Сърцето на Луцифер

21

Беше осем без четвърт, когато Смитбак излезе от сградата, огледа авеню „Уест Енд“ и махна с ръка за такси. Една раздрънкала жълта таратайка, която бездействаше в другия край на блока, потегли напред покорно и Смитбак влезе в купето с въздишка на съжаление.

— Четиридесет и четвърта и Седма — каза той. Шофьорът — слаб мъж с матова кожа, черна коса и болезнен вид — промърмори няколко думи на някакъв непознат език и със скърцане на гумите се отдели от бордюра.

Смитбак се облегна назад и се загледа в отминаващите сгради. По принцип още трябваше да си е в леглото, прегърнал жена си, и да спи сладко. Но образът на Хариман, седнал в офиса на редактора с онзи непоносим самодоволен вид, го бе пришпорил да стане рано-рано, за да измъкне още нещо от проклетата история.

Двамата ще делите всяка информация, всяка догадка, беше казал Дейвис. По дяволите! Смитбак знаеше, че Хариман няма намерение да дели с него нищо и по тази причина не се канеше да го прави и той. Беше проверил в офиса, за да е сигурен, че нищо неприятно не се е случило през нощта и едва тогава бе тръгнал. Статията, която беше предал предишната нощ, беше слаба и се налагаше да направи нещо по-добро. Трябваше, дори и ако това означаваше да купи апартамент в сградата, в която бе живял Дюшам. Хрумна му идеята да звънне на някой истински агент по недвижими имоти и да се представи за потенциален купувач.

Шофьорът рязко зави наляво по Седемдесет и втора.

— Хей, гледай къде караш! — кресна Смитбак. — Да не си решил да ме убиеш? — За пръв път попадаше на шофьор, който да е спуснал плексигласовото стъкло, отделящо предната от задната част на кабината. В купето миришеше на чесън, лук и кимион и Смитбак побърза да отвори прозореца си. Както обикновено, проклетото нещо можеше да се спусне само на една трета надолу. Настроението му, което и без това не бе високо, падна още по-ниско.

Сигурно се дължеше и на факта, че бе излязъл от къщи час и половина по-рано. От няколко дни Нора беше в отвратително настроение, почти не спеше и работеше в музея доста след полунощ. Това, както и хладната размяна на любезности между нея и Марго Грийн предишната вечер в „Костите“, му беше дошло в повече. Марго беше стара приятелка и затова се огорчи, че двете с Нора не се разбират. Твърде еднакви са, помисли си той. Опърничави и умни.

Пред него се простираха магистралата Уестсайд и река Хъдсън. Вместо да завие на юг по магистралата и да продължи към центъра на града, шофьорът даде газ и насочи таксито на север.

— Какво става, по дяволите! — изруга Смитбак. — Хей, движиш се в погрешна посока!

В отговор шофьорът наду още повече, игнорирайки клаксоните и премина в най-лявото платно.

По дяволите, английският му е по-лош, отколкото си мислех. Смитбак почука по дебелата плексигласова преграда.

— Движиш се в погрешна посока. Разбра ли? По-греш-на по-со-ка. Казах Четиридесет и четвърта. Отклони се по Деветдесет и пета и обърни.

Шофьорът не отговори. Вместо това продължи да увеличава скоростта, като влизаше и излизаше от лентата и изпреварваше кола след кола. Изходът за Деветдесет и пета се мерна за миг и остана зад гърба им.

Смитбак усети, че устата му пресъхва. Исусе, отвличат ли ме, какво става?! Той се пресегна към ключалката на вратата, но както в повечето таксита, външното копче беше махнато и самото лостче беше заклинено под равнището на прозоречната рамка.

Това го накара да поднови неистовото чукане по плексигласовата преграда.

— Спри колата! — изкрещя той, когато гумите изсвистяха на един завой. — Пусни ме да изляза.

Понеже не получи отговор, Смитбак бръкна в джоба си и измъкна клетъчния си телефон, за да набере 911.

— Откажете се, господин Смитбак — долетя гласът от предната седалка. — В добри ръце сте, уверявам ви.

Смитбак замръзна насред набирането. Познаваше този глас: познаваше го добре. Но той определено не принадлежеше на приличащия на средиземноморец мъж на предната седалка.

— Пендъргаст? — произнесе той невярващо.

