Сърцата полудяват

Глава 15

— Не мога да разбера защо си в такова отвратително настроение.

Никълъс не отговори на забележката на мис Делафийлд. Беше зает да извади една рибена кост от зъбите си и нямаше намерение да се извинява за проклятията си, за държанието си по време на вечерята или за лошото си настроение.

Бяха се настанили под дърветата на няколко метра от малкия водопад. Луната и огънят осветяваха остатъците от вечерята им — бяха изпекли два заека и една риба, а за десерт имаха горски ягоди, които набраха на полянката.

Но дори и топлата храна не беше подобрила настроението му.

Една седмица. Беше изгубил цяла седмица. А това означаваше, че има само пет дни до Архангеловден. И затова време той трябваше да се добере до Йорк. Невъзможно. Храната и почивката му помогнаха да възстанови силите си, но никога нямаше да успее. Не и пеша. Имаше нужда от кон.

А как, по дяволите, можеше да намери кон в центъра на Канък Чейс?

— Наистина не разбирам какво значение имат още няколко дни в повече. — Мис Делафийлд легна по гръб и сложи глава на кошницата. — Сигурна съм, че този, с когото имаш среща в Йорк, ще разбере закъснението ти.

— Едва ли — промърмори Никълъс. Седеше до краката й, подпрял гърба си на един бор. Най-после извади костта от зъбите си и я хвърли в потока.

— Е, поне сме живи. Това е достатъчна причина да си доволен.

Той я погледна. Въодушевлението й му лазеше по нервите цяла нощ — откакто напуснаха пещерата. Беше му омръзнало вече.

— Защо? — озъби се той. — За какво да съм доволен? Че сме отложили малко неизбежното? Това може и да ти е убегнало, лейди, но ние все още имаме някои проблеми за разрешаване Като например този. — Той разклати десния си крак и веригата издрънча. — А също така и няколкото дузини стражари някъде наоколо — Той посочи към края на полянката, където започваше гората — А те със сигурност искат да ни надупчат с някой и друг куршум. Малко е рано за победен парад.

Тя се надигна на лакти. Изражението й беше толкова спокойно, колкото и гласът й.

— Смятам, че забавянето ни е в наша полза. Стражарите сигурно отдавна са престанали да претърсват тази част на гората Може би вече ни търсят в градовете. А може и да мислят, че сме мъртви. Или…

— Или може би са все още някъде наоколо. И чакат да паднем в капана им точно както този мистър Заек падна в нашия — Той кимна към тъмната купчинка малко по-настрани от огъня им.

Тя погледна към заека, после отново към него.

— Прав си. Имаме много неща, за които да се тревожим. И веднага щом ти се оправиш достатъчно, за да продължим, ще започнем да се тревожим за тях — Тя отново легна и въздъхна уморено. — Но защо трябва да мисля за всичко това точно сега?

Никълъс изпсува. Той не можеше да спре да мисли за това. Щеше му се да тръгне още в момента, в който осъзна колко време всъщност са загубили. Но не беше достатъчно силен, за да тръгне на път. Не още.

А това го дразнеше повече от всичко друго. Болката в рамото му се беше превърнат в слабо пулсиране, което почти не забелязваше, но треската беше отнела силите му. Беше слаб точно когато най-много се нуждаеше от силата и издръжливостта си Това усещане беше непоносимо. Сякаш самото му тяло участваше в заговора срещу него.

А вече имаше достатъчно неща, за които да се притеснява: времето, което бързо изтичаше, стражарите, които го търсеха, фактът, че не разполагаше с никакво оръжие.

И тази упорита доволна жена прикована към глезена му.

Която го вълнуваше по начин, за който не му се искаше и да помисля.

Никълъс вдигна манерката и отпи голяма глътка прясна, студена вода, като му се искаше това да е силно, огнено уиски.

— Права си. Защо, да се притесняваме? — Той изтри устата си с опакото на ръката. — Това е просто въпрос на живот и смърт.

Тя се загледа в нощното небе, по лицето й все още нямаше никакви признаци на тревога.

— Точно това имах предвид. Не мислиш ли, че ако трябваше да умрем, щяхме да умрем в пещерата? Или щяхме да станем на парчета след падането във водопада? Или пък кучетата щяха да ни хванат на брега?

— Не вярвам в съдбата, мис Делафийлд.

