Сърцата полудяват

Епилог

Южна Каролина, 1743 г.

Яркото пролетно слънце беше изкарало много от жителите на Чарлз Таун по улиците. Някои се спираха да побъбрят със Сам. Тя вървеше по кея и носеше кошница. Отиваше към един магазин в центъра на града.

Отваряйки вратата, тя погледна към надписа, който висеше над главата й. „БАКАЛИЯ ДЖ. М. Ф“.

— Извинете — каза тя, опитвайки се да си проправи път през шумната тълпа от моряци, офицери и чиновници. — Трябва да занеса нещо на собственика.

Намери го в канцеларията му. Беше вдигнал краката си на бюрото, а двамата му съдружници спореха:

— Просто не сме в състояние да изпълним още шест поръчки до другата седмица — казваше Колтън и размахваше някакви листове, ситно изписани с цифри. — Ману…

— През този сезон сме най-заети момко, но ще се справим.

— Ще се справим, ще се справим — имитира го Колтън. — Винаги така казваш.

Никълъс погледна към Саманта и се усмихна.

— Нима си дошла, за да ме измъкнеш оттук, жено?

— Дойдох, за да ви донеса обяд. — Тя сложи кошницата на бюрото.

— Бих предпочел да ме измъкнеш. — Той стана и се приближи до нея. — И все пак, защо си решила да изминеш това голямо разстояние в жега като днешната?

— Денят е чудесен. А къщата е на по-малко от половин миля оттук. И всъщност, правя това всеки петък от година и половина насам. Това е традиция.

Зелените му очи заблестяха. Той я хвана за ръката и я заведе в канцеларията на Колтън, като затвори вратата.

— Беше традиция, но тогава не носеше детето ми — каза той нежно.

Тя му се усмихна в отговор.

— Никълъс, във втория месец съм. И не съм толкова крехка.

— Струва ми се, че сме водили този разговор и преди. — Той я целуна. — Позволи ми да ти припомня… — Той я целуна отново и прошепна в ухото й: — … колко крехка беше в ръцете ми снощи.

Тя погледна през рамото му към вътрешния прозорец между двете канцеларии.

— Никълъс, не сме сами — напомни му тя.

— По дяволите, те са толкова заети със спора си, че едва ли ще забележат, че съм си откраднат една целувка. Липсваше ми — прошепна той. — В продължение на шест седмици прекарвам почти цялото си време в тази канцелария.

— Така е, когато притежаваш най-преуспяващата бакалия в тази част на Америка. Хората казват, че предлагаш най-качествената стока.

— Да. — Той дръпна един стол, настани я в него, докосвайки я така, сякаш е от стъкло. — Ману и аз не бяхме добри фермери, но ние тримата — той кимна към мъжете в другата стая — добре се справяме с това начинание.

— Добре се справяте — съгласи се Саманта.

Знаеше, че той скромничи. Рубинът и парите, които беше откраднала, преди да го срещне, се оказаха достатъчни за бизнеса, с който се захванаха тримата мъже. Макар че слуховете за Никълъс не спираха.

Някои казваха че минатото му е забулено в тайна. Понякога се прошепваше дори думата „пират“.

Но много хора в колониите имаха тайнствено минало. А и всеки, който бе видял как Никълъс Джеймс се отнася с жена си, не би повярвал, че той би могъл да бъде опасен.

— И така — обади се Сам, сияеща, — ще обядваме ли?

— Не можем да оставяме кошницата там за дълго — каза Никълъс и погледна към вътрешния прозорец. — Веднага щом този младок забележи, че в стаята има храна, ще я излапа всичката, преди да сме се сетили да посегнем към нея.

— Той още расте — изсмя се Сам.

Отношенията между Никълъс и Колтън бяха хладни в началото. Трябваше да минат месеци, преди двамата да започнат да се обръщат един към друг с малките си имена. Но след като се опознаха, започнаха да се уважават и постепенно това уважение премина в истинско приятелство.

— Донесе ли ми gnocchi? — попита Никълъс, докато си играеше с дантеления ръкав на роклята й.

— Да, а също така и pesto — кимна Сам. — Мисис Каскарели ми донесе цяла кошница заради това, че съм й помогнала да ушие сватбената рокля на дъщеря си.

По време на медения им месец във Венеция се бяха влюбили в пикантната италианска кухня. Ожениха се в една вила до Адриатическо море. По залез слънце, в един прекрасен есенен ден.

Сам носеше сватбения си подарък от Никълъс забоден от вътрешната страна на роклята, до сърцето си… тъй като хората едва ли можеха да разберат какво е това бижу.

То беше изработено от венециански златар и представляваше малка верига със скоби накрая, украсени с рубини.

Никълъс го беше поръчал тайно.

Сам погледна към съпруга си и видя сериозното изражение на лицето му.

— Какво има? — попита тя, разтревожена. Напоследък той рядко изглеждаше така. — Нещо лошо ли се е случило?

— Не — прошепна той. Очите му изразяваха учудване. — Всичко е наред. Просто… просто понякога се чудя…

— За какво? — Тя протегна ръка и погали брадясалата му буза.

— Ами… Преди мислех, че ти… — Той затвори очи. — Мислех си, че си нещо като наказание. Че си изпратена от Бог, за да получа възмездие за греховете си. Но това се оказа голяма грешка. Ти си подарък. Въпреки всичко, което съм сторил в миналото си, Бог ме обича достатъчно, щом… допусна да влезеш в живота ми. Ти и… — Той отвори очи и сложи ръка на корема й. — Нашето дете.

Не можеше да каже нищо повече, беше много развълнуван. Сам се изправи и го прегърна.

— Ти също си подарък за мен. Обичам те, Никълъс.

Той обви ръцете си около нея и зарови лице в косата й.

— Обещавам. Мили Боже, обещавам, че ще пазя тези дарове до края на дните си.

Сам се разчувства толкова, че от очите й бликнаха сълзи. Целунаха се дълго, бавно, после той я вдигна на ръце.

— Никълъс — обади се тя задъхано.

— Да, жено? — Той тръгна към задната врата.

— Къде отиваме?

— Вкъщи.

— А обядът ти?

Той се усмихна.

— Имам по-добра идея.

Тя обви ръце около врата му.

— Мисля, че съм се омъжила за един непоправим негодник, мистър Джеймс.

— Да, мисис Джеймс. — Той се засмя. — Мисля, че си права.