Мъжът кимна. Гледаше в огледалото за обратно виждане, изучавайки внимателно колите зад тях.

Страхът се уталожваше — бавно, бавно, — за да се замени от изненада. Пендъргаст, помисли си Смитбак. О, Господи. Защо се чувствам толкова притеснен всеки път, когато налетя на него?

— Значи слуховете не са били верни — каза той.

— За моята смърт? Повече от сигурно.

Смитбак осъзна, че се движеха поне със сто и шейсет километра в час. Колите, край които профучаваха, се мяркаха като неясни, цветни петна.

— Ще ми кажете ли какво става? И защо сте така дегизиран? Приличате на беглец от турски затвор… Надявам се нямате нищо против, че се изразявам така — добави той припряно.

Пендъргаст погледна отново в огледалото.

— Отвеждам ви на безопасно място.

В първия момент той не схвана.

— Отвеждате ме… къде?

— Вие сте белязан. По следите ви е опасен убиец. Заплахата е от такъв характер, че ме накара да взема необичайни мерки.

Смитбак отвори уста да възрази, но спря. Тревога, неверие и удивление се смесиха в еднаква степен в съзнанието му. Изходът за Сто двайсет и пета улица отлетя зад тях с едно мигване на окото.

Смитбак възвърна гласа си.

— По следите ми е опасен убиец? Защо?

— Колкото повече знаете, толкова по-опасно става за вас.

— Откъде знаете, че съм в опасност? Не съм ядосал никого — във всеки случай не и наскоро.

Смитбак погледна неспокойно надясно и си помисли, че за миг зърва къщата на Ривърсайд Драйв 891 — стара, призрачна — да се издига над зеленината на парка Ривърсайд.

Сега колата се движеше толкова бързо, че гумите сякаш не докосваха асфалта. Смитбак се огледа за предпазен колан, но такъв нямаше. Отминаваха колите като малки спирки. Що за дяволски двигател има това нещо?! Той преглътна.

— Нямам намерение да ходя никъде, докато не разбера какво става. Вече съм семеен човек.

— Нора ще е добре. Ще й кажат, че от „Таймс“ са ви изпратили на спешна командировка и че известно време няма да можете да се свързвате с нея. Ще се погрижа лично.

— Добре, а „Таймс“? По средата съм на много важна задача.

— Един доктор ще съобщи в редакцията за внезапно сполетялото ви сериозно заболяване.

— О, не! Няма начин. „Таймс“ е място, където действа законът на джунглата. Въобще не ги интересува дали съм болен или умирам. Губя статията.

— Ще има други.

— Не и като тази. Вижте, господин Пендъргаст, отговорът е… За бога!

Смитбак се хвърли към дръжката на вратата, когато таксито профуча край група коли като пресече три платна, свивайки рязко в последния момент, за да избегне задния край на натоварен с дървени трупи камион, и се върна отново в най-бързата лента. Смитбак сграбчи седалката, онемял от ужас.

Пендъргаст погледна отново в огледалото. Смитбак се извърна — зад тях се движеха четири-пет коли — един черен Мерцедес ту излизаше, ту се прибираше обратно в колоната, следвайки ги неотстъпно.

Смитбак се обърна напред, обзет от нов пристъп на паника. Пред тях една патрулна кола на НПУ бе спряла един микробус и полицаят пишеше акт. Когато прелетяха край тях, ченгето се завъртя невярващо, а после хукна към патрулката.

— За бога, намалете! — задавено произнесе Смитбак, но и да беше го чул, Пендъргаст не реагира.

Пак се извъртя назад. Въпреки ужасната скорост, черният Мерцедес не изоставаше. Нещо повече — застигаше ги. Беше с тъмни стъкла и не можеше да се види кой е шофьорът.

Отпред се мернаха табелките за междущатско шосе 95 и моста „Джордж Вашингтон“.

— Дръжте се здраво, господин Смитбак — надвика Пендъргаст шума на двигателя и свиренето на вятъра.

Смитбак хвана дръжката на вратата и заби крака в гумените подложки на пода. Беше толкова изплашен, че не можеше да мисли.

