Сърцето на Луцифер

44

Зимният пейзаж не можеше да е по-безрадостен: предишната нощ сняг бе покрил като тънка пелена гробището и сега през голите дървета духаше хапещ вятър, тракаше клоните и изпращаше снежни камшици по измръзналата земя. Самият гроб изглеждаше като черна рана в земята, заобиколен от яркозелената изкуствена трева. Ковчегът почиваше до грозната дупка, прикрепен към машината, която щеше да го спусне долу. Наоколо бяха разпръснати огромни букети от свежи цветя, които потрепваха на вятъра и прибавяха сюрреалистична нотка към пустия пейзаж.

Нора не можеше да отмести поглед от ковчега. Накъдето и да извърнеше очи, в крайна сметка отново се втренчваше в него. Беше лакиран, с пиринчени дръжки и обков. Тя не можеше да повярва, че нейната новооткрита приятелка лежи вътре. Мъртва. Ужасно беше като си помислеше, че само преди няколко дни двете с Марго вечеряха заедно в апартамента й и си бъбреха за музея.

Точно в онази нощ е била убита.

А после и това смущаващо спешно обаждане от Пендъргаст…

Тя затрепери неконтролируемо и пое на няколко пъти дълбоко дъх. Пръстите й замръзваха въпреки ръкавиците, а носът й се бе превърнал в ледена висулка. Толкова й беше студено, че имаше чувството, че сълзите ще замръзнат по лицето й.

Облеченият в дълго черно расо свещеник четеше от молитвеника, а звучният му глас отекваше в мразовития въздух. Беше се събрала голяма тълпа — впрочем, изненадващо голяма предвид времето. Много от хората бяха от музея — очевидно Марго бе направила силно впечатление през краткото си пребиваване. От друга страна, преди години беше карала стажа си там. Сред служителите Нора зърна директора на музея, Колъпи, заедно със зашеметяващо красивата си жена, по-млада дори и от нея. Тук беше и по-голямата част от отдела по антропология, освен тези, които надзираваха последните отчаяни приготовления по шоуто „Свещени образи“: тържественото откриване бе тази вечер. Самата тя би трябвало да е с тях, но никога нямаше да си прости, ако пропуснеше погребението на Марго. Тук бяха и опакованият като ескимос Прайн, бършещ зачервения си нос с памучна кърпичка, както и директорът на охраната, Манети, който изглеждаше искрено поразен и явно приемаше смъртта на Марго като личен провал. Очите й обходиха тълпата. Близо до новоизкопания гроб бе застанала тихо ридаеща жена, подкрепяна от двама църковни служители. Несъмнено това бе майката на Марго. Имаше нейната кестенява коса, същите фини черти и изящно телосложение. Изглежда тя бе единственият член на семейството на Марго — сега Нора си спомни, че на вечерята приятелката й бе споменала, че е единствено дете.

Един особено силен порив на вятъра помете гробището, като за миг заглуши гласа на свещеника, който нареждаше:

— О, Боже, предаваме твоята смирена рабиня Марго, наша скъпа сестра, в твоите ръце, като на наш Създател и всемилостив Спасител и те молим да я сложиш от дясната си страна…

Нора се присви срещу острия вятър и придърпа палтото си по-плътно, заслушана в тъжните, успокояващи думи. В този миг й се щеше Бил да е с нея. Странният телефонен разговор с Пендъргаст — а това наистина беше Пендъргаст, нямаше съмнение — я бе разтърсил. Животът на Бил в опасност? Той се крие? Нима и тя бе застрашена? Всичко изглеждаше толкова невероятно и същевременно — заплашително. Сякаш тъмен облак бе надвиснал над малкия й свят. И все пак доказателството беше право пред очите й. Марго бе мъртва.

Бръмчащ звук прекъсна мрачните й мисли. Машината спускаше ковчега в гроба със скърцане на зъбчати колела и бучене на двигател. Гласът на свещеника се издигна слабо и той направи кръст с вдигната ръка при произнасянето на последните думи от заупокойната служба. Ковчегът се удари глухо и свещеникът направи знак на майката на Марго да хвърли буца пръст. Последваха я още няколко души, замръзналите буци падаха върху лакираното дърво с тревожен, кух звук.

Нора имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Приятелството й с Марго, което бе тръгнало така лошо, тъкмо бе започнало да разцъфтява. Нейната смърт представляваше трагедия в истинския смисъл на думата — тази жена бе толкова смела, с такова чувство за правдивост.

Службата свърши и тълпата започна да се оттегля към пътеката, където бяха паркирани колите. Във въздуха се издигаше мразовит полъх. Нора погледна часовника си: десет часа. Трябваше веднага да се връща в музея, да завърши последните приготовления преди откриването.

Когато се обърна и понечи да тръгне, видя един мъж, облечен в черно, да се приближава; след няколко минути беше зад нея. Той изглеждаше съсипан от скръб и тя се запита дали Марго не бе имала и други близки роднини.

— Нора? — долетя ниският глас.

Нора се стресна и спря.

— Не спирайте, моля.

Тя продължи да върви, обхваната от нарастваща тревога.

— Кой сте вие?

— Агент Пендъргаст. Защо излязохте навън, въпреки предупреждението ми?

— Трябва да продължа да живея живота си.

— Няма да можете да го живеете, ако го изгубите.

Тя въздъхна.

— Искам да знам какво се е случило на Бил.

— Той е в безопасност, както ви обясних. Вие сте тази, за която се безпокоя. Представлявате отлична мишена.

— Мишена за какво?

— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви уверя, че трябва да предприемете мерки да се защитите. Би трябвало да се страхувате.

— Агент Пендъргаст, аз се страхувам. Телефонното ви обаждане ме уплаши до смърт. Но не можете да очаквате да захвърля всичко. Както вече ви казах, имам откриване, трябва да се приготвя за тази вечер.

Последва рязко, раздразнено издишане.

— Той убива всички около мен. Ще убие и вас. И тогава ще пропуснете не само откриването, но и остатъка от живота си.

Гласът, далеч от медения провлачен говор, който си спомняше, бе напрегнат и настоятелен.

— Трябва да поема риска. Ще бъда в музея през останалата част от деня, изложбената зала е под строга охрана. А след това вечерта ще съм на тържественото откриване, заобиколена от хиляди хора.

— Строгата охрана не го спря преди.

— Кой е той?

— Както ви споменах, да ви кажа повече означава само да ви изложа на по-голям риск. О, Нора, какво трябва да направя, за да ви предпазя!

Тя залитна, шокирана от отчаянието в гласа му.

— Съжалявам. Вижте, не ми е в природата да бягам и да се крия. Твърде дълго съм работила за това откриване. Хората разчитат на мен. Разбирате ли? Нека утре говорим отново за това. Само не днес.

— Така да бъде. — Непознатият силует се отдалечи — странно колко малко приличаше той на онзи Пендъргаст, когото Нора си спомняше — сля се с групата хора, които крачеха към колите си и след малко вече го нямаше.