— Нито пък аз — каза тя студено — В живота няма нищо сигурно. Знам това. Повярвай ми, знам го. — Тя затвори очи за секунда и гласът й стана по-тих, когато продължи — Но ние не умряхме. Живи сме. Засега всичко е наред. Това не е ли достатъчно? Винаги ли гледаш на нещата от неприятната им страна?

— Не гледам от неприятната им страна. Гледам нещата от единствената страна: реалистичната.

— Добре. — Тя вдигна глава и му хвърли един леден златист поглед. — Можеш да тръгваш и да гледаш реалистично на нещата. Аз оставам тук. Ще си лежа на тревата, ще слушам вятъра, ще гледам звездите и ще се чувствам щастлива, че още съм жива. Защото през последните няколко дни…

— Седем дни.

— През последните седем дни си мислех, че сигурно никога няма да видя отново всичко това! — Тя легна и скръсти ръце на гърдите си. — Харесва ми отново да гледам звездите и луната, а когато слънцето изгрее след около час, имам намерение да се насладя и на него. И ще съм ти много благодарна, ако си затвориш устата и спреш да ми пречиш.

Никълъс стисна зъби, за да не й отговори. Обикновено не позволяваше да го дразнят така — още по-малко пък жена, но да спори с тази лейди беше истинска загуба на време.

Задоволи се да изрази раздразнението си, като започна да хвърля камъчета в реката изпробвайки силата на ранената си лява ръка.

Помисли си кисело, че ако не го очакваха толкова неприятности, сигурно тази полянка също щеше да му се струва прекрасна. Един мъж можеше добре да използва времето си в такава прекрасна нощ, върху мекия килим на тревата, с една жена в подходящо настроение до себе си…

Той започна да хвърля камъчетата с дясната ръка, опитвайки се да прогони тази мисъл. Подобни идеи можеха да бъдат опасни за здравето му.

Нямаше време за никакви удоволствия. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху възстановяването насилите си, за да се измъкне по-скоро оттук.

— Получихме още един шанс — наруши внезапно мълчанието мис Делафийлд — и мисля, че всичко ще се оправи.

— И по каква логика стигна до този извод?

— По никаква логика. Просто вярвам в това.

Той хвърли още едно камъче към потока.

— И като си помисля, че бях започнал да те смятам за интелигентна.

— Моите извинения — отвърна тя и седна. — Трябваше да се досетя. Ти гледаш твърде реалистично на нещата, за да повярваш на нещо или на някого, освен на себе си.

— Правилно си разбрала, лейди.

— Всичко си предвидил, нали така? Ти командваш и никой друг.

— Точно така.

— Ти си арогантен. Твърде арогантен и коравосърдечен, за да вярваш в нещо. Или да изпитваш нещо към другите хора. — Погледът й се кръстоса с неговия. — Понякога трябва да се опиташ да го правиш.

Той нарочно не отговори нищо.

Тя му обърна гръб. Веригата се изпъна. Раменете на Сам се вдигаха и смъкваха бързо, но тя не изля гнева си гласно. Просто се взираше в реката.

Никълъс знаеше какво я ядосва и се опита да не й обръща внимание.

А това беше адски трудно при положение, че не можеше да се отдалечи от нея на повече от две стъпки.

Гледайки изпънатия й гръб, той изпита вина. Беше се държал като истинско копеле, като я товареше с проблемите си. Дължеше й живота си. Щеше да умре в пещерата, ако не беше тя.

Не си спомняше нищо от времето, прекарано в пещерата, само жега и болка. Помнеше и нея — винаги там, бършеше челото му, шепнеше му окуражителни думи, успокояваше го.

Той беше останал сам, на ръба на нищото.

А тя го беше върнала обратно. Беше се грижила за него по начин, по който никой не го беше правил от години.

А сега той се държеше така, сякаш всичко това не се е случило.

Той погледна към водопада и си каза, че няма никаква причина да изпитва вина. Или каквото и да било. Да, нямаше да преживее треската, ако не беше тя, но тя пък нямаше да оцелее във водовъртежа, ако не беше той. Бяха се споразумели още в началото, че ще се грижат един за друг. Една сделка. Всичко беше толкова просто.

Поне изглеждаше просто преди няколко дни. Дори си беше помислил, че може би ще трябва да я убие, защото представляваше заплаха.

И тя все още представляваше заплаха.

Но да я убие, да й причини болка, вече му се струваше невъзможно.

Всичко си предвидил. Той затвори очи. Адският огън и вечното проклятие — щеше му се всичко това да е вярно. Не беше разбрал как всичко стана толкова сложно. Не искаше нещата да се променят, не искаше да изпитва никакви чувства към нея. Трябваше да мисли само за себе си, както правеше в миналото.

