Сърцето на Луцифер

49

Смитбак за пореден път пристъпи в елегантния кабинет на д-р Тисандър, този път с наръч книги под мишница. Беше осем часът. Доста след варварския час за вечеря тук в „Ривър Оукс“ — 17:30. Той намери психиатъра удобно седнал зад бюрото си, но тази вечер обичайният му израз на учтиво благоволение леко се разваляше от раздразнения блясък в очите.

— Едуард — рече д-р Тисандър. — При все, че съм извънредно зает, с удоволствие ще ви отделя пет минути.

Смитбак не изчака да го поканят да седне и стовари книгите върху бюрото.

— Размишлявах върху нещо, което казахте по време на разговора ни онзи ден — започна той. — Вие казахте: Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.

— Възможно е да съм казал нещо такова, да.

— Казахте точно това. И на мен ми стана любопитно да разбера какъв именно е този процес.

Тисандър кимна благо.

— Изглежда сте останал доволен от нашата библиотека.

— Изключително доволен. Всъщност, открих точно това, което търсех.

— Колко хубаво — каза Тисандър, опитвайки се да демонстрира интерес, докато крадешком хвърляше поглед към часовника си.

Смитбак потупа най-горната книга.

— Законите на щата Ню Йорк, отнасящи се до задържане на умствено болните против волята им, са едни от най-стриктните.

— Осведомен съм. Това е една от причините, поради която има толкова много бездомници по улиците.

— Не е достатъчно семейството да подпише документите, за да затвори някого против волята му. Това е цял процес.

Последва ново, мъдро кимване от страна на Тисандър.

— Не е ли вярно, например, че съдия трябва да се е произнесъл дали човекът е non compos mentis?

— Вярно е.

— Но дори и съдията няма право да направи такова изявление. Освен при две условия. Помните ли кои са те, д-р Тисандър?

Този път психиатърът се усмихна искрено, очарован от възможността да демонстрира ерудицията си.

— Разбира се. Ако човекът — душевно или физически — представлява заплаха или за себе си, или за обществото.

— Правилно. В първия случай обикновено трябва да е налице намерение за самоубийство или реален опит, който да е освидетелстван в подпечатано писмо от лекар. Във втория случай, когато индивидът е опасен за обществото, най-често се предполага, че трябва да е бил арестуван.

— Доста сте се потрудили, Едуард — поклати глава Тисандър.

— А после, след обявяването за non compos mentis, трябва да се изготви и психиатрична оценка, която да препоръчва задържането против волята на пациента.

— Всичко това са стандартни процедури. А сега, Едуард, тъй като минава осем и светлините отдавна са изгасени, бихте ли…

Смитбак измъкна една от книгите в купчината.

— Ще свърша след минутка.

Тисандър се изправи и започна да подрежда листите по бюрото си.

— Стига да сте бърз. — Той кимна незабележимо и от сенките до вратата изникна един санитар.

Смитбак припряно издърпа някакъв лист от книгата и го подаде през бюрото.

— Съставих списък с документи, които — по закон — би следвало да са в досието ми.

Тисандър пое листа и го прегледа намръщено.

— Съдебна декларация. Документ, удостоверяващ опит за самоубийство — подписан от лекар, или заповед за задържане. Психиатрична оценка — Той продължи да чете. — Не се съмнявам, че всички са тук. А сега, Едуард, време е.

Санитарят пристъпи напред.

— Само още нещо — каза Смитбак.

— Благодаря ви, Едуард. — В плътния глас на Тисандър бе пропълзяла нотка на нетърпение.

— Един въпрос. Тази психиатрична оценка трябва да е в досието — кой я издава?

— Ние. Винаги. Със сигурност си спомняте разговора и тестовете, които направихте при идването си, Едуард.

— Ето къде скапа нещата, Тисандър. — Смитбак тръшна тежкия том обратно на бюрото за повече ефектност. — Точно тук се казва, че…

— Джонатан.

Едрият санитар изникна до Смитбак и го хвана за лакътя.

— Оттук, господин Джоунс.

— … Според закона — продължи Смитбак високо — психиатричната оценка не може да се прави от никой член на персонала на приемащото здравно заведение.

— Глупости! Заведете мистър Джоунс в стаята му, Джонатан.

