Сърцето на Луцифер

48

Като едно време, мрачно си помисли Д’Агоста: Пендъргаст, облечен в черния си костюм, отново летеше по улиците на Ню Йорк сити в Ролса си. Само че съвсем не беше като едно време. Пендъргаст бе преследван, а и самият Д’Агоста бе затънал до такава степен в кашата, че щеше да се нуждае от барокамера, когато се покажеше на повърхността — ако това изобщо се случеше някога.

Ролс Ройсът закова пред терминал 7 на „Пристигащи“. Пендъргаст изскочи от колата и остави двигателя да работи. Един полицай се разхождаше по паважа и Пендъргаст буквално се хвърли върху него.

— Федерално бюро за разследване. — Той бързо показа значката си, след което с плясък я затвори и отново я пъхна в костюма си.

— Какво мога да направя за вас, сър? — изпъна се мъжът, мигновено изпълнен с респект.

— Тук сме, за да направим разследване от първостепенна важност. Мога ли да ви помоля да наглеждате колата ми, офицер?

— Да, сър. — Човекът буквално изкозирува. Пендъргаст закрачи към терминала, а черното му сако плющеше. Д’Агоста го последва към гишето за изгубен багаж. Зад него един едър гард търпеливо изслушваше някакъв мъж, който крещеше, че чантата му е изгубена. Пендъргаст отново отвори значката си.

— Специален агент Пендъргаст, ФБР. Партньорът ми Винсънт Д’Агоста, НПУ.

— Е, крайно време беше! — кресна мъжът с костюма. — Изключително ценните бижута на жена ми…

— Никога не слагайте ценни бижута в куфарите си — посъветва го Пендъргаст гладко и деликатно го изтласка навън, като междувременно се шмугна през вратата и я заключи след себе си.

— С вас изглеждаше толкова лесно! — ухили се гардът.

— Има ли някой Картър на смяна? — запита го Пендъргаст, а очите му пробягаха по табелката с името му.

— Това съм аз, Рандъл Картър. С какво мога да ви помогна?

— Казаха ми, че сте най-подходящият човек, който да се справи с проблема ми.

— Наистина ли? — светна лицето на мъжа. — Кой…?

— Трябва да прегледаме някои секретни видеоленти от миналата нощ. Точно след дванайсет. Спешно е.

— Да, сър. Нека само да се обадя на директора на охраната.

Пендъргаст поклати глава в почуда.

— Нима още не са ви казали, че това е уредено?

— Така ли? Нямах представа. Странно, че не са изпратили никого да…

— Е — прекъсна го Пендъргаст бързо, — радвам се, че поне са имали благоразумието да ме изпратят при вас. Човек би си помислил, че не сте от онези бюрократи. — Той внезапно се наведе към лицето на мъжа и го сграбчи за рамото. — Въоръжен ли сте?

— Въоръжен? Не ни го изискват… Но защо…?

— По-добре да тръгваме.

— Да, сър. — Човекът не се нуждаеше от повече убеждаване. Той се промуши през задната врата на стаичката и отключи служебната врата.

Продължиха, после поеха по един бежов коридор, отвориха още една заключена врата и се озоваха в просторна компютърна зала, пълна с монитори, на които се излъчваше заснетото от видеокамерите по целия терминал. Няколко гардове седяха около малка масичка и пиеха кафе, а в единия ъгъл слаб, раздразнен техник бясно чукаше по някаква клавиатура.

— Тези господа са дошли да видят някои от видеозаписите — обърна се Картър към техника.

— Момент.

— Не, сега. Господинът е от ФБР; отнася се за нещо страшно важно.

Техникът се изправи и изсъска раздразнено:

— Е, добре. Дайте да видя разрешителното ви. — И той протегна ръка.

— Това е уредено. Имаш позволението ми да действаш. Техникът завъртя очи.

— Та какво искате?

Пендъргаст пристъпи напред.

— Полет 822 на Бритиш Еъруейз е пристигнал тук от „Гетуик“ малко след полунощ. Искам секретните видеозаписи от лентата за багажи и преди всичко трябва да видя записа от залата за посрещачите точно след изхода от митницата.

— Седнете, това може да ни отнеме време.

— Опасявам се, че нямам време.