Това беше единственият начин да оцелее. Да изпитва нещо към други хора, можеше да бъде опасно за него.

И освен това й беше благодарил. Какво още искаше тя?

Какво го интересуваше него, че тя е ядосана или наранена? Не го беше грижа. Не го…

Погледна към нея и думата грижа се спря в гърлото му. Тя се смеси с чувството за вина и почти го задуши.

Преглътна, взрян в гърба й. Никоя жена в живота му не го беше карала да се чувства толкова объркан. Никоя жена не го беше карала да изпитва нещо повече от физическо желание.

Какво, по дяволите, правеше тя с него?

В момента тя не правеше нищо, просто се взираше в тъмнината. Гърбът й беше изпънат, косата й беше разпиляна по раменете. Изглеждаше като царска особа, огрявана от златния огън, с корона от сребриста звездна светлина. Царствена, студена и далечна.

Но той я беше видял по съвсем друг начин в пещерата. Това си го спомняше съвсем ясно: как се събуди от нежното докосване на пръстите й.

Това беше най-голямото от всички предизвикателства, които трябваше да понесе. В докосването й личеше любопитство и още нещо — най-невинното желание, което някога беше виждал. И то се събуждаше пред неговите очи. Беше насочено към него. Той го видя… и беше безпомощен, не можеше да направи нищо.

Но вече не беше безпомощен.

Мисълта го опари като хубаво вино. Горещо. Примамливо. Наблюдаваше я, само на няколко инча от него. Може би беше студена и далечна в момента, но случката в пещерата, когато си мислеше, че той спи, говореше съвсем друго нещо. А той не можеше да го забрави.

Тя сигурно не би могла да обясни чувствата си, може би въобще не ги разбираше, но той бе видял как страстта се събужда в нея, бе я видял в потъмнелите й очи, когато погледите им се срещнаха. Тя искаше същото, което и той.

Дишането му се учести, усети познатата топлина в слабините си. Здравият разум му казваше да не навлиза в тези води… но това, че знаеше за нейното желание, усилваше неимоверно неговото. По дяволите, той искаше тя да го докосва, искаше отново да го гледа с онзи поглед. Не с високомерно презрение или неодобрение, а с копнеж. По начина, по който жената гледа мъжа, когато и двамата се желаят.

Започна да си фантазира. Искаше тези сладки устни да се отворят нетърпеливо за целувките му. Искаше това съблазнително тяло да трепери от желание в ръцете му. Искаше да я чуе как вика от удоволствие, когато влиза в нея. Искаше да я види как се отпуска под него…

Никълъс се изправи бързо, обърна се и прокара пръсти през косата си.

Трепереше Проклятие, той трепереше. Като някое неопитно, превъзбудено момче. Никога не беше позволяват на жена така да завладее сетивата му. Най-добре ще е да се отърси от това, преди да е изгубил контрол над себе си. Преди да е направил нещо, за което да съжалява, ако живее достатъчно.

Гореше в огън, по-силен от треска. Огън, който времето и почивката нямаше да излекуват. Огън, който само нейното докосване може да охлади. Имаше нужда да се разсее, затова той огледа полянката.

Водата можеше да помогне. Загледан във вирчето под водопада, той се упъти натам.

— Къде отиваш? — възнегодува тя, когато веригата се опъна.

— Да си взема един студен душ. Не мислиш ли, че ще можеш да се наслаждаваш на луната и от там? Или това ще провали вечерта ти?

Тя каза нещо, което съвсем не подхождаше на дама, но се изправи и го последва.

— Вече се измихме. А ти още си болен. Не мисля, че това е добра идея.

— Аз пък мисля, че е чудесна идея — вметна той, а после, съвсем тихо, добави: — Това може да спаси разсъдъка ми.

— Какво?

— Нищо. — Той стигна до брега — Просто се съгласи с мен веднъж. Можеш да си седиш на брега и да си плискаш краката. Нищо няма да ти стане.

Вирът изглеждаше дълбок някъде до кръста, песъчливото дъно се виждаше дори и на лунната светлина. Той съблече ризата си.

Сам с нежелание топна пръстите на краката си.

— Не знам. Ужасно е.

Никълъс скочи, забравил колко къса е веригата. Изгубила равновесие, мис Делафийлд се олюля и цопна във водата. Потъна, преди той да е успял да я хване. Показа се отново на повърхността и започна да плюе.

