Сърцата полудяват

Глава 13

Пламъци. Огньове. Винаги е знаел, че ще свърши тук. В ада. Той беше в ада. Отвори уста, но не можа да извика, отвори очи, но видя само тъмнина. Тъмнина и танцуващи пламъци, мъгла от огън и болка. Затвори очите си. Не искаше да приеме истината. Той гореше жив, усещаше докосването на дявола. Тялото му, костите му, душата му, всичко гореше. Топеше се в една безформена маса от болка, която не спираше.

Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в пропастта. Болка и огън. И знаеше, че това никога няма да спре. Никога, никога, никога…

„Никълъс“.

Беше на десет. Беше толкова светло. И той видя баща си на ешафода. Видя как високият му, горд баща стои там безпомощен с ръце, вързани зад гърба, и с примка на шията.

„Татко!“ — извика той ужасен, борейки се с ръцете, които го държаха, с мъжете в синьо-бели униформи, които го взеха от кораба на баща му и го доведоха тук. Той се бореше с всички сили, но те не го пуснаха.

Безпомощно наблюдаваше как накараха баща му да стъпи на едно столче. Това бяха офицерите от флотата, за които той работеше, приятелите, с които се биеше — рамо до рамо — във войната с Испания. Защо го предадоха? Защо? Защо? Защо?

Един от тях затегна въжето около шията на баща му. Никълъс извика, но дрезгавият му момчешки глас бе заглушен от рева на тълпата.

Баща му също му викаше нещо. Нещо важно, но Никълъс не чуваше. Започна да плаче и извърна поглед, но един от мъжете, които го държаха, сграбчи брадичката му и вдигна главата му, за да гледа.

„Запомни това, момче. Запомни английското правосъдие. Така се наказват пиратите.“

После единственото, което чуваше, беше писъкът. Неговият собствен глас крещеше: „Не, не, не!“ Неговият баща не е пират, не е бил пират. Джеймс Броуган беше капер, който се бори за краля. Беше добър човек, почтен човек.

И беше всичко за Никълъс.

А после капитан Елдридж, най-добрият приятел на баща му, ритна столчето под краката му. Баща му риташе, бореше се… Умираше.

А те караха Никълъс да гледа, докато той спря да мърда.

Докато движенията на Джеймс Броуган ставаха все по-слаби и по-слаби, докато най-накрая тялото му се люлееше само от вятъра.

Напред-назад. А тълпата ликуваше.

Никълъс се вцепени в ръцете на офицерите.

После те го пуснаха и той падна на камъните и остана там.

Беше сам.

Огнените езици го обгръщаха. Болката го изгаряше, гореше, докато той се превърна в пепел. И все още болеше. О, Господи, нека болката да спре. Той не може да понесе повече, а няма кой да го чуе, кой да му помогне.

Лейтенант Уейкфийлд се беше изправил над него, усмихнат, и размахваше нагорещената желязна пръчка.

— Трябва да си благодарен, момче. — Той изплю тютюна от устата си на палубата. — Теб те пощадиха.

Никълъс не отговори. Беше толкова ужасен, че не би могъл и дума да обели. Той не разбираше какво става, какъв е този кораб и защо са го довели тук. Бяха го съблекли до кръста. Един едър моряк придържаше ръцете му към палубата, а друг — краката му.

Този, когото наричаха Уейкфийлд, се изправи над него.

— Добре дошъл на борда на „Молох“.

Той притисна нагорещената до бяло метална пръчка към гърдите на Никълъс.

Никълъс изпищя. Небето се завъртя. Той чу цвърченето, усети мириса на собствената си горяща плът, усети как желязото за жигосване се впива дълбоко в него.

Молеше ги да спрат, но виковете и сълзите му само караха моряците да се смеят.

Когато свършиха, го вдигнаха и го захвърлиха в трюма.

Тук беше тъмно и горещо като във фурна. Смърдеше на твърде много тела, събрани на едно място. Той плака и се моли, моли се на Бог да му помогне. Седмици.

