Сърцето на Луцифер

Епилог.

Огънят замря зад решетката на камината, оставяйки купчина светеща жарава. Светлината в библиотеката бе слаба и обичайната тишина обгръщаше всичко: покритите с колосани покривки маси, рафтовете с дремещите по тях томове, засенените с абажури лампи и кожените столове. Навън бе светъл, зимен ден, последният от януари, но на Ривърсайд Драйв 891 сякаш цареше вечна нощ.

Констанс, облечена в старомодна черна рокля, поръбена с бяла дантела, седеше с кръстосани крака на един стол и четеше трактат от 18-и век за ползата от пускането на кръв. Д’Агоста се бе разположил в близкото кресло. В сребърен поднос на масичката до него стоеше изпотена недокоснатата кутийка „Бъдуайзър“.

Той хвърли поглед към Констанс, към съвършения й профил и правата й кестенява коса В това, че бе красива жена, нямаше никакво съмнение, както бе несъмнено и че е необикновено, дори необяснимо интелигентна и начетена за човек на нейната възраст. Но около нея витаеше нещо особено — нещо много, много особено. Не бе показала никаква емоционална реакция, когато научи, чо Пендъргаст е арестуван и затворен. Никаква.

От опита си Д’Агоста знаеше, че такава липса на реакция понякога всъщност се равнява на най-силната реакция. Това го тревожеше. Агентът го бе предупредил за нестабилността на Констанс и бе намекнал за някои тъмни неща в миналото й. А и самият Д’Агоста отдавна изпитваше съмнения за душевното равновесие на младата жена и необяснимото й равнодушие го караше да се чуди още повече. Това, което го подтикна да пренесе малобройните си вещи на Ривърсайд Драйв 891 предишния ден, от една страна бе продиктувано от необходимостта да я наглежда сега, след като Пендъргаст не бе тук, а от друга — от факта, че нямаше къде другаде да отиде.

Освен това оставаше проблемът с Диоген. Наистина, бяха му попречили, плановете му за Виола и „Сърцето на Луцифер“ бяха осуетени, а той самият бе принуден да се крие. Сега вече от НПУ вярваха в съществуването му и го преследваха с настървение. Скорошните открития изглежда бяха разклатили, макар и не срутили напълно, увереността им, че Пендъргаст е убиецът на Хамилтън, Декър, Дюшам и Грийн. За това пречеха многобройните физически улики, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Сега поне полицията бе сигурна, че Диоген стои зад ограбването на зала „Морган“ и отвличането на Виола. Бяха открили къщата, в която я бе държал и в момента я претърсваха от пода до тавана. Случаят определено не бе приключил.

В известен смисъл провалът и бягството на Диоген го правеха още по-опасен. Д’Агоста си спомни любопитството му към Констанс, проявено по време на телефонния разговор в Ягуара и потръпна. Единственото, което го успокояваше бе фактът, че Диоген обича да планира всичко до най-педантични подробности. Ответният му удар — а Д’Агоста бе повече от сигурен, че ще последва такъв — щеше да почака. Щеше да му трябва известно време да го подготви.

Констанс вдигна поглед от книгата си.

— Лейтенант, известно ли ви беше, че дори в началото на 19-и век пиявиците често са били предпочитана алтернатива пред скарификацията при пускането на кръв?

Д’Агоста я погледна.

— Не може да се каже, че знаех.

— Колониалните лекари често са внасяли европейска пиявица, hirudinea annelida, тъй като можела да погълне многократно повече кръв от macrobetta decora.

— Macrobetta decora?

— Американската пиявица, лейтенант. — И Констанс се върна към четивото си.

Наричай ме Винсънт, поправи я наум Д’Агоста и я изгледа замислено. И бездруго изобщо не беше сигурен колко още ще продължи да бъде лейтенант.

Мислите му се върнаха към предишния следобед и унизителното вътрешно изслушване. От една страна се беше оказало голямо облекчение — Сингълтън остана верен на думата си и цялото злощастно приключение бе представено като зле потръгнала тайна операция, в която Д’Агоста беше проявил недалновидност — един от следствената комисия дори го бе определил като „най-тъпото ченге сред служителите на реда“. Но в крайна сметка стигнаха до извода, че ако е извършил престъпления, то не е било умишлено. Впрочем, списъкът с проявите на „лошо поведение“ бездруго беше достатъчно дълъг.