— Проклет да си, негодник такъв. Нарочно го направи!

— О, моля те! — озъби се той. Беше му омръзнало да обяснява всяко свое действие — Просто не мислех…

— За никой друг, освен за себе си! Ти си най-неразумният, най-егоистичният… — Тя трепереше от ярост и студ и не можа да продължи.

Затова просто загреба вода с ръка и го опръска целия. Никълъс стисна зъби. Повече от всякога му се искаше да се обърне и да избяга от нея, повече от всякога му се искаше да има поне една проклета минутка спокойствие.

Но веригата не го позволяваше и тази мисъл съвсем го изкара от равновесие.

— Ваше благородие, — каза той мазно — това беше грешка. Съвсем честно.

— Честно? — възкликна тя. — Честно? — Тя отново го изпръска. — Не мисля, че знаеш значението на тази дума.

— Чуй ме, ангелче. — Той също я изпръска. — Позволи ми да те предупредя да не започваш водна битка с мен.

— Твърде късно. — Тя загреба за трети път, без да обръща внимание на заплахата му.

И после започна войната.

Водни пръски захвърчаха и в двете посоки. Застанали на пръсти, те се заливаха безмилостно с вода. Той пристъпи към нея. Тя се отдръпна. Изпрати му малка приливна вълна. Той й отвърна. И двамата отказваха да отстъпят.

Докато тя не започна да се смее.

Звукът беше толкова неочакван, че той почти не успя да разбере какво става.

И само след секунда той започна да се смее заедно с нея. Ситуацията, в която се намираха, беше толкова абсурдна. Бяха се изправяли пред смъртта поне половин дузина пъти, надеждата да се измъкнат от Канък Чейс беше съвсем нищожна, по всяка вероятност щяха да умрат с тази верига на краката си… а се пръскаха с вода като две безгрижни хлапета.

Сърдечният смях извираше от някакво скрито, отдавна забравено място в душата му.

И враждебните действия приключиха почти толкова внезапно, колкото и започнаха.

Той не беше сигурен кой спря пръв, но и двамата стояха неподвижни, и двамата се смееха подгизнали.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

Със зачервени бузи, с искрящи очи, тя не можеше да спре да се кикоти.

— Да — най-накрая успя да каже — Да, наистина се чувствам по-добре. А ти?

За негова изненада, той откри, че напрежението и гневът, които го бяха тормозили цялата вечер, са изчезнали.

— Да. — Той приглади мократа си коса назад. — Мога ли да очаквам милост?

Тя помисли съвсем сериозно известно време, после се усмихна.

— Ще те пощадя.

Усмивката направи лицето й толкова красиво, че той загуби ума и дума. Вирът се успокои, всичко отново си дойде на мястото.

Но нито един от двамата не помръдна.

Подгизнал до кости, треперещ на вятъра, Никълъс се взираше в жената пред себе си и откри, че не иска да помръдне.

Косата й беше разбъркана, лицето й беше озарено от веселия смях. Тя стоеше с ръце на кръста и приличаше едновременно на морска богиня и на блудница.

— На теб — каза той и топло се засмя — не може да се вярва, мис Делафийлд.

— Саманта.

— Какво?

— Саманта — отвърна тихо тя. — Казвам се Саманта. Или Сам… А ти?

Очите й се впиваха в неговите, питаха, търсеха. Толкова много искаха да получат този толкова прост отговор.

— Джеймс — прошепна той. — Ник Джеймс.

Въпреки че чу думите си, той не можеше да повярва, че ги е изрекъл. Току-що й беше казал името си. Не истинското си име, а това, с което живееше вече шест години. Това, което му даваше сигурност. Името на един миролюбив плантатор от Южна Каролина, който нямаше никаква работа в Англия, който не би могъл да обясни какво прави в Канък Чейс.

Току-що беше допуснал непростимо нарушаване на собствения си кодекс за сигурност.

Но въобще не го беше грижа.

Знаеше, че това е израз на доверие. Знаеше, че би трябвало да се разтревожи от това, че стои тук и издава тайните си с тих, интимен глас.

Но не се тревожеше.

Щастието, което се изписа на лицето й, блясъкът, който се появи в очите й, си струваха. В този момент той не можеше да мисли ясно, знаеше само, че са толкова близо един до друг, че само ако направи една крачка…

И я направи. Една крачка и разстоянието между тях се стопи. Вдигна ръка, за да докосне бузата й, и леко я помилва с пръсти.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Саманта.

