — Говореше предпазливо — Доста внезапно. Преди няколко години. Никога няма да се върна.
В мъждивата светлина на свещта тя изглеждаше толкова матка и уязвима, но решителна. Никълъс си помисли, че е твърде наивна, че му казва толкова много. Че въобще му казва нещо.
Но я подтикна да му каже още.
— Сигурно е имало и по-безопасни начини да изкарваш прехраната си.
— Имаш предвид като гувернантка или слугиня? Затова трябват препоръки. — Тя поклати глава. — Аз не избягах с намерението да започна да крада. Не съм избрала този начин на живот.
Тя бързо се извърна, но веригата я спря. Ако бе имала намерение да избяга, било е безполезно — не би могла да направи и една крачка, ако той не се придвижи с нея.
А той не помръдна. Чакаше.
След малко тя наведе глава и се загледа в пода.
— Аз… нямах нищо. Дори един шилинг. Опитах се да си намеря работа. Опитах се. — Стискаше силно юмруците си. Гласът й се превърна в шепот — А бях толкова гладна.
Никълъс не каза нищо. Не можеше. Най-странното, най-непознатото чувство пролази в гърдите му и той не можеше да направи нищо, освен да стои и да се взира в нея.
Беше изпитвал този глад и страх. Като малко момче.
— Така един ден откраднах малко храна от каруцата на един амбулантен търговец. Не беше много. Една ябълка и самун хляб. Изядох ги на няколко хапки. — Тя отново вдигна глава и се взря в нищото — Но бях толкова изплашена, че повърнах.
Изсмя се дрезгаво.
После продължи със спокойствие, което беше някак зловещо.
— Втория път беше малко по-лесно. И третия… и четвъртия. — Тя отново го погледна, в очите й се върна предизвикателното изражение. — Защото се чувствах добре, когато не бях гладна. Чувствах се добре. Така станах крадла. — Дишането й възстанови нормалния си ритъм, въпреки че тя все още стискаше юмруците си — Има и още нещо. Отдавна научих, че на този свят има два вида хора — хищници и жертви. — Погледна го право в очите. — Някога бях жертва, доста дълго време. Но никога няма да стана такава отново. Никога.
Звучеше като предупреждение: че той си има работа не с невинна жертва, а с хищник като него.
Заплахата й засили неприятното усещане, което се надигаше в гърдите му.
— Когато за пръв път се озова в беда защо не избра най-лесния път да получиш подкрепа? — попита той саркастично.
Тя поклати глава, не го разбираше.
— Този, който избират по-голямата част от жените. Брака.
Тя отново се изсмя.
— Нямах никакви предложения. Мъжете от средата, в която израснах, не биха си и помислили да се оженят за някоя като мен.
Това го изненада повече от всичко, което бе чул досега.
— А каква си ти? — изстреля той същия въпрос, който тя му бе задала преди малко.
Бузите й порозовяха, но той не можа да разбере дали от потиснат гняв или от нещо друго.
— Уморена — каза равно тя. В гласа й нямаше и следа от някакво чувство. — Аз съм една уморена жена. А вече е късно и всичко, което искам, е да легна и да се наспя.
Той я гледа още известно време, после кимна. Разбра, че тази вечер няма да научи нищо повече. Той също беше много уморен.
— Ще тръгнем на зазоряване.
Той се обърна и я поведе към масата, където затвори бутилката. Наведе се и я пъхна в кошницата с провизии, които бе приготвил по-рано Беше приспособил едно въже така, че да може да я носи на рамо и ръцете му да останат свободни. Провери възлите, с които го беше завързал.
— Къде точно отиваме? — попита тя и го погледна в очите. — Не вървеше през гората наслуки. Вървяхме в някаква определена посока. Накъде?
— Да не би да имаш някаква неотложна среща?
— Просто искам да се прибера в стаята си в… — Тя спря по средата на изречението и очите й се присвиха. — Искам да отида вкъщи. Трябва да отида там, за да… си събера нещата. За да напусна Англия. Тук вече няма да съм в безопасност. Не и когато ме преследва законът.
— Е, мис Делафийлд, страхувам се, че ако тази твоя стая не е в Йорк, късметът ти отново ти изневери. — Той посегна към масата и взе свещта — Имам неотложна работа там и нямам време за никакви отбивки.
— Йорк? — възкликна тя. — Но това е в обратната посока на… — Тя отново спря. — Не искам да ходя в Йорк. И не мога да гарантирам, че няма да ми се случи нещо, когато стигнем там. Или още преди да сме стигнали.
— Но нямаш друг избор — напомни й той и премести крака си така, че да изпъне веригата. — И освен ако не искаш да повторим борбата, трябва да приемеш, че аз командвам тук, и да правиш това, което ти кажа, докато не се доберем до някой ковач.
Някаква част от съзнанието му — по дяволите — се надяваше, че тя ще поиска отново да се бори с него. Само че този път щеше да бъде по-различно.
Мисълта колко по-различно щеше да го направи този път сгорещи кръвта му.
Тя беше побесняла.
— Омръзна ми ти да вземаш всичките решения!
— Много лошо. Опитай се да свикваш. — Той тръгна към леглото, извади пистолета от колана си и внимателно го остави на пода. Постави свещта до него. После се отпусна на сламеника с уморена въздишка. — Поспи малко, ваше благородие. Утре ще трябва доста да повървим.
Тя помълча известно време. Но за нещастие, не за дълго.
— А къде ще спя аз? — Гласът й беше изпълнен с негодувание. — На пода?
Някакъв звук се дочу откъм огнището. Сякаш там имаше гризач.
— Не бих ти препоръчал — отговори той сухо. Чу как дишането й се учести.
— Един джентълмен би ми отстъпил леглото.
— За твое нещастие, тук наоколо няма нито един джентълмен. И бих се обзаложил, че няма и в радиус от сто мили. Аз нямам намерение да се откажа от леглото. Можеш да го споделиш с мен или да спиш на пода — Той се наведе и стисна фитила на свещта. В колибата настана непрогледна тъмнина. — Изборът, мис Делафийлд, е твой.