Трафикът се сгъсти, когато наближиха двулентовия изход; единият поток от коли се насочи към моста и Ню Джърси, а другият — на изток към Бронкс. Пендъргаст намали, като следеше едновременно както движението отпред, така и Мерцедеса в огледалото за обратно виждане. След миг, използвайки една възможност, той пресече всичките четири ленти на платното и мина в най-дясната. Последва писък на спирачки и взрив от гневни клаксони, когато Пендъргаст натисна педала за газта, атакувайки тесния банкет, и изпод гумите им се разхвърчаха дребни камъчета.

— По дяволите! — изрева Смитбак.

Пред тях банкетът се стесни — бордюрът пресичаше косо пътя им отдясно наляво, но вместо да намали, Пендъргаст безмилостно натисна газта още повече. Гумите откъм страната на пасажера отскочиха от удара в бордюра и те се понесоха под невъзможен ъгъл, клатейки се бясно насам натам със скърцане на гуми, на една ръка разстояние от каменната стена на изхода.

Зад тях се чу далечен вой на сирена.

Пендъргаст наби рязко спирачките, след това обърна към насипа от груб чакъл и като се възползва от образувалата се пролука в трафика, се шмугна в потока от коли, който се вливаше в Транс-Манхатънската магистрала. Смени лентата веднъж — толкова бързо, че Смитбак изхвърча в другия край на седалката — после втори и трети път, мятайки се наляво и надясно, като през цялото време ускоряваше. Колата изстрелваше зад себе си парчета чакъл като куршуми от дулото на оръжие.

На половин километър пред тях, там където колите се струпваха в неизбежното задръстване пред кръстовището на експресната магистрала към Бронкс, в мрака се разливаше море от червени светлини. Лентата от дясната им страна бе оградена с оранжеви конуси, обозначаващи участък в ремонт, върху който — типично — нямаше ни машини, ни хора. Пендъргаст се втурна в свободното пространство, като заобикаляше конусите ту отляво, ту отдясно.

Смитбак хвърли поглед назад. Черният Мерцедес все още бе там — следваше ги напук на всички усилия на Пендъргаст, на разстояние не повече от шест коли зад тях. Още по-далеч сега се виждаха две полицейски коли с бляскащи сигнални лампи и виещи сирени.

Внезапно той бе отхвърлен на една страна. Пендъргаст рязко бе възвил по изхода към Харлем Ривър Драйв. Вместо да намали, той ускори почти до сто и петдесет километра в час. С писък на триеща се гума колата изскочи от пътя, задирайки странично каменната предпазна стена. Чу се стържене на раздран метал и облак от искри полетя назад.

— Кучи син! Да не би да си решил да ни убиеш!

Гласът на Смитбак секна, защото агентът отново яростно наби спирачките. Колата отлетя с подскок върху разделителната ивица между насрещния вход към детелината и малкото мостче, свързващо бреговете на Харлем ривър. Колата се замята като риба преди Пендъргаст да си възвърне контрола над управлението. После той отново ускори, прелетя над реката и се шмугна в плетеницата от тесни улички по посока към южен Бронкс.

Сърцето на Смитбак се бе качило в гърлото му. Той отново хвърли поглед през рамо. Невъзможно, Мерцедесът беше все още там, зад тях, и бързо ги застигаше. Докато гледаше, прозорецът откъм шофьора се отвори и се появи внезапно облаче дим, последвано от пукот на изстрел.

Ударено от едрокалибрен куршум, страничното огледало изчезни със звън, като пръскаше стъкло и пластмаса след себе си.

— По дяволите! — изпищя Смитбак.

— Легнете долу! — долетя гласът на Пендъргаст, но Смитбак беше вече на пода с ръце върху главата.

От това положение кошмарът изглеждаше дори по-голям: не виждаше нищо, можеше само да си представя хаоса на преследването, бясната промяна на посоката, скърцането на гуми, воя на двигателя, рева на клаксони, откъслечните ругатни на английски и испански. И над всичко това — усилващият се вой на полицейски сирени. Забиваше се отново и отново в основата на предната седалка, когато Пендъргаст набиеше спирачки рязко; и отново и отново излиташе назад, когато агентът ускореше.

След няколко безкрайни минути Пендъргаст се обади:

— Трябва да се изправите, господин Смитбак. Направете го много внимателно.

Смитбак се надигна и се хвана за седалката. Колата се движеше по широка улица през бедняшките улички на Бронкс, като се местеше отляво надясно. Той инстинктивно хвърли поглед през рамо. В далечината видя, че Мерцедесът ги преследва, кривуличейки между пълзящи товарни коли и тътрещи се автомобили. Още по-назад се бяха наредили най-малко половин дузина полицейски коли.