Устните й се отвориха. Известно време не каза нищо.

Очите й бяха огромни и тъмни в сянката на миглите й. Гледаше го така, сякаш никога не го бе виждала.

После се усмихна. Това беше най-милата, най-прекрасната усмивка, която някой му е даряват.

— Аз също се радвам да се запознаем, Ник.

Той беше изумен от начина, по който звучеше името му, произнесено от нейната уста.

Още по-изумително беше, че тя не се отдръпна, когато я докосна. Не протестира.

Дори когато той придвижи ръката си надолу, за да погали челюстта й, брадичката й. Кожата й беше мека като крилото на ангел. Той леко повдигна главата й и очите му срещнаха погледа й.

И после, като че ли това беше най-естественото нещо на земята, той наведе глава и я целуна.

Покри устните й със своите, вкуси топлото кадифе на устата й така, както бе копнял да го направи.

Тя потрепери, може би защото брадата му я гъделичкаше. Но не се вцепени, не се отдръпна, въобще не се възпротиви.

Вместо това му отговори, в началото колебливо… но после въздъхна с изненада и учудване.

И нещо, което досега беше заключено в гърдите му, се обади. Нещо, което не можеше да обясни, не можеше да разбере, можеше само да чувства. Нощта, реката, целият свят изчезна и той усещаше само нея Саманта. Плъзна ръка надолу, през преплетената й коса, и я притисна към себе си. Тя имаше вкус на ягоди и лято, на нещо тайнствено, нещо свежо и приятно. По-приятно от всяка храна и питие, което бе вкусват. Целувката му стана по-дълбока и тя сложи ръце на гърдите му, но не за да го отблъсне.

Вместо това се притисна към него, треперейки.

Тя беше невинна. Господ да му е на помощ, досега той не беше и подозирал колко невинна е всъщност. Може би дори не беше целувана. Със сигурност не по този начин. Но въпреки това го приемаше… желаеше го.

Заля го вълна от страст, но той се бореше с нея. Заради Саманта трябваше да действа бавно. Трябваше да й даде време да открие страстния ритъм на желанието си, въпреки че неговото вече го изгаряше.

Но му беше много трудно да мисли колко уязвима е тя. Беше му трудно да мисли за каквото и да било. Особено когато тя така се притисна към него, сякаш краката й не я държаха. Ръката му се плъзна към талията й и той я придърпа към себе си. Натисна с език, за да отвори устните й… и за негово учудване тя го направи.

Всичкият му копнеж, желание и страст се смесиха с нейните. Тя беше толкова открита и непосредствена в това ново преживяване, както беше и във всичко останало. Езикът му се плъзна покрай нейния. Търсеше, изучаваше. Някъде дълбоко от гърлото й се изтръгна въздишка на удоволствие.

Този звук той чуваше във фантазиите си. Той също изстена. През мокрия плат на роклята й усещаше всяка извивка на тялото й, усещаше я как трепери от страст, усещаше как зърната на гърдите й набъбват.

Тя изведнъж се отдръпна като опарена. Премига срещу него като замаяна, сякаш току-що се събужда от сън. Остана още миг в прегръдката му.

После устните й се разтвориха отново, но от устата й не излезе никакъв звук. Дръпна се назад.

Той не я пусна.

— Саманта…

— Не — извика тя, борейки се с него. — Не!

Той я пусна и тя направи крачка назад. Погледът й се стрелкаше наоколо, сякаш не знаеше къде се намира.

— Не мога… не… — Треперещата й ръка закри устата й. — Не.

— Саманта. — Той пристъпи към нея. Не разбираше как може толкова бързо желанието й да се превърне в страх.

— Стой далеч от мен! — Тя се дръпна назад и за малко не падна във водата. Веригата й попречи да избяга и тя се вцепени.

Като дивеч, изправен пред хрътките, с широко отворени очи.

Никълъс беше объркан от реакцията й.

— Всичко е наред. — Той вдигна ръка в успокоителен жест. — Няма да ти причиня болка.

Тя беше пребледняла.

— Чувала съм го и преди!

— Не те карам да правиш нищо насила — отвърна той, засегнат от думите й. — Ти се разтапяше в ръцете ми, лейди. Ти искаше тази целувка толкова, колкото и аз. Ти искаше…

— Не! Не исках. Не искам! Не искам нищо от теб. И със сигурност не искам ти да… да…

Той се опитваше да овладее желанието си, раздразнението си.

