Сърцето на Луцифер

62

Джордж Каплан излезе от изградената си от кафеникави тухли къща до Гремърси Парк, поспря се на горната площадка на стълбите, за да оправи кашмиреното си палто, изтръска от него невидима прашинка, стегна безупречната си вратовръзка, потупа джобовете си, вдиша дълбоко мразовития януарски въздух и слезе. Живееше в тих квартал, който лете потъваше в зеленината на стари дървета, а домът му гледаше към самия парк. Дори и сега, през зимата, по виещите се алеи се разхождаха майки с деца, чиято весела глъч се издигаше всред голите клони.

Каплан буквално трепереше от нетърпение. Обаждането бе колкото неочаквано, толкова и приятно. Повечето гемолози прекарваха живота си без да могат да надзърнат в дълбините на камък дори милион пъти по-обикновен и неизвестен от „Сърцето на Луцифер“. Разбира се, той го бе виждал в музея зад дебела стъклена преграда, под отвратително осветление, но досега не бе знаел защо светлината е толкова лоша: ако диамантът бе изложен при подходящото осветление, поне няколко специалисти, в това число и той самият, биха разпознали в него фалшификат. Изключително добър фалшификат, не ще и дума — истински диамант, радиационно облъчен така, че да придобие този невероятен канелен цвят, несъмнено подсилен и с помощта на фиброоптичен светлинен източник, умело монтиран зад камъка. Каплан бе виждал какво ли не през четиридесетгодишната си практика, всякакви измами, фалшификации и двойни игри в занаята. Той се смъмри наум, задето не се бе сетил, че диамант като „Сърцето на Луцифер“ не би могъл да бъде изложен. Нито една компания не би застраховала камък, който е винаги под лъчите на прожекторите и чието местонахождение се знае от целия свят.

„Сърцето на Луцифер“. Колко струваше? Последният червен диамант, предложен за продажба, беше „Червеният дракон“, петкаратов камък, който бе оценен на шестнайсет милиона долара. А този бе десет пъти по-голям, по-добре шлифован и с по-хубав цвят, несъмнено най-красивият цветен диамант в света.

Стойност? Кажете каква да е цена.

След като получи телефонното обаждане, Каплан прекара няколко минути в библиотеката си, за да си припомни историята на диаманта. При диамантите обикновено се считаше, че колкото по-малко цвят имат, толкова по-добре. Но това бе вярно само донякъде. Когато един диамант притежаваше дълбока интензивна багра, стойността му рязко скачаше; той ставаше най-редкият от редките — а от всички цветове, които един диамант можеше да притежава, червеният определено бе най-редкия. Каплан знаеше, че от цялата непреработена продукция на диамантени мини „ДеБийрс“, качествените червени екземпляри се появяваха едва веднъж на две години. За „Сърцето на Луцифер“ определението „уникален“ звучеше като клише. Със своите четиридесет и пет карата той бе голям, изрязан във формата на сърце камък, който Американският гемологически институт бе сертифицирал като VVS1 „Fancy Vivid“ с „много много малки включения“, изумително бистър и с „много жив“ блясък. Нямаше друг в света, който дори да се доближава до него. А и този цвят! Не беше рубинен, нито гранатов, всеки от които би бил сам по себе си извънредно рядък. По-скоро притежавашаше интензивен, богат червеникавооранжев цвят, толкова необичаен, че отхвърляше обикновените имена. Някои го наричаха канелен и макар Каплан да смяташе, че е по-червен от истинското канелено, самият той не можеше да намери по-добра дума, с която да го опише. Най-близката аналогия, която му идваше наум, бе за кръв на ярка слънчева светлина, но все пак той бе по-наситен. Нямаше нищо друго в целия свят, което да притежава подобен цвят — нищо! За да открият кое му придаваше такава неповторима багра, учените трябваше да унищожат парченце от диаманта — а това, разбира се, нямаше никога да се случи.

Камъкът имаше кратка, кървава история. Необработеният къс, едно чудовище от сто и четири карата, било открито от копач в река Конго в началото на трийсетте. Поради цвета му той дори не разбрал, че това е диамант и го използвал, за да си плати натрупаните в местен бар дългове. Когато по-късно научил какво е открил, копачът се опитал да си го вземе обратно от бармана, но естествено срещнал отказ. Ето защо една нощ влязъл с взлом в дома на бармана, убил него, жена му и трите им деца и прекарал часовете до сутринта като се опитвал да скрие престъплението си, режейки труповете и хвърляйки парчетата от тях през задната веранда на крокодилите в река Буимай. Бил заловен и по време на процеса за убийството загинали полицейският инспектор и неговият помощник. Полицаите се опитали да застрелят дузина крокодили и да използват съдържанието на стомасите им като доказателство, но станали плячка на озверелите влечуги.

