Сърцето на Луцифер

41

Ели Глин чакаше в малкия си офис на четвъртия етаж в сградата на „Ефективни инженерни решения“. Това бе мрачна стая, в която имаше само маса, няколко компютъра, малка библиотечка и часовник. Стените бяха боядисани в сиво и в цялото помещение нямаше нищо, което да носи печат на индивидуалност, освен малката снимка на добре сложена блондинка в униформа на морски капитан, която махаше от мостика на някакъв танкер. Под образа бе изписана строфа от стихотворение на Одън.

Лампите в офиса бяха угасени и единствената светлина идваше от големия плосък монитор с висока разделителна способност, който бе свързан с камера в един офис в сутерена на сградата. В момента на екрана се виждаха двама души: субектът, Пендъргаст и специалистът психолог в ЕИР — Ролф Краснер, който го подготвяше за въпросите.

Глин наблюдаваше тънката фигура на Пендъргаст с интерес. Проницателността на агента, която бе свалила маската на Глин, изключителната му способност да открива и интерпретира детайли, пръснати из стая, която сама по себе си бе истинско тресавище от детайли, беше изнервила Глин и по някакъв странен начин дълбоко го бе впечатлила.

Той се обърна отново към папката, която Пендъргаст му бе дал, без да изпуска ставащото на монитора, с изключен тук. Колкото и маловажен да бе в сравнение с мащаба на другите проекти, случаят „Пендъргаст“ си имаше своите предизвикателства. Например почти библейските — като на Каин и Авел — отношения между тези двама необикновени братя. Защото Пендъргаст беше необикновен — Глин никога преди не бе срещал друг човек, чийто интелект да може да уважава като равен на собствения му. Винаги се бе чувствал донякъде изолиран от масата хора. А ето че тук стоеше мъж, с когото, ако трябваше да използва отвратителния език на съвремието, можеше да се идентифицира. Фактът, че братът на Пендъргаст изглежда беше дори още по-интелигентен, и в същото време дълбоко покварен, правеше нещата още по-интригуващи. Това явно бе един човек дотолкова обладан от омраза, че бе посветил живота си на нея, подобно на обсебен от чувствата си влюбен. Каквото и да стоеше в дъното на тази ненавист, вероятно бе нещо потресаващо.

Глин отново обърна очи към монитора. Ролф Краснер явно бе готов да започне. Психологът на ЕИР беше изтъкан от обезоръжаваща дружелюбност, съчетана с безупречен професионализъм. Трудно можеше да се повярва, че този весел, кръглолик, непретенциозен човек с виенски акцент може да представлява заплаха. Разбира се, на пръв поглед той изглеждаше възможно най-безопасната личност — докато не го видите в действие. Глин знаеше колко ефективна може да бъде стратегията „Доктор Джекил и мистър Хайд“ (Герои от едноименния роман на Р. Л Стивънсън, които символизират доброто и злото в характера иа една и съща личност — Б. пр.) с един нищо неподозиращ субект.

От друга страна Краснер никога не бе попадал на субект като този.

Глин се наведе и включи звука.

— Господин Пендъргаст — тъкмо казваше Краснер любезно. — Мога ли да ви почерпя с нещо, преди да започнем? Вода? Газирана напитка? Двойно мартини? — Последва хихикане.

— Нищо, благодаря.

Пендъргаст не изглеждаше в настроение. Точно както се очакваше. ЕИР бяха развили три различни модела за разпит, всеки от които подхождаше на определен личностен тип, наред с експериментален четвърти модел, който се използваше само върху най-трудните, неподатливи — и интелигентни — субекти. След като прелистиха папката на Пендъргаст и обсъдиха ситуацията, единодушно се съгласиха кой модел трябва да се използва. Пендъргаст щеше да бъде едва шестият, върху който щяха да приложат този метод. Той никога не се проваляше.

— Използваме някои от техниките на добрата старомодна психоанализа — обясни Краснер. — А една от тях е да легнете на кушетката, без да виждате психоаналитика. Моля, настанете се удобно.

