Сърцето на Луцифер

37

Уит ДеУинтър III се прегърби над осемкилограмовия учебник по линейна алгебра в недрата на огромната библиотека на Академия „Филипс Ексетър“. Той се взираше в една формула, която се състоеше изцяло от гръцки букви и се опитваше да я вкара в размътения си мозък. Изпитът беше след по-малко от час, а той не бе запаметил дори половината формули, които щяха да му трябват. Адски му се искаше да бе учил предишната нощ, вместо да седи до толкова късно и да пуши трева с гаджето си Дженифър. Тогава му се бе сторило добра идея… Тъпо, много тъпо. Ако се провалеше на този изпит, петицата му по линейна алгебра щеше да падне до четворка, щеше да отиде в Масачузетския университет вместо в Йейл и направо щеше да бъде свършен. Никога нямаше да стигне до медицинското училище, никога нямаше да получи прилична работа и щеше да свърши мизерния си живот в един от онези скапани квартали с някоя крава за жена и пълна къща с хленчещи сополиви хлапета… Той пое дълбоко въздух и отново заблъска глава над тежкия том, но крехката му концентрация скоро бе нарушена от нечий повишен глас в близкитесепарета на читалнята. Уит се изправи. Той разпозна гласа. Беше онова саркастично момиче от часовете по английска литература, мацето с лилавата коса, което слушаше готик метъл или нещо подобно… Кори. Кори Суонсън.

— К’ъв ти е проблемът? Не разбираш ли, че се опитвам да уча? — силно ехтеше гласът из преддверието на библиотеката.

Уит се напрегна, но не успя да чуе спокойния, почти прошепнат отговор.

— Австралия? Ти луд ли си? — долетя разяреният отговор. — По средата на сесията съм! Какво, да не си някакъв извратеняк? — Няколко „ш-ш-ш-т“ се чуха откъм студентите, които учеха наоколо. Уит надзърна над ръба на своето сепаре, доволен от възможността да смени заниманието си. Успя да види как един мъж в черен костюм се надвеси над едно от сепаретата.

— Той ти е казал това? Да бе… Нека да видя някакъв документ за самоличност.

Последва поредният тих отговор.

— Е, добре. Хей, вярвам ти, пък и не ми се отказва една ваканция на плажа. Но точно сега? Сигурно се шегуваш!

И пак някакви неразбрани думи, и пак „ш-ш-ш-т“.

— Добре, добре. Мога само да кажа, че ако се проваля на биологията, вината ще е на Пендъргаст.

Чу скърцане на стол и видя, че Кори Суонсън излиза от сепарето и тръгва след мъжа в костюма. Изглеждаше като от тайните служби — закопчан отгоре до долу, с квадратна челюст и тъмни очила. Той се зачуди в каква ли каша се е забъркала Кори този път.

Уит я гледаше как отминава и как дупето й се поклаща подканящо в тясната черна рокля, от която висяха някакви метални джунджурии. Лилавата й коса се спускаше като водопад по гърба й, като в краищата ставаше почти черна. По дяволите, беше готина, само да не му се налага да я води вкъщи при баща си! Старецът щеше да го убие, ако разбере, че се среща с такова момиче.

Уит върна уморените си очи обратно към формулата за намиране на радиуса на крива на функция с две неизвестни. Но тя си оставаше „тъмна Гърция“. Буквално. Проклетата формула беше пълна с толкова завъртени гръцки букви, че можеше да мине за първия стих от „Илиада“.

Той отново изстена. Животът му направо беше свършен. И като си помислиш, всичко заради Дженифър и вълшебната й цигара…

Облицованата в дъски къща на ъгъла на Чърч Стрийт и Сайкамор Терас в тихите кливландски предградия на „Ривър Пойнт“ бе покрита с лек снежец. Побелелите улици бяха широки и пусти, а светофарите хвърляха локви жълта светлина върху нощния пейзаж. Далечната свирка на локомотив добави меланхолична нотка към тихия квартал.