— Ще спрем всеки момент — каза Пендъргаст. — Задължително е да ме последвате колкото е възможно по-бързо.

— Да ви последвам?… — Смитбак бе толкова ужасен, че мозъкът му отказваше да работи.

— Просто правете каквото ви казвам, моля. Движете се плътно зад мен. Плътно зад мен. Ясно ли е?

— Да — изграчи Смитбак.

Отпред пътят свършваше в голяма ограда от ошипена мрежа и метални тръби, прекъсната единствено от тежка врата. Мрежата ограждаше най-малко пет акра коли, камиони и микробуси, притиснати невъзможно близко един до друг, от единия до другия край, цяло море от превозни средства, всякаква направа, модел и година на производство. Бяха наблъскани толкова плътно, че дори и моторетка не можеше да мине между тях. Отгоре на вратата се мъдреше смачкана табелка, на която се четеше: Автопазар „Мот Хейвън“.

Пендъргаст измъкна малко дистанционно от джоба си и набра някакъв код върху клавиатурата. Вратата бавно започна да се отваря. Когато видя, че Пендъргаст не намалява скоростта, Смитбак стисна дръжката на вратата отново и изскърца със зъби.

С писък на спирачките минаха само на два сантиметра от вратата, завъртяха се странишком и спряха до стената от коли. Без да си дава труд да изключва двигателя, агентът изскочи и хукна, като махна безцеремонно с ръка на Смитбак да го последва. Репортерът се изтъркули от задната седалка и се спусна след Пендъргаст, който вече тичаше сред лабиринта от коли. Те се насочиха директно към гърба на автопарка. Смитбак едва успяваше да догони агента, който летеше пред него.

Оставаше им около километър до задната стена. Най-накрая Пендъргаст спря до последната редица коли, паркирани върху няколко десетки квадратни метра в задната част на двора, блокиран от същата тежка стоманена ограда. Извади един ключ от джоба си и отключи раздрънкай микробус „Шевролет“, паркиран в последната редица, и посочи на Смитбак да седне отзад. Самият Пендъргаст седна зад волана, завъртя ключа и двигателят оживя.

— Дръжте се здраво! — каза той. След това превключи на скорост и се изстреля напред, ускорявайки срещу оградата.

— Чакайте! — извика Смитбак. — Никога няма да минете през нея, само ще се… О, по дяволите! — Той се извърна, закривайки лице пред неизбежния катастрофален удар.

Чу се оглушително дрънчене; кратко раздрусване; но ванът продължаваше да ускорява. Смитбак вдигна глава и свали ръцете си, после се огледа. Сърцето му биеше тежко. Видя, че една част от оградата е пометена, а на мястото й зееше правоъгълна дупка.

— Металните тръби бяха вече прерязали, а после заварени обратно на място — произнесе Пендъргаст вместо обяснение, като се движеше много по-бавно и правеше безброй завои през плетеницата от странични улички, докато сваляше перуката и бършеше театралния грим от лицето си с копринена кърпичка. Черният Мерцедес и полицейските коли бяха изчезнали. — Помогнете ми, ако обичате.

Смитбак се пресегна към предната седалка и му помогна да свали евтиното кафяво горнище от полиестер, под което се показаха риза и вратовръзка.

— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете сакото?

Смитбак откачи едно добре изгладено сако към костюм от закачалката, която висеше зад предната седалка. Пендъргаст го облече бързо.

— Планирали сте всичко, нали? — каза Смитбак.

Пендъргаст зави по Източна сто трийсет и осма улица.

— Това е случай, в който предварителната подготовка определя разликата между живота и смъртта.

Смитбак изведнъж прозря плана.

— Човекът, който беше след нас… примамихте го на място, където не би могъл да ни последва. Автопаркът не може да се заобиколи.

— Всъщност може, ако изминеш четири-пет километра през задръстените странични улички. — И той зави на север, насочвайки се към магистрала „Шеридън“.

— Е, кой, по дяволите, беше това? Човекът, за когото казвате, че се опитвал да ме убие?

