Сърцата полудяват

Глава 19

— Не.

Резкият му отговор я изненада. Тя се взря в него объркана и видя как топлото изражение бавно напуска лицето му.

— Но…

— Не — повтори той още по-решително. — Не, нямам намерение да ти казвам истината. Необходимо ли е да ти го казвам по-ясно?

Той я премести от себе си и стана. Искаше да се махне от нея.

Но не можеше. Веригата се изпъна, преди да е направил и две крачки.

Не можеше да се движи. Хванат в капан, той се вцепени, нямаше как да излее яростта си. Не можеше да повярва.

Беше й казал. Дяволите да го вземат, той й беше разказал за миналото си — не всичко, но все пак голяма част от него. Стоеше в сянката, дишаше неравномерно, не смееше да я погледне.

Каква ли приказка си е съчинила тя от разкъсаните му бълнувания! Проклятие! Тя си мислеше, че той е някакъв проклет герой от флотата. Той?

Тя си мислеше, че той е бил невинен, а баща му — извършител на ужасно престъпление!

Беше толкова наивна, толкова готова да повярва на измислиците си, докато истината беше точно обратната.

Истината беше, че баща му беше един невинен човек, обвинен несправедливо.

Докато той, Никълъс Броуган, бе извършил ужасни престъпления, които не могат да бъдат опростени. Беше прекарал четиринайсет години в безумно търсене на отмъщение. След него беше останат океан от кръв. Безмилостно бе убивал всеки, дръзнат да застане на пътя му.

Включително едно дете. Беше отнел живота на едно дете.

Затвори очи, стисна юмруци, задушаваше се от чувството за вина. Как можеше това да се сравни с образа на благородния капитан от флотата, който тя си беше създала?

Не беше нужно много да мисли, за да открие отговора. Знаеше, че една жена, нежна и невинна като Саманта, никога няма да прости такъв безсмислен акт на насилие.

— Ник. — Гласът й звучеше така, сякаш не й достигаше въздух. — Не разбирам. След всичко, което преживяхме заедно… след… — Беше й трудно да говори. — Ти все още не ми вярваш?

Той не можеше да се обърне и да я погледне в очите.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — каза отчетливо той.

— Но аз мислех… мислех, че ти…

Той се обърна рязко.

— Какво?

Тя го погледна. Беше притеснена, объркана. Наранена.

Той знаеше какво иска да каже тя. Мислех, че ме обичаш.

Думата се забиваше като нож в гърдите му, а тя дори не я беше произнесла.

Сигурно не можеше да разбере. А той не можеше да й обясни. Мъж като него не би могъл да обича. Нито нея, нито когото и да било друг. Престъпленията, които беше извършил преди толкова години, бяха го проклели навеки. Бяха му отредили живот, забулен в тайнственост.

Самотен живот.

За няколко идиотски, безразсъдни момента го беше забравил. Беше си въобразявал, че е мъж като всички други и че в живота му може да има топлина и уют. Топлина и уют, които само една жена може да осигури. Една специална жена.

Но не можеше да се промени — той беше пират и годините, изпълнени с грехове, бяха белязали душата му.

Беше направил избора си още преди да е станал мъж, без да мисли за бъдещето, без друго желание, освен отмъщението. И никога не беше съжалявал за това.

До днес.

— Ник — прошепна тя. Очите й бяха пълни с болка.

— Недей! Недей да задаваш въпроси, чиито отговор всъщност не искаш да узнаеш, Саманта. Вярвай ми — добави той мрачно, — наистина не искаш.

— Не разбирам.

— Е, не мога да ти обясня.

— По-точно — не искаш.

Той се обърна. Как, по дяволите, всичко се обърка така? В началото имаше намерение просто да се позабавлява с нея и после да си тръгне. След това реши просто да й покаже какво удоволствие може да й донесе страстта й… и пак да си тръгне.

Но тя беше объркала всичките му намерения. Тази лейди притежаваше най-удивителната способност да го кара да променя решенията си и да го обърква. Не можеше просто да й обърне гръб, както бе правил с всички жени, споделяли леглото му досега.

Но трябваше да си тръгне. Трябваше. Не можеше да я вземе със себе си. Не можеше да й каже истината. И за двамата би било по-добре, ако я изпрати във Венеция, за да осъществи мечтата си.

Стомахът му отново се сви. Объркан, той използва едно изречение, което му беше вършило добра работа в миналото.

— Не съм ти обещавал нищо.

— Аз не съм те молила за това.

Той отново се извърна към нея с проклятие на уста.