— Саманта, няма от какво да се страхуваш — каза той по-нежно. — Знам, че това е ново за теб…

— Но не е. Съвсем не е ново! — Тя се изсмя, но продължаваше да трепери.

Смехът й беше неприятен, твърде висок, почти истеричен.

Никълъс усети студена тръпка да пролазва по гърба му. Усещаше, че нещо тук не е наред. Съвсем не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че знам всичко за мъжете и тяхната похот — озъби се тя. — Знам, че това ги кара да правят всичко, за да я задоволят. Знам всичко, което трябва да знам!

Думите й бяха като плесница върху лицето му. Не можеше да повярва, че не е разбрал преди — от начина, по който се отдръпваше всеки път, когато се приближеше до нея, от ужаса, който се изписваше на лицето й, когато я докосваше.

— Някой те е наранил, нали? — Обзе го страшна ярост. — Някой те е накарал да се страхуваш. Когато каза „Чувала съм го и преди“, не си имала предвид от мен, а от някой друг. Кой беше той, Саманта? Какво ти е причинил?

Тя покри лицето си с ръце, обърна се. Трепереше.

— Просто ме остави на мира. Моля те. Просто… просто…

Се махай.

Тя не го каза, но той знаеше, че точно това иска. По дяволите, той също би трябвало да го иска. Когато изпадаше в деликатни ситуации като тази, той обикновено се обръщаше и се измъкваше бързо.

Но този път това беше невъзможно.

Дори и без веригата, нещо вътре в него го правеше невъзможно.

Не можеше да я остави. Не можеше да стои отстрани и да я гледа как се измъчва от болка, от това, което някое бездушно копеле й е причинило.

— Разкажи ми, Саманта — продължи тихо той. Движен от някаква сила, чието име не знаеше и с която не можеше да се бори, той се приближи към нея. Съвсем бавно. — Разкажи ми.

— Не! — Тя тръсна глава. — Не искам да говоря затова. Не искам да мисля за това. Всичко ще е наред, само ме остави на мира. Само…

— Разкажи ми.

— Не, проклет да си!

Без да обръща внимание на гнева й, на ината й, на проклятията й, той я обърна към себе си и внимателно я прегърна. Тя се бореше, но този път той пренебрегна и това… Искаше да я вдигне и да я занесе на брега, но не можеше. Веригата му пречеше.

Затова остана там, до кръста във водата, прегръщаше я силно и просто отказваше да я пусне. След малко тя спря да се бори, но остана вцепенена, ядосана. Изплашена.

Той погали косата й, гърба й. Търпеливо й показваше това, което й беше казал — че няма да я нарани.

Тя постепенно започнала разбира, да вярва, защото се отпусна в ръцете му. Тогава той я изведе от водата и отидоха до огъня под дърветата. Дръпна я до себе си да седне, облегна се на едно дърво и отново я прегърна.

— Разкажи ми — прошепна отново.

Тя трепереше, дишаше накъсано. Поклати глава и остана безмълвна доста време.

Но после думите започнаха да излизат сами.

— Беше през лятото — започна тя толкова тихо, че той трябваше да се напряга, за да я чува. — През най-красивата лятна вечер. Също като тази. Бях заспала. Не знаех, че става нещо, докато… докато не чух първия писък.

— Къде? — прошепна той.

— Вкъщи.

Тази единствена дума, толкова тъжна, толкова горчива, я задави и тя млъкна за момент.

Никълъс също трябваше да преглътне една буца в гърлото си. Затвори очи и продължи да движи бавно ръката си по гърба й. Чакаше.

— Бях на шестнайсет — продължи тя с дрезгав шепот. — Писъците ме събудиха, а после един мъж ме измъкна от леглото. Мен и сестра ми. Завлякоха ни на долния етаж. Престъпници. Бяха навсякъде. Като побеснели кучета. Крещяха и стреляха с пистолетите си. Убиха всички мъже прислужници. Но… но жените не. Видях… видях какво направиха с жените.

Никълъс я стискаше здраво.

— Те молеха за милост, но мъжете само се смееха. Те се смееха. Дори когато разкъсваха дрехите на момичетата и когато… О, Господи, аз видях всичко. Бяха като животни. Момичетата пищяха. Имаше толкова много кръв… и те пищяха от болка.