— Ще направя каквото мога, но не ми дишайте във врата.

По лицето на Пендъргаст се разля мила усмивка. Само като видя изражението му, Д’Агоста се стегна инстинктивно.

— Вие сте Джонатан Мърфи, нали? — попита агентът с меден глас.

— Значи можете да четете? Браво!

— Аз се доверявам на метода на моркова и тоягата, Джонатан — продължи Пендъргаст приятно. — Намерете ми това, което ми трябва за пет минути и ще получите награда от десет хиляди долара от Програмата на ФБР „Обществено стимулиране“. Със сигурност сте я чувал. От друга страна, ако се провалите и не ми намерите видеолентата, ще трябва да сложа червено флагче в досието ви, което би означавало, че никога няма да работите на друго летище, или изобщо на друг охраняем обект в тази държава. Сега кажете кое да бъде: морковът, или тоягата?

Настъпи тишина. Гардовете се побутваха с лакти и се хилеха. Очевидно техникът не беше сред обичаните. Мърфи подсмръкна.

— Вземам наградата.

— Отлично.

Техникът седна отново и с настървение се захвана за работа, пръстите му чукаха бясно по клавишите. Д’Агоста гледаше как цифрите се въртят шеметно по екрана.

— Вече не използваме видеоленти — каза той. — Информацията се съхранява дигитално, в сайт. И всичко заема цял терабайт от…

Внезапно той спря да удря по клавиатурата.

— Добре. Полетът е пристигнал десет минути след полунощ на изход 34. Да видим… Отнема около петнайсет минути средно да се мине през митницата и да се излезе на лентата за багажа… Ще задам направо 00:20 часа, просто за да сме сигурни.

Записът оживя на екрана. Пендъргаст се наведе напред и загледа съсредоточено. Д’Агоста се надвеси над рамото му. Виждаше се как празната лента за багажа се върти.

— Ще ускоря, докато хората започнат да пристигат — каза Мърфи.

Лентата се завъртя по-бързо. Секундите прескачаха в бързо движение върху монитора. След малко започнаха да се появяват и хора и да търсят куфарите си. Мърфи натисна серия копчета и записът се върна до нормална скорост.

— Ето я! — прошепна Пендъргаст възбудено, сочейки екрана.

Д’Агоста забеляза стройната фигура на Виола Маскелене. Тя носеше малка чанта. Приближи се към митническото гише, скръсти ръце и зачака.

Цяла минута Пендъргаст стоя загледан в образа. След това отново заговори:

— Включи залата за посрещане, ако обичаш. По същото време.

Техникът набра няколко команди. Предишното изображение изчезна, заменено от залата на посрещачите след митническата проверка. Почти нямаше хора, няколко групички се разхождаха неспокойно в очакване на пътниците.

— Там — каза Пендъргаст.

Отстрани стоеше висок, строен мъж, облечен в тъмно палто. Беше с рижа коса и оглеждаше залата с известно безразличие. Очите му се обърнаха и спряха върху охранителната камера.

Д’Агоста трябваше да се насили, за да не отстъпи инстинктивно назад. Мъжът се взираше право в тях. Лицето му беше загоряло и ъгловато, с ниско подстригана брада, с едно млечно-синьо и едно кафяво око. Д’Агоста мигновено разпозна в него човека, когото бе видял на склоновете над замъка на Фоско в Италия в онзи съдбовен ден преди по-малко от два месеца.

Мъжът учтиво кимна към камерата, вдигна леко ръка и помаха. Устните му помръднаха, сякаш казваше нещо.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Лицето му беше побеляло от ярост.

Той се обърна към техника.

— Задръжте и принтирайте това — момента, в който мъжът маха с ръка.

— Да, сър.

Миг по-късно принтерът забръмча. Пендъргаст откъсна цветното копие и го пъхна в джоба си.

— Давайте нататък, докато дамата излезе и се появи пред него.

Образите на екрана отново препуснаха лудо, забавяйки при появата на Виола. Диоген се приближи към нея с протегнати ръце и широка усмивка. Д’Агоста гледаше със затаен дъх как двамата си разменят по всяка вероятност любезности, как след това Диоген размаха банкнота и един носач се втурна към него. Те се обърнаха и се насочиха към вратата, а носачът ги последва с багажа на Виола Пендъргаст посочи екрана.