— Тогава какъв е проблемът? Мислех, че и двамата сме наясно какво става. Това, което направихме, беше… просто си доставихме удоволствие един на друг.

Тя потрепери, сякаш я беше зашлевил. И той изпита желание тъмните сенки на Канък Чейс да го погълнат.

— Да, разбира се. — Гласът й беше студен и равен, но тя правеше големи усилия, за да се контролира. — Удоволствие и нищо повече.

Изглеждаше толкова дребна и крехка, облечена в ризата му.

— Но какво искаш от мен? — попита той.

— Истината.

Той поклати глава, стисна очи.

Истината, която щеше да узнае, щеше да означава край на всичко. Истината — минатото му, истинското му име и самоличност — щяха да превърнат болката в очите й в шок, в ужас.

И омраза.

Защото Никълъс Броуган, проклятието на Атлантика, ужаса на Карибите, презиран от всеки почтен, боящ се от Бога англичанин, беше точно такъв тип мъж, който една добра, сладка жена като Саманта Делафийлд би мразила от дъното на душата си.

И не би имало никакъв смисъл да се опитва да й обяснява, че ужасната му репутация далеч надхвърля истинските му деяния.

Освен това, ако й каже дори частица от истината, ще трябва да прекара остатъка от живота си, чудейки се дали тя няма да спомене на някого името му.

Вече си имаше един изнудвач, за когото да се тревожи. Не искаше да прекара дните си, очаквайки да се появят още дузина.

Животът му трябваше да остане такъв, какъвто си беше — сив и безрадостен.

Тази мисъл го порази като гръм. През онази първа нощ в затвора той си бе помислил, че тази жена ще вземе участие във възмездието, което Бог му е приготвил, и сега се уверяваше, че е бил прав.

Тя му беше позволила да се докосне до Рая. До истинското щастие. Единственото в целия му живот.

Отвори очи и се опита гласът му да прозвучи строго:

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам в това отношение, ваше благородие. Ако търсиш истината, не си попаднала на подходящия човек. Ако си смятала да поставяш някакви условия и да налагаш правила, трябваше да ми кажеш преди…

— Спри!

— Исках само да изясня.

— Ясно е. — Гласът й беше леден. — Всичко е ясно. Прекрасно те разбирам.

Слънцето се показа през върховете на дърветата. Тя стана и събра новите си дрехи. Обърна се с гръб и започна да разкопчава ризата, с която беше облечена.

После му я подаде съвсем спокойно, учтиво и това отново събуди болката в гърдите му. Би предпочел да му я хвърли в лицето, да го прокълне.

Но тя просто започна да облича новата си рокля. Не каза нищо повече.

Никълъс се обърна с гръб, за да не я притеснява, и защото той самият се притесняваше, а не искаше тя да го забележи. Взе ризата си и се постара да не обръща внимание на това, че нежният й аромат се беше просмукал в нея. Закопча я догоре с бързи движения и скри дамгата на гърдите си, както бе правил безброй пъти досега. Дамгата на „Молох“. Незаличимото доказателство за това кой е и какъв е.

Какъв щеше да остане винаги.

Саманта щеше да е по-добре без него. Съвсем скоро щеше да тръгне за Венеция. А това беше за добро. Тя вече знаеше твърде много за него — щеше да е в по-голяма безопасност, ако тя напусне Англия. И може би, когато разстоянието между тях се увеличи, всички тези проклети чувства щяха да избледнеят.

Освен това, тя щеше да бъде щастлива там. Щеше да живее в къщата си на Адриатическо море, да се заеме с бизнеса си…

И да се омъжи за някой богат италиански барон или граф.

Жлъчката отново се надигна към гърлото му. Той стисна юмруци, искаше да удари това копеле — който и да беше той. Мисълта, че Саманта може да споделя сладката си страст с някой друг мъж, го караше да изпитва желание да удари с юмрук най-близкото дърво.

И, разбира се, сега, след като той й показа, че няма нищо страшно в правенето на любов, тя нямаше да се колебае да приеме друг мъж в леглото си.

Той изпсува.

— Готова ли си, ваше благородие? — попита любезно. — Време е да тръгваме.

Сам си мислеше, че слънцето притежава удивителната способност да придава друг вид на нещата. Това, което й се струваше толкова загадъчно и вълшебно снощи, сега беше изложено на безмилостната дневна светлина.

Която го превръщаше в нещо обикновено, познато и мъчително.

Най-неприятното беше, че сега разбираше съвсем ясно колко глупаво се е държала.

