Сърцата полудяват

Глава 3

Утро. Вече трябваше да е настъпило утрото. Саманта имаше чувството, че е тук от часове. Дни. Цял живот. Ударите на сърцето й отбелязваха всяка отминала секунда толкова силно, че тя не чуваше нищо друго.

Седеше, облегната на дървената стена на килията си. Гърбът й беше изпънат, погледът — вперен във вратата в другия край на затвора. Зловонният въздух я обгръщаше като гъста мъгла. Едва си поемаше дъх.

Стражарите казаха, че ще дойдат на сутринта.

Ръката й се движеше по разпрания плат на жълтата рокля. Сякаш можеше да я оправи само с едно докосване. Разбира се, че не можеше. Прекрасно го знаеше. Но това беше единствената й прилична рокля. А ето че вече беше съсипана. Безвъзвратно. Както всичко останало.

Фенерите почти бяха догорели. Сигурно вече беше настъпило утрото. Капчица пот се търкулна по гърба й.

Всеки момент масивната врата щеше да се отвори. Стражарите щяха да я отведат в Лондон, където живее чичо Прескот.

Стомахът й се сви. На лондонските съдии — неговите приятели — щеше да им е необходим само един поглед, за да разберат истината. Да разберат кого са арестували. Да разберат, че мис Саманта Делафийлд, която се издирва из цяла Англия за множество кражби, е всъщност мис Саманта Хибърт, отдавна изгубената своенравна племенница на Прескот Хибърт. Щяха да уведомят чичо й и той щеше да дойде да я прибере.

И след това щеше да я убие.

Или още по-лошо.

В края на краищата, Прескот Хибърт беше един от най-влиятелните и уважавани съдии в Лондон. И неин настойник.

Полази я ледена тръпка и тя свали поглед от вратата. Придърпа колене към гърдите си и обви ръце около тях. Но не спря да трепери. Така само усещаше още повече биенето на сърцето си.

Той можеше да направи с нея каквото си поиска. И всичко щеше да бъде съвсем законно. Никой няма да й помогне. Никой не би могъл да я защити. Никой нямаше да й повярва.

Тя преглътна. След като никой не й повярва, когато беше на шестнайсет, съвсем сигурно беше, че никой няма да й повярва и сега. Тогава беше едно наивно невинно момиче, току-що пристигнало от провинцията със сестра си Джесика, и двете все още в шок след смъртта на родителите си. Но сега…

Сега я търсеха. Тя беше престъпница. Съвсем сама. В непрекъснато бягство от онази ужасна нощ, в която я принудиха да избяга от Лондон.

Никой няма да й повярва.

А обвинението в опит за убийство ще е повече от достатъчно, за да я окачат на бесилката. Тя беше в капан. Беше… Безпомощна.

Сам затвори очи. Мразеше това чувство повече от всичко друго на света. Когато избяга от града преди шест години — без нито един шилинг, без нищо, освен дрехите на гърба си — тя се закле, че никога повече няма да бъде безпомощна. Че никога повече няма да се страхува. Че никога повече няма да зависи от някого. Никога.

Тя отвори очи, подпря ръце на студения каменен под и се опита да спре да трепери. От шест години се справяше съвсем сама и не беше постигнала всичко това, за да се остави сега да я обземат паника и отчаяние. Или каквито и да било чувства.

Единственият начин да оцелее бе, като продължава напред, само напред. По-далеч от миналото, от спомените, от страха.

От болката.

Тя си пое дълбоко въздух и докосна медальона до сърцето си, вслушвайки се в гласа на спомена. Ти си силна, Сам. Гласът на Джесика. Сладката, мила Джесика, толкова бледа и безпомощна в болничното си легло. Бе притиснала семейната скъпоценност към дланта на Саманта. Ти винаги си била по-силната.

Сам премига, за да пропъди топлата влага в очите си. Сега трябваше да бъде дори още по-силна. Не беше време да се превръща в слаба, безпомощна жена.

Мозъкът й заработи бързо. Погледна към вратата в другия край на затвора, опитвайки се да измисли някакъв начин за бягство. Нямаше никакво оръжие подръка. Беше се провалила, опитвайки се да се бори със стражарите. А опитът й да се измъкне с измама само бе утежнил положението й…

Внимателно, за пръв път от часове насам, тя погледна наляво, към мъжа, който щеше да пътува с нея — навъсения тип с насиненото око, подутата устна и окървавените дрехи.

