Сърцето на Луцифер

72

Хейуърд никога преди не бе посещавала легендарно охраняваното отделение в болница „Белвю“ и вървеше натам с надигащо се чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт и белина. Наложи се да минат през четири-пет заключени врати, докато накрая стигнаха до най-респектиращата — две крила от подсилена неръждаема стомана, без прозорци. Отстрани стояха двама санитари в бели дрехи и един сержант от НПУ. На вратата се мъдреше малка табелка: Охраняема зона.

Хейуърд извади значката си.

— Капитан Лора Хейуърд и един посетител. Очакват ни в Д-11.

— Добрутро, капитане — каза сержантът лениво, след като взе значката й, надраска нещо във формуляра за влизащите и го побутна към нея да се подпише.

— Придружителят ми отначало ще почака тук, докато посетя затворника.

— Разбира се, разбира се — рече сержантът. — Джо ще ви придружи.

По-мускулестият от двамата санитари кимна, без да се усмихне.

Сержантът се изви към близкия телефон и каза няколко думи в слушалката. Малко по-късно долетя звукът от освобождаването на тежки автоматични ключалки. Санитарят на име Джо отвори вратата.

— Д-11 ли казахте?

— Точно така.

— Насам, капитане.

Отвъд се простираше тесен, добре осветен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. От двете страни се редяха многобройни врати. Тези бяха метални, с малки шпионки на нивото на очите. До слуха на Хейуърд достигна странен, приглушен хор от гласове — яростни ругатни, плач, ужасно, почти нечовешко ломотене и всички тези звуци се процеждаха иззад вратите. Тук миризмата бе по-различна — под вонята на спирт и почистващи препарати се долавяше слаб дъх на повръщано, екскременти и още нещо, което Хейуърд разпозна от посещенията си в най-строго охраняваните затвори: миризмата на страх.

Вратата зад гърба й издрънча и се затвори. Миг по-късно автоматичните ключалки отново се затвориха с подобно на изстрел изщракване.

Тя последва санитаря надолу по завоите на дългия коридор. Там, на края му, лесно разпозна килията, към която се бяха отправили: можеше да е само онази, пред която пазеха четирима костюмирани мъже. Кофи бе пропуснал същинското залавяне, но определено не се канеше да пропусне нищо друго.

Агентите се обърнаха, когато тя ги приближи. В единия от тях Хейуърд разпозна личния лакей на Кофи, агент Рабинър. Не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Оставете оръжието си в сейфа, капитане — подкани я той наместо поздрав.

Тя извади служебния си пистолет и спрея и ги предаде.

— Изглежда го спипахме — заяви Рабинър с мазна усмивка — Заковахме го за убийството на Декър, а това определено означава смъртно наказание според федералния статут. В момента само трябва да получим психиатричната оценка. До края на деня ще бъде в изолатора в Данемора. Ще изправим този нещастник на процес кажи речи утре.

— Доста сте разговорлив тази сутрин, агент Рабинър — каза Хейуърд.

Това го накара да млъкне.

— Сега бих искала да го видя. Първо аз, а след това ще доведа и друг посетител.

— Сама ли ще влезете или искате охрана?

Хейуърд не си направи труда да отговори. Просто отстъпи назад и изчака, докато един от агентите надникна през стъклото и отключи вратата с готово оръжие в ръка.

— Извикайте, ако ви нападне — рече Рабинър.

Тя пристъпи в ярко осветената килия.

Пендъргаст, облечен в оранжева затворническа униформа, седеше кротко на една тясна кушетка. Стените на помещението бяха дебело подплатени с мека материя и нямаше никакви други мебели.

Известно време Хейуърд не каза нищо. Дотолкова бе вникнала да го вижда в отлично ушит черен костюм, че сегашните му дрехи изглеждаха необяснимо не на място. Лицето му беше бледо и изпито, но все пак спокойно.