Вървеше след Ник през гората към лагера на циганите, веригата дрънчеше, но това не й пречеше да чува отново и отново злобните му, цинични думи. Не съм ти обещавал нищо.

Това беше вярно. Той не й беше казал и дума за обич или пък за каквито и да било чувства. Очевидно не изпитваше никакви чувства към нея. Просто му е било приятно с нея, това е всичко.

А тя дори не можеше да го мрази. Бяха изпитали точно това, което той предложи — физическо удоволствие. Не й беше причинил болка. Не я беше насилил по никакъв начин. Беше му се отдала по свое собствено желание.

Беше му отдала невинността си.

Беше му отдала сърцето си.

Първото той бе приел с готовност.

Второто обаче не го искаше.

Ако беше разбрала погрешно тихите му думи и нежните ласки, ако бе видяла в тях нещо, което всъщност не съществува, това си беше нейна глупава грешка. Очевидно имаше доста неща, свързани с правенето на любов, които тя все още не разбира.

Беше мислила, че участва и сърцето, не само тялото.

Утринното слънце беше необичайно силно за сезона. Скоро откраднатата риза се залепи за гърба и раменете й. Монетите в дълбокия джоб на зелената й копринена рокля се удряха в крака й от време на време. Ник носеше по-голямата част от откраднатите пари, но настоя да й даде няколко гвинеи. По пътя към Мърсисайд щеше да има нужда от тях, така й каза. След като се разделят.

Взираше се в широкия му гръб. Това бяха последните думи, които й каза. Почти не я беше погледнал, откакто тръгнаха насам на зазоряване.

Което чудесно я устройваше, мислеше си тя с благодарност. Защото за малко да избухне в сълзи, когато той я погледна последния път. Искаше й се да запази поне частица от гордостта си, когато си тръгне.

Вече се чуваха звуци откъм циганския лагер: разговорите на жените, които приготвят закуската, смехът на децата.

И неспирните удари на чука върху наковалнята.

Започнаха да пълзят. Останаха под прикритието на дърветата и внимателно се промъкнаха до фургона на ковача. Бяха само на няколко метра от него, когато спряха.

Той й хвърли преценяващ поглед.

— Това е, ваше благородие. Не забравяй, ако нещо се обърка…

— Помня плана — озъби се тя. — Нека го следваме. Искам да се освободя от тази верига толкова, колкото и ти.

— Заяждането няма да ни помогне.

— Обещавам да се държа убедително. Ще бъда самото олицетворение на непорочна лейди.

— Саманта. — Гласът му беше дрезгав.

— Не се притеснявай за мен. Просто изпълни своята част от плана.

— Само ме остави аз да говоря.

Тя му хвърли леден поглед.

— Довери ми се.

Дори и да се беше засегнал, той не го показа. Явно нищо не можеше да проникне през бронята, която сковаваше сърцето му. Започваше да се чуди дали въобще има такова.

Но все пак, той беше оставял живота си в нейните ръце. Можеше да й довери живота си… но не и истината.

— Чудесно. — Той подхвърли кесията с парите във въздуха. — Да тръгваме.

Изоставиха прикритието, което им осигуряваше гората, и се насочиха през полянката право към работилницата на ковача.

Планът им разчиташе най-вече на смелостта.

— Добър ден, сър — извика Ник. — Чудя се дали не можете да ни помогнете да оправим една малка неприятност.

Мъжът се изправи и премига към тях. Сърцето на Сам щеше да изскочи от гърдите, но на лицето й грееше приятелска усмивка.

Това беше критичният момент. Ако стражарите бяха минали оттук и разказали на циганите за двамата бегълци, ако са им предложили награда…

— А кои сте вие? — попита подозрително ковачът. Имаше акцент, който според Сам беше испански или френски. — Пътници, тръгнали на почивка?

— Не съвсем — отговори Ник равно. — Просто пътници с лош късмет.

Те се спряха на няколко крачки разстояние. Погледът на мъжа се спря на веригата.

— Пътници. — Той се засмя иронично и каза нещо на родния си език. — А, разбира се. Пътници.

— Сам разбирате, че се нуждаем от човек с вашите умения. — Ник извади тежката кесия. — И сме готови да ви възнаградим богато.

Сам усети как буцата в стомаха й се надига към гърлото, но се опитваше да запази спокойствие. Те двамата нямаха никакво оръжие, освен ножа.

И забележителната способност на Ник да се бие. Беше го виждала в ръкопашна схватка… и щеше да изтърпи гледката още веднъж.