Глупостта все пак е по-добра от престъпление, беше му казал Сингълтън след това. Щяха да последват още изслушвания, но бъдещето му като полицай в НПУ — като какъвто и да е полицай — оставаше под въпрос.

Хейуърд, разбира се, бе свидетелствала. Показанията й бяха изречени с категорично неутрален глас и на типичния полицейски жаргон, но през цялото време тя не погледна нито нито веднъж към него. Но по някакъв начин думите й му помогнаха да се отърве от някои от по-тежките обвинения.

Д’Агоста за пореден път отвори папката на Диоген, но изпита внезапно чувство на безсилие. Преди десет дена бе стоял в същата тази стая, гледайки същата папка и отново без Пендъргаст, който да му помага. Само че сега четирима души бяха мъртви, а агентът вместо да е „умрял“ се намираше в „Белвю“, подложен на някакви психиатрични тестове. Тогава Д’Агоста не бе научил нищо полезно — какво би могъл да научи сега?

Но трябваше да продължи да се рови. Бяха му отнели всичко: кариерата, връзката му с Хейуърд, най-близкия му приятел — всичко. Оставаше му да направи само едно: да докаже невинността на Пендъргаст. А за да успее се налагаше да открие Диоген.

В недрата на къщата слабо отекна звънец. Някой стоеше на вратата.

Констанс вдигна очи. За една частица от секундата по лицето й се изписа чист страх — и нещо друго, нещо неуловимо, — преди воалът на равнодушието отново да се спусне.

Д’Агоста се изправи.

— Няма проблем. Сигурно някакви съседски деца си играят. Ще проверя какво става.

Той остави папката настрана, крадешком провери оръжието си и се отправи към вратата на библиотеката. Но още пречи да я стигне, видя Проктър, който приближаваше към него от антрето.

— Един джентълмен желае да ви види, сър — каза Проктър.

— Взе ли необходимите предпазни мерки?

— Да, сър, аз…

Но в този момент в галерията зад Проктър изникна човек в инвалидна количка. Д’Агоста зяпна от изумление, щом разпозна Ели Глин, директорът на „Ефективни инженерни решения“.

Мъжът се плъзна и ги подмина, докато се озова до една от масичките. С рязко движение той избута няколко книги, разчиствайки място за дебела купчина листи: чертежи, скици, планове на сгради, диаграми.

Констанс се бе изправила и се оглеждаше с книга в ръка.

Какво правите тук? — попита Д’Агоста. — Как открихте това място?

— Това няма значение — отвърна Глин, като се обърна към него, а здравото му око блестеше. — Миналата неделя дадох обещание. — Той вдигна облечената си в черна ръкавица ръка, в която имаше тънка кафява папка. Сложи и нея на масата. — А ето го и него: предварителен психологически профил на Диоген Бернули Пендъргаст. Допълнен, бих добавил, така че да отрази и най-скорошните събития — поне това, което успях да разбера за тях от новините и от собствените си източници. Разчитам на вас да ми разкажете повече.

— Има много повече.

Глин погледна косо:

— А вие сигурно сте Констанс.

Тя кимна почти с реверанс.

— Ще имам нужда и от вашата помощ.

— Разчитайте на мен.

— Откъде се взе този внезапен интерес? — вдигна вежди Д’Агоста. — Бях останал с впечатление…

— С впечатление, че задачата не е приоритетна за мен? Не беше. По онова време изглеждаше като относително маловажен проблем, като начин да си спечеля лесни пари. Но после се случи това. — И той потупа по папката. — Може би по света не са много хората, опасни като него.

— Не ви разбирам.

Мрачна усмивка изкриви устните на Глин.

— Ще ме разберете, щом прочетете профила.

Д’Агоста кимна към масата:

— А какво представляват останалите документи?

— Чертежи и планове на най-добре охраняваното крило на Поправителен затвор „Клинтън“ в Данемора, Ню Йорк.

— Защо са ми?

— Бих казал, че е очевидно „защо“. Заради клиента ми, агент Пендъргаст.

— Но Пендъргаст е в „Белвю“, не в Данемора.

— Съвсем скоро ще го преместят.

Д’Агоста премести очи от Глин към чертежите, после обратно.

— Да не искате да кажете, че ще…

— Определено искам да кажа точно това. Елате. Имаме много работа.