Скъпоценният камък, все още нешлифован, попаднал на черния пазар — както се говори, след още няколко убийства — и по-късно отново излязъл на бял свят в Белгия като собственост на известен с лошата си слава нелегален дилър. Мъжът лошо повредил камъка по време на обработката му, като оставил в него ужасна пукнатина, след което се самоубил. Вече повреденият камък обикалял средите на диамантените търговци известно време и накрая попаднал в ръцете на един израелски шлифовчик на камъни, на име Аренс, един от най-добрите в света. Извършвайки онова, което по-късно било наречено най-брилянтната шлифовка, правена някога, Аренс успял да създаде сърцевиден камък от напукания къс по такъв начин, че да премахне дефекта без да нацепи камъка или да изгуби прекалено много материал. Отнело му осем години да завърши обработката. Работата му се превърнала в легенда. Прекарал три години да наблюдава камъка, още три да се упражнява в рязане и полиране на ни повече, ни по-малко от звеста подобия на оригинала, като експериментирал, за да открие най-добрия начин да запази максимална големина, да избере най-изящната форма и дизайн и в същото време изцяло да премахне опасната пукнатина. Успял подобно Микеланджело, който изваял „Давид“ от зле отцепен мраморен блок, който другите скулптори отхвърлили като неподлежащ на обработка.

Когато Аренс приключил, той бил създал един необикновен сърцевиден камък наред с няколко дузини по-малки камъчета, всички от един и същ къс. Нарекъл големия диамант „Сърцето на Луцифер“ заради мрачната му история, коментирайки за пресата, че е бил „дяволски труден за обработка“.

А после в акт на извънредна щедрост Аренс завещал камъка на Нюйоркския природонаучен музей, който бил посещавал като дете и чиято диамантена зала определила професията му, а оттам — и делото на живота му. Според слуховете продал по-малките камъчета за потресаваща сума, но колкото и да е странно, никой от тях не се появир отново на пазара. Каплан смяташе, че са били използвани за направата на едно-единствено шармантно бижу, чиято собственичка, естествено, искаше да запази самоличността си в тайна.

Каплан сви зад ъгъла на Гремърси Парк и пое на запад към Парк Авеню, където най-лесно щеше да хване такси за към центъра. Имаше половин час, но трафикът по обед е непредвидим, а това бе среща, за която той в никакъв случай не желаеше да закъснява.

Когато спря на ъгъла на „Лекс“ да изчака смяната на светофара, се стресна като видя голяма черна кола да спира до него със смъкнато стъкло на прозореца. Вътре седеше мъж в зелено спортно яке.

— Господи Джордж Каплан?

— Да?

Мъжът се приведе напред, извади значка, която го определяше като лейтенант от НПУ и отвори вратата.

— Влезте, ако обичате.

— Имам важна среща, господин полицай. Защо е всичко това?

— Знам. Застрахователна компания „Уърлд“. Аз ще ви ескортирам.

Каплан внимателно разгледа значката: лейтенант Винсънт Д’Агоста. Беше истинска — Каплан имаше отличен опит в разпознаването на фалшификати — а пък и човекът зад волана със сигурност не би могъл да бъде друго, освен ченге, въпреки необичайния си избор на облекло. А и кой друг би могъл да знае за срещата му?

— Много мило от ваша страна — Каплан се качи, вратата се затвори, ключалките щракнаха и колата набра скорост.

— Охраната ще бъде много солидна — рече полицаят. После кимна към сивата пластмасова кутия на седалката между тях. — Налага се да ви помоля да оставите клетъчния си телефон, портфейла с всичките ви лични документи, оръжие — ако имате такова, както и всичките ви инструменти. Сложете ги в тази кутия до вас. Ще ги предам на на моя колега и ще ви бъдат върнати при трезора, след като са били щателно проверени.

— Наистина ли е необходимо?

— Абсолютно. И съм сигурен, че разбирате защо.

Каплан, не много изненадан предвид обстоятелствата, извади нещата си и ги сложи в кутията. На следващия светофар на Парк Авеню един Ягуар, който ги следваше, се изравни с тях, прозорците и на двете коли се смъкнаха и полицаят връчи кутията на някакъв мъж в другата кола. Когато хвърли поглед на съседния автомобил, Каплан видя, че шофьорът има грижливо подстригана светлоруса коса и носи отлично ушит черен костюм.

— Колегата ви кара твърде необичайна кола за полицай.

— Той е твърде необичаен човек.

Когато светофарът светна зелено, Ягуарът зави надясно, докато полицаят, който караше Каплан, пое на юг.

— Извинете, господин полицай, но би трябвало да карате на север — рече Каплан. — Застрахователна компания „Уърлд“ е в сградата на „Авеню ъв ди Америкас“ номер 1271.

Колата ускори на юг, а полицаят се обърна към него без усмивка.

— Съжалявам, че трябва да ви кажа, господин Каплан, но това е една от уговорките, която няма да можете да спазите.