Зад закрития с щори прозорец на фронтона на една двуетажна сграда се плъзна сянка — силует в инвалидна количка, чиито очертания бяха едва различими на меката синя светлина, която идваше от дълбините на стаята. Силуетът се движеше иапред-назад като в пантомима, зает с някаква незнайна задача. Вътре в стаята метални рафтове се издигаха от пода до тавана, препълнени с електронно оборудване: монитори, централни процесори, принтери, терабайти от харддрайв, модули за дистанционно улавяне на компютърни образи от екран, клетъчно-телефонни сканиращи прихващачи, детектори на интернег-портове. Стаята миришеше на загрята електроника и ментол.

Фигурата се движеше из помещението, едничката й сбръчкана ръка набираше по клавиатури, натискаше бутони. Един по един уредите бавно се изключваха. Една след друга светлинките изгасваха, интернет-връзката прекъсваше, мониторите потъмняваха… Човекът, познат в нелегалното хакерско общество единствено под името Мим, се изключваше от света.

Последната светлинка примигна и потопи стаята в мрак.

Мим се облегна в количката и въздъхна в непривичната тъмнина. Сега вече бе напълно откъснат от външния свят. Знаеше, че така никой няма да може да го открие. И все пак информацията, която бе получил от човека на име Пендъргаст, един от двамата души, на които вярваше безапелационно, го караше да се чувства несигурен.

От много години Мим не беше прекъсвал постоянния прилив на данни, които се стичаха към къщата му като течения в невидим океан. И сега се чувстваше самотен.

Стоеше замислен. След минута щеше да включи редица съвсем нови контролни уреди и нови лампички щяха да осветят помещението: лампичките на камерите на видеомониторите и охранителните четящи устройства от една наблюдателна система, разположена около и вътре в дома му. Това бе предпазна мярка, инсталирана преди години, но която досега никога не му бе потрябвала. До днес.

Мим стоеше безмълвно в мрака и за първи път в живота си почувства страх.

Проктър внимателно заключи вратата на огромното имение на Ривърсайд Драйв 891, огледа се и се вмъкна в очакващия го „Хамър“. Сградата бе затворена здраво и всеки потенциален вход бе грижливо запечатан. Констанс бе все още вътре, криейки се в потайните места, които я бяха пазили в миналото, места, които дори той — дори и Пендъргаст — не знаеше. Тя бе снабдена с храна, лекарства и клетъчен телефон за спешни случаи — всичко, от което имаше нужда.

Проктър ускори още с тръгването, като намали скоростта на огромната бронирана машина, докато завиваше зад ъгъла, движейки се на юг по Ривърсайд Драйв. По навик хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че не го следят. Нямаше доказателства за това, но добре знаеше, че липсата на доказателство, че те следят не е доказателство за липсата на преследвачи.

На ъгъла на Деветдесет и пета и Ривърсайд той забави, щом се приближи до една преливаща кофа за боклук. Докато минаваше покрай нея, хвърли вътре кутийка с мазни, гранясали картофки от Макдоналдс, почти напълно полети със засъхнал кетчуп. Натисна газта и пое по отклонението за магистралата за Уестсайд, откъдето продължи на север в рамките на позволената скорост, без да престава да хвърля по едно око в огледалата. Мина през Ривърдейл и Йонкърс към Соумил паркуей, докато не излезе на междущатско шосе 90. Щеше да шофира цяла нощ и на сутринта на следващия ден, докато стигне една малка хижа на брега на малко езеро, далеч на север, на около двайсет мили от Квебек.

Хвърли поглед на седалката до него, където стоеше автоматична пушка, заредена докрай с 5.56 мм куршуми. Проктър почти се надяваше да го следят. Нищо нямаше да му хареса повече от това да даде на някое приятелче урок, който няма да забрави до края на живота си — което при всички случаи не означаваше дълго време.

Небето побледня и мръсното утро изгря над река Хъдсън. Ледено-студен вятър подемаше парчета вестник и ги запращаше по празните улици. В този момент по Ривърсайд Драйв се затътри някакъв опърпан скитник, който се спря пред една преливаща от боклуци кофа и започна да рови вътре. С доволно ръмжене извади едно пакетче картофки от Макдоналдс. Докато лакомо ги пъхаше в устата си, лявата му ръка сръчно сви малко листче хартия, скрито на дъното на пакетчето, на което с красив, старомоден почерк бе написано:

Има само един човек в целия свят, който отговаря на специфичните ти изисквания: