Сърцето на Луцифер

52

Хюго Менцес пъхна ключа си в служебния асансьор и се понесе от втория към петия етаж. Когато излезе от кабината закрачи замислено по дългия, лъскав коридор. Офисите на ку-раторите бяха разположени от двете страни: стари дъбови врати с матирани стъкла, върху всяка се виждаше — изписано на старомодна златна пластинка — името на куратора, дори и на тези, назначени съвсем наскоро. Менцес се усмихна, изпита нещо като носталгия по старата грамада с нейните овехтели традиции.

Той спря пред вратата на кабинета си, отвори я и влезе колкото да вземе платнената си чанта, която го придружаваше почти навсякъде. После заключи след себе си и продължи към отсрещния край на коридора, където се виждаше врата без табелка. Отключи я и пристъпи по стълбището оттатък, спусна се два етажа по-долу и се озова в тъмна, пуста зала — залата на индианците от северозападния бряг. Това бе една от най-старите зали в музея, истински бисер на музейното дело на късния деветнадесети век. Вътре миришеше на стар кедър и пушек. Маски, тотемни колони и купи от аспид проблясваха в тъмните ниши. Менцес спря да вдъхне от въздуха с наслада. След това премина бързо през празната зала и през още няколко други, докато накрая стигна до голяма метална врата с надпис:

Очите му се спряха с любов на вратата в цялото й стоманено великолепие. Отбеляза си наум присъствието на видеокамерите от двете страни, които се взираха надолу в него като черни мънистени очи — само че — той добре знаеше това — в момента те не работеха. Той се усмихна отново, извади един голям, кръгъл часовник от джоба на жилетката си и го погледна. Макар по форма да наподобяваше на джобен часовник, това бе всъщност модерен дигитален хронометър. По циферблата му числата се сменяха с огромна скорост с точност до хилядни от секундата.

Часовникът регистрираше времевите сигнали от същия сателит, който използваше и охранителната система на музея.

Той почака, докато хронометърът отмери определена точка във времето с тихо изписукване. Остави го веднага, бързо пристъпи през вратата, допря ухо до нея, след което светкавично прокара магнитната си карта през четящото устройство. Вратата не се отвори; вместо нея на нивото на очите се разкри малко прозорче с ретинен оптичен скенер.

Менцес наклони глава, свали меките контактни лещи от очите си и ги прибра в приготвения за това пластмасов контейнер, а после пристъпи към оптичния четец. През лицето му премина лъч светлина; настъпи моментна тишина, след което едно тихо изщракване оповести отварянето на ключалката. Той бързо се шмугна през вратата в залата отвъд нея и чу как тя автоматично се затваря зад гърба му.

С пъргавост на движенията, изненадваща за напредналата му възраст, Менцес коленичи, отвори чантата си и се залови за работа. Първо с рязко дръпване свали бялата си лъвска грива, бутна перуката в чантата, а после бръкна в устата си и извади пет гумени протези за бузите и брадичката Това действие доведе до потресаваща трансформация във формата и очевидната възраст на лицето. Още няколко ловки движения — и рунтавите вежди, както и няколко старчески петна — изчезнаха.

После, все още коленичил, мъжът извади от чантата повече от дузина малки зъболекарски огледалца, закачени на странни поставки с различни форми и големини, всички от.

изящно обработен месинг. Последваха ги някакви черни предмети, свързани помежду си, една пачка тънки фолиеви листи, няколко малки режещи сечива, екзотични на вид метални инструменти и четири-пет лепкави тампончета с големината и формата на зърна от леща.

След като всичко това бе подредено на пода с военна прецизност, човекът зачака спотаен и неподвижен, като се взираше в хронометъра в ръцете си. Само веднъж вдигна глава и огледа залата пред себе си. Тя бе тъмна, съвсем тъмна, без дори най-слабото сияние, което да издава необичайното й съдържание. Мракът беше част от охраната, тъй като единствената електромагнитна радиация вътре се състоеше от невидими инфрачервени лъчи. Дори и безбройните лазерни А лъчи, които пресичаха помещението бяха инфрачервени и следователно — незабележими за невъоръжено око. Но той нямаше нужда от светлина: бе репетирал това стотици пъти в точно копие на тази зала, което сам бе конструирал.