Фигурата легна върху кушетката, застлана с пищна брокатена кувертюра и сложи белите си ръце върху гърдите. Ако се изключеха парцаливите дрехи, с които се бе дегизирал агентът, сцената обезпокоително напомняше на бдение над мъртвец. Какво възхитително създание е този човек, помисли си Глин, докато придвижваше инвалидната си количка по-близо до монитора.

— Може би разпознавате офиса, в който се намираме, господин Пендъргаст? — каза Краснер, суетейки се, преди да започне.

— Да „Берггасе“, № 19.

— Точно така! Създаден по образец на офиса на самия Фройд във Виена. Дори успяхме да се сдобием с някои от неговите африкански дърворезби. А този персийски килим в средата също е негов. Фройд наричал офиса си gemutlich, което е една почти непреводима немска дума, означаваща уютен, задушевен, удобен, домашен, приветлив — това е и атмосферата, която се постарахме да създадем. Говорите ли немски, господин Пендъргаст?

— Немският не е от моите езици, за голямо съжаление. Щеше да ми бъде приятно да чета Гьотевия „Фауст“ в оригинал.

— Изумително произведение, могъщо, но и поетично. — Краснер седна на един дървен стол извън полезрението на Пендъргаст.

— Използвате ли свободно-асоциативните методи на психоанализата? — попита Пендъргаст сухо.

— О, не! Развихме наша собствена техника. И тя всъщност е много проста — няма трикове, няма интерпретация на сънища. Единственият фройдистки елемент в нашата техника е декорът на офиса. — Той отново изхихика.

Глин се хвана, че се усмихва. Четвъртият модел за разпитване използваше трикове — всички го правеха, — но, разбира се, субектът не трябваше да ги забелязва. Този модел дори изглеждаше твърде прост и наивен на пръв поглед. Високо интелигентните хора можеха да бъдат заблудени, но само при изключително старание и изкусност.

— Ще ви преведа през някои прости техники за визуализация, което включва също така задаване на въпроси. Става дума за нещо рутинно, което няма нищо общо с хипнозата. Представлява просто начин да се успокои и фокусира съзнанието, за да стане по-отзивчиво към въпросите. Това удовлетворява ли ви, Алойзиъс? Мога ли да се обръщам към вас на първо име?

— Можете и аз съм на ваше разположение, д-р Краснер. Само се безпокоя, че няма да съм в състояние да ви дам информацията, която желаете, защото не вярвам, че тя съществува.

— Не се тревожете за това. Просто се отпуснете, следвайте инструкциите ми и отговаряйте на въпросите колкото може по-добре.

Отпуснете се. Още щом д-р Краснер започна, Глин знаеше, че това е последното нещо, което Пендъргаст би могъл да направи.

— Чудесно. Сега ще намаля осветлението. И ще ви помоля да затворите очи.

— Както желаете.

Светлината намаля до слабо, разсеяно сияние.

— А сега ще изчакаме да минат три минути в пълна тишина — каза Краснер.

Минутите се точеха.

— Нека започнем. — Гласът на Краснер бе придобил нисък, кадифен тембър. Последваха още няколко минути мълчание, след което той поде отново: — Поемете дъх бавно. Задръжте. А сега издишайте още по-бавно. Отново. Вдишване, задържане, издишване. Отпуснете се. Много добре. А сега искам да си представите, че сте на най-любимото си място в света. Мястото, където се чувствате като у дома си, където се чувствате най-удобно и приятно. Разполагате с достатъчно време, за да си представите, че сте там. А сега се обърнете, огледайте обкръжението си. Усетете въздуха. Поемете ароматите, звуците. Кажете ми: какво виждате?

Тишина. Глин се наведе още по-близо към монитора.

— Намирам се на голяма зелена ливада на края на стара букова гора На отсрещния край на ливадата има лятна къща На запад се простират градини и една воденица, до която тече поточе. Ливадата достига до каменно имение, засенено от брястове.

— Кое е това място?

— Рейвънскрай. Имотът на пра-леля ми Корнелия.

— Коя година е и какъв сезон?

