Сърцето на Луцифер

58

Часове наред пътуваха през пусти крайбрежни градчета. Утрото бе преминало в студен мрачен ден, а от оловно сивото небе шибаше остър вятър. Д’Агоста унило слушаше полицейските честоти и тревогата му нарастваше все повече: Свързаните с тях разговори на полицията рязко бяха секнали — не само заради диамантения обир, при все че това бе основната тема на повечето канали, но и защото най-вероятно бяха преминали на секретни честоти, които не можеха да бъдат уловени от радиостанцията им.

За него бе очевидно, че не могат да направят нищо повече. Проверките на други магазини щяха да са безсмислени — с пълен резервоар Диоген едва ли бе спирал някъде другаде. Следата, която бяха хванали в Яфанг, само потвърждаваше, че Диоген е искал да знаят, че отива на изток и че Виола скоро ще е мъртва. И нищо повече. Д’Агоста го болеше заради Пендъргаст: нямаше надежда и той го знаеше.

Все пак те продължаваха, спираха в мотели, търговски центрове, денонощни ресторанти, като всеки път се излагаха на възможността да бъдат засечени от полицията и арестувани.

Малкото информация, която Д’Агоста бе получил от радиостанцията, бе обезкуражаваща. Подкрепена от силното федерално присъствие, полицията бързо настъпваше. По пътищата бяха поставени още засади, а местните власти бяха нащрек. Несъмено скоро щяха да научат, че са купили този пикал. Часовете им на свобода бяха преброени, освен ако Пендъргаст наистина не измъкнеше някой фокус от ръкава си.

Пикапът зави рязко и Д’Агоста се хвана за дръжката над вратата, докато Пендъргаст набиваше спирачки на един малък паркинг пред кафене „Старбъкс“. Зад него имаше обществен паркинг, а отвъд това — сивият, развълнуван Атлантик.

За момент останаха в колата, заслушани в полицейските честоти, където все още се обсъждаше музейната кражба. В момента течеше някаква пресконференция.

— Няма начин да са спрели тук — каза Д’Агоста. Пендъргаст отвори лаптопа и го включи.

— Ще използвам специално устройство, което да открие отворен порт и така ще вляза в интернет. Оставих програмата за разпознаване на образи и матрици да работи в апартамента в „Дакота“. Може би тя ще ни каже нещо повече.

Д’Агоста мрачно го гледаше как набира нещо на клавиатурата.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми поръчаш кафе, Винсънт? — попита агентът без да вдига поглед. Д’Агоста излезе от пикала и влезе в „Старбъкс“. Когато след няколко минути се върна с две чаши лате, Пендъргаст се бе преместил на седалката до шофьора и бе спрял да пише.

— Нещо ново?

Пендъргаст поклати глава, бавно се отпусна назад и затвори очи.

Д’Агоста зае шофьорското място с въздишка. В този момент забеляза полицейска патрулка, която влизаше в паркинга. Тя забави, докато минаваше покрай тях и спря в отсрещния край.

— По дяволите! Това ченге със сигурност ще ни разпознае!

Агентът сякаш не го чу. Седеше неподвижно със спуснати клепачи.

— Дотук бяхме. Прецакахме се.

Патрулкага зави рязко и се насочи към тях. Пендъргаст най-сетне отвори очи.

— Аз ще държа кафетата. Виж какво можеш да направиш, за да го отстраниш от пътя ни.

Д’Агоста тръшна вратата, натисна газта и стремително се понесе към шосето покрай полицейската кола. Патрулката моментално включи сирената и светлините и полетя след тях.

Поеха по крайбрежния път. Миг по-късно Д’Агоста чу друга сирена, която идваше някъде отпред.

— Плажа — каза Пендъргаст, като умело балансираше с пълните чаши.

— Готово. — Д’Агоста премина на четвърта, завъртя волана, блъсна перилата и се отправи по дъсчената пътека. Пикапът затрака по неравните дъски и за кратко полетя във въздуха, след което кацна на пясъка.

Д’Агоста се обърна и видя полицейските коли, които продължаваха да ги преследват.

Щеше да се наложи да бъдат по-добрите.

Той ускори още, гумите на пикала вдигаха облаци от влажен пясък. Пред себе си виждаше дюни, един от многото частни имоти по южния бряг. Зави право към него, разби поредната дървена ограда и премина през обраслите със суха трева дюни с осемдесет. Имотът очевидно бе голям, а Д’Агоста нямаше никаква представа къде отива, затова подкара към най-грубия терен, където храстите бяха най-гъсти, а дюните най-високи и покрити с дребни борчета. Патрулките нямаше да могат да ги последват тук.

Внезапно Пендъргаст се изправи като пружина.

Д’Агоста прехвърча през храсталаците и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Нищо. Преследвачите им бяха спрели, но той знаеше, че са се спасили само временно. Всички участъци по южния бряг разполагаха с джипове — знаеше, защото самият той бе карал такъв преди няколко месеца, сякаш в някакъв друг живот. Все още бяха здраво загазили и той трябваше да намери друг начин да…

— Спри колата — рязко произнесе Пендъргаст.

— Абсурд! Трябва да…

— Спри!

Нещо в тона му накара Д’Агоста да натисне спирачките. Пикапът се завъртя диво и спря под сянката на една голяма дюна. Д’Агоста изключи фаровете и двигателя едновременно. Това беше лудост. Всеки идиот можеше да проследи дирята им.

По радиостанцията все още течеше пресконференцията и те се заслушаха.

— … винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила…

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. Потрес и внезапна свирепа надежда озаряваха лицето му.

— Това е!

— Какво?

— Диоген най-сетне направи грешка. Това е пролуката, от която се нуждаехме. — Той извади клетъчния си телефон.

— Адски ми се иска да знам за какво говориш.

— Ще проведа няколко разговора Сега имаш една жизненоважна задача, Винсънт. Върни ни обратно в Манхатън.

Иззад дюните долетя слабият звук от включена сирена.