Никълъс усети как болката прониза и неговите гърди. Беше виждал подобни сцени и дори по-лоши — но едно невинно момиче да види това, и то в такава крехка възраст…

— И тогава мъжете ни завлякоха в една стая…

— Саманта, а теб нараниха ли те?

— Не! — Тя поклати глава и го повтори: — Не. Ние избягахме. — Тя вдигна глава и се взря в тъмнината, сякаш всичко отново се разиграваше пред очите й. — Един от другите престъпници му отвлече вниманието и ние успяхме да се измъкнем. Излязохме през прозореца и хукнахме през ливадата и тичахме, тичахме, тичахме…

Той затвори очи. Изпитваше такова облекчение, такава благодарност, че тя се е спасила.

— И тогава ли започна да крадеш? — попита внимателно той.

— Не. Отидохме при съдията в града. Той и хората му отидоха у дома, а после се върнаха и ни казаха… — Гласът й се пречупи. — Казаха ни, че родителите ни са мъртви. Помоли ме да… да се върна с него в къщата на следващия ден, за да идентифицирам труповете, защото не бяха познали баща ми, за… защото е бил застрелян. В главата.

Силна тръпка разтърси нежното й тяло и сякаш силата й се изпари. Никълъс отново я придърпа към себе си, притисна главата й към гърдите си и усети топлата влага на сълзите й по кожата си. Гърлото му се сви. Не можеше да говори. Искаше му се да намери думи, за да я успокои, но не се сещаше за нищо. Останаха така. Той просто я прегръщаше Остави я да изплаче болката си. Болка и загуба, които толкова много му напомняха за неговите собствени.

— Аз и сестра ми останахме съвсем сами — прошепна тя след известно време. — Нямахме къде да отидем, нямаше кой да ни защитава. А бяхме толкова наивни, толкова невинни. — Гласът й стана равен. — Но аз вече не съм такава. — Вдигна глава и изтри сълзите си. — Трябваше да се оставим на милостта на единствените си роднини — чичо Прескот и жена му Оливия, които живееха в Лондон. Те ни приютиха. Приеха ни с отворени обятия. Той ни каза да не се притесняваме за наследството си, за земята си, за парите си. Той се зае с всичко.

— Искаш да кажеш, че ви го е откраднал? — обади се Никълъс.

— Мен и Джесика това въобще не ни интересуваше. Мислехме си, че при него сме в безопасност. — Гласът й започна да трепери. — Но… чичо Прескот започна… да прави разни неща.

Тя се измъкна от прегръдката му трепереща и Никълъс разбра, че не бива да посяга към нея, не бива да я докосва. Не сега. Остави я да продължи да говори, да му каже всичко.

— Заставаше прекалено близо до мен. Гледаше ме по начин, който не ми харесваше. В началото не разбирах. Дори когато една нощ дойде в спалнята ми. — Тя вдигна глава, погледна към луната и се изсмя с онзи дрезгав смях. — Бях толкова наивна, че въобще не бях в състояние да разбера какво би могъл да иска от мен. Той беше мой чичо. Никога не бях предполагала…

— Саманта — обади се той. Не знаеше дали иска да я накара да спре или иска да й помогне да продължи. — Майка ти нищо ли не ти е казвала за мъжете и жените? Съвсем нищо?

Тя поклати глава.

— Не. Винаги казваше, че когато пораснем, на сватбите ни, ще ни обясни… но тя никога… — От гърдите й се изтръгна ридание. — Никога не й се отдаде тази възможност. — С яростно движение тя отново изтри очите си. — Чичо Прескот ми каза, че се тревожи за мен, че иска да ме завие. Когато стана ясно какво всъщност иска, аз започнах да се боря. Той не спираше да повтаря, че няма да ми причини болка. — Гласът й се превърна в шепот. — Борех се толкова упорито, че той счупи ръката ми.

Никълъс стисна юмруци, изпълнен с дивото желание да убие този кучи син.

— Той се паникьоса. Каза ми да обясня, че съм паднала… и ме заплаши, че ще изхвърли мен и Джесика, ако кажа само една дума — на леля или на някой друг.

— И после си избягала — обади се Никълъс.

Тя поклати глава.

— Бях на шестнайсет — прошепна. — Страхувах се. Ако трябваше да се грижа само за себе си, нямаше да остана нито ден повече в тази къща… но трябваше да помисля и за сестра си. Джес винаги е била крехка. Знаех, че няма да оцелее сама. А нямахме никакви пари — той разполагаше с всеки шилинг от наследството ни. Аз винаги съм била по-силната. Трябваше да защитавам сестра си.

