Сърцето на Луцифер

22

Нора Кели се опита да игнорира глъчката от изложбената зала и да съсредоточи вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Настрана беше извадила предметите, които щяха да бъдат подредени — скелет от пластелин заедно с комплект погребални предмети: безценни изделия от злато, нефрит, цветна керамика, кости и гравирани черупки. От другата страна на обширния сандък беше изправила фотография на действителна гробница — снимката беше направена минути след удивителното откритие. Представляваше погребение от девети век на маянската принцеса Чак Ксел и задължението на Нора бе да го пресъздаде във всички подробности за изложението „Свещени образи“.

Докато размишляваше върху работата си, чу зад гърба си тежкото дишане на един от охранителите, ядосан че е бил изтеглен от обичайното си дежурство в спокойната зала с крайморски птици и набутан в бръмчащия кошер, където кипеше трескава работа, в самия център на „Свещени образи“. Тя го чу да тътри огромното си туловище и да пъшка театрално, сякаш я подканяше да побърза.

Но Нора не би позволила да я припират. Това бяха едни от най-важните експонати в цялата изложба. Подреждането на артефактите бе изключително деликатна работа и изискваше свръхвнимание и търпение. Тя отново се опита да игнорира ръмженето от бормашините и воя на трионите, подвикванията и разговорите между работниците, бясното влизане и излизане на куратори, дизайнери и асистенти. А като връх на всичко, заради обновяването на музейната охранителна система, трябваше да зарязват работата си и да излизат отново и отново, докато сензорите бъдат инсталирани и софтуерът — изпробван. Беше пълна лудница.

Нора насочи отново вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Зае се да подрежда костите, слагаше ги в пясъка според първоначалното им положение на снимката. Принцесата не е била положена в гробницата по гръб, в западен стил, тялото й е било обвито в мумийна превръзка, с дръпнати към лицето колене и сгънати отпред ръце, цялата опакована като вързоп в красиво тъкани одеяла. Изгниването на тъканта бе предизвикало разпадането на скелета — костите се бяха разсипали объркано на пода на гробницата и сега Нора се опитваше да пресъздаде първоначалното им положение.

После следваше разполагането на предметите, открити в гробницата. За разлика от костите, те бяха истински и затова — безценни. Тя сложи на ръцете си чифт памучни ръкавици и вдигна най-големия предмет, тежък нагръдник, с изкована върху него фигура от електрум (Природна, самородна сплав от злато и сребро. — Б.пр.) — ягуар, заобиколен от глифи. Тя го вдигна, омагьосана от поразяващата светлина, която хвърляха златните му извивки и го сложи внимателно върху гръдния кош на скелета. Следваше златна огърлица — нея подреди около шийните прешлени. Около костите на пръстите се виждаха половин дузина златни пръстени. Голяма златна диадема, обсипана с нефрити и тюркоази, обхващаше черепа. Нора аранжира в полукръг глинените съдове, пълни с жертвени дарове от полиран нефрит, тюркоази и лъскави парченца черен обсидиан. Следваше един церемониален обсидианов нож, дълъг почти трийсет сантиметра, с много зъбци, все още достатъчно остри, за да порежат лошо онзи, който не борави с него както трябва.

Тя спря. Последното беше нефритовата маска, струваща милиони; беше изрязана от цял безупречен блок от тъмнозелен нефрит, с рубини и шлифовани кристали от бял кварц в очите и тюркоазени зъби.

— Госпожо — каза охранителят, прекъсвайки унеса й. — Имам почивка в три.

— Знам го — каза Нора сухо.

Тъкмо се канеше да протегне ръка към маската, когато чу гласа на Хюго Менцес — не беше силен, но някакси се издигаше над глъчката и грохота.

— Чудесна работа! — казваше той. — Изумителна!

Нора вдигна очи и видя фигурата му, увенчана с буйна грива, да си проправя път през залата, като пристъпваше внимателно по пода, осеян с електрически кабели, стърготини, парчета от амбалажна хартия с мехурчета и какви ли не други остатъци. Вездесъщата чанта за риболов от памучен плат, която той използваше вместо куфарче, беше преметната през рамото му. Той се ръкуваше, кимаше одобрително, окуражаваше, докато се движеше напред, обръщаше се по име към всички — от дърводелците до кураторите. Всеки получи кимване, усмивка, окуражителна дума. Колко различен бе от Аштън, шеф-кураторът на тази изложба, който смяташе, че е под достойнството му да разговаря с някого, който няма докторска степен.

След злополучното събрание Нора беше бясна на Менцес, задето бе застанал на страната на Марго. Но беше невъзможно да си сърдит на човек като Менцес: той толкова безусловно вярваше в това, което прави и тя лично беше свидетел в колко много случая — важни и маловажни — той бе подкрепял отдела. Не, не можеше да се сърдиш на Хюго Менцес.

Макар че това с Марго Грийн бе различна история.

Менцес се приближи.

— Здравей, Франк — обърна се той към охранителя и сложи ръка на рамото му. — Радвам се да те видя тук.

— Аз също, сър — отговори мъжът като се поизправи и изтри от лицето си навъсената физиономия.