— Истина е! — извика Смитбак щом санитарят го хвана за ръката. — През петдесетте един млад мъж бил затворен от семейството си в приют за душевноболни. Те заграбили наследството му. Ето защо след това бил издаден закон, който повелява, че оценката трябва да бъде направена от независим психиатър. Проверете го, страница 337, Романски срещу Болница „Рейнолд Стейт“…!

— Оттук, господин Джоунс — повтори санитарят и решително го повлече през персийския килим.

Смитбак заби пети в пода.

— Тисандър, когато изляза, ще съдя „Ривър Оукс“ и лично теб! А ако не успееш да направиш независимата оценка, ще загубиш делото — и това ще ти струва скъпо.

— Лека нощ, Едуард.

— Ще превърна това в цел на живота си. Ще те преследвам както фуриите преследвали Орест. Ще ти отнема всичко, което имаш, работата ти, репутацията ти, цялата болница. Както знаеш, богат съм като Крез! Провери в досието. Знам със сигурност, че тук вече си нарушил закона! Няма независима оценка и ти го знаеш!

Смитбак усети, че го влачат към вратата.

— И когато излезете, затворете вратата, ако обичате, Джонатан — каза д-р Тисандър.

— Тисандър! — отново викна Смитбак. — Можеш ли да си позволиш тази грешка? Ще загубиш цялата торта, заедно с черешката, проклет кучи…!

Джонатан плътно затвори вратата към кабинета.

— Хайде, Джоунс — рече той и леко побутна Смитбак към коридора. — Мирясайте най-сетне.

— Разкарайте мръсните си ръце от мен — кресна Смитбак и се замята.

— Хей, човече, просто си върша работата.

Смитбак се отпусна.

— Така е. Съжалявам. Предполагам, че тук е също толкова забавно да работиш, колкото и да си „клиент“.

Санитарят го пусна и Смитбак изтупа якето си.

— Е добре, Джонатан — каза той, като се опита да скалъпи някаква усмивка. — Ескортирай ме към клетката. Утре ще пробвам с нова стратегия.

Тъкмо докато завиваха зад ъгъла, гласът на Тисандър проехтя по коридора.

— Джонатан, доведете господин Джоунс обратно.

Джонатан се спря.

— Изглежда ще получиш още един шанс.

— Да бе.

Когато поеха назад, Смитбак чу тихия глас на мъжа зад гърба си.

— Късмет.

Той влезе в кабинета. Докторът седеше зад бюрото в скована поза. Смитбак видя собственото си досие, а до него лежеше отворена книгата, която бе посочил — страница 337.

— Седнете — рече Тисандър кратко. После кимна на санитаря.

— Можете да почакате отвън.

Смитбак се отпусна на стола.

— Мислите се за умен — каза психиатърът. Цялата фалшива доброта и благоволение си бяха отишли. Лицето му беше стегнато и посивяло като преварен картоф.

— Аз бях прав — промърмори Смитбак повече на себе си, отколкото на Тисандър.

— Чиста техническа подробност. В този щат няма психиатрична болница, която да прави независими оценки. Съмнявам се, че някой изобщо е чувал за този смехотворен закон. Но при тези обстоятелства не мога да си позволя да ви задържам тук.

— Адски сте прав, че не можете. Ще ви съдя оттук чак до Албания…

Тисандър затвори очи и вдигна ръка:

— Господин Джоунс, моля ви. Възнамерявахме да ви помогнем, но проклет да съм, ако оставя някакво разглезено мамино синче да развали цялото добро, което съм изградил през годините. Честно казано, не го заслужавате.

— Значи съм свободен?

— Веднага, след като напиша документите за освобождаване. За съжаление, вече е късно и няма да можете да си тръгнете преди шест сутринта утре.

— Утре?! — повтори Смитбак, като почти се страхуваше да повярва на ушите си.

— Вярвайте ми, с удоволствие бих се отървал от вас още сега. Джонатан?

Санитарят отново влезе.

— Господин Джоунс ще бъде освободен сутринта. Погрижете се да получи цялото необходимо внимание дотогава.

Те напуснаха кабинета и веднага щом вратата се захлопна, Смитбак се ухили:

— Джонатан, ще се омитам оттук.

Санитарят плесна вдигнатата му ръка с широка усмивка.

— Как го постигна, човече?

Смитбак сви рамене.

— Чиста гениалност.