После спря.

Защото Бог го беше изоставил. Любящият Бог, за който му бе говорила майка му, не би му причинил това. Той разбра, че на този свят има само дяволи и ад. Дяволи в сини униформи и безкраен ад.

И той никога повече нямаше да плаче.

Защото той ги мразеше всичките, мразеше ги всичките, мразеше ги всичките…

Отвори очи и видя само тъмнина. Пламъците бяха угаснали, но той все още ги чувстваше Бог го беше изоставил и той беше сам и това никога нямаше да свърши, никога нямаше да свърши…

— Седемдесет и девет… осемдесет…

Камшикът се движеше ритмично и режеше кожата му. Бяха го вързали за мачтата на „Молох“. По гърдите му се стичаше пот и се спираше при белега, с който го бяха белязали преди пет години.

— Осемдесет и едно… осемдесет и две…

Той не трепваше. Първите десет или двайсет винаги бяха най-тежки. След тях вцепенеността притъпяваше останалите. Вече не усещаше болка. Не усещаше нищо. Притисна бузата си към дървото и се втренчи в Уейкфийлд, който броеше ритмично:

— Осемдесет и три… осемдесет и четири…

От гърба му течеше кръв. Беше убил един затворник. В самозащита, но това нямаше значение за никого. Пазачите му имаха нужда от извинение за малкото си забавление. Те го биеха, хранеха го колкото да не умре от глад, опитваха се да убият духа му.

— Осемдесет и пет… осемдесет и шест…

Но омразата му беше достатъчна, за да го поддържа жив. Омразата му и жаждата за отмъщение.

Те непрекъснато ги поддържаха живи.

— Осемдесет и седем… осемдесет и осем…

Той винаги беше нащрек. Никога не позволяваше на останалите затворници да го хванат натясно. Не вярваше на никого.

— Осемдесет и девет… деветдесет…

Много по-възрастни и здрави от него мъже бяха намерили смъртта си на този кораб. Но не и той. Умът му и омразата му го поддържаха жив.

Деветдесет и едно… деветдесет и две…

А нощем мечтаеше.

Деветдесет и три… деветдесет и четири…

Мечтаеше как прерязва гърла.

Деветдесет и пет…

Лейтенант Уейкфийлд щеше да е пръв. После всички „приятели“, които предадоха и убиха баща му. Особено капитан Елдридж. Щеше да измисли нещо специално за Елдридж.

— Деветдесет и шест…

Той мечтаеше за море от кръв, което да задоволи жаждата му за отмъщение.

— Деветдесет и седем…

Искаше кръв и замисляше как да я получи.

— Деветдесет и осем…

Замисълът се превърна в клетва. Той щеше да ги накара да се страхуват от него. Заради това, което му причиниха, заради това, че го жигосаха…

— Деветдесет и девет…

Пират.

Най-ужасният пират, който някога е виждала Англия.

— Сто.

Той изпсува, сгърчи се, искаше да прогони този звук, но той идваше отново и отново.

— Ти не си сам.

Той едва чуваше шепота, който идваше толкова отдалече. Знаеше, че това сигурно е сън. Този глас не беше от тук, не беше от ада. Ядоса се, че трябва да слуша този сладък глас, който го уверяваше, че всичко ще е наред, даваше му надежда.

Болката можеше да понесе. Но надеждата — не.

— Шшт, аз съм тук — настояваше гласът. — Ти не си сам.

Не. Не, той беше сам и винаги щеше да бъде и не го беше грижа.

Нещо го докосна. Ръка. Някакъв плат. Лек като перце, той погали бузата му, челото му. Влага. Вода. Толкова студена.

Благословена вода, която да пропъди адския огън.

Сън. Това сигурно беше само сън. Защото той не можеше да промени това, което му е отредено. Беше тук, където трябваше да бъде, и тук щеше да остане.

Не убивай, не убивай. Благослови ме, татко, защото съгреших.