— Капитан Хейуърд. — Той се изправи и й махна към кушетката. — Моля, заповядайте.

— Благодаря. Предпочитам да остана права.

— Много добре. — Пендъргаст също остана прав като проява на учтивост.

В малката килия настъпи тишина. За Хейуърд не бе типично да остава без думи, но истината беше, че сама не знаеше какъв импулс я бе накарал да направи това посещение. Тя прочисти гърло.

— Какво толкова сте направил, за да вбесите специален агент Кофи?

Пендъргаст се усмихна малко измъчено.

— Агент Кофи има прекомерно високо мнение за себе си. Така и не успях да се съглася с гледната му точка. Преди няколлко години работихме заедно по един случай, който не завърши добре за него.

— Питам, защото се опитахме да получим юрисдикцията по случая, но за пръв път виждам ФБР толкова упорито да спъва НПУ. При това не по обичайния полусърдечен начин.

— Не съм изненадан.

— Работата е там, че около случая се появиха някои доста странни факти, макар и още неофициално, за които исках да ви попитам.

— На ваше разположение съм.

— Оказва се, че Марго Грийн е жива. Някой на бърза ръка я е закарал в болница, като е уредил да получи медицинска помощ под фалшиво име и е изпратил в гробището трупа на някаква бездомна наркоманка. Медицинският експерт го нарича „неволна грешка“, а директорът с искрено разкаяние твърди, че това е „бюрократично объркване“. Интересно, че и двамата се оказват по случайност ваши стари познати. Майката на Грийн за малко щеше да получи сърдечен удар, щом разбра, че дъщерята, която току-що е погребала, е жива — Тя замълча, присви очи, след което избухна: — По дяволите, Пендъргаст! Не можете ли да направите поне едно нещо по правилата? Как можахте да подложите една майка на подобно изпитание?

Пендъргаст замълча за миг, преди да отвърне.

— Направих го, защото скръбта й трябваше да бъде искрена. Диоген щеше да прозре през всяка преструвка. Колкото и да е жестоко, беше необходимо, за да спася живота на Марго Грийн — а животът й в крайна сметка е по-важен от временната скръб на една майка. Същата тази нужда за пълна секретност ме спря да споделя това дори с лейтенант Д’Агоста.

Хейуърд въздъхна.

— Както и да е, току що говорих с Грийн по телефона. Тя е много отпаднала, но мисли съвсем ясно. И това, което каза, дяволски ме стресна. Упорито настоява, че не вие сте бил нейният нападател, а описанието й пасва с други описания на брат ви, които имаме. Проблемът е там, че на местопрестъплението и по оръжието, с което Грийн се е защитавала, открихме вашата кръв, а също и влакна, косми и други физически доказателства, които говорят за присъствието ви. Така че в момента сме изправени пред загадка.

— Определено.

— Разговорите ни с Виола Маскелене съвпадат с разказа ви за Диоген, поне доколкото ми е известно. Тя също настоява, че тъкмо той я е отвлякъл, а не вие. Твърди, че практически й е признал за четирите убийства и й е показал един от диамантите, откраднати от зала „Морган“. Разбира се, няма доказателства, освен думата й, но пък тя ни заведе до къщата, където е била държана. Там открихме някои доста показателни улики, които свързват Диоген с грабежа в музея — доказателства, които очевидно не се е канел да оставя.

— Интересно.

— Безмалко да заловим някого в тунелите и лейтенант Д’Агоста се кълне, че е бил Диоген. Минералогът Каплан го подкрепя, както и Маскелене. Предварителните им показания напълно съвпадат, а и ние знаем, че не може да сте бил вие. Помолихме британските ни колеги да започнат разследване на смъртта на Диоген в Англия, но това ще отнеме време. Тъй или иначе някои доказателства изглежда показват, че брат ви все пак може би е жив. Имаме трима свидетели, които определено вярват в това.

Пендъргаст кимна.