За нейно нещастие, той не приличаше на човек, към когото могат да се изпитват добри чувства.

Легнал по гръб със затворени очи, в момента той съвсем не изглеждаше заплашителен. Всъщност, въпреки че щяха да го водят в Лондон, той изглеждаше доста спокоен — силното му тяло беше удобно разположено на земята, едната му ръка беше под главата му. Ризата му беше силно изпъната върху смущаващо силните мускули, белите ръкави правеха косата и брадата му да изглеждат по-черни и от тези на дявола.

Тя си помисли, че спи. Но след малко, сякаш усетил погледа й, той отвори очи и погледна към нея.

Очите му бяха студени като лед — пронизващи и непрощаващи. Но под студената повърхност тя усети нещо повече — нещо зловещо блестеше в смарагдовия му поглед. Нещо… опасно, заплашително. Това я накара да потрепери. Погледът му я изплаши повече дори от мисълта, че би могъл да я удуши с голи ръце.

А тя въобще не се съмняваше, че може да го направи, ръцете му изглеждаха толкова големи и силни, колкото и всичко останало в него. Изглеждаше като човек, който наистина е душил хора с голи ръце.

При тази мисъл по гърба й пробягаха тръпки, но тя не сведе поглед, отвръщайки на хладната му враждебност по същия начин. Никога не показвай слабост. Не и пред мъж. Особено пред мъж, който е много по-едър и силен от теб самата. Беше научила този урок по най-трудния възможен начин.

След известно време суровата линия на устните му се изви нагоре в учудено изражение и той отново затвори очи. Очевидно не се тревожеше особено нито от нейната враждебност, нито от бедата, в която се намираше.

Сам се намръщи. Сигурно този тип си мисли, че понеже е невинен по обвиненията срещу него, може да е съвсем спокоен и просто да обясни всичко на съдията в Лондон.

Е, добре, но тя не беше невинна. Тя беше виновна по всичките обвинения.

И нямаше никакво намерение да ходи в Лондон.

Някакъв звук пред вратата я накара да потрепери. Задрънкаха ключове. Пантите изскърцаха.

От часове очакваше този момент, но внезапно стомахът й се сви на топка.

Бикфорд влезе с фенера си, като си подсвиркваше някаква весела мелодия. Не обърна никакво внимание на грубите ругатни на събудените затворници. След него влязоха стражарите: един… втори… трети. Носеха въжета и оръжия, достатъчни за битка с цяла армия. След тях влезе още един човек — огромен мургав великан, когото не беше виждала преди. Той влачеше голям вързоп по пода.

Сам вирна брадичка и се изправи бавно, грациозно, сякаш се намираше в салона на някой граф, а не в смърдяща затворническа килия. С цялата самоувереност, на която я бяха научили бавачките и гувернантките й, тя приглади скъсаните поли на роклята си и се приготви да посрещне това, което й беше определила съдбата.

Петимата мъже се изкикотиха на някаква своя шега и тръгнаха към нея.

Този в килията до нейната не се изправи. Нито един мускул не трепна на лицето му, той не направи нищо друго, освен да се… прозине.

Суинтън застана пред нейната врата. В очите му блестеше зло пламъче.

— Добро утро, ваше благородие. — Като жестоко момче, което дразни пленено животно, той прекара дулото на пистолета си по решетките.

Сам не трепна, не отговори. Погледът й беше спокоен, чертите на лицето — също. Само повдигна едната си вежда в преднамерено високомерно изражение, което обикновено й помагаше да държи на разстояние мъжете.

— Ела тук, Суинтън — Бикфорд ровеше във връзката с ключове. — Да се погрижим първо за този. Ставай, приятел!

Човекът бавно се изправи, като се държеше за ребрата, сякаш го боляха. Запрепъва се и се облегна тежко на решетките. Трябваше да се наведе, защото килията беше твърде ниска за огромния му ръст.

Стражарите се подредиха в полукръг пред килията му. Оръжията им бяха насочени към главата и гърдите му.

— Ако направиш само едно погрешно движение… — обади се един от тях и остави фразата да увисне във въздуха.

— Няма нужда от насилие — обади се тихо затворникът и потрепери.

Гласът му звучеше глухо, сякаш идваше от дълбините на морето. Нещо в него предизвика странно трепване в стомаха на Сам.