Не, не можеше да се надява на пощада. Предаде се на огъня. Повече няма да се бори, нямаше смисъл. Това беше краят. Неизбежният му край. Щеше да остане тук. Щеше да остане сам във вечността.

Последните пламъци на последната им свещ догаряха. Тъмнината се сключваше около тях и заедно с нея идваше отчаянието.

Сам наведе глава и притисна длани към очите си, за да спре сълзите. Но повече не можеше да отрича истината. Той умираше.

Раменете й се разтрепериха, цялото й тяло се тресеше. Беше се надвесила над него в тъмната пещера, която сега й се струваше като гробница. Нищо повече не можеше да направи. Усилията й не дадоха никакъв резултат.

И те щяха да платят с живота си.

Риданията й я оставяха без дъх. Беше направила всичко, за което се сети, бдеше над него час след час, докато дните и нощите се сляха в едно. Дори не знаеше от колко време са тук — три дни, а може би четири.

Беше се опитала да угаси треската му с вода. Беше му я дала всичката. Когато манерката се изпразни, тя започна да събира влагата, която сълзеше по стените на пещерата, за да мокри устните му.

Беше обгорила раната му с острието на ножа, като се надяваше, че това ще спре кървенето. После бе съблякла парцаливите остатъци от ризата му, за да отрива тялото му, за да го охлади, доколкото може.

Но нищо не помагаше. По едно време й се стори, че състоянието му се подобрява, но това беше съвсем за малко. После сякаш се влоши още повече.

А сега дишането му бе станало толкова слабо, че тя едва го чуваше. Тялото му беше съвсем неподвижно. Той повече не викаше, не стенеше, въобще не издаваше никакъв звук.

Притисна пръстите си към китката му — пулсът му беше едва доловим.

Тя поклати глава и задържа мазолестата му длан в ръцете си.

— Моля те — шепнеше. — Моля те.

Но не получи отговор. Никакъв отговор. Затвори очи. Мислеше за всичките случаи, когато бе се уверявала колко силни са тези ръце. Беше го виждала как сграбчва пистолет, как размахва брадва, как се бори с враговете си, бе усетила силата на прегръдката му, когато я успокояваше, когато я спаси във водовъртежа…

Сега тази сила я нямаше. Тя преплете пръстите си с неговите и стисна силно — искаше да го накара да се бори. Но той остана неподвижен.

Беше се предал. Беше се отказал от света и тя беше безсилна да го върне отново в него.

Сам се разтрепери. Взираше се в него в последните мъждиви отблясъци на свещта. Ръката му изглеждаше толкова голяма и тъмна в сравнение с нейната. Не можеше да повярва, че мъж с такава сила може да бъде убит.

Но разбираше, че треската го изтръгва от живота, усещаше как силата му изчезва.

— Не. — Тя стисна силно ръката му. Притежаваше воля, достатъчна и за двамата. — Не, не можеш да се предадеш. Не и сега. Не след всичко, което преживяхме. Няма да ти позволя.

Но още докато изговаряше думите, сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Всичката воля на света не би могла да му помогне. Нищо не можеше да му помогне. Как можеше да се надява, че ще го спаси? Беше останала почти без сили.

Беше толкова слаба, че дори не можеше да сдържа сълзите си.

Обзеха я ужас и отчаяние. Вече нямаше никаква надежда. Досега не се беше предавала на унинието… Но ето какво се получи.

Смърт. Бавна и мъчителна смърт в тъмнината.

Тази мисъл й отне и последните сили. Тя се наведе, като все още държеше ръката му. Челото й се допря до гърдите му. Затвори очи и се остави на риданието, остави водопадът от сълзи да се стича по лицето й, по гърдите му. Вече не я беше грижа, не можеше да издържа повече, не можеше повече да се преструва на смела.

Той се беше отказал от борбата… и тя също.

Искаше й се да го удари, да го разтърси, да му изкрещи, но остана така, сгушена до него, смазана от чувството за безполезност и безпомощност, изтощена от толкова дни без сън, без вода, без храна.

