Сърцето на Луцифер

51

Лари Ендърби взе решение — сигурно за петдесети път през последните два дни — да напусне и да не стъпва повече в това проклето място.

Не стига, че работеше в едно мазе без прозорци в Природонаучния музей, най-призрачното място в цял Ню Йорк. Просто не можеше да се отърси от ужаса от това, което бе открил преди два дни. Не му бяха дали дори един ден отпуска, не му предложиха съвет от психолог, даже не му благодариха. Все едно не го брояха за нищо. Сякаш и нея не брояха за нищо — просто си продължиха напред с изложбата, като че нищо не бе станало.

Марго Грийн. Не я познаваше добре, но през малкото пъти, в които се бяха срещали, винаги се държеше мило с него. Което не би казал за повечето куратори и за всички чиновници. Музеят се отнасяше така с всеки под определено ниво. Наемна ръка.

Но, трябваше да признае Ендърби, главното му недоволство идваше от това, че бяха избрали точно този момент — по време на най-големия купон от пет години насам — да вържат поредната зала към охранителната система. И сега вместо да похапва хайвер и шампанско с елегантните гости два етажа по-нагоре, той и колегите му отново бяха заточени в това мазе и си играеха с някакви софтуерни простотии. Естествено, и те бяха поканени на партито, както всички останали в музея. Но това само добавяше сол в раната.

Той се завъртя на стола си пред компютъра и въздъхна театрално.

— Върви ли? — попита от мястото си зад близкия монитор Уолтсмит, мениджър на проекта за подновяване на охранителната система.

След откритието на Ендърби отпреди два дни, Смити се държеше необичайно благо. Всички стъпваха на пръсти около него, сякаш бе починал някой от семейството му.

— Какво ще кажеш да прекъснем за малко и да отидем на купона? — предложи Ендърби. — Не бих отказъл няколко коктейлни скариди.

Смити поклати глава. Държеше бира в една ръка и клетъчен телефон в другата.

— Съжалявам, Лари, съмнявам се, че ще можем.

— Хайде де, Смити — обади се Джим Чой, софтуерният инженер, без да престава да се взира в изпълнения с цифри дисплей. — Дай ни само половин час. Ще се изненадаш като видиш колко скариди мога да излапам за толкова време. Партито почти свърши, скоро ще ометат всичката храна.

— Знаеш, че не можем да променяме графика. Зала „Морган“ е като всяка друга. Просто следващата по списък. Какво, ще върнем стрелките на атомния часовник пет минути назад и ще се надяваме никой да не забележи ли? — Смити се засмя над тъпата си шега.

Чой завъртя очи. Мениджърът не се славеше с особено остроумие.

Въпреки общото си раздразнение, Ендърби трябваше да признае, че Смити не е лош шеф. Беше се изкачил по стълбицата на йерархията и при все че бе едва на трийсет и пет, вече можеше да се нарече стар музеен служител. Беше истински педант и общо взето нямаше чувство за хумор, но ако си съвестен работник и си вършиш работата, те гледаше като писано яйце. Смити не беше виновен, че важните клечки настояваха новата охранителна система да е инсталирана и да работи от днес за вчера.

Смити се изправи и прекоси стаята, минавайки покрай рафтове със свързани в мрежа компютри и сървъри, докато стигна до седемдесетина малки монитори, наредени амфите-атрално. Повечето от тях показваха черно-бели изображения на празните музейни зали и експонатите. В десния долен ъгъл обаче екраните, следящи „Небесната зала“, показваха оживление. От мястото си Ендърби наблюдаваше с натежало сърце как дребните човешки фигурки танцуват и сноват по екрана. На горния етаж кураторите вървяха рамо до рамо с разни звездни хубавици, а той седеше тук като троглодит в това подземие. Наистина, можеше и да е по-лошо — можеше да работи в „Ямата“, централният охранителен офис на музея, който беше два пъти по-просторен, но неприятно задушен и натъпкан дори с повече апаратура от тази тук. По-лошо, но не много.

Смити погледна накриво към бирата си.

— Окей, готови ли сте да започнем с последния тест?

Никой не отговори.

— Ще приема това за „да“. — Той се обърна и набра нещо на клавиатурата си. — Зала „Морган“, последна проба на обновената охранителна система, 28-и януари, 20:28 ч.

Боже, винаги изкарва нещата така, сякаш от това зависи животът ни, помисли си Ендърби и погледна към Джим Чой, който отново завъртя очи.

— Лари, какъв е статусът на системата? — попита Смити.

— Изглежда ми наред.

— Джим, я ми дай един ъпдейт на лазерната решетка в зала „Морган“.

Последва кратко тракане на клавиши.

— Готов е за пускане — отвърна Чой.

— В такъв случай задействай първо ниво на теста.

Всички замълчаха, докато Смити и Чой едновременно активираха два независими теста. Ендърби, чиято работа бе да наблюдава поведението на старата охранителна система, докато новата проработи, се взираше в монитора си. Това сигурно бе четиридесетата зала, в която подновяваха охраната И при всяка подмяна трябваше да се извършат стотици дреболии. Можеше да изкарва три пъти по-голяма заплата в някоя богата начеваща компания в Пало Алто. И тогава сигурно нямаше да се спъва в разни трупове посред нощ.

Смити вдигна поглед от клавиатурата си.

— Джим, кажи ми резултата.

— 78OE4F3 hех.

— Потвърждавам. Продължаваме. — Смити вдигна телефона и набра някакъв номер.

Ендърби наблюдаваше отегчено. Знаеше, че Смити се обаждаше на момчетата в „Ямата“, за да ги предупреди кога ще стане превключването — просто едно напомняне, в случай, че някой новак се стресне като види мигащите монитори. Винаги едно и също. Старата система трябваше да се дезактивира. Щеше да има един деветдесетсекунден период, в който новата система да се задейства. А после щяха да я подложат на двайсетминутен последен тест, за да се уверят, че инсталирането е успешно. През тези двайсет минути щяха само да си въртят синджирчетата. След това новата система най-готне щеше да заработи с пълен капацитет, а старата да остане като резервен вариант. Той се прозя така широко, че челюстите му изпукаха. Звукът беше придружен от недоволното куркане на червата му.

— Централна охрана? — тъкмо казваше Смити в слушалката. — Кой е на телефона, Карлос ли? Здрасти, обажда се Уолт Смит от Технологичния център. Активираме лазерите в зала „Морган“. Ще започнем след около пет минути. Точно така. Ще се обадя пак, когато инсталацията завърши.

Той остави слушалката на вилката и погледна Ендърби.

— Хей, Лари! — Гласът му прозвуча меко.

— Какво?

— Колко време каза Чой, че му е необходимо да изяде скаридите?

— Само трийсет минути — услужливо се обади Чой. Смити се наведе напред и се облегна на бюрото си.

— Вижте какво, ако се справим с инсталацията и пуснем двайсетминутния тест, ще ви дам четвърт час почивка. Четвърт час, включително времето, което ще ни отнеме да отидем дотам и да се върнем.

Ендърби живна.

— Горе на партито?

Смити кимна. Чой се ухили широко.

— Току що ме спечели за цял живот.

— Хубаво. Да видим тогава колко бързо можем да отхвърлим списъка със задачите. — С тези думи Смити се извърна към компютъра си.