— 1972-а, средата на август.

— На колко години сте?

— На дванайсет.

— Вкусете въздуха отново. Какви аромати усещате?

— Прясно окосена трева, с леки нотки на божури от градината.

— А звуците?

— Козодой. Шумолене на букови листа. Далечен ромон на вода.

— Добре, много добре. А сега искам да се издигнете над земята, да полетите… Погледнете надолу. Виждате ли ливадата, къщата отгоре?

— Да.

— Издигнете се още по-високо. На триста метра А сега на четиристотин. Погледнете отново надолу. Какво виждате?

— Имението, конюшните, градините и ливадата, воденицата, развъдника за пъстърва, оранжериите, буковата гора и пиещата се до каменните порти алея. И стената, която огражда всичко това.

— А отвъд нея?

— Пътя за Хадам.

— А сега нека бъде нощ.

— Нощ е.

— А сега ден.

— Отново е ден.

— Осъзнавате ли, че сте под контрол, че всичко е само плод на съзнанието ви и не е реално?

— Да.

— През цялото време трябва да помните това. Вие се контролирате и нищо, което става, не се случва в действителност.

— Разбирам.

— Представете си своето семейство долу на ливадата. Кои са тези хора? Назовете ги по имена, моля.

— Баща ми, Линей. Майка ми, Изабела. Пра-леля ми Корнелия. Кирил, градинарят, който работи малко по-встрани…

Последва дълга пауза.

— Някой друг?

— … и брат ми. Диоген.

— На колко години е той?

— На десет.

— Какво правят всички?

— Просто си стоят, където ги поставих — сухо и иронично долетя гласът. Глин разбра, че Пендъргаст нарочно поддържа иронично отчуждение и ще продължи да го прави, до когато може.

— В такъв случай поставете ги в някаква обичайна ситуация. Нека са заети с привични за тях дейности — гладко продължи Краснер. — Какво правят в момента?

— Допиват чая си, седнали на едно одеяло сред моравата.

— Сега искам да се спуснете на земята Бавно. Идете при тях.

— Вече съм там.

— С какво по-конкретно се занимават?

— Чаят свърши и пра-леля Корнелия подава чиния с петифури. Пожелала е да й ги доставят от Ню Орлиънс.

— Хубави ли са?

— Естествено. Пра-леля Корнелия има най-високи изисквания. — Гласът на Пендъргаст бе натежал от ирония и Глин се запита що за човек е тази пра-леля Корнелия. Той се загледа в резюмето, прикрепено към папката на Пендъргаст, прелисти го и намери отговор на въпроса си. По гърба му полазиха ледени тръпки. Бързо затвори папката — точно в момента тя само го разсейваше.

— Какъв чай предпочитахте? — попита Краснер.

— Пра-леля Корнелия би приела единствено Т.Г.Типс, който поръчва от Англия.

— Добре. Сега се озърнете — преместете очи върху всеки последователно. А накрая спрете погледа си на Диоген.

Тишина.

— Как изглежда Диоген?

— Висок за възрастта си, блед, с много къса коса и очи с различен цвят. Много е слаб, а устните му са твърде алени.

— Вгледайте се в тези очи. Той наблюдава ли ви?

— Не. Извърнал е глава. Не обича да се взират в него.

— Продължавайте да го гледате. Хайде, втренчено!

Още по-продължителна тишина.

— Отместих очи.

— Не. Не преставайте да го гледате. Помнете, че вие контролирате това, което става. Продължавайте.

— Нямам желание.

— Говорете с брат си. Кажете му да стане, защото искате да разговаряте насаме.

Пауза.

— Готово.

— А сега му кажете да ви последва в лятната къща.

— Отказва.

— Не може да откаже. Вие го управлявате.

Дори на монитора Глин забеляза леката влага, избила по челото на агента. Започва се, помисли си той.

— Кажете на Диоген, че в лятната къща го чака един човек, който иска да зададе някои въпроси и на двама ви. Един лекар на име д-р Краснер. Кажете му това.

— Да. Ще дойде да говори с лекаря. Любопитен е.