— А-а-а! — обърна се Менцес към Нора — Тази нефритова маска е любимият ми експонат в целия музей. Знаеш ли как са я направили толкова тънка? Полирана е ръчно със стръкове трева. Но предполагам, че вече го знаеш.

— Всъщност, да.

Менцес се засмя.

— Разбира се. Какви ги говоря? Отлична работа, Нора. Това ще е връхната точка на шоуто. Може ли да погледам, докато слагаш маската?

— Разбира се.

Тя взе маската с облечените си в ръкавици ръце с известно страхопочитание. Сложи я внимателно в пясъка над главата, където е била открита и я нагласи с още няколко отмерени движения.

— Една идея по-наляво, Нора.

Тя я премести леко.

— Перфектно. Радвам се, че дойдох навреме, за да видя това нещо. — Той се усмихна, намигна й и продължи да крачи през хаоса, раздвижвайки със самата си поява хората, като ги караше да работят още по-здраво, ако това изобщо бе възможно. Нора трябваше да му признае уменията да общува с подчинените си.

Бе приключила работата, но искаше да провери още веднъж. Тя прехвърли списъка с предмети, сравнявайки със снимката. Разполагаше само с един опит да направи всичко както трябва: след като запечатат сандъка с бронирано нечупливо стъкло, щяха да го отворят чак при закриването на изложбата, след четири месеца.

След като и последната проверка бе направена, незнайно защо съзнанието й се отклони към Бил. Беше се обадил, че отива в Атлантик сити да отразява някаква история и нямаше да се върне до… Тя осъзна, че не беше сигурна кога трябва да се прибере. Звучеше така неопределено. Пък и се бе случило съвсем внезапно. Това ли наистина означаваше да си женен за репортер? Какво стана с убиеца, за когото трябваше да пише? Беше й прозвучал доста странно по телефона — припрян, напрегнат.

Тя въздъхна и поклати глава. Можеше и да е по-добре така, като се имаше предвид, че едва ли щеше да има време да го види покрай цялата тази лудница около откриването. Всичко, както обикновено, излизаше извън всякакво разписание и Аштън беше във войнствено настроение. Можеше да чуе недоволния му глас, който се извисяваше в един далечен ъгъл на залата.

Охранителят изпусна поредната показна въздишка зад гърба й, прекъсвайки мислите й.

— Само една минутка — каза тя през рамо. — Тръгвам веднага щом го запечатаме. — Погледна часовника си. Беше станало три и половина. А беше тук от шест. Канеше се да остане да работи най-малко до полунощ и всяка минута, която пропиляваше сега, щеше да бъде открадната от съня й в края на деня.

Нора се обърна към майстора, който стоеше наблизо и я чакаше да привърши.

— Готов е за запечатване.

След малко една група от млади мъже, ръководени от майстора, се зае да намества чудовищно тежкото стъкло върху гробницата, като съпровождаше всяко движение с мърморене и ругатни.

— Нора?

Тя се обърна. Беше Марго Грийн. Лош момент, както обикновено.

— Здравей, Марго — каза тя.

— Уау! Красив експонат.

Нора изгледа с ъгълчето на окото си намръщеното лице на охранителя и грачещите работници, които се въртяха около сандъка.

— Благодаря. Както сама виждаш, тук наистина сме под голямо напрежение.

— Да, да, виждам. — Тя се поколеба. — Не бих искала да ти отнемам повече време, отколкото се налага.

Тогава не го прави, помисли си Нора и се опита да изобрази фалшива усмивка върху лицето си. Чакаха я още четири сандъка, които трябваше да подреди и запечата. Не би могла да помогне, но гледаше, докато работниците се бореха да поставят стъклото. Ако го изпуснеха…

Марго пристъпи по-наблизо, като понижи глас:

— Исках да се извиня за острия си коментар на събранието.

Нора се изправи. Това беше неочаквано.

— Беше неуместно. Всичките ти аргументи бяха добре обосновани и напълно в границите на професионализма. Аз бях тази, която се държа непрофесионално. Само дето… — Марго се поколеба.

— Само дето какво?

— Ти си толкова дяволски… компетентна. И логична. Притесни ме.

Нора дори не знаеше как да отговори. Тя погледна съсредоточено Марго, която се бе изчервила от направеното усилие.

— Самата ти също не си лесен противник — каза най-сетне тя.

— Знам. И двете сме доста инатливи. Но инатът е хубаво нещо — особено ако си жена.

Нора не издържа и се усмихна, този път истински.

— Нека да не го наричаме инат. Да го наречем „смелост да отстояваме убежденията си“.

Марго се засмя.

— Да, звучи по-добре. Въпреки, че мнозина биха го нарекли чиста проба проклетия.

— Хей — каза Нора. — И проклетията е хубаво нещо.

— Както и да е, Нора, просто исках да ти кажа, че съжалявам.

— Оценявам извинението ти. Наистина Благодаря, Марго.

— Ще се видим.

Нора спря, за миг забравила в изненадата си сандъка, и се загледа в стройната фигура на Марго, която си проправяше път през неуправляемия хаос на изложбата.