— Казах ви, че трябваше да вземем още един-двама, за да ни помагат. — Най-младият от стражарите очевидно не държеше съвсем сигурно пистолета си. Беше червенокос, с огромни сини очи и с… огромна синина на челюстта. — Не сте ли съгласни? След като така нарани Тибс снощи? Не е късно да вземем още някой, а, Лийч?

— Няма начин, Такър — отговори първият стражар. — Ще делим парите на четири.

— И аз нямам никакво намерение да ги деля на пет или шест — изръмжа Суинтън и зареди пистолета си със зловещо щракване. — Вдигни ръцете си високо горе, приятел!

— По-спокойно, момчета. — Бикфорд намери ключа и го пъхна в ключалката. — Не забравяйте, че струва петдесет лири.

— Ще ни дадат наградата, дори и да има някоя и друга дупка по тялото си. — Лийч също зареди пистолета си.

Затворникът не помръдна, само мълчаливо наблюдаваше оръжията, насочени срещу него. После бавно вдигна ръцете си.

Бикфорд превъртя ключа и отвори вратата, като му направи знак да излезе. Стражарите веднага го обкръжиха, като Лийч и младият Такър го сграбчиха за ръцете. Те го завъртяха и го блъснаха в решетките. Суинтън притисна пистолета си към слепоочието му, а Бикфорд побърза да се махне от пътя им. Огромният тъмничар отстъпи няколко крачки и също извади пистолет.

Дръпнаха ръцете на затворника зад гърба му и бързо ги завързаха с едно от въжетата. Въпреки че ги стегнаха здраво, той не трепна. Стискаше зъби и дори не премига.

— Готов ли си? — извика Бикфорд към петия мъж, който беше влязъл с тях.

— Да, мистър Бикфорд, сър.

Мургавият гигант, който досега търпеливо изчакваше, се приближи и изпразни торбата си на пода. Няколко метални предмета издрънчаха. Според Сам това бяха или някакви странни оръжия, или инструменти за измъчване, или…

— Ковашки инструменти — обади се глухо затворникът. — За какво, по дяволите, ви трябват?

Стражарите се ухилиха.

— Не сме свикнали да транспортираме затворници — обясни Лийч. — Обикновено просто ги предаваме на съдия-изпълнителя.

— И нямаме намерение да ти дадем възможност да се измъкнеш — добави Такър.

Ковачът взе нещо от пода — дебела желязна верига. Беше дълга повече от половин метър и изглеждаше по-подходяща за предишните обитатели на този обор, отколкото за хора.

— Чакайте малко, приятели — обади се затворникът със сговорчив, разумен тон. — Няма нужда да правите това. Вече ви казах, аз съм невинен. Няма да ви причиня никакви неприятности…

— Кажи го на Тибс — озъби се Суинтън.

Преди Никълъс да успее да каже още нещо, ковачът отвори една от скобите в края на веригата и я щракна около глезена му.

Сам не изпита ни най-малко съжаление, докато наблюдаваше как ковачът затяга скобата на мястото й с голям метален болт и го зачуква силно с чук. Всъщност изпитваше облекчение.

Ако трябваше да пътува толкова дълго с този груб разбойник, за нея щеше да бъде по-добре, ако ръцете му са вързани зад гърба му, а краката му са оковани. Това може би щеше да го поукроти малко.

Ковачът огледа работата си и вдигна и другата скоба. Бикфорд дойде до нейната килия и отключи вратата.

— Ела тук, миси.

Тя се подчини, без да прави никакви резки движения. Очите й бяха приковани в пистолета в ръката му. Младият Такър се засмя нервно.

— Ей, приятел, наистина доста ще те затрудним, ако се опиташ да избягаш.

Лийч сграбчи Сам за ръката и я повлече към Никълъс.

— И нейно благородие ще помогне.

Тя не разбираше какво има предвид.

Докато не премести погледа си от пистолета, насочен към главата й, и не видя, че още не са приключили с оковаването на затворника.

Всъщност ковачът държеше другата скоба отворена.

— Преди дори да помислиш за бягство — ухили се Суинтън, — помисли колко много ще те забави това.

Сам изстена и погледна нагоре — към човека, който стоеше до нея. Очите й срещнаха един учуден изумруден поглед. Той изпсува.

И точно в този момент тя усети как тежкото желязо щракна около глезена й.