— Помолете да ви извинят и тръгнете към къщата. Където ви очаквам аз.

— Добре.

Кратко мълчание.

— Стигнахте ли?

— Да.

— Чудесно. Какво виждате сега?

— Вече сме вътре. Брат ми стои там, вие — там, а аз — ето там.

— Добре. Ще останем прави. А сега ще попитам вас и брат ви за някои неща. Вие ще ми предавате неговите отговори, тъй като той не може да разговаря с мен директно.

— Щом настоявате — отвърна Пендъргаст, а ироничната нотка отново се промъкна в гласа му.

— Вие контролирате ситуацията, Алойзиъс. Диоген не може да дава уклончиви отговори, тъй като всъщност вие отговаряте вместо него. Готов ли сте?

— Да.

— Кажете му да ви погледне. Да се втренчи във вас.

— Не иска.

— Накарайте го. С ума си го принудете да го направи.

Последва нова пауза.

— Добре.

— Диоген, сега се обръщам към теб. Какъв е първият ти спомен за брат ти Алойзиъс?

— Той каза, че помни как рисувам.

— Какво представлява рисунката?

— Драсканица.

— На колко години си, Диоген?

— Отговаря; на шест месеца.

— Попитайте Диоген какво мисли за вас…

— Смята, че съм следващият Джаксън Полак.

Пак този ироничен тон, помисли си Глин. Клиентът определено беше много неподатлив.

— Това не е обичайна мисъл за едно шестмесечно бебе.

— Диоген ви отговаря като десетгодишно момче, д-р Краснер.

— Е, добре. Помолете го да продължи да ви гледа. Какво вижда?

— Той казва; нищо.

— Какво имате предвид? Не отговаря ли?

— Отговори. Произнесе думата „нищо“.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо“, Диоген?

— Той отвръща; „Не виждам нищо, което го няма, а нищото, което е там.“

— Моля?

— Това е цитат от Уолъс Стивънс — поясни Пендъргаст сухо. — Дори на десет, Диоген го харесваше.

— Диоген, когато казваш „нищото“, намекваш ли, че брат ти е нищожество?

— Той се смее и казва, че думите са ваши, не негови.

— Защо?

— Смее се още по-силно.

— Докога ще останеш в Рейвънскрай, Диоген?

— Казва; докато стане време да се връща на училище.

— А къде е то?

— „Свети Игнаций Лойола“ на улица „Лафайет“, Ню Орлиънс.

— Харесва ли ти в училище?

— Отвръща, че му харесва толкова, колкото на вас може да ви хареса да ви затворят в една стая с двайсет и пет умствено недоразвити и една истеричка на средна възраст.

— Кой е любимият ти предмет?

— Експериментална биология… в полеви условия.

— А сега, Алойзиъс, искам да ви помоля да зададете на Диоген три въпроса, на които трябва да отговори. Ако се наложи, го принудете. Нали помните, вие държите контрола. Готов ли сте?

— Да.

— Кое е любимото ти ядене, Диоген?

— Горчивина и жлъч.

— Искам ясен отговор.

— Това, д-р Краснер, е нещо, което никога няма да получите от Диоген — рече агентът.

— Не забравяйте, че вие сте този, който в крайна сметка отговаря на въпросите ми, Алойзиъс.

— И то извънредно търпеливо, бих могъл да добавя — каза Пендъргаст. — Правя всичко по силите си, за да разсея своето недоверие.

Глин се облегна в стола си. Не можеше да се каже, че нещата потръгват. Клиентите се опъваха, някои от тях — с цялото си същество, но не точно по този начин. Иронията беше най-мощното оръжие за противопоставяне, а той никога не бе виждал това оръжие в толкова опитни ръце. Въпреки всичко Глин потрепера от някакво подобие на гордост — Пендъргаст явно винаги упражняваше над себе си свръхконтрол, не можеше нито за миг да излезе от тази здрава хватка, да се отпусне, да свали за малко изкусната защитна маска, която поставяше между себе си и целия свят.

Глин можеше да го разбере.