Дълбочината на чувствата й я изуми. Защото не плачеше само за себе си — не плачеше от страх какво ще й се случи, когато той умре.

Плачеше за него.

За него.

Тя дори не знаеше името му. Стисна силно очи, искаше да спре този внезапен изблик на чувства.

Но се провали. Както се беше провалила във всичко останало.

Не можеше да го отрече. Изпитваше не само отчаяние, но и мъка. Най-вече мъка. За един непознат.

Повече не можеше да се залъгва, че изпитва към този странен непознат благодарност, възхищение или уважение. Чувствата й бяха много по-сложни и объркани. Сега го разбираше по-добре.

Разбираше и него по-добре.

Много по-добре, отколкото когато влязоха в пещерата преди три или четири дни.

Той бълнуваше с часове, крещеше от болка, мяташе се и тя трябваше да го държи, използвайки цялата си сила, за да не му позволи да се нарани. През по-голямата част от това време той говореше, викаше имена, проклинаше…

Понякога говореше доста ясно.

За неща толкова ужасни, че тя се надяваше, че това са само халюцинации.

Но беше сигурна, че не са.

Сам се надигна, изтри сълзите от бузите си и се взря в белега на гърдите му. Вече не знаеше какво да си мисли, а още по-малко какво да чувства. Преди изпитваше любопитство, що се отнася до минатото му.

Сега й се искаше да не знае нищо.

Защото от обърканото му бълнуване и от малкото, което знаеше за него, беше успяла да сглоби ужасната картина на детството му.

Беше крещял „Татко!“ няколко пъти и говореше за въже. За ешафод. Беше се взирал в тъмнината, сякаш тази сцена се разиграваше пред очите му — екзекуция.

Екзекуцията на баща му. Бил е принуден да гледа как обесват баща му.

И тогава са го изпратили на затворническия кораб.

Сам го погледна. Продължаваше да държи ръката му. Останал е сирак като дете… а това беше преживяване, което тя разбираше добре.

Можеше да си представи как се е чувствал. Не знаеше как е успял да избяга, нито пък какво му се е случило след това. Беше успяла да сглоби съвсем малка част от картината на живота му.

Но нима беше чудно, че е станал толкова суров, толкова враждебен и саркастичен, след всичко, което е преживял?

Най-после пусна ръката му. Никога нямаше да има възможност да го разбере. Никога нямаше да научи нещо повече за него. Преди по-малко от седмица този непознат бе влязъл в живота й.

И ето че щеше да умре като непознат.

Коленичи до него и покри лицето си с ръце. Опитваше се да измисли нещо, което би могло да му помогне.

— Моля те! — прошепна. — Моля те. Господи, помогни ми! — Тя стисна юмруци, вдигна глава и се втренчи отчаяно в мрака над себе си. — Помогни ни.

Започна да трепери. Първо пръстите, после ръцете, най-накрая цялото й тяло. Нямаше да се предаде. Не и докато той все още дишаше и сърцето му биеше. И нямаше да губи повече времето си в сълзи.

— Няма да те оставя — яростно каза тя, взряна в мъжа, когото повече не можеше да види. — Чуваш ли ме? Няма да се предам!

Обърна се и взе парчето от ризата му, пропълзя до стената на пещерата и го притисна към матката струйка вода. Когато се намокри, тя се върна при спътника си и започна отново да го отрива — гърдите, лицето, ръцете. Опитваше се да върне живота в изтощеното му тяло.

Беше преживявал много по-големи трудности — тя също. Щяха да оцелеят някак и този път.

Заедно можеха да оцелеят.

Тя стисна зъби и промълви същите думи, които той й бе изкрещял във водовъртежа:

— По дяволите, не се отказвай сега!

Над главата й се чу плясък на криле.

Внезапно събудена. Сам се изправи. Сърцето й препускаше. Какво ставаше? Какъв беше този звук? Може би беше сън? Изгубила всякакво чувство за ориентация, тя премига и потри очи, опитвайки се да събере накъсаните си мисли.