— Кой е носачът?

Картър примижа.

— Прилича на Норм. Норман Сондърс.

— Тук ли е все още?

Картър поклати глава:

— Нямам представа.

— Тръгва си в осем — обади се един от гардовете. — Но понякога работи извънредно.

Записът показа как двете фигури изчезват зад стъклената врата.

— Прехвърлете се на външната камера.

— Добре.

Ново почукване по клавиатурата. Сцената отново се промени рязко. Диоген крачеше към тъмен Линкълн. Хвана дръжката, отвори вратата на Виола и й помогна да влезе. Изчака носачът да затвори багажника, заобиколи и се плъзна на шофьорската седалка.

Колата потегли напред, ускорявайки в тъмнината и се изгуби от поглед.

— Върнете — каза Пендъргаст — и ми принтирайте колата. Когато вратата се отваря, ако обичате: искам да видя интериора. И още едно копие, когато колата тръгва, така че да се вижда табелката с номера.

След малко принтерът изплю изображенията и Пендъргаст мигновено ги мушна в палтото си.

— Добре. Сега отиваме да търсим Сондърс.

— Ако е тук, ще е на източната лента — обади се услужливо Картър.

— Благодаря. — Пендъргаст се обърна да излезе.

— Ей, чакайте — спря го техникът, — как да си получа десетте бона?

Пендъргаст спря.

— Десет хиляди долара? Само за това, че сте си свършил работата? Какво абсурдно хрумване.

Те излязоха, изпратени от глух смях и поклащане на глави.

— Ако Сондърс е тук, ще е при багажите — повтори Картър. — Ще ви покажа.

Бяха кацнали няколко самолета и се бе струпала голяма тълпа около лентата. Върху нея се носеха сакове и куфари, а носачите притичваха чевръсто.

Картър спря един от тях.

— Сондърс оставал ли е за извънредна смяна?

Мъжът завъртя глава.

— Тръгна си след полунощ.

Докато гледаше след носача, Д’Агоста забеляза четири ченгета от летището — стояха на площадката над чакалнята за багажа и наблюдаваха тълпата. Той побутна Пендъргаст.

— Това не ми харесва.

— На мен също.

Безжичният телефон на Картър иззвъня и той го грабна.

— Най-добре ще е да изчезваме оттук — промърмори Д’ Агоста.

Те се насочиха с бързи крачки към изхода.

— Хей! — долетя зад тях. — Чакайте!

Д’Агоста се обърна и видя служителя, който си проправяше път през тълпата.

— Вие двамата! Чакайте!

Пендъргаст хукна през навалицата и скоро се озоваха отвън. Ченгето на входа лениво обикаляше Ролс Ройса, докато говореше по телефона си. Пендъргаст прелетя покрай него и Д’Агоста се метна почти с подскок на седалката до шофьора. Протестът на мъжа се изгуби в рева на двигателя и ужасното скърцане на гуми, когато колата почти излетя от тротоара.

Докато ускоряваха към магистрала „Кенеди“, Пендъргаст измъкна принтираните копия от джоба си.

— Включи лаптопа ми и търси лимузина Линкълн с нюйоркска регистрация 453A WQ6. Свържи се с будката за събиране на винетни такси до крайпътен стълб 11 по магистрала „Ван Уик“ и убеди някого да прегледа какво са заснели охранителните камери между 12:30 и 1:00 през нощта — както пътуващите на изток, така и пътуващите на запад.

— Ами ние?

— Ние поемаме на изток.

— На изток? Не смяташ, че я е завел в града, така ли?

— Всъщност, именно това смятам, че е направил. Но като се има предвид, че Диоген сякаш умее да предсказва мислите ми, тръгвам на изток — към далечния край на острова.

— Добре.

— И още нещо: ще трябва да се сдобием с нова кола — каза Пендъргаст и рязко отби от магистралата за летището в паркинга пред един офис на „Херц“, паркира на едно от празните места и изгаси двигателя.

Д’Агоста вдигна поглед от лаптопа.

— Какво? Ще вземем нещо под наем ли?

— Не. Ще откраднем.