Никълъс се втренчи в нея, изумен от това, което е трябвало да понесе от любов към сестра си Винаги бе смятал, че е прекалено смела за жена.

Но никога не беше и подозирал истинската смелост и любов, които носеше в себе си.

— Когато ръката ми се оправи, той започна отново. — Тя въздъхна, сякаш изморена от разказа си, от тежестта на спомените си. — Тази зима Джес се разболя. Този път не бях достатъчно силна. Не можах да й помогна. — По страните й рукнаха нови сълзи — Тя умря толкова бързо. И аз останах… сама.

Начинът, по който произнесе последната дума, го прониза като нож. Той знаеше какво е да се чувстваш сам, изоставен. Нейната болка го накарала почувства по-силно своята собствена. Сякаш нейната мъка, нейното страдание се вливаха в кръвта му, в сърцето му.

Той я придърпа в прегръдката си и този път тя не се възпротиви.

— Аз се опитах да избягам още на следващата сутрин, но чичо Прескот ме изпревари. Заключи ме в библиотеката, когато леля излезе, и… и ме хвана… Сложи ме на бюрото си и почти… — Тя замълча за миг. — Грабнах един нож за хартия и… Промуших го.

— Било е самозащита — каза Никълъс. — Промушила си го в самозащита.

— В решението на съда се казва „опит за убийство“. Бях цялата в кръв. Чичо ми извика слугите и разказа на всички, че съм се побъркала от мъка и че трябва да ме затворят в приют за душевноболни. Изпрати за стражари, които да ме арестуват, но аз се измъкнах, преди те да дойдат. Избягах и…

— Никога не спря да бягаш — продължи той вместо нея. Знаеше останалото.

Тя отново се разплака. Това бяха сълзите на жена, която е прекарала твърде много години в бягство. Твърде много години сама. Той я залюля в ръцете си.

— Шшт, ангелче, всичко ще бъде наред — тихо шепнеше той. — Всичко ще се оправи.

Нищо чудно, че се страхуваше от мъжете. Че се страхуваше от него.

Най-изненадващото обаче беше, че жена, която е преживяла толкова много на такава крехка възраст, все още можеше да вярва в доброто и любовта.

Все още можеше да се наслаждава на нещо толкова просто като една лунна нощ и летен бриз.

Той затвори очи и се намръщи. За нещастие, тя все още беше твърде наивна. Мислеше си, че знае всичко за света, а всъщност не знаеше нищо. Нейното доверие я правеше уязвима за човешката жестокост.

Докато страхът й й отнемаше едно от най-истинските човешки удоволствия.

След известно време плачът й утихна. Никълъс хвана брадичката й и вдигна главата й. Хвана лицето й с ръце и се взря в очите й, изтри сълзите й с пръсти, като се проклинаше наум.

От самото начало си казваше, че не го е грижа за тази крадла.

Но тя започваше да означава нещо за него.

А това беше невъзможно. Нямаше никакво време за любовни авантюри. Те нямаха бъдеще. Нито седмица, нито ден, нито дори час след като успее да махне веригата. Той имаше работа за вършене, а тя беше едно усложнение, от което нямаше нужда.

Но въпреки че нямаха бъдеще заедно, той можеше да й даде нещо. Сега, тази вечер. Повече от това, което тя му бе дала в пещерата.

Щеше да й върне онова, което й бяха откраднали престъпниците, чичо й.

Може би за пръв път бившият пират Никълъс Броуган можеше да постави нуждите на някой друг над своите собствени.

Да даде, без да иска нищо в замяна.

— Саманта — попита той тихо, — още ли се страхуваш от мен?

Долната й устна потрепери.

— Малко.

Той се усмихна на искреността й.

— А вярваш ли ми, поне малко?

— Да.

Това още повече разшири усмивката му.

— Уроците, които си научила, не са правилни, ангелче. Това, което става между мъжа и жената, няма нищо общо с болката.

Тя изглеждаше несигурна.

— Накарали са те да се страхуваш от нещо, което е съвсем естествено и е част от отношенията между мъж… и жена. — Той погали с пръсти брадичката й. — Това е нещо хубаво. Особено за жената.

Това я накара да му хвърли още по-недоверчив поглед.

— Когато е желано, това е най-прекрасното чувство, което мъжът и жената могат да изпитат заедно. — Той прокара палеца си по устните й. — Нека ти покажа, ангелче. — Прозвуча като въпрос, като молба — Нека ти покажа.