Ковачът ги огледа от главата до петите, особено Ник. Преценяваше го.

— Може би ще мога да ви помогна… на прилична цена.

Започваха да привличат внимание — няколко любопитни деца, пет-шест жени. Повечето мъже очевидно все още спяха.

— Сигурен съм, че ще разберете — каза тихо Ник, — че бихме предпочели това да си остане между нас. — Той кимна към събралите се зяпачи. — Освен ако, разбира се, не искате да разделите парите с приятелите си.

Ковачът се огледа наоколо, а после спря алчния си поглед върху кесията. Махна с ръка към останалите, като им викаше нещо на странния си език.

Каквото и да им каза, то очевидно подейства и на най-любопитните — жените и децата бързо му се подчиниха.

Очевидно ковачът не беше случаен човек.

— Казах им, че сте мои стари приятели, които са дошли да ме видят — обясни той. — Последвайте ме.

Поведе ги към задната част на каруцата си. Там беше закачен цял арсенал от инструменти — всякакви клещи, брадви, чукове и много странни пособия, чието предназначение Сам не знаеше.

Ник веднага премина към същността на въпроса.

— Ще е трудно ли да се свалят?

— Много трудно. — Ковачът коленичи и разгледа скобите. — Бих казал поне… — Той премести погледа си към кесията с монетите. — Поне сто лири. — Той се изплю в праха. После потупа глезена на Сам. — Освен ако не желаете да платите дълга си по друг начин.

Тя почти го ритна, но ръката на Ник беше на рамото на мъжа, преди той да си е поел дъх да каже още нещо.

— Дамата не е част от сделката.

Ник не го удари, не извади ножа. В гласа му не прозвуча заплаха.

Но нещо в начина, по който стискаше рамото на ковача, накара циганинът да я пусне. Веднага.

— Добре, добре. Старият Рамон си помисли, че може би искате да си спестите парите, това е всичко.

— Опитай да не мислиш, стари Рамон. Имаш работа да вършиш.

— Първо ми покажи парите.

Ник преброи сто лири в златни гвинеи.

— А колко ще струва чифт от прекрасните ви коне?

— Още… — Рамон погледна кесията, сякаш преценяваше теглото й. — … двеста.

Сам полагаше големи усилия, за да не се обади. Двеста лири! Това беше пладнешки обир, но не можеха да се пазарят.

Освен това, трябваше да си напомни тя, тези пари не бяха техни.

Прииска й се да погледне към каруцата, която обраха снощи, но се въздържа. Не можа обаче да прикрие усмивката, която се появи на устните й.

— За твой късмет, аз съм щедър човек. — Ник му подаде исканата сума. — А може да получиш и още. Още малко пари за мълчанието ти. Ако някой се появи тук и започне да задава въпроси…

— Никога не съм виждал мъж с черна брада, нито пък неговата русокоса сеньорита през целия си проклет живот.

— Точно така.

— Колко още ще ми дадете за това? — попита Рамон с алчна усмивка.

Ник затвори кесията и отново я прикрепи към колана си.

— След като свършиш работата.

Ковачът кимна в съгласие. Сложи монетите в своята кесия и я пъхна в ризата си.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Някой, когото е по-добре да не познаваш — обади се Саманта сухо.

Това може би бяха най-верните думи, които Ник й беше казвал.

Ковачът се ухили. Взе един от странните инструменти и се наведе над скобите.

— Дай отново крака си, сеньорита.

Сам внимателно го помръдна към него.

Този път той я докосна само като професионалист. Очевидно искаше да запази парите си, а и Ник се беше изправил над главата му. Започна да работи над скобата, която стягаше глезена й, но се отказа след няколко минути и захвърли инструмента си настрани.

— Който и да ви е сложил това, не е искал да го сваляте!

Сърцето на Сам ускори ритъма си. Започна да се страхува, че в крайна сметка веригата ще си остане завинаги на глезените им.

И някаква глупава, безразсъдна частица от нея беше въодушевена от тази мисъл.

Но Рамон вече избираше други инструменти от стената — малък чук и остро длето. Върна се при нея и постави острието на длетото на мястото, където скобата се сключваше около глезена й.

— А сега не мърдай — предупреди я той и вдигна чука.

Тя прехапа устни, извърна поглед, ужасена от мисълта, че може да загуби крака си.

Погледът й срещна този на Ник.

После чу и едновременно с това усети удара.

Скобата се отвори и се смъкна на земята.

Веригата я нямаше вече. Те бяха разделени.

Тя беше свободна.