Сърцето на Луцифер

8

Хорас Соутъл върна с облекчение огромното, изписано върху прилична на пергамент хартия меню, на келнера. Той искаше веднъж — само веднъж — да дойдеше клиент при него. Мразеше безкрайната джунгла от бетон, в която всичките те работеха: Чикаго, Детройт, а сега — Ню Йорк. Веднъж щом го разбереш, Де Пленс не беше чак толкова лошо място. Познаваше най-добрите дупки, в които можеш да се наливаш с алкохол, както и баровете с едрогърди красавици. Някои от клиентите му можеха дори да започнат да изпитват голямо възхищение към чаровете на Илинойс.

Клиентът му, седнал срещу него, бе поръчал нещо, което звучеше като повърнато от говеждо. Хорас Соутъл се питаше дали мъжът знае наистина какво поръчва. Той самият бе прегледал менюто първо от едната, а после и от другата страна с големи опасения. Изписани с ръкописен шрифт, направо непроизносими думи. Беше се спрял на нещо, което се наричаше стек тартар. По дяволите, можеше ли да се окаже гадно? Дори французите не биха могли да развалят стека. А той обичаше сос тартар върху рибени хапки.

— Имате ли нещо против да ги прегледам още веднъж, преди да подпиша? — попита клиентът и взе договорите. Соутъл кимна.

— Давайте, давайте. — Няма значение, че бяха прекарали последните два часа, преглеждайки ги направо през лупа. Човек ще си рече, че този тук си купува имот за един милион долара на Палм Бийч, а не за петдесет хиляди в стандартизиран комплекс.

Клиентът зарови нос в документите и Соутъл се огледа, ронейки механично хляба. Седяха в нещо като остъклено кафене, което беше изнесено на тротоара извън главната частна ресторанта. Всички маси бяха заети — тези нюйоркчани с лица като от тесто определено имаха нужда да постоят на слънце. Три чернокоси, мършави жени седяха на съседната маса и кълвяха плодови салати. Отсреща дебел бизнесмен усърдно гребеше от чиния, пълна с нещо жълто и лигаво.

Един камион премина с ужасяващ вой на гумите, сякаш само на няколко инча от стъклената стена и ръката на Соутъл инстинктивно стисна хляба. Той с отвращение избърса ръка в покривката. Защо, по дяволите, клиентът бе настоял да ядат тук отвън, на януарския студ? Той хвърли поглед през стъкления таван, към розовия навес, върху който с бяло бе избродирано „Старият град“. Над него се извисяваха онези бетонни катакомби, които в Ню Йорк сити минаваха за апартаменти. Соутъл изгледа с подозрение редиците еднакви прозорци, които се издигаха към потъмнялото от сажди и изгорели газове небе. Приличаше на шибан затвор. Сигурно побираше хиляда души. Как ли издържаха?

Последва суматоха на входа на кухнята и Соутъл се загледа натам апатично. Това може би беше неговият обяд. Приготвено пред вас, се казваше в менюто. И как точно се канеха да го направят: да докарат грил и да запалят въглищата? Но ето ги на — идваха. Цяла проклета процесия от мъже в бели смокинги, които бутаха нещо, прилично на болнична количка.

Главният готвач я паркира до лакътя на Соутъл и се изчерви от гордост. Излая няколко заповеди на скорострелен френски и помощниците му се разбързаха наоколо: един режеше лука, друг неистово разбиваше сурово яйце. Соутъл внимателно прегледа масичката на колелца. Върху нея имаше три канапета от препечен бял хляб, купчинка кръгли зелени неща, за които той предположи, че са каперси, подправки и съдини, пълни с непознати течности, както и пълна чаша с накълцан чесън. В центъра имаше топка сурово кълцано телешко с големината на юмрук. Никакъв стек или сос тартар не се виждаше и през крив макарон.

Готвачът пусна церемониално каймата в излъскана до блясък купа, изсипа отгоре разбитите яйца, чесъна и лука и се зае да смесва всичко. След няколко минути извади лепкавата маса и я върна върху масичката, като я мачкаше бавно между пръстите си. Соутъл погледна настрани, като си отбеляза наум да помоли да направят стека му двойно препечен. Човек никога не може да знае какви зарази сеят наоколо тези нюйоркчани. И къде беше този проклет грил, да го вземат мътните!

В този момент до клиента му се появи един келнер и приплъзна върху масата голямо плато. Срутъл се огледа изненадано, когато друг келнер се хвърли самоотвержено и започна да реже нещо между собствените му нож и вилица Соутъл сведе очи надолу и изгледа скептично това лъскаво, нарязано на ситно месо от сурово телешко — вече красиво оформено в спретната, малка купчинка — което се мъдреше пред него, заобиколено от канапета от препечени филийки, нарязани яйца и каперси.