— Както вече споменах, колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Въпреки че, трябва да отбележа, високоскоростното преследване и използването на огнестрелно оръжие бяха нехарактерно груби действия за него. Може би е видял, че възможността му се изпарява и се е отчаял. — Той погледна към Смитбак изразително:

— Е, господин Смитбак? Убедихте ли се?

Смитбак кимна бавно.

— Но защо мен! Какво съм направил?

— Това, за съжаление, е тъкмо въпросът, на който не мога да отговоря.

Сърцето на Смитбак едва сега започна да се успокоява и той се почувства изцеден като парцал. Беше изпадал в трудни ситуации с Пендъргаст и преди. И дълбоко в себе си знаеше, че той не би направил нищо такова, ако не бе абсолютно наложително. Внезапно кариерата в „Таймс“ му се видя далеч по-маловажна.

— Дайте ми клетъчния си телефон и портфейла, ако обичате.

Смитбак направи каквото се искаше от него. Пендъргаст ги пъхна в жабката и му подаде скъп кожен сгъваем портфейл.

— Какво е това?

— Новата ви самоличност.

Смитбак го отвори. Нямаше пари, само карта за социална осигуровка и нюйоркска шофьорска книжка.

— Едуард Мърдхауз Джоунс — прочете той.

— Точно така.

— Да, но „Джоунс“? Хайде сега, това е направо клише.

— Тъкмо затова няма да имате трудности да го запомните… Едуард.

Смитбак мушна портфейла в задния си джоб.

— И колко време ще трае това?

— Не много дълго, надявам се.

— Какво разбирате под „не много дълго“? Ден, два?

Отговор не последва.

— Впрочем, къде, по дяволите, ме водите?

— „Ривър Оукс“.

— „Ривър Оукс“? Веселата ферма за откачени милионери?

— Сега сте затормозеният син на инвестиционен банкер от Уолстрийт, който има нужда от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от грубия свят навън.

— Чакайте, нямам намерение да се регистрирам в приют за душевноболни…

— Ще видите, че „Ривър Оукс“ е достатъчно луксозно място. Ще разполагате с отделна стая, вкусна храна и елегантна обстановка. Околностите са красиви — за съжаление, в момента са погребани под две стъпки сняг. Има минерален извор, библиотека, зала за игри и всякакви мислими удобства. Намира се в едно бивше имение на Вандербилт в Ълстър. Директорът е много състрадателен човек. Ще бъде извънредно внимателен с вас, уверявам ви. И най-важното — тук сте в пълна безопастност от убиеца, който е решил да сложи край на живота ви. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече, наистина.

Смитбак въздъхна.

— Този директор… той ще знае всичко за мен, така ли?

— Дадена му е цялата информация, от която би могъл да се нуждае. Ще се грижат добре за вас. Наистина, гарантира ви се специално отношение.

— И никакви мощни лекарства? Никакви усмирителни ризи, шокова терапия?

Пендъргаст се усмихна леко.

— Нищо такова, повярвайте ми. Ще ви гледат като писано яйце. Един час дневно за консултации, това е всичко. Директорът е напълно информиран, при него са всичките необходими документи.

В първия момент Смитбак не каза нищо.

— Вкусна храна, казвате?

— Колкото пожелаете.

Той се размърда на седалката:

— Ами Нора? Ще се тревожи за мен.

— Както споменах, ще я осведомят, че сте изпратен със специална задача за „Таймс“. При цялата работа, с която е натоварена по откриването на изложбата, едва ли изобщо има време да мисли за вас.

— Ако онези са по петите ми, значи тя е в опасност! Трябва да съм при нея и да я пазя.

— Мога да ви кажа, че в момента Нора не е застрашена в никаква степен. Но ще бъде в опасност, ако вие останете близо до нея. Защото вие сте мишената. Изолирането ви е в неин интерес точно толкова, колкото във ваш. Колкото по-надалече сте, толкова в по-голяма безопасност ще е тя.

Смитбак изпъшка.

— Това ще е направо катастрофа за кариерата ми.

— Кариерата ви много повече ще пострада от ненавременната ви смърт.

Смитбак почувства подутината на портфейла в джоба си. Едуард Мърдхауз Джоунс.

— Съжалявам, но това изобщо не ми харесва.

— Харесва ви или не, спасявам живота ви.

Смитбак не отговори.

— Наясно ли сме с това, господин Смитбак?

— Да — каза той, пронизан от ужасно чувство.