— А вие в какво вярвате, капитане?

Хейуърд се поколеба.

— Вярвам, че случаят заслужава по-внимателно разследване. Бедата е, че ФБР са се засилили да повдигат обвинението за убийството на федерален агент и както изглежда в момента не ги е грижа особено за несъвпаденията при другите три убийства. Или по-скоро другите две, тъй като убийството на Грийн в крайна сметка не се оказа такова. Което съвсем затруднява разследването ми.

Пендъргаст кимна.

— Разбирам проблема ви.

Хейуърд го погледна любопитно.

— Просто се чудех имате ли какво да ми кажете по въпроса.

— Имам да ви кажа, че вярвам в способностите ви на полицейски служител да откриете истината.

— И нищо повече?

— Това е много, капитане.

Тя замълча, а после каза:

— Помогнете ми, Пендъргаст.

— Човекът, който може да ви помогне, е лейтенант Д’Агоста. Той знае всичко, което има да се знае по този случай и най-доброто, което можете да сторите, е да използвате услугите му.

— Знаете, че това е невъзможно. Лейтенант Д’Агоста е на път да бъде разжалван и не може да помогне на никого в момента.

— Нищо не е невъзможно. Трябва просто да се научите как да заобикаляте правилата.

Хейуърд въздъхна раздразнено.

— Имам един въпрос към вас — продължи Пендъргаст. — Агент Кофи знае ли за „възкръсването“ на Марго Грийн?

— Не, но се съмнявам, че би се интересувал особено. Както казах, фокусирали са се сто процента върху Декър.

— Добре. Ще ви помоля да запазите тази информация колкото е възможно по-дълго. Вярвам, че Марго Грийн е в безопасност от Диоген поне замалко. Брат ми се е скрил и ще ближе раните си известно време, но когато отново излезе на сцената, ще бъде по-опасен от всякога. Бих искал да не изпускате от очи д-р Грийн до края на възстановяването й. Същото важи и за Уилям Смитбак и съпругата му Нора. Както и за вас самата. Боя се, че всички вие сте потенциални мишени.

Хейуърд потрепера. Това, което бе изглеждало като налудничава фантазия само преди два дни, сега започваше да придобива смразяващо реални очертания.

— Ще го направя — отговори тя.

— Благодаря ви.

Между тях отново надвисна тишина След малко Хейуърд се размърда.

— Е, по-добре да тръгвам. Всъщност дойдох по-скоро като придружител на един човек, който иска да ви види.

— Капитане? — каза Пендъргаст. — Една последна дума.

Тя се извърна да го погледне. Той стоеше там, блед на изкуствената светлина, а хладният му поглед бе спрян върху нея.

— Моля ви, не бъдете твърде сурова към Винсънт.

Против волята си Хейуърд бързо отмести очи.

— Всичко, което направи, бе по моя молба. Причината да ви каже толкова малко, причината да се изнесе — всичко това беше, за да ви предпази от брат ми. В името на това да ми помогне, да спаси човешки живот Винсънт направи професионална саможертва — надявам се и се моля саможертвата му да не се окаже и лична.

Тя не отговори.

— Това е всичко. Довиждане, капитане.

Хейуърд успя да изрече:

— Довиждане, агент Пендъргаст.

После, избягвайки да срещне очите му, тя отново се обърна и почука на нечупливото стъкло.

Пендъргаст наблюдаваше как вратата се затваря след нея. Стоеше неподвижно в неподхождащата му оранжева униформа и слушаше. Чу няколко приглушени гласа отвън, а после се концентрира върху леката, но решителна стъпка на Хейуърд, която се отдалечаваше. Долови изщракването на ключалките и трясъка на тежката врата, която остана отворена в продължение на почти трийсет секунди, след което се отключи отново. Пендъргаст продължаваше да се вслушва, този път дори по-напрегнато. Тъй като сега в коридора се чуваха други стъпки: по-бавни, колебливи. Те се приближаваха. Мускулите му се стегнаха. Миг по-късно по вратата последва грубо потропване.