— Е добре, Алойзиъс, вие все още сте в лятната къща с Диоген. Представете си, че държите зареден пистолет в ръка.

— Хубаво.

Глин се изправи малко стреснат. Краснер вече се движеше към онова, което наричаха „фаза втора“ — и то много рязко. Явно той също разбираше, че сеансът има нужда от летящ старт.

— Какъв е пистолетът?

— Това е оръжие от моята колекция, един „Сигничър Грейт“ 1911 .45 АСР от Хилтън Ям.

— Дайте му го.

— Би било извънредно неразумно да дадете пистолет на десетгодишен, не смятате ли? — Отново този ироничен, развеселен тон.

— Няма значение, направете го.

— Готово.

— Кажете му да насочи оръжието към вас и да натисне спусъка.

— Готово.

— Какво стана?

— Той се превива от смях. Не дръпна спусъка.

— А защо не?

— Казва, че е твърде рано.

— Възнамерява ли да ви убие?

— Естествено. Но иска… — Гласът му секна. Краснер натисна.

— Какво иска?

— Да си поиграе малко с мен.

— На каква игра?

— Той казва, че иска да откъсне крилете ми и да види какво ще стане. Аз съм последното му насекомо.

— Защо?

— Не знам.

— Попитайте го.

— Той се смее.

— Сграбчете го и го заставете да ви отговори.

— Предпочитам да не го докосвам.

— Сграбчете го! Направете физическото усилие. Насилете го да ви каже.

— Продължава да се смее.

— Ударете го!

— Не ставайте смешен.

— Ударете го!

— Няма да продължавам с този театър.

— Отнемете му пистолета.

— Той го пусна, но…

— Вдигнете го.

— Добре.

— Застреляйте го. Убийте го!

— Всичко това е напълно абсурдно…

— Убийте го! Направете го. Убивал сте преди, знаете как. Можете и трябва да го сторите.

Дълга пауза.

— Направихте ли го?

— Това е дно много глупаво упражнение, д-р Краснер.

— Но вие наистина си го представихте. Нали? Представихте си, че го убивате.

— Не съм си представил нищо подобно.

— Напротив. Вие го убихте. Представихте си го. А сега си представяте мъртвото му тяло на земята. Виждате го, защото не можете да направите нищо друго.

— Това е… — Гласът на Пендъргаст заглъхна.

— Виждате го, не можете да направите нищо друго. Виждате го, защото аз ви казвам… Но почакайте — той все още не е мъртъв… Движи се, иска да каже нещо. С последни сили ви кимва да се наведете, прошепва ви нещо. Какво каза той току що?

Последва продължителна тишина. После Пендъргаст отговори сухо:

— Qualis artifex pereo.

Глин трепна. Бе разпознал цитата, но разбра, че Краснер — не. Това, което трябваше да бъде точката на пречупване на Пендъргаст, внезапно се бе превърнало в интелектуална игра.

— Какво означава?

— На латински е.

— Повтарям: какво означава?

— Означава: „О, какъв артист умира с мен!“

— Защо казва това?

— Това са били последните думи на Нерон. Струва ми се, че Диоген се шегува.

— Убихте брат си, Алойзиъс, и сега сте се надвесил над тялото му.

Раздразнена въздишка.

— За втори път го правите.

— За втори път?

— Веднъж вече го убихте преди години.

— Моля?

— Да — убили сте всяка доброта у него. Оставил сте от него само една куха черупка, пълна със злоба и омраза. Причинил сте му нещо, което е погубило самата му душа!

Въпреки, че бе подготвен за това, Глин усети, че затаява дъх. Благите, успокояващи нотки отдавна бяха изчезнали: д-р Краснер бе преминал към „фаза трета“, и този път — необичайно ловко.

— Не съм направил нищо подобно. Той се роди такъв, празен и жесток.