Той погледна нагоре неразбиращо. Срещу него клиентът му кимаше одобрително.

Готвачът ги изгледа сияещо, след което отстъпи, когато лакеите му подкараха обратно към кухнята цялата апаратура.

— Извинете — каза Соутъл с тих глас. — Но вие не го изпекохте.

Готвачът спря.

— Pardon?

Соутъл насочи пръст по посока на чинията си.

— Казах, че не е изпечено. Разбирате ли, топлина. Огън. Flambe.

Готвачът поклати глава енергично.

— Non, monsieur. Това няма пече.

— Стекът тартар не се пече — обади се клиентът, като направи пауза, докато подписваше договора. — Сервира се суров. Не знаехте ли? — И по устните му премина високомерна усмивка, която бързо изчезна.

Соутъл се облегна и завъртя очи нагоре, като полагаше всички сили да сдържи гнева си. Това може да стане само в Ню Йорк. Двайсет и пет долара за една купчинка сурово месо.

Той внезапно се стегна, очите му се задържаха въру небето. Мили боже, какво беше това, по дяволите?

Високо над него един мъж се люлееше в небето: крайниците му се мятаха безшумно в мразовития въздух. За миг на Соутъл му се стори, че мъжът просто се носи из въздуха, сякаш по магичен начин. Но след това той забеляза тънката, опъната линия на въжето нагоре от врата му. Въжето изчезваше в един черен, счупен прозорец над него. Соутъл гледаше с отворена уста, като поразен от гръм.

Останалите в ресторанта бяха проследили погледа му. Последва ахкане и охкане.

Фигурата потръпваше рязко, гърбът й се извиваше в агония толкова силно, че жертвата изглеждаше почти превита на две. Соутъл гледаше прикован от ужас.

След това внезапно въжето се скъса. Мъжът, размахвайки ръце и крака, тупна точно до него.

Внезапно Соутъл осъзна, че отново може да се движи. С нечленоразделен вик той се преобърна назад и падна от стола си. Секунда по-късно последва експлозия от стъкла и нещо профуча, съпроводено от дъжд от стъкла, след което се приземи с оглушителен трясък върху жените на близката маса и плодовите им салати. Те се разлетяха в странна експлозия от червено, жълто и зелено. От позицията си на пода Соутъл усети как нещо топло и влажно го плясва отстрани през лицето и почти незабавно след това се изсипа дъжд от счупени стъкла, чинии, чаши, вилици, лъжици и цветя.

Странна тишина. А после започнаха виковете, писъците от болка, ужас и страх, но те изглеждаха необичайно тихи и отдалечени. После той осъзна, че дясното му ухо е пълно с неизвестна субстанция.

Легнал по гръб, най-накрая регистрира в пълна степен на онова, което току що се бе случило. Невярата и ужасът го обляха отново. За минута или може би две, той осъзна, че не е в състояние да мърда Виковете и писъците ставаха по-силни.

В края на краищата успя с голямо усилие да накара крайниците си да реагират. Вдигна се на колене, след това се изправи, залитайки. Останалите пълзяха, помещението се изпълни с глухи крясъци, стеналия и ругатни. Навсякъде се виждаха стъкла. Масата от дясната му страна — жените и плодовите им салати — се бяха превърнали в купчина от храна, кръв, цветя, покривки, салфетки и дървени трески. Собствената му маса бе покрита с парчета стъкло. Двайсет и пет доларовата топка сурово месо бе единственото нещо, което бе пощадено и тя седеше в самотно великолепие, свежа и блестяща.

Очите му се преместиха върху клиента му, който все още седеше без да мръдне, костюмът му бе оплискан с нещо, неподдаващо се на описание.

Крайниците на Соутъл рязко и съвсем неволно се размърдаха. Той се огледа наоколо, намери вратата, направи една стъпка, загуби равновесие, но се задържа и направи втора стъпка.

Гласът на клиента му го настигна:

— Вие… вие тръгвате ли си?

Въпросът беше толкова безсмислен, толкова не на място, че Соутъл избухна в задавен, дрезгав смях.

— Да си тръгвам? — повтори той, чистейки ухото си. — Да Аз си тръгвам. — И той се насочи към вратата, като кашляше и се смееше. Краката му хрущяха по стъклата и порцелановите парчета и го отвеждаха далеч от това ужасно място. Той излезе на тротоара и пое на юг, като от време на време подтичваше, разблъсквайки пешеходците по пътя си.

Отсега нататък народът щеше да се избива да идва в Де Пленс.