— Посетител!

След което в рамката застана Виола Маскелене.

Имаше драскотина над едното око и изглеждаше бледа под средиземноморския си загар, но иначе явно бе здрава.

Пендъргаст установи, че не може да се помръдне. Просто стоеше и я гледаше.

Тя пристъпи напред и неловко се спря в средата на килията. Вратата зад нея се захлопна.

Пендъргаст остана неподвижен.

Очите на Виола пробягаха от лицето му към затворническата униформа.

— Бих желал, за твое добро, никога да не ме беше срещала — изрече той почти студено.

— А за твое добро?

Той я гледа дълго, а после каза по-тихо:

— Никога няма да съжалявам, че те срещнах. Но докато изпитваш чувства към мен — ако случаят наистина е такъв — ще се намираш в смъртна опасност. Трябва да си отидеш и повече никога да не ме видиш и да не мислиш за мен. — Пендъргаст спря и сведе очи към пода. — Много, много съжалявам за всичко.

Настъпи дълга тишина.

— Това ли е? — най-сетне попита тя дрезгаво. — И никога няма да разберем, никога няма да получим шанс да…?

— Никога. Диоген все още е на свобода. Ако смята, че между нас е останала връзка, каквато и да е, ще те убие. Трябва да си тръгнеш незабавно, да се върнеш на Капрая и да разкажеш на всички — в това число и на собственото си сърце — колко безразлична си към мен.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Аз ще остана зад решетките за дълго време, може би завинаги. Моля те, Виола, продължи живота си. Върви си.

Тя рязко пристъпи напред.

— Не искам „да продължа“ живота си. Вече не. — Тя се поколеба, после сложи ръце на раменете му. — Не и след като те срещнах.

Пендъргаст остана неподвижен като статуя.

— Трябва да ме оставиш зад себе си — рече той тихо. — Диоген ще се върне. А аз ще съм безсилен да те защитя.

— А когато го хванат?

— Няма да го хванат — не и докато аз съм в затвора.

— Той… ми каза ужасни неща. — Гласът й трепереше. — Изминаха трийсет и шест часа откак излязох от онзи тунел и през цялото време не успях да мисля за нищо друго. Водила съм глупав, празен живот, живот без обич. А сега ти ми казваш да обърна гръб на единственото, което значи нещо за мен.

Този път Пендъргаст нежно сложи ръце на кръста й и погледна търсещо в очите й.

— За Диоген е като игра да открива най-дълбоките страхове на хората. После нанася смъртоносен, отлично прицелен удар. По такъв начин е докарвал хора до самоубийство. Но думите му са лишени от съдържание. Не им позволявай да те засягат. Да познаваш Диоген е като да вървиш в тъмнина. Ти трябва да излезеш от тази тъмнина, Виола. Да се върнеш на светло. А това също така означава — далеч от мен.

— Не — прошепна тя.

— Върни се на своя остров и ме забрави. Ако не заради себе си, Виола, то заради мен.

Очите им се срещнаха и за миг останаха така. След това под рязката светлина в мръсната килия се целунаха.

После Пендъргаст се освободи и отстъпи назад. Лицето му бе необичайно поруменяло, сребристите му очи искряха.

— Сбогом, Виола — каза той.

Тя стоеше като вкопана в земята, а минутите течаха. Накрая с безкрайно нежелание се обърна и бавно тръгна към вратата.

На прага се поколеба и заговори, без да го поглежда.

— Ще постъпя както казваш. Ще се върна на острова. Ще кажа на всички, че изобщо не ме интересуваш. И ще живея живота си както преди. Но когато най-сетне те освободят, знаеш къде да ме намериш.

Тя бързо почука на стъклото, вратата се отвори и след миг Виола вече я нямаше.