Нищо не се чуваше.

Сигурно е сънувала. Заспала е от изтощение, но може би не за дълго. Огънят в кутията от бисквити все още не беше изгаснал. Докато вървяха насам, тя бе събирала мъх от стените на пещерата, надявайки се, че може би ще гори. Той не само гореше, но гореше бавно. Миришеше неприятно, но поне имаше някаква светлинка.

Вече съвсем будна, тя се обърна, за да погледне към мъжа, който лежеше до нея. Докосна челото му.

То вече не гореше.

Тя се усмихна с облекчение, но когато се наведе, за да го погледне по-отблизо, установи, че е все така смъртно бледен и дишаше неравномерно. А пулсът му…

Притисна пръсти към врата му. Усещаше се, но беше съвсем слаб.

Треската най-после си беше отишла.

Но може би той също си отиваше.

Той издаде някакъв звук, съвсем тих стон. Тя почти изкрещя от радост. Колкото и слаб да беше звукът, все пак беше признак на живот.

После той потрепери, сякаш му беше студено.

Въодушевлението й изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появило. С часове — с дни — се беше борила с треската, която заплашваше да го изгори жив, а ето че сега той умираше от студ. Слабият огън не би го стоплил. Нямаше одеяла. Тънкият памучен чаршаф нямаше да свърши работа. Единственият начин, по който би могла да го стопли, бе, като…

Тя се отдръпна инстинктивно. Мисълта за почти голото му тяло, притиснато към нейното…

Веригата не й позволи да се отдалечи. Не можеше да избяга. От него, от това, от което той се нуждаеше.

Или от страха. Страхът, който я беляза през онази нощ, изпълнена с насилие, когато беше на петнайсет години.

Бе видяла желанието в очите му. Знаеше, че той я иска така, както мъжете искат жените. Беше се старала да не му обръща внимание. Променяше темата. Принуждаваше го да се откаже с някоя високомерна забележка. Това желание в очите му й пречеше да му се довери.

Той отново изстена. Болезнено!

Сам се втренчи в него, разкъсвана между желанието да му помогне… и предпазливостта, която беше нейният щит, нейният начин на живот в продължение на толкова години.

Но той нямаше да оцелее без помощта й. Не можеше да го остави точно сега.

И за Бога, той беше в безсъзнание! Ранен. Изтощен от треската.

Тя си пое дълбоко въздух. Опитваше се да успокои сърцето си, да събере мислите си. Знаеше какво трябва да направи. Само ако…

Отново чу плясъка на криле.

Извърна се бързо. Очите й се взираха в тъмнината. Това не е било сън. Звукът беше съвсем реален. Прилепи. Но беше смешно да се страхува от прилепи след всичко, което преживя през последните няколко дни.

После видя малка сянка.

И това не беше прилеп.

Беше птица.

Тя се втренчи в нея, за момент дори спря да диша. Птица. Едно малко, кафяво, съвсем обикновено врабче. То се приближи и започна да кълве от купчинката мъх до кутията от бисквити.

Сам премига. Как така се е озовало тук? През цепнатината зад водопада? Съмняваше се, че една птица може да лети през тунелите и проходите, през които минаха. Не и в тъмнината.

Трябва да е влязло от друго място.

Което сигурно не е много далеч оттук.

Почти веднага след като си го помисли, птичката хвръкна в посока, обратна на тази, от която бяха дошли.

Сърцето на Сам прескочи един удар и тя осъзна, че трепери. Но този път не от страх, а от надежда. Въпреки всичко, все още имаше надежда.

Имаше изход!

Тя събра смелостта си.

Доверието си.

Ако сега се оставеше на страха да я завладее, това щеше да означава сигурна смърт и за двамата. Нямаше избор. Тя преглътна и се приближи.

Легна до него.

И веднага почувства всеки мускул, всяка частица от тялото му.

Плъзна бавно ръка през корема му и сложи глава на гърдите му. Усети твърдите косми на бузата си. И белега.

Повече не посмя да затвори очи.