— Не. Вие убихте добротата му. Няма друг възможен отговор. Нима не виждате, Алойзиъс? Ненавистта, която Диоген изпитва към вас е с почти митологични измерения, не може да е възникнала от нищото: енергията не може да бъде нито създадена, нито унищожена. Вие сте създал тази омраза, вие сте му сторил нещо, което е пронизало сърцето му. През всичките тези години сте подтискал ужасното дело. А сега отново вие го убихте, както преносно, така и буквално. Трябва да осъзнаете, Алойзиъс, че сам пишете съдбата си. Ваша е грешката. Вие го сторихте.

Последва дълга пауза. Пендъргаст лежеше неподвижно на кушетката. Бледата му кожа бе придобила восъчен цвят.

— А сега Диоген се изправя. Той отново ви поглежда. Искам да го попитате нещо.

— Какво?

— Попитайте Диоген какво сте направили, та да ви мрази толкова.

— Добре.

— Какъв е отговорът му?

— Смях. Той казва; мразя те, защо ти си ти.

— Попитайте отново.

— Твърди, че това е достатъчна причина, че ненавистта му няма общо с нищо, което съм направил. Тя просто съществува като слънцето, луната и звездите.

— Не, не, не! Какво си сторил, Алойзиъс? — Гласът на Краснер отново бе станал мек, но и много настойчив. — Освободи се от него. Колко ли ужасно е да носиш цялата тази тежест на плещите си? Облекчи се.

Пендъргаст бавно се изправи от кушетката и за миг остана неподвижен. После прекара ръка по челото си и си погледна часовника.

— Полунощ е. Вече е 28-и януари и времето ми свърши. Не мога да се занимавам с това упражнение повече.

Той стана и се обърна към д-р Краснер.

— Поздравявам ви за храбрите ви усилия, докторе. Уверявам ви, в миналото ми няма нищо, което да оправдае поведението на Диоген. В течение на работата си съм изучавал престъпния ум и това ми помогна да осъзная една проста истина: някои хора се раждат чудовища. Можете да изясните мотивите им и да направите възстановка на престъплението им — но не можете да обясните злото в тях.

Краснер го погледна, лицето му изразяваше дълбока тъга.

— Точно тук грешите, приятелю мой… Никой не се ражда зъл.

Пендъргаст задържа ръката си.

— Ще си останем на различни мнения.

После очите му се обърнаха директно към скритата камера и стреснаха Глин. Откъде би могъл агентът да знае къде е тя?

— Господин Глин? Благодаря и на вас за усилията. Информацията в папката трябва да ви е предостатъчна, за да се справите с работата си. Не мога да ви помогна с нищо повече. Днес ще се случи нещо ужасно и аз трябва да сторя всичко по силите си, за да го предотвратя.

С тези думи той се обърна и бързо напусна стаята.

42

Имението на Ривърсайд Драйв 891 се намираше над един от геологически най-сложните земни участъци в Манхатън. Тук, под осеяните с боклук улици, основата на Хартландската шиста преминаваше в друго образувание, Камбрийния Манхатън. Гнайсът на това образувание беше особено лош и надупчен като решето от слаби участъци, пукнатини и естествени тунели. Едно от тези проядени места преди векове бе разширено в проход, който свързваше най-дълбоките мазета на имението с покрития с водорасли бряг на река Хъдсън. Ала освен него имаше и други тунели, стари и по-потайни, които се виеха под огромната къща към мрачни и незнайни дълбини.

Незнайни за всички, разбира се, освен за един.

Констанс Грийн се движеше бавно през един от тези тунели, спускайки се с привична непринуденост в чернотата. Макар че държеше фенерче в едната си ръка, не го бе включила: познаваше тези дълбоки и потайни места толкова добре, че не се нуждаеше от светлина. Проходът често се стесняваше до такава степен, че й позволяваше да го следва като опира разперените си ръце в двете стени. Въпреки, че тунелът бе от естествен камък, таванът бе висок и съвършено правилен, а подът бе достатъчно равен, за да напомня стълбище, изработено от човешка ръка.

Но Констанс бе единствената, минавала някога по този път.