Часовникът отново изписка тихо и той светкавично се раздвижи. Със скоростта на копой се стрелкаше из стаята и поставяше заболекарските огледалца на точно определени места, като всяко бе нагласено под точния ъгъл.

След две минути бе готов и отново застана на мястото си до вратата, като дишаше бавно и равномерно и държеше часовника в ръка.

Следващото изписукване му подсказа, че лазерните лъчи отново са се включили — сега вече пренасочени да обикалят стените, вместо да се пресичат из залата. Новата система включваше серия от въртящи се лазерни решетки, несъмнено техниците долу в мазето вече се поздравяваха за поредния успешен тест.

Мъжът отново зачака, вгледан в циферблата. Поредно изписукване го изправи на крака, като този път нагласи фолиото върху лещите на видеокамерите, поставени на многобройни стратегически позиции. Прозрачните за просто око фолиеви листи всъщност бяха ецвани с холограми, които реагираха силно на инфрачервена светлина и пресъздаваха точната картина, към която инфрачервените видеокамери бяха насочени — с изключение, разбира се, на мъжа. Когато камерите се включеха отново, щяха да отразяват същия скучен пейзаж, както и преди. Само че той нямаше да е истински.

Гъвкав като котка, мъжът отново се оттегли в ъгъла и за пореден път изчака предупреждението на хронометъра.

Този път той пробяга покрай стените на залата, като слагаше във всеки ъгъл по една малка черна кутия, свързана с жици към малък акумулатор. Това бяха мощни радарни съоръжения като тези които използваше пътната полиция, само че модифицирани така, че да неутрализират новата радарна система на музея, за която се твърдеше, че е толкова чувствителна, че може да засече движението на хлебарка по килима.

След като радарните неутрализатори бяха инсталирани и активирани, мъжът се изправи, отупа коленете си и се засмя сухо и хрипливо. С почти лениви движения извади фенерче от чантата, включи го и мътната зелена светлинка заигра из залата — дължината на вълната беше избрана нарочно, така че никой от деликатните магнитни сензори да не може да я улови.

Човекът небрежно се отправи към центъра на залата, където се издигаше четирикрак стълб, на върха на който бе положена дебела плексигласова кутия. Наведе се и се взря през нея. Върху богатата сатенена подложка лежеше тъмният силует на сърцевиден диамант с необичайни, почти невероятни размери: „Сърцето на Луцифер“, гордостта на музея, определен като най-ценният диамант в целия свят. Със сигурност бе най-красивият.

Добро начало.

С помощта на един от малките резци мъжът изряза дупка в плексигласа. После чрез няколко тънки, създадени тъкмо за тази цел инструмента, както и няколко от малките лепкави тампончета той бръкна вътре и извади диаманта, като внимаваше да не позволи на „спусъка“ под камъка да се задейства. С едно сръчно движение постави на мястото на диаманта голямо стъклено топче, което щеше да натиска надолу „спусъка“.

Мъжът задържа камъка в ръката си, осветявайки го за миг с фенерчето. На зелената светлина изглеждаше черен и мъртъв, безцветен почти като парче въглен. Но той не се притесняваше: знаеше, че червените диаманти винаги изглеждат черни под зелена светлина. А този диамант бе червен — или по-точно — с богат канелен оттенък, но без следа от кафяво. Сините диаманти се получаваха при наличието на бор или водород, заключени в кристалната решетка, зелените — в резултата на естествена радиация, жълтите и кафявите — в присъствието на азот, а розовите — на микроскопични ламели. Но този цвят? Никой не знаеше.

Той го вдигна и го освети отзад. Виждаше собствените си очи да се отразяват и умножават от фасетите му, създавайки сюрреалистичен калейдоскоп и все повече и повече очи, стотици очи, които се взираха под всякъкви ъгли вътре в камъка. Той го въртеше и се наслаждаваше на гледката.

А най-странното от всичко бе, че очите имаха различни цветове: едното лешниково, а другото — млечно белезникавосиньо.