До преди няколко дни се бе надявала никога да не й се наложи да слезе отново тук. Това място й напомняше за старите времена — лошите времена, — когато бе видяла неща, на които никое живо същество не би трябвало да става свидетел. Когато той бе дошъл с насилие и й бе отнел единственото човешко същество, което познаваше, човека, който й бе като баща. Убиецът бе прекъснал подредения свят, който си бе изградила. И тогава тя бе избягала тук, в студените недра на земята. Известно време изглеждаше, че разсъдъкът й също я бе напуснал от шока.

Но разумът й бе достатъчно грижливо трениран през годините, за да се обърка напълно. Бавно, постепенно тя дойде на себе си. В нея отново се събуди интересът към движението, към живота; отново започна да се изкачва до стария си дом, до света си, до имението на Ривърсайд Драйв 891. Тогава започна да наблюдава мъжа на име Рен и накрая се разкри пред добро сърдечния стар джентълмен. Който на свой ред я заведе при Пендъргаст.

Пендъргаст. Беше я въвел за втори път в света, беше й помогнал да премине от сенчестото минало в слънчевото настояще.

Но не всичко бе приключило. Твърде ясно усещаше тънката линия, която я отделяше от душевната нестабилност. А сега се случи това…

Докато вървеше, Констанс прехапа устни, за да спре хлипането.

Но всичко ще бъде наред, опита се да се убеди тя. Ще бъде наред. Алойзиъс й бе обещал това. А той изглежда можеше да направи всичко, дори и да възкръсне от мъртвите.

Тя също му бе дала обещание и щеше да го спазва: да прекарва нощите си тук, където дори Диоген Пендъргаст не би могъл да я открие. Така и щеше да направи, въпреки ужасната тежест, с която това място и свързаните с него спомени притискаха сърцето й.

Напред тунелът се стесняваше и се разделяше на две. Вдясно проходът продължаваше да се вие надолу в мрака; наляво един по-тесен коридор водеше хоризонтално. Констанс избра него, като следваше завоите и извивките му в продължение на стотина метра После спря и най-сетне включи фенерчето.

Жълтата му светлина показа, че проходът се разширява рязко и свършва в малка, уютна стаичка, три на два метра. Подът бе покрит със скъп персийски килим, донесен от една от стаите в сутерена на имението отгоре. Силуетът на голите каменни стени бе смекчен от репродукции на ренесансови творби: Пармиджаниновата Мадона с дългата шия, Бурята на Джорджоне и още няколко. В отсрещния край на нишата имаше легло, а до него — малка масичка. Произведения на Такъри, Тролоп и Джордж Елиът бяха педантично подредени до „Държавата“ на Платон и „Изповедите“ на Свети Августин.

Тук под земята беше много по-топло. Въздухът миришеше не неприятно на скали и пръст. Все пак тази топлина и плахите опити за създаване на домашен уют представляваха за Констанс слаба утеха.

Тя сложи фенерчето на масата, седна пред нея и се загледа настрани. Тук, в скалната повърхност на около метър над пода, имаше вдлъбнатина. Извади оттам подвързана в кожа книга: последният том от дневника, който бе водила от минилите дни, когато все още беше повереница на роднината па Пендъргаст.

Отвори дневника и бавно, замислено започна да прелиства страниците, докато стигна и последния лист. В горния ъгъл бе изписана дата през юли миналата година.

Констанс прочете тази страница веднъж, после втори път, бършейки бликналите сълзи. После с тиха въздишка върна дневника обратно.

Още четиридесет и два тома, еднакви по форма и големина, стояха в нишата. Докато по-близките томове изглеждаха доста нови, тези, които се намираха по-дълбоко, бяха поизносени от времето.

Констанс седеше и ги гледаше, ръката й почиваше замислено на ръба на вдлъбнатината. Движението бе оголило ръката й, разкривайки дълга редица от малки, заздравели белези: двайсет или трийсет еднакви успоредни следи.

С нова въздишка тя се извърна настрани. Угаси фенерчето и — като отправи кратка молитва към близката и бдителна гъмнина — се примъкна към леглото, обърна лице към стената и легна с отворени очи, като се подготвяше, доколкото може, за кошмарите, които неизбежно щяха да дойдат.